Споделяне
Ден като всеки друг. Може би малко по-скучен, но така е понякога. Сега в момента правят компютърният макет на списанието и работа никаква.
Главният ми редактор Полковника излезе на терсата да пуши, аз не съм пушач като цяло, но често му правя компания. Чувал съм всякакви невероятно ценни истории, включително и неща за които по-добре дане бях чувал. Както и да е. Всичко започна от гълабите, които се мотаят по терасата. Споменах, че би ми било интересно да разбера дали стават за ядене. Той започна да говори от там, как е ловил гълаби когато е бил дете и приключи с това, че след катобаща му се е разболял някога, той и брат му са се скарали доста жестоко. Напрактика той в рамките на един десет минутен разказ ме допусна доста навътре в неговият свят. Сподели неща, които са му мили за него и такива, които явно му тежат.
Главният ми редактор Полковника излезе на терсата да пуши, аз не съм пушач като цяло, но често му правя компания. Чувал съм всякакви невероятно ценни истории, включително и неща за които по-добре дане бях чувал. Както и да е. Всичко започна от гълабите, които се мотаят по терасата. Споменах, че би ми било интересно да разбера дали стават за ядене. Той започна да говори от там, как е ловил гълаби когато е бил дете и приключи с това, че след катобаща му се е разболял някога, той и брат му са се скарали доста жестоко. Напрактика той в рамките на един десет минутен разказ ме допусна доста навътре в неговият свят. Сподели неща, които са му мили за него и такива, които явно му тежат.
Стана ми странно. Не за нещо друго, а за начина по който той сподели неща от неговият живот. Не, че не се познаваме от доста време, не че не си имаме уважени и доверия, но просто винаги се чувствам като в небрано лозе после.
Спомням си през лятото си седим с Началството у тях и се алкохолизираме една късна вечер и говорим за общи неща, когато той ей така ни в клин ни в ръкав изтърси "Имал съм много тежко детство човече, да знаеш." И нещата тръгнаха в тази посока. Или когато Ергени беше дошъл да ме вземе от Студентски град да годим някъде и минавайкипокрай някакъв блок той каза: "Ей на тази тераса съм ебал..." - пауза от около пет секунди - "Разби ми сърцето тази... Колко беше хубава." Тия последните двама са мъже, та дрънкат - железни пичове и общо взето липсват емоционални изблици у тях. Но ето на...
Спомням си през лятото си седим с Началството у тях и се алкохолизираме една късна вечер и говорим за общи неща, когато той ей така ни в клин ни в ръкав изтърси "Имал съм много тежко детство човече, да знаеш." И нещата тръгнаха в тази посока. Или когато Ергени беше дошъл да ме вземе от Студентски град да годим някъде и минавайкипокрай някакъв блок той каза: "Ей на тази тераса съм ебал..." - пауза от около пет секунди - "Разби ми сърцето тази... Колко беше хубава." Тия последните двама са мъже, та дрънкат - железни пичове и общо взето липсват емоционални изблици у тях. Но ето на...
Та мисълта ми е, че винаги след такова споделяне на лични, лични неща от хора, които не са ми истински близки се чувствам като в небрано лозе. Не знам какво да кажа, не знам какво да направя. нищо не знам. Хората може да го казват просто ей така, а може да искат да споделят с някой, да им стане по-леко и така нататак.
Аз нямам тази склонност. Даже имам способноста да говоря много, много за себе си даже и да не казвам нищо съществоно и лично. Просто да поддържам разговора и да не се чувствам длъжен един вид на събеседника си. Просто не мога така на случаен принцип да товаря хората със собствените си емоции. Не ми се струва честно. Но като гледам това е адски разпространена практика.
Май хората по-лесно споделят точно със слабо познати, защото не ги интересува особено какво мнение ще си състави за тях този човек.
Правила съм го. Е, не точно като колегата ти: "Тук съм е***" :)
Отначало са непознато, но полека лека отношенията се задълбочават и стават приятелски!
Ако го бях написала, щях да ти спестя писането на предния пост.
Ние тука сме такава общност от познати и непознати, която се е събрала, за да си споделя. Докато Black Hawk с нищо не е предизвикал този човек, та той да вземе да си казва и майчиното мляко - просто гръм от ясно небе.
Гардже, онзи човек си е помислил, че може да си сподели с теб странните си преживелици, защото е гледал на теб като на доктор: на него и на свещеника в изповедалнята хората наистина съвсем всичко си казват.