Днес ме разтърси поредната ужасна новина- в събота ни напусна за винаги един от любимите ми поети-Павел Матев. Безброй са миговeте в които посягам към неговите вдъхновени творби , моменти на разочарования , депресия или любов. Стиховете му разкриват едно голямо сърце , изпълнено с любов до последния миг. Казват, че произведения , които вдъхновяват към писане са гениални. "Ти сън ли си?" е гениален за мен стих на Павел Матев ,което преди 4 години ме вдъхнови да напиша следното любовно (естествено :) ) стихотворение.Поклон пред паметта на поета!
ПРИВЛИЧАНЕ
Ти сьн ли бе?Или си жив?Илюзия?Измама?Или незабравим си?Огьн ли вьв мен запалиили ме вледени- за хората?Всичко в мен се изпари.Остана ти.Не си велик.Не си и мальк.Не си неземен-жив-от крьв и пльт.Сьнувам те.Вселил си се вьв мен.Ще те превьрна в пламьк.той ще ме изпепели.А жива бях.И жар.Сега сьм пепел...
Но в теб какво сьм?Малка бяла птичка,която бьрзо си отлита?Или душевен червей-бавно дупки в душата ти копая-дьлбая празнини,а ти в агония болезнена умираш.Или просто мен ме няма.Загубил си ме някьде по пьтя.Оставил си ме там и си забравил....а аз сьм тук.И пепел сьм...
:) Всички си отиват рано или късно, но е важно какво оставят след себе си.
Къде сиПавел МатевИзплъзващата се следаотчаяна потъна в бяло...Една невярна свобода,наречена от нас раздяла,запълва всичко. Мрат звезди.Изчезват есенните шарки.Мълчат вечерните водиизпод оголените арки.И бели мигове горят.И лунен въздух се разливанад изоставения път...Къде си?Беше ли щастлива?Умопомръкващата степме вика тая късна вечер.Не зная пак дали при тебили от тебе по-далече.Там, дето думите ни спят,в неозвучените полета,където птиците мълчат,защото не мълчи сърцето...И аз се движа - слаб и сам -подир съдбата си човешка.И вече чувствувам и знам,че тази свобода е тежка.
Още по темата може да прочетете тук
п.п. Много хубав стих се е родил от това вдъхновение!
Мен ме измъчва красотата.
О, докога?
Тя ту е малко птиче ято,
ту тиха есенна тъга,
ту розов цвят от млада вишна,
ту мътна пролетна река,
ту спомен от любов предишна,
ту пренебрегната ръка,
ту вятър, който лудо тича,
ту януарска белота,
ту златна чашка на лютиче,
ту плът, пленена от страстта,
ту гръд, която обич пръска,
ту слово, пълно с доброта,
ту смърт, с която се възкръсва...
Мъчи ме още,
красота!
Или любимото ми...
Нощен дъжд. И тихи нощни птици.
Нощна пролет. С нощен полутон
разговарят някъде пшеници
още на езически канон.
Вслушано в него до забрава
времето не помни своя глас.
Нощен влак минава, натоварен
с нощен сън в полунощен час.
Нощна страст. Очаквано блаженство.
Мъжки говор подир женски смях.
Нощна пролет. Вечно съвършенство.
Ореоли от човешки грях...
Лека му пръст на поета..!
Ти отмина. Ти отмина. Ти отмина.Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,сякаш пролет и есен, и зима...Твойта сянка над младата ръж се извикато кърпа синя. Непрежалена тъжна шега като яребица се заобажда.И една ароматна тъга почна лекичкода те възражда. Аз се спрях, аз се спрях и затворих очи,вероятно да те преживея.А душата виновно, виновно мълчи,само сянката мина през нея.Само вятърът, вятърът вейна едва,пиле някакво изписука.Ах каква, ах каква синева!Синева сме забравилинякога тука.Синева, синева...
Нека почива в мир... невероятен беше. Стискаше ме за гърлото докрай ... дори сега като чета Синева , плача ...Поклон.
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още архиви