Кой не знае за подвизите на момчетата и момичетата от отряда за борба с нарушителите в градския транспорт, кой не е чувал за тях?
Всъщност аз се страхувам от четирима конкретни.
Ето и историята.
Тази сутрин малко преди девет часа сутринта чаках трамвай №7 на спирката на бул. България в близост до магазина на Била. Докато чаках мотрисата забелязах как четирима дости здрави мъжаги побутват почти като топка един дребен мъж на възраст около 45 години, нисък и дребен. Предположих че щом случката се развива на спирката на авпобусите явно съм свидетел на разпра между нередовен пътник и блюстители на реда в превозните средства. Възмутих се от поведението им и веднага извадих фотоапарата си за да снимам побоя.  Още докато  се опитвах да ги фокусирам бях забелязан от един от тях. Той подвикна на останалите и ме посочи. Те веднага се пръснаха. Този, който ме посочи веднага се огледа и пресече булеварда, прескочи мантинелите и ме заяви, че не желае да ги снимат. Бе доста бойно настроен и аз го попитах дали смята да ме бие. Ако е така да викам полиция. Той погледна към другите и се върна при колегите си за да продължат разпрата. Изплаших се не на шега, всеки от тях тежи поне двайсе килограма повече от мен. Обадих се полицията и се почна едно обяснение къде съм, за какво се обаждам и всичко това със съответното прехвърляне от служител на служител и това три пъти. Между временно до мен дойдоха и четиримата юначаги. Започнаха да ми обясняват житието си, как не били блъскали никого а просто са желаели да го спрат да не избяга и така нататък. В "сладки" приказки прекарахме близо десет мунути чакайки да дойдат полицаите.
Изнанедата ми бе силна, когато полицаите слязоха от колата и се здрависаха с четиримата юначаги. Просто се познават хората, сигурно често се виждат по тези поводи.
Та се започна едно обяснение какво станало, как станало и така още двайсет минути. Когато полицаите обаче видяха снимките се оказа че не съм успях да снимам най екстремните сцени. Тогава контрольорите придобиха кураж и започнаха да ме хокат. Едва ли не им губя от времето и ги набеждавам.
Аз пък обясних на полицията, че ги повиках за собствена безопасност.
А този който дойде де ми иска апарата ме попита дали директно ме е заплашил, тогава му обясних че освен с думи хората общуват и с езика на тялото а ноговото тяло звучеше доста агресивно.
След като полицията си тръгна аз се върнах на трамвайната спирка а четиримата бабаити застанаха до мен, за респект вероятно, тъй като не се камиха на трамвая.
Сега обмислям друг маршрут до работа, тези не искам да ги виждам известно време. Макар, че те помнят дълго, но колко ли?
Какво ли е това гражданско общество? Как се прави, как функционира? За това си говорехме с контрольорите а те се изказаха твърдо за да има ред, похвалиха ме че съм буден гражданин и така нататък.
Ней любопитното в случката  според мен момента, в който един от тях чу част от разговора ми се един от полицаите на когото казах че понякога списвам за периодични издания. Решиха че съм журналист и се поинтересуваха кой е вестника, за де си го купели. Вчера за тях четиримата писали в Тред та си ги събирали тези статии.
Ще ми се да бях записал тези думи.
Мисля че СКГТ трябва да обърне по сериозно внимание на подбора на кадрити си, иначе кучетата си лаят, бития бит.