Палецът на Лестър: глави 5 и 6
Глава V
Хората открай време предричаха, че природните ресурси на планетата рано или късно ще приключат. За това се говореше още от края на 20-ти век, но като изключим разни недъгави организации като Грийнпийс, на никой не му пукаше. Всеки си караше колата, свиркаше си и приемаше петрола като една безкрайна константа. Големите петролни компании методично повишаваха цените, но хората продължаваха да си карат колите и да си свиркат.
В края на 21 век обаче се разбра, че на Земята е останал петрол само за още 15 години. И то ако се ползва изключително икономично. Тази новина разтресе Уолстрийт, Лондонската борса, борсата в Токио и черната борса навсякъде по света. Султанът на Бруней получи инфаркт, емирът на Кувейт продаде всички резерви на страната и емигрира на Карибите, а Ирак и Иран се обединиха в името на общото благо. Обединена Европа започна масирано производство на електромобили, но това се оказа голяма грешка. Хората не ги купуваха по-много причини, главната от които беше множеството токови удари които сполетяваха пътниците. Където и да пипнеше човек в колата, шансът да го удари 220 волтов експрес за оня свят беше доста голям. Мерцедес опитаха да увеличат сигурността, но след огромни разходи успяха да намалят броя на смъртните случаи наполовина. Малко по-късно фалираха.
Две години по-късно единствените държави разполагащи с петрол бяха САЩ и Руската Федерация. Арабския свят и Обединена Европа бяха приключили своите запаси. И точно когато двете супер сили доволно потриваха ръце, след като увеличиха цената на петрола над 1000 пъти, в емисия на CNN се появи сензационната новина, че някъде в Камчатка руски учен е открил ново гориво, с което колите вървят дори по-добре отколкото с бензин или дизел. Репортажът беше директно от клона на телевизията в Якутск, но точно когато дошлия специално за случая учен щеше да направи сместа и да я демонстрира с паркирания в студиото Москвич мощен взрив разтърси цялата сграда и от учения, сместа и сградата не остана почти нищо. Така света не успя да научи, поне за известно време тайната на новото гориво. А тя в общи линии беше разваленото мляко.
Както всички големи открития, така и това на г-н Крильов - така се казваше ученият - беше станало съвсем случайно. След поредният неуспешен опит да подкара своето Жигули с водка, той се ядоса и изпи съдържанието на бутилката след което изпи още една и легна да спи. По някое време през нощта, съвсем естествено човекът се събуди и излезе на двора да върне поръчката. За да се оправи малко си взе да пие малко прясно мляко и седна на земята под яркото пълнолуние да понаблюдава малко любимото си Жигули, което вече от години не беше в движение, поради липса на бензин. За нещастие обаче, млякото беше развалено и г-н Крильов на секундата повърна отново. Този път обаче вместо да върне като бял човек на тревичката на двора, той уцели резервоара на Жигулито и го напълни солидно с развалено мляко. След неколкоминутно пиянско взиране в наклепания резервоар, изведнъж на Крильов му се яви просветление. Той скочи от тревата, влезе в колата, завъртя ключа, който от години си стоеше на стартера, даде газ и колата изхвърча като ужилена от малкия двор и полетя по прашните улички на малкото селце, в което живееше Крильов. След като направи няколко кръгчета из селото и успя да събуди останалите седем жители, Крильов се прибра вкъщи и веднага направи изследване на сместа в резервоара, след което записа резултатите на едно листче и заедно с кратко писмо го сложи в пощенски плик. На следващия ден, доволен от своето откритие и весело размишляващ за блясъка на славата, Крильов напълни Жигули-то с новото гориво, което било много по-икономично и отпраши за Якутск. Малко след като излезе от селото, той отби до пощенската кутия, която стоеше до пътя като стожер на модерната комуникация и пусна писмото в нея, след което вече по-спокоен продължи напред.
Петролните компании на САЩ и Руската Федерация незабавно изпратиха армия от наемни убийци да пратят г-н Крильов два метра под земята и да донесат формулата на новото гориво. За тяхно съжаление наемниците свършиха само първата част от задачата. Колкото до втората - формулата вече пътуваше в едно писмо с адрес: Еди Стикър, 5то авеню, Манхатън, Ню Йорк.
Глава VI
- Вие сте изключително глупав, господине - каза №3, след което натисна голямото червено копче на бюрото.
Наемният убиецът, който беше отрязал палеца на Лестър Голдчанс от крака на д-р Стивънс, не очакваше подобно стечение на обстоятелствата и когато подът под него пропадна, той полетя към ямата с крокодилите и дори не успя да извика.
- Дали не бяхме малко крайни? - попита №2.
- Разбира се - отвърна №1. - Така и трябва да бъде. Крайностите са приоритет на висшите духом.
- Мислех, че все пак можем да му дадем втори шанс да ни донесе палеца. - продължи №2. - Ако продължаваме в този дух Гилдията на убийците ще спре да работи с нас и ще трябва да пращаме наши хора по Еди.
- Моето мнение господа е, че за момента г-н "Фани ме за кобура" трябва да бъде оставен малко на мира. - каза №3. - Основната ни цел в момента трябва да бъде палеца. Ако някой успее да стигне до него преди нас всичко може да започне отначало. И този път това може да е краят на нашата организация. Вероятно и на самите нас ...
Тримата господа, които така спокойно обсъждаха мъглявото бъдеще на гилдията на млекарите бяха нейните настоящи ръководители. Облечени в червени роби с качулки, те приличаха на модерни ку-клукс-клановци. Всеки от тях имаше номер на качулката си. Тази анонимност се наложи след убийството на Ян Симпсън, което разтърси из основи организацията. По този начин никой от по нисшите слоеве на организацията не знаеше тяхната самоличност и риска от предателство беше минимален. №1, №2 и №3 наследиха ръководството на гилдията и продължиха традицията на конфронтация с концерна на Голдчанс и групировките на Еди "Фани ме за кобура" Стикър. След убийствата на Лестър и сина му, гилдията вече се чувстваше победител в продължаващата вече 50 години млекарска война, но липсата на палеца отново ги вкара в размисъл. Той трябваше да бъде в една кофа за боклук на 42-ра улица, но хората които бяха изпратили да го вземат се върнаха с празни ръце и съответно също отидоха на среща с крокодилите. Да работиш за гилдията на млекарите никак не беше лесно.
Бен "Перото" беше тръгнал на обичайната си вечерна обиколка. Бивш журналист от Ню Йорк Доминатор, Бен беше уволнен преди 15 години от Ърнест Голдчанс за несъгласие с новата тематична ориентация на вестника. Той се опита да си намери работа на други места и за известно време горе-долу връзваше двата края, но след това постепенно и сигурно се засили към дъното на социалната йерарархия и накрая се озова на централното просешко място на 42-ра улица. В началото се чувстваше унизен и го беше срам да проси, но постепенно свикна и започна да му харесва. Изкарваше си добри пари - стигаха за долнопробно уиски и цигари, а на Бен друго не му и трябваше. Имаше си и приятели, и то истински - готови да разделят с него и последната глътка. В общи линии беше доволен от живота.
Всяка вечер Бен правеше обиколката си по кофите за боклук на 42-ра улица. Почти винаги успяваше да намери нещо за ядене, а понякога имаше и някоя не лоша вещ, която продаваше в оказиона. Точно бе стигнал на двадесетина метра от най-късметлийската си кофа, когато видя как един човек с черно наметало изхвърли нещо в нея и продължи с бърз ход нагоре по улицата. Бен се забърза към кофата и видя най-отгоре върху кутия от пица един палец. Бен трудно се стъписваше, но когато види отрязан палец от човешки крак и на най-изпечения мачо топките му се качват в гърлото и се чуди как да реагира. Той взе палеца и точно когато застана в Хамлетовска поза и започна да го оглежда, до него спря лъскав черен "Понтиак". Страничното стъкло се спусна автоматично и най-лъскавата мадама която Бен беше виждал, каза с дрезгав глас:
- Здравей, сладур. Що не се качиш за едно кръгче?
Хората открай време предричаха, че природните ресурси на планетата рано или късно ще приключат. За това се говореше още от края на 20-ти век, но като изключим разни недъгави организации като Грийнпийс, на никой не му пукаше. Всеки си караше колата, свиркаше си и приемаше петрола като една безкрайна константа. Големите петролни компании методично повишаваха цените, но хората продължаваха да си карат колите и да си свиркат.
В края на 21 век обаче се разбра, че на Земята е останал петрол само за още 15 години. И то ако се ползва изключително икономично. Тази новина разтресе Уолстрийт, Лондонската борса, борсата в Токио и черната борса навсякъде по света. Султанът на Бруней получи инфаркт, емирът на Кувейт продаде всички резерви на страната и емигрира на Карибите, а Ирак и Иран се обединиха в името на общото благо. Обединена Европа започна масирано производство на електромобили, но това се оказа голяма грешка. Хората не ги купуваха по-много причини, главната от които беше множеството токови удари които сполетяваха пътниците. Където и да пипнеше човек в колата, шансът да го удари 220 волтов експрес за оня свят беше доста голям. Мерцедес опитаха да увеличат сигурността, но след огромни разходи успяха да намалят броя на смъртните случаи наполовина. Малко по-късно фалираха.
Две години по-късно единствените държави разполагащи с петрол бяха САЩ и Руската Федерация. Арабския свят и Обединена Европа бяха приключили своите запаси. И точно когато двете супер сили доволно потриваха ръце, след като увеличиха цената на петрола над 1000 пъти, в емисия на CNN се появи сензационната новина, че някъде в Камчатка руски учен е открил ново гориво, с което колите вървят дори по-добре отколкото с бензин или дизел. Репортажът беше директно от клона на телевизията в Якутск, но точно когато дошлия специално за случая учен щеше да направи сместа и да я демонстрира с паркирания в студиото Москвич мощен взрив разтърси цялата сграда и от учения, сместа и сградата не остана почти нищо. Така света не успя да научи, поне за известно време тайната на новото гориво. А тя в общи линии беше разваленото мляко.
Както всички големи открития, така и това на г-н Крильов - така се казваше ученият - беше станало съвсем случайно. След поредният неуспешен опит да подкара своето Жигули с водка, той се ядоса и изпи съдържанието на бутилката след което изпи още една и легна да спи. По някое време през нощта, съвсем естествено човекът се събуди и излезе на двора да върне поръчката. За да се оправи малко си взе да пие малко прясно мляко и седна на земята под яркото пълнолуние да понаблюдава малко любимото си Жигули, което вече от години не беше в движение, поради липса на бензин. За нещастие обаче, млякото беше развалено и г-н Крильов на секундата повърна отново. Този път обаче вместо да върне като бял човек на тревичката на двора, той уцели резервоара на Жигулито и го напълни солидно с развалено мляко. След неколкоминутно пиянско взиране в наклепания резервоар, изведнъж на Крильов му се яви просветление. Той скочи от тревата, влезе в колата, завъртя ключа, който от години си стоеше на стартера, даде газ и колата изхвърча като ужилена от малкия двор и полетя по прашните улички на малкото селце, в което живееше Крильов. След като направи няколко кръгчета из селото и успя да събуди останалите седем жители, Крильов се прибра вкъщи и веднага направи изследване на сместа в резервоара, след което записа резултатите на едно листче и заедно с кратко писмо го сложи в пощенски плик. На следващия ден, доволен от своето откритие и весело размишляващ за блясъка на славата, Крильов напълни Жигули-то с новото гориво, което било много по-икономично и отпраши за Якутск. Малко след като излезе от селото, той отби до пощенската кутия, която стоеше до пътя като стожер на модерната комуникация и пусна писмото в нея, след което вече по-спокоен продължи напред.
Петролните компании на САЩ и Руската Федерация незабавно изпратиха армия от наемни убийци да пратят г-н Крильов два метра под земята и да донесат формулата на новото гориво. За тяхно съжаление наемниците свършиха само първата част от задачата. Колкото до втората - формулата вече пътуваше в едно писмо с адрес: Еди Стикър, 5то авеню, Манхатън, Ню Йорк.
Глава VI
- Вие сте изключително глупав, господине - каза №3, след което натисна голямото червено копче на бюрото.
Наемният убиецът, който беше отрязал палеца на Лестър Голдчанс от крака на д-р Стивънс, не очакваше подобно стечение на обстоятелствата и когато подът под него пропадна, той полетя към ямата с крокодилите и дори не успя да извика.
- Дали не бяхме малко крайни? - попита №2.
- Разбира се - отвърна №1. - Така и трябва да бъде. Крайностите са приоритет на висшите духом.
- Мислех, че все пак можем да му дадем втори шанс да ни донесе палеца. - продължи №2. - Ако продължаваме в този дух Гилдията на убийците ще спре да работи с нас и ще трябва да пращаме наши хора по Еди.
- Моето мнение господа е, че за момента г-н "Фани ме за кобура" трябва да бъде оставен малко на мира. - каза №3. - Основната ни цел в момента трябва да бъде палеца. Ако някой успее да стигне до него преди нас всичко може да започне отначало. И този път това може да е краят на нашата организация. Вероятно и на самите нас ...
Тримата господа, които така спокойно обсъждаха мъглявото бъдеще на гилдията на млекарите бяха нейните настоящи ръководители. Облечени в червени роби с качулки, те приличаха на модерни ку-клукс-клановци. Всеки от тях имаше номер на качулката си. Тази анонимност се наложи след убийството на Ян Симпсън, което разтърси из основи организацията. По този начин никой от по нисшите слоеве на организацията не знаеше тяхната самоличност и риска от предателство беше минимален. №1, №2 и №3 наследиха ръководството на гилдията и продължиха традицията на конфронтация с концерна на Голдчанс и групировките на Еди "Фани ме за кобура" Стикър. След убийствата на Лестър и сина му, гилдията вече се чувстваше победител в продължаващата вече 50 години млекарска война, но липсата на палеца отново ги вкара в размисъл. Той трябваше да бъде в една кофа за боклук на 42-ра улица, но хората които бяха изпратили да го вземат се върнаха с празни ръце и съответно също отидоха на среща с крокодилите. Да работиш за гилдията на млекарите никак не беше лесно.
Бен "Перото" беше тръгнал на обичайната си вечерна обиколка. Бивш журналист от Ню Йорк Доминатор, Бен беше уволнен преди 15 години от Ърнест Голдчанс за несъгласие с новата тематична ориентация на вестника. Той се опита да си намери работа на други места и за известно време горе-долу връзваше двата края, но след това постепенно и сигурно се засили към дъното на социалната йерарархия и накрая се озова на централното просешко място на 42-ра улица. В началото се чувстваше унизен и го беше срам да проси, но постепенно свикна и започна да му харесва. Изкарваше си добри пари - стигаха за долнопробно уиски и цигари, а на Бен друго не му и трябваше. Имаше си и приятели, и то истински - готови да разделят с него и последната глътка. В общи линии беше доволен от живота.
Всяка вечер Бен правеше обиколката си по кофите за боклук на 42-ра улица. Почти винаги успяваше да намери нещо за ядене, а понякога имаше и някоя не лоша вещ, която продаваше в оказиона. Точно бе стигнал на двадесетина метра от най-късметлийската си кофа, когато видя как един човек с черно наметало изхвърли нещо в нея и продължи с бърз ход нагоре по улицата. Бен се забърза към кофата и видя най-отгоре върху кутия от пица един палец. Бен трудно се стъписваше, но когато види отрязан палец от човешки крак и на най-изпечения мачо топките му се качват в гърлото и се чуди как да реагира. Той взе палеца и точно когато застана в Хамлетовска поза и започна да го оглежда, до него спря лъскав черен "Понтиак". Страничното стъкло се спусна автоматично и най-лъскавата мадама която Бен беше виждал, каза с дрезгав глас:
- Здравей, сладур. Що не се качиш за едно кръгче?
Коментари