РЕАЛНОСТТА В МИНАЛО СЪСТОЯНИЕ

Фотографията се оказва невъзможна за класифициране, защото класификациите чудесно прилягат към други, остарели форми на представяне. Тя до безкрай възпроизвежда нещо, случило се еднократно: механично повтаря онова, което не може вече да се повтори екзистенциално. Едновременнoналичие на две послания, едното без код (фотографския аналог), другото с код (изкуството, т.е. реториката на фотографията).<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

В действителност фотографията не установява съзнание за непосредствето наличие на обекта (което всяко копие поражда), а съзнание за миналото му наличие. Създава се една връзка между тук и някога. Нереалността й е нереалното – тук – тя не присъства. Реалността й е реалният минал момент, това, което е било.

Ако това наистина е така, фотографията би трябвало да се свърже с чисто зрителско съзнание, а не с въображаемото такова, което в общи линии характеризира киното. Тогава то няма да се схваща като движеща се фотография. При него миналият момент на обекта сякаш е заменен с настоящия му момент. Докато фотографията се изплъзва по някакъв начин от историята. “Тя е абсолютната Частност, една Случайност – накратко, Находката, Случаят, Срещата, Реалността в изображението,ни разказва Барт.

По природа фотографията притежава нещо тавтологично: “една лула е винаги и безпрекословно лула”. Сякаш фотографията навсякъде носи със себе си своя референт, “двама застанали в една и съща любовна неподвижност посред движещия се свят”. Фотографията преобразува субекта в обект и дори в музеен предмет. Съществуват снимки, към които изпитваме общ интерес, понякога и вълнение.

Фотографията може да обозначава (да се стреми към обобщение) единствено като нахлузва маска. “Обществото, изглежда, се отнася с недоверие към чистия смисъл. То иска смисъл, но в същото време този смисъл да е обгърнат от шум, който да намалява остротата му”. Снимката, чийто смисъл е твърде импресивен, бързо бива подмината – консумира се естетически. Всъщност фотографията е подривна не когато плаши, отблъсква или дори изобличава, а когато е умислена.

За да видим една снимка, пише Барт, по-добре е да вдигнем глава от нея или да затворим очи. “Предварителното условие за образа е зрението” – казва Януш на Кафка. А Кафка се усмихва и отговаря: “Човек снима разни неща, за да ги прогони от съзнанието си. Моите разкази са един начин да затвориш очи”. Ясногледството на фотографа се състои не в “гледането , а в присъствието. С белега на нещо снимката не е вече безлика. Тя трябва да е безмълвна: не е въпрос на “дискретност”, а на музика. “Снимката ме досяга ако успея да я изтръгна от обичайното й дърдорене: “Техника”, “Реалност”, “Репортаж”, “Изкуство” и т.н. – мълчание, затваряне на очите, оставяне на детайла сам да изплува до адекватното съзнание. Онова, което се забелязва в началото с референта й т.е. реалното нещо, сложено пред обектива, без което не би имало фотография. Позицията е съчетание на два елемента: реалност и минало. Отново възможно е при всекидневното бълване от снимки и безбройните видове интерес, който те, изглежда предизвестяват възклицанието “Това – е било” да бъде не отхвърлена, но изживяна в безразличие, като подразбираща се черта. Или с други думи, естеството на фотографията се основава върху позирането; дори да е една милионна част от секундата, винаги е имало позиране, “защото то не бележи тук поведението на мишената, нито дори някаква техника наOperator-а, а обозначава “намерение” за прочит. Докато гледат една снимка, включват в погледа си за мига, колкото и кратък да е бил, когато нещо реално се е озовало неподвижно пред окото. Връщам неподвижността на сегашната снимка към останалото заснемане и това спиране е позирането”. Във фотографията присъствието на нещото (в някакъв отминал миг) никога не е метафорично. (“Тъй че за мен, макар и избледняла, стара, Снимката от зимната градина си остава съкровищница от лъчите, излъчвани от моята майка – дете, от косите й, от кожата й, от роклята и погледа й през онзи ден”). (Барт, стр.95).

Фотографията не припомня миналото. Въздействието й върху нас е не възстановяване на нещо премахнато (от времето или разстоянието), а удостоверяване, че това, което виждаме наистина е било. Виждащото се не е спомен, измислица, реконструкция “къс от булото на Мая”, каквито изкуството предлага, то е реалността в минало състояние: едновременно миналото и реалността. “По добре да видиш лицето, отколкото да чуеш името”, казва една дзен-фраза. Фотографията полага едно непосредствено присъствие в света – съприсъствие. “Тя не казва онова, което вече го няма, а със сигурност онова, което е било”. (стр.99). Всяка снимка е присъствие. Може би е несломима съпротивата ни да вярваме в миналото, в историята, освен под формата на мит. Фотографията за пръв път побеждава тази съпротива: отсега миналото ще е толкова сигурно, колкото и настоящето. Онова, което се вижда на хартията, е толкова истинско, колкото и онова, което докосваме” (стр.102). Неподвижната фотография се връща от представянето към задържането. “Това, снимката може да е “модерна”, не пречи в нея да има една загадъчна точка на несегашност, странен застой, самата същина на спирането”.

Нека да разгледаме прочита на фотографиите под друг ъгъл, а именно при старите (“исторически”) снимки. Всяка снимка се чете като частно явяване на нейния референт, “Защото каква е твоята колекция, как преминаваш от снимка на снимка, зависи само от теб”2. Епохата на фотографията съответства на нахлуването на индивидуалното в публичното или по-точно на създаването на нова социална ценност – публичност на частното: Частното се консумира публично като такова. “Искам да оглася вътрешността, без да предавам интимност”

“Пред снимките, които разглеждам, изпитвам необходимост да съм сам”.