Палецът на Лестър: 3 и 4 глави
Глава III
Беше някъде около осем вечерта, когато шефовете на отдели във вестник "Ню Йорк Доминатор" се събраха на планьорка. Всички започнаха да дрънкат обичайните глупости - кой къде се е напил и каква мадама е чукал. Шефът на спортния отдел, Лари Дънстън, обра овациите с историята за близначките, която лансираше от няколко дена. Ърнест мълчеше и се правеше, че слуша, когато секретарката му влезе.
- Съжалявам г-н Голдчанс, но г-н Крейвън ви търси по телефона и каза, че е спешно.
На Ърнест му беше ясно, че щом шефа на полицията иска да говори лично с него, значи нещо сериозно се е случило. Ако беше обикновена новина щяха да се свържат с Хъмфри или с Брет.
- Свържи ме, Силвия. Съжалявам господа, но ще се наложи да продължим след малко.
Когато всички излязоха Ърнест вдигна телефона.
- Какво има, Спенсър? - попита той.
- Добър вечер, г-н Голдчанс. Не знам как да ви го кажа ...
- Карай по същество, Спенсър, прекъсваш ми планьорката.
- Баща ви е мъртъв.
Ърнест се заслуша в ехото на слушалката, докато се опитваше да възприеме новината, но въпреки това не му се отдаде.
- Това е невъзможно, баща ми е безсмъртен. Това е просто поредният атентат - каза уверено той.
- Този път атентатът е успешен, уверявам ви. Има и още нещо... Главата на баща ви я няма...
- Не може да бъде... това... просто... не... - От очите на Ърнест избиха няколко сълзи и се плъзнаха бавно по бузите му. - Къде се намира баща ми в момента?
- Ако обичате първо да дойдете в полицейското управление за ...
- Г-н Крейвън, къде е баща ми?
- Все още е в Болницата на края на града, но ...
- Благодаря ви. Ще се видим по-късно.
Ърнест затвори телефона и се замисли. Той обичаше много баща си и още не можеше да повярва, че накрая са го докопали. Спомни си за първия път когато баща му го заведе на лунапарк и на него много му хареса, след което баща му купи лунапарка и му го подари за 10-тия рожден ден. Спомни си и за първия път когато видя Ферари, след което баща му подари 12 различни модела на Ферари за 12-тия му рожден ден. Спомни си и за деня когато прочете първия си вестник, след което баща му купи най-големия нюйоркски вестник и му го подари за 16-тия рожден ден. Така на 16 години Ърнест Голдчанс стана собственик и главен редактор на "Ню-Йорк Доминатор" - вестникът с най-голям тираж в цялото западно полукълбо. С много усилия и голяма доза инат Ърнест успя до голяма степен да съсипе вестника - на първо време изхвърли всички шефове на отдели и назначи свои съученици на тяхно място. След това промени изцяло тематиката на вестника и от сериозно политическо и икономическо издание, той го промени в нещо средно между хард-вариант на Плейбой и олекотена версия на Спортс Илюстрейтид. Цялата тази операция отне голяма част от стабилната аудитория на вестника, но му спечели и много нови почитатели, така че в крайна сметка тиражът си остана на едно ниво. С течение на времето, обаче Ърнест и съучениците му пораснаха и възстановиха част от предишния облик на вестника. В момента горе-долу половината от 148-те страници на вестника се заемаха от вътрешни, външни, икономически и спортни новини, а другата половина си оставаше за порното. Тази печеливша тематична комбинация правеше Доминатора най-четения вестник в целия свят.
Ърнест натисна бутона на комуникатора и повика Хъмфри и Брет при себе си. Няколко секунди по-късно те влязоха в кабинета му.
- Момчета, освиткали са дъртия.
- Пак, ли бе! А бе не им ли писна на тия млекари да правят глупости - каза Брет, без дори да се опита да скрие досадата си. Той беше съученик на Ърнест и въпреки 15-годишния си стаж в Доминатора разбираше от журналистика толкова, колкото пиян студент от хубави жени. Беше шеф на вътрешния отдел на вестника.
- Тоя път дядката наистина е дал фира. Без майтап - каза Ърнест, докато се почесваше по носа.
- Я, д'еба мама му - каза Хъмфри с ледено спокойствие и извади нова цигара от пакета Боро. Хъмфри не беше съученик на Ърнест. Беше на около 45, не много висок, но не и нисък, добре сложен, но не едър. Беше от старата генерация в Доминатора - най-добрия фотограф не само във вътрешния отдел, а и в целия вестник. Беше видял много, беше се бил много и беше изпил много - съответно малко неща можеха да го стреснат. Винаги беше спокоен и винаги имаше димящо Боро в устата. Истинското му име беше Джонатан Стюарт, но незнайно защо всички му викаха Хъмфри.
- Ама, ти сериозно ли говориш? - попита обезпокоено Брет. - За бога, Ърнест, наистина съжалявам.
- Няма к'во да съжаляваш, ами се дигайте с Хъмфри и по задачи. Отивайте в Болницата на края на града и се връщайте бързо с историята. Искам ново чело за утре. Убийството на английската кралица ще остане за другиден.
- За бога, Ърнест осем и половина вечерта е. Имам среща в Тоби'с - проплака Брет.
- А бе ти с тоя бог к'во? Да не си го слагате тайничко. А знаеш ли колко ми пука за срещата ти. Заминавай веднага копеленце мазно, че ще ти откъсна мизерните топчици и ще ти ги навра в ушите за по-добра акустика.
- Добре бе, споко. К'во си се развикал. Тръгваме - каза Брет и задърпа Хъмфри от стаята.
Хъмфри отиде до бюрото си, взе фотоапарата и шапката си и двамата с Брет се запътиха към асансьора. Когато вратата се отвори от него излезе един усмихнат човек с голям букет червени рози и ги попита къде се намира кабинета на Ърнест Голдчанс. Те му посочиха вратата в дъното на коридора и влязоха в асансьора.
- Егати, тоя е разбрал по-бързо и от нас. Сигурно е ченге - каза Брет, докато слизаха надолу с асансьора.
- Не е ченге. Но имам гадното чувство, че съм го виждал някъде - каза Хъмфри - Обаче не мога да си спомня къде.
- Няма значение - каза Брет.
Никой от тях и от останалите 512 служители на вестника не видя 33-калибрения Колт със заглушител скрит в букета от 33 червени рози.
Глава IV
Последната къща на 75-та улица бе обвита в лоша слава и дузини използвани презервативи. Старите хора от квартала избягваха да минават покрай нея, особено вечер, а по-смелите тийнейджърите водеха в мрачните й - пропити с влага и дъх на плесен стаи - гаджетата си, за да изучават задълбочено и на практика способите за правене на деца и ловене на трипер.
Когато собственикът на къщата изчезна мистериозно преди повече от десет години и чиновниците от общината не успяха да намерят нито един негов наследник, бе решено да бъде обявена за продан.
Купувач така и не се появи, докато през един слънчев ден наблюдателна клюкарка от квартала огласи с мощен писък улицата. Озовалите се на повика й съседи видяха с очите си онова, което бе накарало местния еквивалент на Агенция "Ройтерс" да извиси глас, достоен за прима на Миланската скала.
Табелата, на която пишеше "Обявено за продан", бе обърната наобратно, като на гърба й с едър разкривен почерк и червени букви, имитиращи кръв, някой бе оставил следното послание: "Продадена на дявола!".
По-късно на същия ден, се оказа, че мастилото, използвано за написването на съобщението, наистина е съставено предимно от кръв, чийто източник лежеше обезглавен в хола на първия етаж.
Хората от квартала запомниха деня на тази трагедия - вторник, но не защото бяха много паметливи, а защото вторник се превърна в деня на къщата (на дявола).
- Истина ви казвам! - Обясняваше в кръчмата Джони Бирата по този повод на всеки, който имаше желание да го слуша. - Не минава вторник без в тая съборетина да се появи още някой труп с отрязана глава. Що не вземат да я съборят бараката шибана, мътните го взели!
Хъмфри, който знаеше тази история - бе снимал поне осем от обезглавените жертви - веднага изгради хипотеза.
- Слушай, Брет - каза той на шефа си като го дръпна силно за лакътя, - давай да се махаме от болницата. Искам да те заведа на мястото, където е сензацията.
- Не ме дърпай, глупако! - озъби му се Брет. - Това е костюм за хиляда кредита! Освен това никъде не мърдам оттук. Малкият Голдчанс жив ще ме одере, ако разбере, че трупът на баща му е изчезнал оттук, а ние с теб, вместо да направим опит да разберем къде, по дяволите, е шибаното тяло, си развяваме задниците из Ню Йорк.
Брет все още не можеше да проумее как така от една болница могат да изчезват пациенти. Когато двамата с фотографа пристигнаха в Болницата на края на града, там вече цареше паника. Първо, бяха убили най-влиятелния им пациент; второ - бяха му задигнали главата и на това отгоре тялото му също бе изчезнало.
- А ченгетата разправяха, че всичко е под контрол - измърмори Брет. - Такъв коментар ще напиша за тъпите куки, че зъбите им ще изпадат!
- Стига си дрънкал глупости. - Настойчиво каза Хъмфри. - Тук повече нищо няма да разберем, но се басирам, че знам къде е трупът на стареца. И ако ме последваш, може и да се издигнеш в йерархията.
- И къде мислиш че е? На Марс? - Саркастично му се ухили Брет.
- Не толкова далеч. На около три километра оттук.
- И къде по-точно?
- В къщата на дявола.
- Ти си превъртял.
- Може и да съм, но днес е вторник. Разбираш ли - вторник - повтори много бавно и отчетливо Хъмфри.
И докато фотографът уговаряше своя шеф да предприемат едно малко сензационно пътуване до тленните оставки на таткото на Биг боса, една много красива жена - онази, от мокрите сънища на всички мъже - различна според всеки вкус, бавно се качи в черен "Понтиак", запали цигара и включи на скорост.
Телефонът в колата й звънна.
- Ти ли си, Еди? - Попита тя, макар да знаеше, че е той. - Носиш ли главата?
Беше някъде около осем вечерта, когато шефовете на отдели във вестник "Ню Йорк Доминатор" се събраха на планьорка. Всички започнаха да дрънкат обичайните глупости - кой къде се е напил и каква мадама е чукал. Шефът на спортния отдел, Лари Дънстън, обра овациите с историята за близначките, която лансираше от няколко дена. Ърнест мълчеше и се правеше, че слуша, когато секретарката му влезе.
- Съжалявам г-н Голдчанс, но г-н Крейвън ви търси по телефона и каза, че е спешно.
На Ърнест му беше ясно, че щом шефа на полицията иска да говори лично с него, значи нещо сериозно се е случило. Ако беше обикновена новина щяха да се свържат с Хъмфри или с Брет.
- Свържи ме, Силвия. Съжалявам господа, но ще се наложи да продължим след малко.
Когато всички излязоха Ърнест вдигна телефона.
- Какво има, Спенсър? - попита той.
- Добър вечер, г-н Голдчанс. Не знам как да ви го кажа ...
- Карай по същество, Спенсър, прекъсваш ми планьорката.
- Баща ви е мъртъв.
Ърнест се заслуша в ехото на слушалката, докато се опитваше да възприеме новината, но въпреки това не му се отдаде.
- Това е невъзможно, баща ми е безсмъртен. Това е просто поредният атентат - каза уверено той.
- Този път атентатът е успешен, уверявам ви. Има и още нещо... Главата на баща ви я няма...
- Не може да бъде... това... просто... не... - От очите на Ърнест избиха няколко сълзи и се плъзнаха бавно по бузите му. - Къде се намира баща ми в момента?
- Ако обичате първо да дойдете в полицейското управление за ...
- Г-н Крейвън, къде е баща ми?
- Все още е в Болницата на края на града, но ...
- Благодаря ви. Ще се видим по-късно.
Ърнест затвори телефона и се замисли. Той обичаше много баща си и още не можеше да повярва, че накрая са го докопали. Спомни си за първия път когато баща му го заведе на лунапарк и на него много му хареса, след което баща му купи лунапарка и му го подари за 10-тия рожден ден. Спомни си и за първия път когато видя Ферари, след което баща му подари 12 различни модела на Ферари за 12-тия му рожден ден. Спомни си и за деня когато прочете първия си вестник, след което баща му купи най-големия нюйоркски вестник и му го подари за 16-тия рожден ден. Така на 16 години Ърнест Голдчанс стана собственик и главен редактор на "Ню-Йорк Доминатор" - вестникът с най-голям тираж в цялото западно полукълбо. С много усилия и голяма доза инат Ърнест успя до голяма степен да съсипе вестника - на първо време изхвърли всички шефове на отдели и назначи свои съученици на тяхно място. След това промени изцяло тематиката на вестника и от сериозно политическо и икономическо издание, той го промени в нещо средно между хард-вариант на Плейбой и олекотена версия на Спортс Илюстрейтид. Цялата тази операция отне голяма част от стабилната аудитория на вестника, но му спечели и много нови почитатели, така че в крайна сметка тиражът си остана на едно ниво. С течение на времето, обаче Ърнест и съучениците му пораснаха и възстановиха част от предишния облик на вестника. В момента горе-долу половината от 148-те страници на вестника се заемаха от вътрешни, външни, икономически и спортни новини, а другата половина си оставаше за порното. Тази печеливша тематична комбинация правеше Доминатора най-четения вестник в целия свят.
Ърнест натисна бутона на комуникатора и повика Хъмфри и Брет при себе си. Няколко секунди по-късно те влязоха в кабинета му.
- Момчета, освиткали са дъртия.
- Пак, ли бе! А бе не им ли писна на тия млекари да правят глупости - каза Брет, без дори да се опита да скрие досадата си. Той беше съученик на Ърнест и въпреки 15-годишния си стаж в Доминатора разбираше от журналистика толкова, колкото пиян студент от хубави жени. Беше шеф на вътрешния отдел на вестника.
- Тоя път дядката наистина е дал фира. Без майтап - каза Ърнест, докато се почесваше по носа.
- Я, д'еба мама му - каза Хъмфри с ледено спокойствие и извади нова цигара от пакета Боро. Хъмфри не беше съученик на Ърнест. Беше на около 45, не много висок, но не и нисък, добре сложен, но не едър. Беше от старата генерация в Доминатора - най-добрия фотограф не само във вътрешния отдел, а и в целия вестник. Беше видял много, беше се бил много и беше изпил много - съответно малко неща можеха да го стреснат. Винаги беше спокоен и винаги имаше димящо Боро в устата. Истинското му име беше Джонатан Стюарт, но незнайно защо всички му викаха Хъмфри.
- Ама, ти сериозно ли говориш? - попита обезпокоено Брет. - За бога, Ърнест, наистина съжалявам.
- Няма к'во да съжаляваш, ами се дигайте с Хъмфри и по задачи. Отивайте в Болницата на края на града и се връщайте бързо с историята. Искам ново чело за утре. Убийството на английската кралица ще остане за другиден.
- За бога, Ърнест осем и половина вечерта е. Имам среща в Тоби'с - проплака Брет.
- А бе ти с тоя бог к'во? Да не си го слагате тайничко. А знаеш ли колко ми пука за срещата ти. Заминавай веднага копеленце мазно, че ще ти откъсна мизерните топчици и ще ти ги навра в ушите за по-добра акустика.
- Добре бе, споко. К'во си се развикал. Тръгваме - каза Брет и задърпа Хъмфри от стаята.
Хъмфри отиде до бюрото си, взе фотоапарата и шапката си и двамата с Брет се запътиха към асансьора. Когато вратата се отвори от него излезе един усмихнат човек с голям букет червени рози и ги попита къде се намира кабинета на Ърнест Голдчанс. Те му посочиха вратата в дъното на коридора и влязоха в асансьора.
- Егати, тоя е разбрал по-бързо и от нас. Сигурно е ченге - каза Брет, докато слизаха надолу с асансьора.
- Не е ченге. Но имам гадното чувство, че съм го виждал някъде - каза Хъмфри - Обаче не мога да си спомня къде.
- Няма значение - каза Брет.
Никой от тях и от останалите 512 служители на вестника не видя 33-калибрения Колт със заглушител скрит в букета от 33 червени рози.
Глава IV
Последната къща на 75-та улица бе обвита в лоша слава и дузини използвани презервативи. Старите хора от квартала избягваха да минават покрай нея, особено вечер, а по-смелите тийнейджърите водеха в мрачните й - пропити с влага и дъх на плесен стаи - гаджетата си, за да изучават задълбочено и на практика способите за правене на деца и ловене на трипер.
Когато собственикът на къщата изчезна мистериозно преди повече от десет години и чиновниците от общината не успяха да намерят нито един негов наследник, бе решено да бъде обявена за продан.
Купувач така и не се появи, докато през един слънчев ден наблюдателна клюкарка от квартала огласи с мощен писък улицата. Озовалите се на повика й съседи видяха с очите си онова, което бе накарало местния еквивалент на Агенция "Ройтерс" да извиси глас, достоен за прима на Миланската скала.
Табелата, на която пишеше "Обявено за продан", бе обърната наобратно, като на гърба й с едър разкривен почерк и червени букви, имитиращи кръв, някой бе оставил следното послание: "Продадена на дявола!".
По-късно на същия ден, се оказа, че мастилото, използвано за написването на съобщението, наистина е съставено предимно от кръв, чийто източник лежеше обезглавен в хола на първия етаж.
Хората от квартала запомниха деня на тази трагедия - вторник, но не защото бяха много паметливи, а защото вторник се превърна в деня на къщата (на дявола).
- Истина ви казвам! - Обясняваше в кръчмата Джони Бирата по този повод на всеки, който имаше желание да го слуша. - Не минава вторник без в тая съборетина да се появи още някой труп с отрязана глава. Що не вземат да я съборят бараката шибана, мътните го взели!
Хъмфри, който знаеше тази история - бе снимал поне осем от обезглавените жертви - веднага изгради хипотеза.
- Слушай, Брет - каза той на шефа си като го дръпна силно за лакътя, - давай да се махаме от болницата. Искам да те заведа на мястото, където е сензацията.
- Не ме дърпай, глупако! - озъби му се Брет. - Това е костюм за хиляда кредита! Освен това никъде не мърдам оттук. Малкият Голдчанс жив ще ме одере, ако разбере, че трупът на баща му е изчезнал оттук, а ние с теб, вместо да направим опит да разберем къде, по дяволите, е шибаното тяло, си развяваме задниците из Ню Йорк.
Брет все още не можеше да проумее как така от една болница могат да изчезват пациенти. Когато двамата с фотографа пристигнаха в Болницата на края на града, там вече цареше паника. Първо, бяха убили най-влиятелния им пациент; второ - бяха му задигнали главата и на това отгоре тялото му също бе изчезнало.
- А ченгетата разправяха, че всичко е под контрол - измърмори Брет. - Такъв коментар ще напиша за тъпите куки, че зъбите им ще изпадат!
- Стига си дрънкал глупости. - Настойчиво каза Хъмфри. - Тук повече нищо няма да разберем, но се басирам, че знам къде е трупът на стареца. И ако ме последваш, може и да се издигнеш в йерархията.
- И къде мислиш че е? На Марс? - Саркастично му се ухили Брет.
- Не толкова далеч. На около три километра оттук.
- И къде по-точно?
- В къщата на дявола.
- Ти си превъртял.
- Може и да съм, но днес е вторник. Разбираш ли - вторник - повтори много бавно и отчетливо Хъмфри.
И докато фотографът уговаряше своя шеф да предприемат едно малко сензационно пътуване до тленните оставки на таткото на Биг боса, една много красива жена - онази, от мокрите сънища на всички мъже - различна според всеки вкус, бавно се качи в черен "Понтиак", запали цигара и включи на скорост.
Телефонът в колата й звънна.
- Ти ли си, Еди? - Попита тя, макар да знаеше, че е той. - Носиш ли главата?
Коментари