- Обичаш ли ме?

- Обичам те!

- Докажи ми!

- Ще ти докажа!

- А можеш ли да ми свалиш звезди?

- Да, мога... Ще ти сваля...

- Ти лъжеш!

- Не, не лъжа!

- Ти не можеш да ги достигнеш. Ако се протегнеш към небето, като черешка ще се търкулнеш след това.

- Аз наистина мога.

- Отново ме лъжеш. Хайде, повдигни се да те видя! Покажи ми!

- Ще ти покажа, но ще се наложи да умра...

- Добре тогава, жертвай се заради мен!

- А какво ще стане после?

- Ще си доказал любовта си.

- Но аз не съм готов...

- Махай се!

- Защо?

- Защото ти ме лъжеш и ще продължаваш да ме лъжеш!

- Но, ако мен ме няма, ти ще страдаш...

- Е, и какво? Ти обеща да ми свалиш звезди, значи си длъжен да изпълниш обещанието си! Иначе не искам да те познавам!

- Така и ще стане, но помни, че това не е игра. Аз мога да ти докажа, че говоря истината, но когато те убедя, ти горчиво ще съжаляваш за последствията... Ще ти е студено и самотно без мен...

- Чакай!... Ти накъде?..

- Аз тръгнах за звездите... заради теб... накрай света... Очаквай нощта...

- Почакай! Как ще разбера, че си ми свалил звезди?

- Ще разбереш, защото ще ги видиш. Казах ти, че мога...

И те се разотишли. Девойката потънала в мечти, а в зелените очи на младежа се четяла мъка. Той си спомнил за топлината на нежните й устни, за слънчевата й усмивка, за съвършената й красота. Спомнил си за звучния й смях, за ясните й очи с изразителен блясък. Сърцето му запяло, но тежко въздъхнала душата му. Неговата любима била толкова прекрасна и толкова добра, че заради нея бил готов на всичко. Той я обичал повече от живота си.

И младежът тръгнал.

Но си тръгнал завинаги.

Никой не разбрал накъде, пък и той на никого не казал.

А девойката дочакала нощта и щом паднал мракът, от небето се изсипал дъжд от светлини. Но този дъжд не бил от капки или от сълзи. Бил неочакван, грандиозен дъжд от ярки звезди. Сторило й се е, че небето се взривява. Не била способна да подчини тези звезди на своята власт.

Затихнали часовниците и времето се забавило. Девойката гледала и не вярвала на очите си. Такава красота никога през живота си не била виждала. Душата й засияла от щастие. Да, той я обича!!! Обича я! Той не лъже! Тя вярва в любовта му!

И посред нощ хукнала към дома му. Видяла, че вратата била отворена и навсякъде светело. Всичко си било на мястото, но младежът не бил там.

Напразно го очаквала. Денем и нощем го търсила с ясните си очи. В паметта й завинаги се врязал споменът за фантастичния звезден дъжд и необикновените сияния.

Момичето разбрало, че истинската любов е способна на висока жертва. Че е необятна и безкрайно свободна. И че в нея се съдържа огромна сила...

Поуката от приказката:

Скъпи хора, вярвайте на своите любими!