ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР: Глава 7 и 8

Глава VII

Обезглавеният труп на Лестър Голдчанс кротко позираше пред фотоапарата на Хъмфри, който щракаше поза след поза, докато Брет нервно ходеше напред-назад из хола на Дяволската къща.
- Не се вманиачавай бе, пич - припряно каза той. - Шефът едва ли ще пусне повече от два кадъра. Давай да вдигаме багажа, че писане ме чака.
- Разкарай мазната си мутра от погледа ми, влизаш в кадъра - помоли Хъмфри. - Какво си се разбързал толкова. Дрънни един телефон да ти пазят първа страница и някоя от вътрешните.
Брет се поотмести встрани и започна да набира номера на Ню Йорк Доминатор от мобилния си телефон.
- Дай ми дежурния редактор - каза, след като се свърза. - Бързо!
Женски глас от другата страна го помоли да изчака.
- Какво?! Да изчакам? Аз? Това майтап ли е? - невярващо се разкрещя Брет. - Слушай, момиченце, аз съм шефът на вътрешния отдел и при това имам яка новина! Не мога да чакам! Викни онзи задник веднага, преди да съм уволнил и теб, и него!
Хъмфри, приключи със снимането и прибра фотоапарата в чантата.
- Отивам да се здрависам с набора - каза той като посочи към ципа на панталона си. - Пикае ми се като на музикант в непознато село още откакто излязохме от редакцията.
Брет само успя да кимне и да го отпрати с ръка. В този момент вече го бяха свързали с дежурния редактор.

Когато Хъмфри се завърна от ползотворното си посещение до тоалетната, завари Брет седнал на изкорубения диван в хола на къщата, с нетипично изражение на лицето.
- Кво става бе, началник? - попита той. - Изглеждаш така, сякаш дъртият Голдчанс си е развявал пикалото пред теб с неясни намерения.
- Няма да повярваш - отвърна Брет. - Очисти ли са шефа.
- Стига бе! - каза Хъмфри и в този момент нещо прищрака в главата му. Той се плесна по челото. - Ама, разбира се! Естествено, че са го гръмнали. А ние, според мен, видяхме убиеца!
- Ти си луд.
- Помниш ли онзи мъж, дето го видяхме на излизане от редакцията?
- Кой мъж?
- Онзи с букета рози, дето питаше за младия Голдчанс.
- И какво ако е питал. Не виждам връзката.
- Остава да кажеш, че не знаеш нищо за Хари Усмивката.
Лицето на Брет се оживи.
- Искаш са кажеш, че сме видели Хари? Не е възможно.
- Не е, ама биг босът сега приказва със свети Петър, нали?
Хъмфри се почеса зад тила, извади от джоба на ризата си пакет цигари и запали една.
- Чудя се - каза, - как ще съберем две толкова големи новини на една първа страница. Май ще се наложи да ги обединим.
- Не мога да повярвам, че мислиш точно затова!
- Вестникът преди всичко, Брет. Със или без главен редактор, утрешният брой трябва да излезе. Айде да се омитаме.

Двамата излязоха от хола и забързаха към входната врата. Хъмфри хвана бравата, натисна я рязко надолу и бутна вратата. За негова изненада тя не помръдна. Опита още веднъж, но вратата упорито отказваше да ги пусне навън.
- Какво се затутка сега! - почти извика Брет. - Дай на мен.
Той измести Хъмфри и опита да отвори, но усилието му не даде резултат.
- Мама му стара! Заяжда проклетницата. Дай да я разбием!
Брет тъкмо се приготви за решителен шут, когато се чу шум от спираща кола. Хъмфри погледна през шпионката
- Май скоро ще имаме компания - каза той. - Някаква руса мацка се отправя към нас.
- Дай да видя - отново го измести Хъмфри.
Отвън бе спрял "Понтиак" и по алеята към къщата действително вървеше една жена, само дето косата и не бе руса, а изключително черна. Черна като нощта.
- Хъмфри - попита Брет, - нали не си далтонист?

Бен "Перото" бе искрено поласкан. Цял живот бе мечтал за такава жена. С червена коса и огромни гърди. Като под червена коса той наистина разбираше червена. Естествена, а не някакви бои. Е, този път бе попаднал на точното парче.
Без да се замисля бившият журналист се качи в "Понтиак"-а, като не сваляше очи от мадамата.
- Кефя те, нали? - усмихна му се тя.
- И още как. Да не се гласиш да ми пуснеш?
Ръката й се стрелна към чатала му. Пръстите й обхванаха 17-сантиметровата му гордост, заедно с двете топки и рязко се свиха. Бен стисна зъби, за да не извика от болка и изненада.
- Може и да те пробвам - рече тя, - но първо трябва да ми дадеш нещо, което е мое.
- Какво?
- Нещо, което извади от кофата и прибра в джоба на сакото си.
- Палецът?
- Палецът.
Бен бръкна в джоба на опърпаното сако и извади пръста.
- Наистина ли го искаш? Ето, вземи го.
Пръстите, които го стискаха, поотпуснаха желязната хватка и започнаха да галят. Членът му взе да се съживява.
- Сложи го на задната седалка, гълъбче - каза жената - и се приготви за най-хубавата свирка, която са ти правили някога.

Еди "Фани ме за кобура" Стикър бе ядосан. Изключително ядосан. Знаеше, че Хари Усмивката работи за онзи, който му предложи достатъчно пари, но въобще не подозираше, че най-печеният килър ще се съгласи да изпълни мокра поръчка на нещастниците от млекарската гилдия.
- Не мога да разбера, как така си се навил да очистиш младия Голдчанс. Умът ми не го побира.
Хари чаровно му се усмихна.
- Не се коси, мой човек. Нали знаеш - нищо лично. Ако искаш, мога да светя маслото на всеки един от тях. Срещу скромно заплащане, разбира се.
- Да, ама направо ми обърка плановете, бе човек. Наследникът му трябваше жив.
- Никога не си ми казвал.
- Ама нали се бяхме разбрали да ме предупреждаваш, когато работиш за други. Особено за млекарите.
- Виж к'во, станалото - станало. Не можем да го върнем. В момента прилича на френско сирене, горкият. Но много се зарадва на цветята. Знаеш ли, рядко някой мъж оценява подобен подарък. Трябва да е бил нежна натура.
- Зарежи тия глупости. Трябваш ми по друг повод.
Еди кимна към огнеупорната каса, разположена в дъното на кабинета му.
- Вътре е главата на баща му. Трябва да я доставиш на един адрес на 75-та улица.
- Съжалявам, Еди, но аз не съм ня'къв шибан куриер. Имаш достатъчно момчета, дето могат да свършат тая работа.
- Не бързай да се засягаш, Усмивка. Ще си платя както винаги, даже ще удвоя сумата. Доставката е много отговорна.
- Щом казваш.
Хари стана от фотьойла и се приближи към касата.
- Дай адреса и кратуната и смятай, че е поръчката е уредена.
- Задължен съм ти.

"Понтиакът" спря пред хотел "Метрополитън" в центъра на града. Бен "Перото" все още не знаеше на кой свят се намира. Мадамата наистина свирила на флейтата му, както никоя друга досега.
- Ще се качиш в 305-та стая - каза му тя. - Ето ти ключовете. И запомни - не излизай оттам. Имам планове за теб.
- А ако все пак избягам?
- Недей. Ще те намеря и тогава... - тя не довърши, но нямаше нужда. Бен видя нещо в очите й, което изобщо не му хареса. Започна да изпитва някакъв необясним страх, но вече бе късно.
- Отново си в играта, Бен - каза мацката, когато той слезе от колата. - Дръж се за мен и ще успееш.
 
Глава VIII

Никой не знаеше знаеше защо на Еди Стикър му викаха "Фани ме за кобура". Това беше една от онези вечни мистерии, които никой никога не успяваше да разбули. Като египетските пирамиди, кивота с десетте божи заповеди и навика на англичаните да пият чай точно в шест. Мнозина бяха правили предположения - че като малък бил много прост и псувал като хамалин, че бил бърз стрелец или че просто си бил измислил сам прякора, защото всеки уважаващ себе си гангстер трябва да има такъв. Но истината беше, че никой не знаеше.
Като момче никой не би могъл да предположи, че един ден Еди ще бъде кръстник на ню-иоркската мафия. Имаше добри родители, които го обичаха, беше прилежен ученик и дори беше в отбора на училището по бейзбол. Но един ден всичко това се промени.
Беше слънчев майски вторник и всичко вървеше нормално. Еди току що си беше написал домашните и отиваше на пазар, когато я видя на отсрещния тротоар. Беше поне 15 години по-голяма от него, червенокоса със зелени очи и имаше най-красивите крака, които Еди беше виждал през 12-годишния си живот. Тя му се усмихна и Еди разбра, че нищо друго не света вече няма значение. Стоеше като парализиран, когато тя се приближи към него и го поздрави. Той се опита да каже нещо, но не му се отдаде. Тя се засмя и го хвана подръка.
-    Къде живееш, Еди?
Този въпрос пообърка допълнително и без това зашеметеният хлапак. Все пак тя нямаше откъде да знае името му.
- Учудваш се, че те познавам, нали? - с усмивка продължи тя. - Знам повече неща за теб отколкото можеш да предположиш. Но мисля, че в момента по-важното е какво ти искаш да разбереш за мен.
-    Бих искал да знам коя сте госпожице - отвърна заекващ Еди.
- Само това ли? - загадъчно го погледна момичето. - Почти съм сигурна, че искаш и нещо друго.
Еди така и не разбра как се озова вкъщи, кога момичето му свали панталона и гащите, кога го хвърли на леглото и започна да го язди. Това което разбра беше, че баща му се прибра и ги завари в собствената си спалня, нахвърли се с юмруци върху момичето, но преди да успее да я удари Еди вече беше извадил 45-калибрения магнум от нощното шкафче на баща си и беше натиснал спусъка. От главата на баща му не остана почти нищо. Куршумът я пръсна на хиляди парчета, които се разхвърчаха из стаята, а огромно тъмно-червено петно украсяваше стената зад него. Тялото се олюля гротескно и се строполи на земята без да помръдне повече.
- Благодаря ти, Еди - каза момичето, и стана от леглото.
Еди не чувстваше съжаление. Ценностната му система се беше преобърнала на 180 градуса и единственото нещо, което го интересуваше беше момичето. От предишния Еди вече нямаше и следа.
- Тръгваш ли си? - попита я той.
- Да. И мисля, че е разумно и ти да се изпариш много бързо от тук.
- Добре, но кога ще те видя пак?
- Скоро, Еди. Много скоро. - каза тя и с бърз ход излезе през вратата.
Еди избяга и дълго време след това се скита по улиците. Криеше се в изоставени къщи през деня, а през нощта я търсеше, но без резултат. Не го беше страх от полицията, но знаеше, че ако го хванат нямаше да може да я види никога повече и затова се криеше. Случайно го откри един дребен мошеник, който му даде занаят. Само за една година Еди стана един от най-добрите джебчии в Ню-Йорк, но това не му стигаше. Той беше станал агресивен и вече имаше по-големи амбиции. Избяга от своя наставник и организира своя собствена банда. Започнаха с рекет на няколко магазина, но бързо разшириха района си. Влизаха в конфликт с други банди но бруталността на Еди винаги надделяваше. В повечето случаи убийството но лидера на противниковата банда стигаше за да отстъпят територии. Постепенно организацията стана по-многобройна, започнаха да валят много пари и една сутрин Еди се събуди в новозакупената си къща в Манхатън като крал на Ню-Йорк. А беше само на 18 години. И през тези няколко години никой от другите фамилии, а също така и от хората на самия Еди не разбра каква беше причината за агресията на Еди и за неговия бърз възход. Знаеха само, че Еди не се спира пред абсолютно нищо, и че е готов на най-безразсъдни постъпки за да получи това, което иска. И всеки от тях попадаше в плен на неговия устрем и на неговата мъртва душа.
Няколко години по-късно Еди получи писмо от някой си Сергей Крильов, което започваше със "Скъпи племеннико". Той се сети, че имаше някакви роднини в Русия, но как те бяха разбрали адреса му оставаше мистерия. По-важното обаче беше, че към писмото имаше едно листче на което беше написана формулата за ново гориво, което според Крильов щеше да направи революция. Еди се зачуди малко, след което захвърли писмото и забрави за него. По-късно вечерта обаче, се сети, че наскоро по новините беше слушал за някакъв руски учен, който бил взривен в сградата на CNN в Якутск, докато правил демонстрация на ново революционно гориво. Еди беше добър в логическите умозаключения и след малко размисъл разбра, че държи в ръцете си златна мина. Тази формула означаваше преминаването му от главно действащо лице в постановката "Кралят на Ню-Йорк" в единствен изпълнител в мегаспектакъла "Крал на света". А това за Еди беше горе-долу достатъчно. Имаше само една пречка. Той нямаше необходимите ресурси за нейната реализация. Това означаваше включването на първо време на още един човек на име Лестър Голдчанс - най-големият производител на прясно мляко в Америка. Само където това "първо време" продължи 30 години.