ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР: ТРЕТА ЧАСТ: Глави 3 и 4
Един роман на Борис Зл. Павлов и Чавдар Агайн, главите - топли, топли
Глава III
Беше толкова топло, че асфалтът на магистралата пушеше. На небето нямаше нито един облак и слънцето припичаше със страшна сила. Естествено в дни като този вятърът си беше дал почивка, а над хоризонта въздухът така се беше нажежил, че изглеждаше като че ли всеки момент ще се запали. Наоколо нямаше дървета, а само няколко големи кактуса, които определено допринасяха за мароканската идилия на пейзажа. И все пак това не беше Мароко, а южната граница на Ню Йорк.
Пустинята се бе образувала след 2077 г., годината в която американците погрешно изстреляха половината си ядрен и биологичен арсенал по собствената си столица - Вашингтон - и я изравниха със земята. Тази пустиня в последствие се разрастна и стана естествената южна граница на Ню-Йорк. Точно по средата й минаваше Южния път. Така всички ню-йоркчани наричаха огромната магистрала с по осем платна във всяка посока, въпреки че за жителите на повечето останали щати тя си беше северна откъдето и да я погледнеш. Именно нея трябваше да пазят двата елитни корпуса на Еди, подпомагани от две танкови дивизии и няколко МИГ-а.
- Мамка му и жега - изцеди през зъби един от сержантите на Еди, докато наблюдаваше с бинокъла на юг.
- Даааа … - провлачено се съгласи полковник Дърдън, и изплю една солидна храчка. - Виждаш ли нещо?
Полковник Дърдън беше определен от Еди Стикър за главнокомандващ Южния фронт и в момента си придаваше невероятна важност, като дъвчеше с особена наслада любимия си тютюн, от време на време се изплюваше, след което небрежно оглеждаше разположените на пътя и около него танкове и войнишките постове пред тях. Правеше се на непукист, въпреки, че беше абсолютен страхливец и при първия изстрел щеше да се скрие бункера си, където най-вероятно щеше да умре от сърдечен удар или от вонята на посраните си гащи.
- Все още нищо - отвърна сержантът. - … на войниците май им е жега - каза той, като огледа потните лица около себе си. - Дали да не оставим само наряда и да отидем да се скрием за малко на хлад по бункерите?
- Не става. И на мен ми е жега, но Еди каза, че федералните могат да нападнат всеки момент. Докато той не се обади сме в състояние на постоянна тревога. Това е положението. Продължавай да гледаш.
-Гледам, ама за к'во ли… Нито се вижда нещо, нито се чува…
В този момент се чу далечен шум на автомобилен двигател. Само че не идваше от юг, а от север. Войниците разположени по-отзад вече бяха чули шума и крещяха високо нещо неразбираемо по посока на полковника. Сержантът погледна през бинокъла и това, което видя доста го учуди. Един открит полицейски джип се носеше с бясна скорост по магистралата право към тях. Той подаде бинокъла на полковника и с учуден вид попита - Тия пък как са се измъкнали?
- Егати! Ченгета… джипът изглежда доста поочукан - ухили се полковник Дърдън. - Сега ще им дадем да се разберат.
- Да наредя ли стрелба на танковете? - нетърпеливо заподскача сержантът.
- Няма да хабим снаряди за един джип. Като дойде по-близо ще го разпердушиним с картечниците.
- А ако тръгне настрани и се опита да ни заобиколи?
Полковникът свали бинокъла и бавно се обърна към сержанта.
- Ти идиот ли си, бе? Нали затова сме минирали целия район. И пиле не може да прехвръкне.
Той отново надигна бинокъла.
- Я, спряха! Дай да видим какво ще измислят. Бас държа, че нашите ги преследват и че ще трябва да тръгнат насам.
Джипът наистина беше спрял. Вътре имаше трима мъже и една жена, които изглеждаха сравнително спокойни, като се има предвид положението в което бяха изпаднали. Всичките бяха потни и прашни, а мъжът, който седеше до шофьора се държеше за десния крак и между пръстите му бавно се стичаше кръв.
- Шибана работа! Какво ще правим сега? - извика Хъмфри. - Аз викам да свърнем вляво на тия идиоти пред нас и да ги заобиколим. И предлагам да действаме бързо защото шибаните мотористи ще ни настигнат. Как ме уцели тоя педераст!
- Много ли те боли? - попита съчуствено Мария.
- Не много. Куршумът само ме облиза. Но все пак трябва да го превържа.
- Няма време сега - каза Спенсър Крейвън. - Едвам се измъкнахме от къщата, а и тия копелета не спират да ни преследват. Трябва да продължим напред.
- Ами какво чакаш тогава? - попита го стоящият отзад Малечко-Палечко. - Върти наляво и давай.
- Прекалено е лесно - отвърна замислен Професора. - Тук има нещо гнило. Усещам го във въздуха.
- "Усещам го във въздуха" - повтори саркастично Хъмфри. - Много са ти били изострени сетивата, бе. Ако се почудим още малко всички ще усетим освобождаването на душите ни от телата. Вече виждам мотористите в огледалото за обратно виждане.
- Добре тогава. Предлагам да гласуваме - кой е за наляво?
- Ти нормален ли си, бе? - изкрещя Хъмфри. Да виждаш друг път освен наляво. Отдясно са Апалачите, зад нас - мотористите, пред нас - една малка армия. За какво гласуване говориш изобщо?
- Всички ли мислят така? - продължи със съвсем спокоен тон Професора.
- Аз съм съгласен с Хъмфри - отвърна Малечко-Палечко. - Наляво е единственият път без непосредствена опасност, така че …
- Струва ми се, че са прави, Спенс - каза Мария. - Няма накъде другаде. Единственият друг вариант е да се предадем.
- Това е изключено - каза Хъмфри. - Не и докато още има надежда. Ето ти и гласуване, върти сега наляво!
Крейвън все още се колебаеше. Той знаеше, че този път няма да ги отведе до нищо добро, но той беше единственият възможен в момента.
- Добре. Нека бъде така - каза той, след което завъртя волана наляво и натисна газта.
- Рано или късно ще успеят да пробият периметъра ни - каза Хари.
- Знам - отвърна мрачно Еди. - Да се надяваме, че дотогава Лола ще се върне, за да каже какво да правим.
- А ако не се върне? - попита усмихнато Хари.
- Ще се върне - решително отговори Еди. - Сигурен съм.
- И все пак … ако закъснее? - продължи да настоява Усмивката.
- Не знам. Ще се оправяме както можем. Ще се барикадираме в тая сграда и ще чакаме да ни уморят от глад.
- Приятна перспектива - отбеляза с тревога в гласа си, но усмихнат Хари.
Еди започна да обсъжда нещо с висшите офицери и с хакерите, а Хари излезе в коридора да си изчисти Колт-а на спокойствие. След малко и Еди излезе. Той впери задълбочен поглед в Хари и го попита:
- Нещо не е наред ли?
- Какво решихте вътре? - попита го на свой ред Хари.
- Нищо съществено. Тактически удари. Стратегията се решава другаде. Лола ще каже, като се върне. Кажи сега какво има.
Хари погледна към дъното на коридора, помълча малко, прибра лъснатия до ослепяване Колт в кобура, обърна се към Еди, усмихна се и каза:
- Това няма да завърши добре, Еди …
- Не се знае, Усмивка. Лола я бива много… мисля, че ще се преборим с всичко, което тоя нещастник брат ти и шайката на оня прозрачен тип могат да изправят срещу нас.
- Изобщо не трябваше да се захващаме с тая работа Еди… толкова добре вървеше всичко.
- Какво ти става бе, човек? Теб нали куршум не те лови, също като шантавия ти брат. Какво се размекна сега, мислих те за по-корав.
Хари се обърна отново към дъното на коридора и се загледа. Някаква повредена лампа не можеше да реши да свети или не и премигваше като морски фар в нощта. И изведнъж угасна. В дъното на коридора възцари пълен мрак. Хари гледаше като хипнотизиран. Еди се приближи, хвана го за ревера и го разтърси.
- Хари! Осъзнай се, човече! - извика му той. - Не се предавай, още малко остава. Стягай се, че без теб няма да се справим. Ако се стигне дотам, ти си единственият човек, който може да победи Сянката. Аз нямам никакви шансове. Затова се взимай в ръце - извика той и отново го разтърси силно.
Хари не откъсваше поглед от очите на Еди, но като че ли известно време гледаше направо през него. След малко се усмихна и продължавайки да го гледа в очите тихо прошепна:
- Ние всички ще умрем…
Глава IV
Всичко това се беше случвало вече хиляди пъти. Безброй войни, локални конфликти и някой друг боксов мач неведнъж бяха служили за арена на вечния двубой между Лола и Отмъстителя. И ту единият взимаше надмощие, ту другия. Изглеждаше, че скоро нямаше да му се види края.
- Твой ред е да губиш - каза прозрачният Отмъстител и се загледа в оранжево-червения хоризонт. - От доста време не си губила, но този път аз съм по-силният. Палецът на Лестър е в мен.
- Палецът има само символично значение - отвърна Лола. - Както видя, аз свърших също толкова добра работа с главата на Голдчанс. Силите са изравнени, но този път ще тържествувам аз. Време е да наклоня везните решително в моя полза.
- Грешиш, черен ангеле. Палецът е много повече от един символ. Той представлява жизнената същност на най-влиятелния човек на това време. Лестър беше личност, който със своята икономическа и политическа мощ влияше на развитието на цели народи. И сега го контролирам аз.
- Ти бъркаш, прозрачен идиот такъв. Моят Лестър е също толкова силен колкото и твоя. Освено това Лестър е само една от пионките в тая война. Не си мисли, че нещата са решени.
- Лестър е най-голямата пионка. От него зависят всички важни решения, които взимат и ще взимат двете страни. Той …
- Млъквай! - изкрещя Лола. - Не желая да слушам досадните ти обяснения и наставления. За това ли дойде? Да ме напътстваш? Ако имаш нещо да ми казваш, кажи го сега!
Отмъстителя млъкна. Направи една-две крачки към стената на кратера и отново се обърна към Лола.
- Променила си се. Преди беше по-спокойна.
- Ти ме промени и го знаеш много добре.
- Така да бъде. Дойдох тук да ти предложа да се предадеш. Ще проявя милост и няма да отнема живота ти.
- Само това ли е?
- Да.
- Какво странно съвпадение - каза Лола с усмивка. - Аз мислех да ти предложа същото.
- Не се шегувай Лола. Знаеш, че в земното измерение и двамата сме смъртни. Сянката можеше да ти пръсне главата преди малко. Една случайност те спаси. Следващият път може да нямаш този късмет.
- Може би. - отвърна мрачно Лола. - А пък може късметът да изневери на теб. И тогава аз ще властвам над трите измерения. Замислял ли си се над тази перспектива?
- Твоята самоувереност ще те погуби.
- А теб ще те погуби вярата в земните ти приятели.
- Давам ти последен шанс Лола. Ще се откажеш ли?
- Никога! Няма да се откажа докато не видя прозрачният ти труп в дъното на някой от вечните ми вулкани. Изчезвай от тук - повече няма какво да си кажем.
- Ще съжаляваш, Лола - каза Отмъстителя и прозрачната му фигура изчезна за стотна от секундата.
- Вероятно, Отмъстител - каза тихо Лола, загледана в мястото, където стоеше Отмъстителя до преди малко. - Вероятно ще съжалявам, но преди това ще накарам прозрачната ти кръв да се разплиска върху земната почва. Кълна се във…
Тя се замисли малко и се сети, че вече нямаше в какво да се закълне. Отдавна не вярваше в нищо.
Коментари