Парцалът с марка Гъци
Тя беше дрешка с розов цвят. Висеше си на витрината на Витошка и гордо гледаше зяпачите. Розова ризка, която мечтаеше да срещне момиче с брошка на пъпа. Гордееше се с цената си. 200 лв. за такава дрешка не са малко пари. Тя беше маркова. Маркова дрешка. Дрешка като за 200 лв. със ДДС., въпреки че без ДДС повече и харесваше, защото иначе би била 240 левова дрешка. Името и звучеше гордо. Гъци. Такова име кара момичетата да полудяват от кеф! Тя щеше да подлуди някое! Бе сигурна! И щеше да има брошка на пъпа и щеше да е идеално, ако брошката имаше и розови отенъци. И да нямаше - нищо, тя ризката бе достатъчно ярка, че да пусне отражение в каквато и да е брошка. Гъци! Това бе марка.
Тя не знаеше какво е нещастие. Просто си стоеше на витрината и гледаше хората. Те минаваха и я оглеждаха. Много момичета седяха пред витрината и устните им се движеха като в транс. Ризката знаеше - те казваха замечтани "Гъци".
Всъщност, веднъж изпита болка. Едно момиче, което няколко пъти бе седяло пред витрината и я гледаше в захлас дойде с едра жена, която явно бе майка и. Момичето нетърпеливо и посочи розовата ризка, а жената каза:
- За този парцал да дам 200 лева?!?
И си отидоха. Малка утеха бе, че момичето на излизане от магазина се беше разплакало. В съзнанието и се носеше думата "парцал". Какво ли бе това? Може би нещо хубаво? Но защо не биха дали толкова пари за него, ако беше хубаво?
Хъм. Думата звучи интересно. П-а-р-ц-а-л. Даже звучи смешно, ако си я повториш няколко пъти. Ризката разбра, че в някои случаи звучи и обидно. Веднъж един пийнал чичка викаше така на жена си. Използваше думата като се обръщаше към нея. После дойде един полицай и се скриха от погледа. Но ризката разбра, че тази дума има негативен смисъл.
"Добре. Но онази жена не беше розова, нямаше такива бродерийки по себе си, как аз съм парцал и тя е парцал?" - мислеше си ризката. Имаше нещо нередно.
После ризката с розов цвят и хубави дантелки забрави за това. Минаваха хора, опипваха я, цъкаха с език. Даже дойде една жена със странен акцент, която беше решила да я купи. Вече я бяха увили и сложили в изискан плик, когато я върнаха. Жената се вайкаше - кредитната и карта бе с превишен лимит. И тя си тръгна. Ядосана.
Розовата ризка усети как добива леко сивкав вид. Прах се стелеше върху нея и вече не изглеждаше така хубава.
И един ден дойде Тя. С брошка на пъпа и с лунички на носа. И каза - тази ризка е моя, купувам я! Извади от малката си чантичка пари и плати. Сложиха я в елегантен плик, на който бе изписано "ГЪЦИ" и цял ден я разнасяха из разни шопинг молове, ситита, а накрая бе в бар, където ентусиазирано я показваха на разни странни хора.
- Виж какво си купих! - Не спираше да вика момичето докато я показваше. А после изведнъж я оставяше в плика и вадеше нещо друго, като радостта и бе или същата или по-голяма.
Ризката си помисли, че търпението му е майката, щеше да дойде звездния и миг.
Пренощува в гардероб, старателно закачена да виси така, че никоя гънка да не страда. Ризката спа за първи път толкова щастлива. Толкова и бе удобно.
На другия ден стана рано. Вълнуваше се, даже се запозна с другите обитатели на гардероба, които странно защо не бяха така ентусиазирани, колкото бе тя. По-скоро в тях се чувстваше умора. Розовата ризка си помисли, че явно вече не разбират нещата от живота и че само временно са увесили нос, ъъ, така де, дантелки.
В късния следобед момичето се събуди. Чуваше се тракане на съдове, някой и се караше с наставнически и същевременно измъчен глас. Беше женски.
- Защо не се обади? Изкарах си акъла по теб! Баща ти само ме пита къде си. - Нареждаше жената, а момичето отговаряше намусено и ядеше.
След около час вратата на гардероба се отвори. На ризката вече и беше станало скучно. На витрината бе по-интересно, там поне минаваха хора. А и тези с увисналите дантелки не стават за компания!
Нахлу светлина, в която се виждаше силуета на момичето. То гледаше гардероба и търсеше нещо. Ризката затаи дъх. По-скоро леко дръпна дантелките си и се изпъна, добивайки току-що изгладен и колосан вид. Момичето след кратко колебание я взе. Бе намусена.
Облече я. На пъпа си имаше брошка. И тя светеше в розово. Точно както Ризката бе си мечтала.
Цял ден обикаляха магазини, а вечерта бяха на купон. Разни хора правеха странни неща, говореха глупости на момичето, а то се хилеше истерично. Постоянно пиеха от едни чаши, а в един момент един от нейните приятели взе че повърна върху нея. Върху ризката...
Момичето ядосано се дръпна като не пропусна да шамароса момчето. В този момент бутна друго момче, което разля виното си върху нея. И розовата ризка вече не беше розова.
Ризката бе затаила дъх. Миризмата не и харесваше, а и животът и не се развиваше по план. Страхуваше се да разтвори дантелките и да види на какво прилича. Вместо това ги държеше прилепнали до себе си. Изглеждаха някак мръсно. Тя го чувстваше, но не искаше да го повярва. Беше се смразила от ужас.
Както бе затворила панделки чу викове, още един шамар, бързо слизане по стълби, отваряне на врата на кола, затваряне, диктуване на адрес през сълзи, отваряне и още едно хлопване на врата... после не помнеше. Събуди се във хладка вода, а дантелките и смъдяха. Болеше я, сякаш нещо я разяждаше. А после чу глас:
- Вече не става за нищо. Скапания Митко, как можа?
Ризката изпадна в шок. Дантелките и потрепериха, от което течността, в която се намираше се разпени и закри видимостта и. Отпусна се във водата и припадна от разочарование, от шок и от горещата струя вода, която се изля върху нея.
Събуди се по-късно. Беше в две силни и грапави ръце. Те я държаха и галеха. Правеха и масаж. Увиваха я и усещаше, как водата, която бе попила отнякъде се излива в кофа. После я потапяха в същата тази кофа и бършеха пода. А жената с измъченото лице не спираше да нарежда:
- Какво не ти дадох дъще, любов ли, разбиране ли? Защо не послушаш поне веднъж майка си?
Никой не и отговаряше. Жената бършеше пода и от време на време спираше за да пусне дълбока въздишка. Ризката забеляза, че бе добила сив цвят. Само в някои гънки се пазеше намек за розово, а дантелките отдавна се бяха откъснали.
Въпреки това, тя се чувстваше щастлива. Тези ръце се отнасяха добре с нея. Бяха нежни. А очите на стопанката тъжни. И Ризката се чувстваше щастлива, когато виждаше в очите и радост, че пода е чист.
Да. Ризката разбра значението на думата Парцал. Но това не бе лоша дума. Не бе думата, с която бяха нарекли онази жена, нито пък бе парцал за двеста лева. Тя се чувстваше щастлив парцал. При всяко изтискване се чувстваше чудесно, усещаше с всяко свое конче как водата се излива от нея, а после как нежно попива в тъканта и.
А жената изглеждаше все по-щастлива и по-щастлива. Къпеше я след това и я оставяше на топло. Върху парното. Където тя намери дружки. Също сиви и смачкани, но пък бяха дружелюбни и добри. Знаеха, че ще бъдат заедно вечно.
Ако тази приказка ви е харесала, сигурно ще ви хареса и приказката за "Тъжният Икарус Стефчо"
Тя не знаеше какво е нещастие. Просто си стоеше на витрината и гледаше хората. Те минаваха и я оглеждаха. Много момичета седяха пред витрината и устните им се движеха като в транс. Ризката знаеше - те казваха замечтани "Гъци".
Всъщност, веднъж изпита болка. Едно момиче, което няколко пъти бе седяло пред витрината и я гледаше в захлас дойде с едра жена, която явно бе майка и. Момичето нетърпеливо и посочи розовата ризка, а жената каза:
- За този парцал да дам 200 лева?!?
И си отидоха. Малка утеха бе, че момичето на излизане от магазина се беше разплакало. В съзнанието и се носеше думата "парцал". Какво ли бе това? Може би нещо хубаво? Но защо не биха дали толкова пари за него, ако беше хубаво?
Хъм. Думата звучи интересно. П-а-р-ц-а-л. Даже звучи смешно, ако си я повториш няколко пъти. Ризката разбра, че в някои случаи звучи и обидно. Веднъж един пийнал чичка викаше така на жена си. Използваше думата като се обръщаше към нея. После дойде един полицай и се скриха от погледа. Но ризката разбра, че тази дума има негативен смисъл.
"Добре. Но онази жена не беше розова, нямаше такива бродерийки по себе си, как аз съм парцал и тя е парцал?" - мислеше си ризката. Имаше нещо нередно.
После ризката с розов цвят и хубави дантелки забрави за това. Минаваха хора, опипваха я, цъкаха с език. Даже дойде една жена със странен акцент, която беше решила да я купи. Вече я бяха увили и сложили в изискан плик, когато я върнаха. Жената се вайкаше - кредитната и карта бе с превишен лимит. И тя си тръгна. Ядосана.
Розовата ризка усети как добива леко сивкав вид. Прах се стелеше върху нея и вече не изглеждаше така хубава.
И един ден дойде Тя. С брошка на пъпа и с лунички на носа. И каза - тази ризка е моя, купувам я! Извади от малката си чантичка пари и плати. Сложиха я в елегантен плик, на който бе изписано "ГЪЦИ" и цял ден я разнасяха из разни шопинг молове, ситита, а накрая бе в бар, където ентусиазирано я показваха на разни странни хора.
- Виж какво си купих! - Не спираше да вика момичето докато я показваше. А после изведнъж я оставяше в плика и вадеше нещо друго, като радостта и бе или същата или по-голяма.
Ризката си помисли, че търпението му е майката, щеше да дойде звездния и миг.
Пренощува в гардероб, старателно закачена да виси така, че никоя гънка да не страда. Ризката спа за първи път толкова щастлива. Толкова и бе удобно.
На другия ден стана рано. Вълнуваше се, даже се запозна с другите обитатели на гардероба, които странно защо не бяха така ентусиазирани, колкото бе тя. По-скоро в тях се чувстваше умора. Розовата ризка си помисли, че явно вече не разбират нещата от живота и че само временно са увесили нос, ъъ, така де, дантелки.
В късния следобед момичето се събуди. Чуваше се тракане на съдове, някой и се караше с наставнически и същевременно измъчен глас. Беше женски.
- Защо не се обади? Изкарах си акъла по теб! Баща ти само ме пита къде си. - Нареждаше жената, а момичето отговаряше намусено и ядеше.
След около час вратата на гардероба се отвори. На ризката вече и беше станало скучно. На витрината бе по-интересно, там поне минаваха хора. А и тези с увисналите дантелки не стават за компания!
Нахлу светлина, в която се виждаше силуета на момичето. То гледаше гардероба и търсеше нещо. Ризката затаи дъх. По-скоро леко дръпна дантелките си и се изпъна, добивайки току-що изгладен и колосан вид. Момичето след кратко колебание я взе. Бе намусена.
Облече я. На пъпа си имаше брошка. И тя светеше в розово. Точно както Ризката бе си мечтала.
Цял ден обикаляха магазини, а вечерта бяха на купон. Разни хора правеха странни неща, говореха глупости на момичето, а то се хилеше истерично. Постоянно пиеха от едни чаши, а в един момент един от нейните приятели взе че повърна върху нея. Върху ризката...
Момичето ядосано се дръпна като не пропусна да шамароса момчето. В този момент бутна друго момче, което разля виното си върху нея. И розовата ризка вече не беше розова.
Ризката бе затаила дъх. Миризмата не и харесваше, а и животът и не се развиваше по план. Страхуваше се да разтвори дантелките и да види на какво прилича. Вместо това ги държеше прилепнали до себе си. Изглеждаха някак мръсно. Тя го чувстваше, но не искаше да го повярва. Беше се смразила от ужас.
Както бе затворила панделки чу викове, още един шамар, бързо слизане по стълби, отваряне на врата на кола, затваряне, диктуване на адрес през сълзи, отваряне и още едно хлопване на врата... после не помнеше. Събуди се във хладка вода, а дантелките и смъдяха. Болеше я, сякаш нещо я разяждаше. А после чу глас:
- Вече не става за нищо. Скапания Митко, как можа?
Ризката изпадна в шок. Дантелките и потрепериха, от което течността, в която се намираше се разпени и закри видимостта и. Отпусна се във водата и припадна от разочарование, от шок и от горещата струя вода, която се изля върху нея.
Събуди се по-късно. Беше в две силни и грапави ръце. Те я държаха и галеха. Правеха и масаж. Увиваха я и усещаше, как водата, която бе попила отнякъде се излива в кофа. После я потапяха в същата тази кофа и бършеха пода. А жената с измъченото лице не спираше да нарежда:
- Какво не ти дадох дъще, любов ли, разбиране ли? Защо не послушаш поне веднъж майка си?
Никой не и отговаряше. Жената бършеше пода и от време на време спираше за да пусне дълбока въздишка. Ризката забеляза, че бе добила сив цвят. Само в някои гънки се пазеше намек за розово, а дантелките отдавна се бяха откъснали.
Въпреки това, тя се чувстваше щастлива. Тези ръце се отнасяха добре с нея. Бяха нежни. А очите на стопанката тъжни. И Ризката се чувстваше щастлива, когато виждаше в очите и радост, че пода е чист.
Да. Ризката разбра значението на думата Парцал. Но това не бе лоша дума. Не бе думата, с която бяха нарекли онази жена, нито пък бе парцал за двеста лева. Тя се чувстваше щастлив парцал. При всяко изтискване се чувстваше чудесно, усещаше с всяко свое конче как водата се излива от нея, а после как нежно попива в тъканта и.
А жената изглеждаше все по-щастлива и по-щастлива. Къпеше я след това и я оставяше на топло. Върху парното. Където тя намери дружки. Също сиви и смачкани, но пък бяха дружелюбни и добри. Знаеха, че ще бъдат заедно вечно.
Ако тази приказка ви е харесала, сигурно ще ви хареса и приказката за "Тъжният Икарус Стефчо"
"Какво е да се чувстваш като парцал? Като изстискан парцал. И последната му капка да е заминала някъде.
Така се чувствам аз днес. Бурни емоции, бурни страсти, нерви, ръцете треперят, чудиш се какво да сториш че да разтървеш два лагера от хора, които харесваш. Емоции, емоции, емоции."
После реших да го напиша по друг начин. Пишейки го се почувствах добре и не изневерих на любимия ми добър край.
Днес се изморих само от четенето на толкова негативизми, а представям си какво ти е било на теб.
Не увесвай дантелки, ъъ, нос, утре сутрин на свежа глава нещата ще си дойдат по местата.
Поздрави!
Самолетът
от тръстиковата щора
не бе успял да полети.
Плуваше до лодката
от вестници.
Мъничко,
преди да завали...
Та да се върнем на приказката. Мисля, че не бъркам, като смятам, че тя е посветена на високомерието. Мисля също така, че високомерието е жестоко осъдено в твойта приказка. Поуката е, че всяка нова и скъпа ризка в крайна сметка се превръща в парцал, но този парцал е нужен и обграден с други парцали, и поради това – щастлив. Не толкова иносказателно: няма смисъл да се гордеем със себе си, понеже животът така или иначе ще ни очука и всъщност това е мн хубаво, понеже така става и с всички останали.
За мене тази теза е голяма злина. На това ли ще научиш децата си? Да търпят ударите на живота, защото после ги очаква голямо щастие – да се съберат с други хора, които също са загърбили себе си? И че целта на съществуването им е да бъдат полезни? Да ти призная, мене са ме учили същото. Това забави развитието ми с години.
За щастие вече знам, че хората не са ризки, които някой разнася насам-натам. Хората имат свободна воля, която им позволява свободно движение и така те могат да се дръпнат, ако някой тръгне да повръща върху тях.
Предполагам, че мойте деца от своя страна ще са мн нещастни. Но това ще трае само, докато не премине онзи етап в пубертета, когато човек има нужда да бъде приет в група на всяка цена. Сигурно ще ме мразят. Нека. Но няма да намразят себе си.
Това е моето мнение. Надявам се да не се обидиш, не това е целта ми и никога не е била спрямо никой регистриран или нерегистриран потребител на този сайт. Но имаш пълното право да го направиш, разбира се.
Онази част от коментара я махнах, защото реших, че няма смисъл от обвинения. Ти си си ти и това е. Уморих се вече от тези негативни страсти, затова моля те спри да дъвчеш темата.
Аз не мисля, че темата е същата. Но отново съм изразила личното си мнение. То всеки път ли ще предизвиква негативни страсти? Явно, щом е различно. И аз се уморявам всеки път да го браня със зъби и нокти, но умората няма да ме спре.
Колкото до това дали приказката ти има за цел да внушава нещо, много ясно си спомням изтритата част от коментара ти, в която се казваше, че приказката ти е някакво завоалирано послание, което трябва да накара Павел да се замисли.
Не знам за Павел, но аз се замислих. И това е, което измислих. Нали всеки трябвало да намери нещо за себе си, според собствените ти думи! Това намерих аз и не ми казвай, че го е нямало, защото за мене го има!
Искам отговор защо да нараниш себе си е по-приемливо, отколкото да нараниш друг, както и ПРИМЕР за това как нараняваме други хора, постигайки желаното.
Катрин, не мога да съм по-съгласна с тебе – хората не са и не могат да бъдат еднакви. Но на обратната теза се опира колективизмът, а не индивидуализмът. И именно колективизмът въз основа на някаква имагинерна еднаквост се опитва да постигне общо благо за всички и не го постига, защото няма такова нещо като общо благо.
Не ме разбирай погрешно, не искам всички да са индивидуалисти, а които случайно не са – да се поправят. Всеки може да е, какъвто иска. Включително аз.
Не съм казала, че е по-добре да нараня себе си, от колкото някого другиго, а че ако желая да постигна нещо, може да се случи да нараня някого. Ако не пожелая да направя това нещо, не значи непременно, че ще нараня себе си. По-скоро бих могла да преосмисля целите си. Примери за това как нараняваме другите, постигайки желаното, има много - като започнем от всяка война и завършим с най-обикновена препирня, в която за да докажем правотата си и да защитим идеите си - използваме средства, които нараняват опонента ни.
Не смятам, че винаги когато искаме нещо, това значи, че автоматично нараняваме някого. По-скоро се питах дали винаги, на всяка цена и със всякакви средства, е необходимо да искаме да се изпълни нашето желание, за да можем да кажем, че отстояваме свободната си воля.
Борислава, моля, не приемай писанията ми като заяждане, наистина намирам поучителни неща в твоите разсъждения и затова се опитвам да разбера гледната ти точка. Надявам се, че диалогът ни не става прекалено отнесен. :).
А за това дали е отнесен диалогът ни - не мисля изобщо. Мисля, че е съвсем конкретен и засяга съвсем точно темата на приказката на Тери, въпреки че според него темата е умората. Също така засяга темата, по която първоначално исках да проведа разговор. Което също не е толкова странно, при положение, че приказката е писана по повод вчерашните събития.
А най-важното за мене от моя скандален пост е разсъждението за стадните инстинкти, които смятам, че не трябва да намират място в човешките общества. А именно - човек да бъде приеман в група според неясни критерии и защитаван само заради принадлежността си, а всичко чуждо да бъде отхвърляно като лошо.
А на въпроса ти дали според мене човек на всяка цена трябва да отстоява себе си, ще отговоря така: мисля, че се преувеличават жертвите, които трябва да паднат, за да получиш желаното. В обичайния случай това не са нито трупове, нито наранени по друг начин хора. Мисля, че най-честата пречка не са нито личности, нито личните желания на други хора, а моралният императив да поставиш на първо място другите, вместо себе си.
А за жертвите, които падат в преследване на нашата цел... Е, жертвата сама се прави такава. Никой не може да я направи на жертва, ако тя сама не се приеме (и съответно не заеме позата) на жертва. Злите ни намерения пък рефлектират най-вече върху нас - щом сме съгласни да поемем тази тежест - моля, ще бъдем зли - то си е за наша сметка. Аз лично не виждам някой в блога да е зъл.
Зъл. Абе знаете ли какво е това да си зъл? Знаете ли какво посвещение на злото трябва да има, за да си зъл? Един истински зъл човек или няма да пише в блог, или ако го прави, няма да разберете, че е зъл.
Тери, едва сега прочитам приказката, понеже вече със страх надниквам на главната страница, защото се притеснявам какво ще заваря там. И щеше да е голям пропуск от моя страна, ако тази приказка ми беше убягнала от погледа.
Колко истински, неподправени човешки чувства и мисли си вложил в своя не-човешки персонаж – ризката, което според мен те прави добър и точен наблюдател на света и хората! Не ти правя комплименти под влияние някакви „стадни” емоции – далеч съм от подобни влияния, така както не изпадам в другата крайност – индивидуализма, споменаван в предните коментари.
В твоята приказка има вложени чудесни идеи, които стоят над практицизма и дребната човешка суета. Тя мъдро сочи верния път към щастието и той е, че човек се чувства щастлив и удовлетворен от себе си, само когато е полезен с нещо на другите.
Благодаря ти за огромното удоволствие, което ми достави и бъди уверен, че изпод клавишите ти понякога излизат сериозни шедьоври, така че не спирай да пишеш!
П. П. Чувствам, че тази приказка трябва да прочета на моите четвъртокласници…
Може би това е дало отражение. Размислите ми тогава. Седях и ядях един скапан хамбургер от "МакДоналдс" и гледах хората, които минаваха. Купих си го защото беше най-евтиното там. И щеше да ме обслужат и да си го изям в паузата между двата филма. Иначе в МакДоналдс не стъпвам, но нямах избор, поне не съм като онези от филма Oversize me, които от мода ядяха само там и се пристрастяваха.
Та така. Бориславче, нямаше смисъл това, освен умора, а умората аз си я излекувах като написах това. Като пиша и си почивам някак. Но ти май не ме разбра. Не че съм искал лесно да ме разбереш. Но пък се надявах.
Тери! Ми че аз не открих ли същия смисъл в приказката ти, който е открила и Куини?! Как така нейният прочит ти харесва, а моят - не?:) И нали не мислиш наистина, че въпросът за Тери и Гъци стои като въпроса за Леонардо и Джокондата?:)
Виж, след като на теб ти харесва да си безполезна за другите и ценна само за себе си, добре – никой няма да ти се бърка. Жалкото е обаче, че един ден, когато имаш деца, ще се наложи да правиш жертви заради тях, а ти не си се научила на това. В тази връзка ти не си човека, който има право да държи сметка на Тери как е правилно да възпитава бъдещите си деца.
Отзад напред:
Не държа сметка на никого за нищо, но тъй като поставяме нещата така – как така аз не съм човекът, но ти, от своя страна – си?! А това с жертвите за децата е поредното клише, за което бих поспорила, но друг път.
Мойта работа е да се грижа за себе си и на всеки друг – за него си, така че не мисля, че лишеността от чувствителност към другите е някакъв особен недостатък. Когато някой се чувства застрашен, е свободен да сигнализира за това. Не е нужно, а не е и възможно другите да се досетят за това. Също така не са длъжни да отстъпят от позицията си, ако някой се чувства дискомфортно във връзка с нея. Човекът с проблема очевидно е този, който изпитва дискомфорт. Значи той трябва да направи нещо по въпроса, а не „създателите" на дискомфорта да му услужат.
За тебе, Куин Блъндър, ни е известно, че имаш ниска граница на търпимост спрямо себе си, така че едва ли ти си подходящият човек, който да определя границите на добрия тон. Подобни решения се взимат обективно, а не истерично. Разбира се, хората с права, които мислят като тебе, могат да вземат съответните мерки срещу мойте изяви – затриване или може би смърт чрез обесване. И отново да се върна на темата за двойния аршин – как пък ти от позицията на добрия тон имаш право да ползваш същите средства, дето забраняваш на хората, които твърдиш, че не го спазват?!
Аз лично не смятам, че съм прекрачила някакви граници, но пък съм страна в конфликта и може би също не съм обективна. А конфликтът за мене не е кой кого нарекъл еди как си. Нещата са мн по-дълбоки и засягат житейската ми позиция на безполезен човек. Затова винаги, когато видя нещо, което е в разрез с тази моя позиция, или още по-лошо – осъжда я и не й дава право на съществуване – аз ще се намесвам. За да покажа, че има и друга гледна точка, или за да защитя мястото си под слънцето.Тери, много хубава приказка.
Борислава, не мога да разбера защо трябва да разводняваш нещата тук, и в този постинг. Не каза ли всичко, което искаш да кажеш до сега? Трябваше ли и тук да насочиш разговора отново към себе си?
Виж, никой няма да ти забрани да пишеш в блога си, той е твое лично пространство. Но не мислиш ли, че на всички дотегна да слушаме едно и също. Не ми се ще повече да се дъвче тази тема наистина, но ми е много болно, че заради това, че не се усети кога да спреш, напускат хора. Хора, които пишат отдавна, хора, които са стойностни. И които не заслужават да си тръгват по този начин.
Казват, че по-умният винаги отстъпва. Да, в този постинг всички, които искаха да кажат нещо, просто отстъпиха, защото Борислава държи все последната дума да е нейна. Е, нека да е така. Не се съмнявам, че и на мен ще намериш какво да отговориш.
В тази връзка искам само да добавя една кратка забележка - Борислава казва, че "Когато някой се чувства застрашен, е свободен да сигнализира за това." Ами много хора се почувстваха застрашени от нейните идеи и съотвено сигнализираха за това по един или друг начин. Борислава също се почувства застрашена от идеите изложени от други хора и затова всячески се опитва да защити правотата си.
Мисля, че всички постигнахме единодушие поне по въпроса, че всеки може да бъде такъв какъвто иска и може да мисли каквото пожелае. Това не значи, че съм съгласна с него или нея или приемам, че е прав/а, обаче.
Не претендирам за някакви познания по психология, но ще ми е любопитно да си поговорим повече по темите, ако е възможно, без изостряне на обстановката, разбира се.
За дълбокия смисъл - наистина всеки намира нещо свое - според мен най-добре е този прочит с двойствеността на нещата.
Не знам защо, като четох тази приказка, не си мислех за Андерсен, а за баща ти. Предполагам, че ще я хареса. И все си мисля - дано успееш да издадеш неговите неща. А сега вече - и твоите.
П.П. Останалото е за общност "Психопатология".
Започнах да пиша голям коментар за "Крайния индивидуализъм" и моя личен опит с моя роднина, но стана адски обширен (в мой стил) и затова ще го поместя като отделен пост след минути...
Казва се "Общо взето, общото е взето" :)
Неговата мечта се осъществи :)
Благодаря на всички, които казаха, че приказката им е харесала. Аз се ентусиазирах да припиша човешки елементи и на други битови предмети. Някак си, като се замисля, все съм си казвал - ако можеха да говорят. Дърветата например. Ако можеха вековните дървета да говорят, какво ли биха ни разказали?
Сигурно имат много повече да кажат от една ризка с розов цвят. А какво би казала една клавиатура? Или пък една чаша в заведение? Сигурно много. Ето, имам тема за размисъл :) Благодаря :)
А поуката, която аз лично намирам в този разказ, е следната: хората не трябва да се взимат прекалено насериозно. За себе си съм стигнала до този извод отдавна.