ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР: Втора част: 19 и 20 глави (Край на втора част)

Един роман на Борис Зл. Павлов и Чавдар Агайн 

Глава XIX

Спенсър Крейвън стоеше онемял, изправен до бюрото си. В ръката си все още стискаше телефонната слушалка. Сигналът внезапно бе прекъснал. Мария и Малечко-Палечко го гледаха с очакване. Хъмфри набута поредната цигара в устата си и бавно я запали. Отмъстителя бе зареял поглед в пространството, сякаш събитията въобще не го интересуваха.

И четиримата ясно чуваха приближаващите бомбени експлозии. Канонадата зачестяваше и приближаваше. Автоматни откоси и топовни гърмежи се смесваха с виковете на обезумели хора и грохот на рушащи се сгради. През широкия панорамен прозорец на кабинета на Крейвън ясно се виждаха огнените кълба, поглъщащи Ню Йорк. Подът под краката им се тресеше от мощните взривове, лампите учестено мигаха, готови всеки миг да угаснат завинаги.
- Полицайското управление е сравнено със земята - каза накрая Крейвън и постави слушалката на ненужния вече телефон върху вилката. - Сентрал парк не съществува. Повече от десет хиляди хора вече са мъртви. Какво, по дяволите, става тук! - Избухна той. - Нима Еди окончателно е превъртял!
- Просто започна войната - спокойно каза Отмъстителя. - Присъстващите тук имаме два избора: да се предадем или да се бием. Решението е ваше.
- Звучиш като армейски генерал, мама му стара! - Изруга Хенри и духна няколко кръгчета дим към лицето му. - Разбира се, че няма да се дадем! Вероятно имаш план?
- Професоре? - Отмъстителя погледна към Крейвън. - Очаквам да чуя твоето решение.
- Знаеш, че не съм от страхливите.
- Всички сме в кюпа - обобщи Малечко-Палечко. - Влизаме в боя.
Мария кимна, без да каже нищо. Тя гледаше като хипнотизирана към прозореца, по страните й се стичаха сълзи. Тътенът на битката приближаваше.
- Не вярвам да разполагаме с много време - отново се намеси Хенри. - Така че няма да е зле да чуем някакъв план.
- Още нямаме връзка с Лестър и Сянката - каза Професора. - Има ли смисъл да ги чакаме, Отмъстител?
- Ще ми се да вярвам, че са успели да влязат в контакт с Щерн и са взривили "Ню Йорк доминатор" - отвърна Отмъстителя. - Ако е така, ще имаме възможност да се изтеглим оттук, преди Лола да е стоварила цялата си огнева мощ върху нас.
- Ако е така би трябвало тя да е под няколко тона бетон и желязо - каза Хъмфри. - И следователно - мъртва.
- Мъртва - не - поклати глава Отмъстителя. - Но ще е достатъчно слаба за поне два-три часа. Това време ще е напълно достатъчно да се покрием.
В този момент мобилният телефон на Крейвън звънна. Професора го поднесе към ухото си. Погледът му се насочи към Отмъстителя.
- За теб е - каза той и му подаде слушалката. - Лола...

***

 Сянката не беше от хората, които се изненадват лесно. Занаятът го бе научил, че всичко на тоя шибан свят е твърде относително и нищо не е такова, каквото изглежда. Не всичко, което лети се яде, обичаше да казва майка му и той бе напълно съгласен с нея. Процесът на смъртта, например, бе крайно измамен и непредсказуем. Лично той бе виждал как човек направен на решето и с огромна дупка в главата продължава да живее напук на медицината, цялата природа и дори на лайняния Бог. Беше му се налагало да убива набелязани жертви по два пъти. Това не се ставаше често, но имаше четири подобни случая. Златното правило на убиеца - четири в корема и два контролни в главата, не винаги даваше отлични резултати. Понякога жаждата за живот на жертвите се оказваше по-силна от всичко останало.
Именно подобни разсъждения накараха Сянката да остане на позиция близо до разрушената сграда на "Ню Йорк Доминатор" - достатъчно далеч, за да не пострада от някоя отломка, но и достатъчно близо, за да стреля в момента, в който някоя мутра се подаде от развалините. Беше избрал място с чудесна видимост, на около километър от мястото. Едва ли можеше да има някой жив. Осемте адски машини, които бе заложил Сянката на определени места в сградата спокойно можеха да взривят не един а пет небостъргача. Въпреки това той продължаваше да гледа вече цял час след рухването на сградата през оптичния мерник на снайпера си. Започваше да се свечерява и Сянката тъкмо губеше интерес към купчината бетон, желязо и стъкла, когато търпението му се увенча с успех.
- Мамка му! - Изруга тихо той. - Не може да бъде!
Огромен бетонен блок, затиснал под себе си няколко метра отломки, се разцепи на две. Половините му - всяка от тях тежаща поне три тона - се плъзнаха встрани и пред изумения му поглед се появи оная готина кучка, която се изплъзна от куршумите му в "Метрополитен". Пичката изглеждаше така, отива на бал. Без следа от драскотина, без грам прах по ослепителните й сексапилни дрехи, даже без бримка по чорапите, обути върху умопомрачително дългите й крака.Сянката моментално получи ерекция, но не я изпусна от мушката. Убиецът насочи оптичния мерник към главата й и разположи удобно показалеца си върху спусъка.
- Тоя път няма мърдане, маце! - Промърмори той и се приготви да стреля.
В този момент страшна експлозия разтърси Ню Йорк. Ръката на Сянката трепна и куршумът, предназначен за главата на кучката се заби в рамото й. Тя реагира светкавично. Още преди Сянката да е натиснал спусъка за втори път Лола беше потънала обратно в развалините, сякаш въобще не се е появявала.
Сянката ядосано се изплю и стана. Метна снайпера на рамо и погледна по посока на експлозията. От позицията си виждаше само огромни вълма дим, идващи от посока на Сентрал парк. Малко по-късно над главата му прелетя ескадрила МиГ-ове. Три от тях стовариха бомбите си в района около разрушения небостъргач на "Ню Йорк Доминатор". Една от тях удари право върху мястото, откъдето се бе появила Лола. Сянката не дочака да види резултата. Следващите бомби можеха да подпалят неговия задник. Затова той си плю на петите и се оттегли.
- Ако и тоя път кучката извади късмет ще е истинско чудо - говореше си той докато опитваше да запали "Форд"-а на Спенсър Крейвън, с който бе дошъл на мисията си.

***

- Това значи бил Сектор 5! - Баба Меца зацъка одобрително с език. - Военна база на петролна фирма. Все бях чувал, че големите клечки имате малки частни армии, но това надхвърля и най-смелите ми очаквания.
Хеликоптерът на Щерн бе кацнал зад обградена от високи седем метра каменни стени пететажна сграда, разположена на площ от няколко хектара. Ракетни установки, танкове, летище с десетина "Стелт"-а, разнообразни военни машини и поне петстотин души - толкова ги прецени Баба Меца на око - допълваха първите му впечатления от Сектор 5. Той с интерес гледаше маневрите, които извърваше един БТР, докато се опитваше да влезе на заден ход в хангар с надпис "МУНИЦИИ. ПУШЕНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО!". Щерн ги бе отвел в командния център на Сектор 5, откъдето като на длан се виждаше всяко едно действие на войниците и офицерите, отговарящи за сигурността на петролния магнат.
- В наши дни и това е малко, за да оцелееш в бизнеса - сухо отбеляза Щерн. - Тук можем да издържим до идването на федералните войски.
- Не мислите ли, че трябва да изведете войската си, за да отбранява града? - недоумяваше Баба Меца - Нима дойдохме тук само за да си спасим задниците?
- Ще накарате ли горилата ви да млъкне, Лестър? Започва да ми ходи по нервите.
- По-спокойно, приятел - обърна се Голдчанс към Баба Меца. - Тук поне сме в безопасност.
- Ние - да - отвърна Баба Меца с нотка на раздразнение в гласа, - но какво ще стане с другите хора? Нима не видяхте МиГ-овете, не чухте ли експлозиите?
- Видяхме и чухме. Извадихме късмет, че пристигнахме тук доста преди лично да срещнем някой от тези изтребители - каза Щерн. - Ситуацията е сериозна, но нищо не можем да предприемем. Генерал Уилис в момента говори с Министерството на отбраната и ще ни информира за хода на събитията. Повече от това не можем да направим.
- Не може да разсъждавате така, след като имате потенциал да спрете тази шайка разбойници! Докато дойдат федералните от Ню Йорк няма да е останал камък върху камък!
- Накрая ще заповядам да ви затворят! - Щерн впи поглед в Баба Меца. - Не си мислете, че ще рискувам повече отколкото е необходимо.
- Така ли? - Баба Меца се изсмя презрително. - А какво ще кажете за този риск?
Той посочи към прозореца. Ескадрила от 12 МиГ-а приближаваше към Сектор 5. В този момент в командния център влезе и генерал Уилис.
- Мистър Щерн - каза той. - Разрешете да обявя бойна готовност първа степен. Нападат ни!

Глава XX

- Еди, ти наистина си едно гадно копеле с топки от стомана - каза Хари Усмивката, докато наблюдаваше с възхищение как бомбардировачите на Еди освобождаваха товара си върху Ню-Йоркските небостъргачи.
Една подир друга, огромните сгради се срутваха във всички посоки - наляво, надясно или пък отвесно, затрупвайки под милиони тонове бетон и стомана своите обитатели и останалите случайно пребиваващи в тях хора. След което като едно огромно домино повличаха и другите сгради около тях. Не се разминаваха нито малките, нито големите. Хората на Еди не бяха от най-точните и след неуспеха с първоначалната тактика "Уцели конкретно набелязаните цели", преминаха на далеч по-лесната "Пускай бомби по всичко, което е под теб, докато не остане тухла върху тухла". Така работата беше по-сигурна, въпреки, че струваше на Еди, общо взето, цялото му състояние. Той нямаше никаква представа как ще си възстанови парите, но знаеше, че Лола е замислила нещо голямо и затова не се притесняваше. Всъщност той никога не се притесняваше.
- Не съм вярвал, че ще видя такова нещо! Виж я, виж я тая как гръмна - като забравени пуканки в микровълновата. - продължаваше да се радва като малко дете Хари.
Еди погледна през бронирания прозорец и видя как една от най-големите сгради в околността се пръсна като коледен пудинг на милиарди парчета, които нанесоха огромни поражения на целия квартал. Като, че ли мощният взрив беше дошъл от самата вътрешност на сградата, а не от покрива, както ставаше при другите сгради. Той се досети, че наскоро купи от Израел ново поколение бомби които първо достигат определена дълбочина и след това се взривяват. След като видя резултата, остана доволен.
- Боже, господи! - чу се глас от вътрешността на стаята, в която в момента  се помещаваха Еди и Усмивката. Там се намираше, вързан за един стол с лице към огромния прозорец, шефът на най-голямата цигарена компания в света - Филип Морис. Горкият човечец се беше напикал от страх вече няколко пъти и ако Еди и Усмивката не излъчваха най-великото спокойствие на света, той сигурно щеше да е получил инфркт.
- Моля ви, пуснете ме! Много ви моля, не искам да умирам! Тук ще ни погребат! Не мога да повярвам, че това се случва с мен. Не знам как съм още жив. - продължаваше да нарежда той.
- Ако не млъкнеш, аз лично ще те убия, шубе нещастно - отвърна му усмихнато Хари.
- Ако пък се напикаеш още веднъж, ще те пречукам аз- включи се и Еди.
Опиканият шеф замълча за кратко, но сълзите му напираха под клепачите. След като така грубо нараниха и самолюбието му, той не се сдържа и продължи:
- Как може да сте толкова спокойни … хлип …Тука ще ни погребат … хлъц … вие не сте нормални … хлип… всеки момент ще уцелят сградата и …
- Ти май не си много наясно с тая сграда. Нормално. Като всички шефове и ти си само една нещастна пионка, която никога с нищо не е наясно. - отвърна злобно Еди и продължи да зяпа през прозореца.
- Споко, бе костюмарче - засмяно се опита да го успокои Хари. - Собствениците на твоята компания са се погрижили това да е най-защитената сграда в света - издържа дори на ядрена атака. А те уверявам, че тия самолети отгоре не пускат ядрени бомби. И да ни улучат само ще ни раздрусат малко, но дори мазилката от тавана няма да ни падне на главите. Така че най-добре се успокой и гледай шоуто. Заслужава си.
- Вие хора сте някакви извратени типове - започна малко по уверено той.  Не мога да повярвам, че такива като вас ходят по земята. Би трябвало полицията да ви затвори. Бъдете сигурни, че това няма да ви се размине. Няма да оставя това така …
Еди започна да се отегчава и извади постолета си, но Хари си направи труда да отговори:
- Полицията вече не съществува, приятел. Централната й сградата беше една от първите цели, а малко по-късно бяха разбити и всички по-малки районни центрове. Уверявам те, че ако в момента в Ню-Йорк има полицаи, в което силно се съмнявам, тъй като наземните ни отряди изстрепаха хиляди, то те са се завряли в дупки и мазета и от крачолите на панталоните им се стичат жълти струйки. Така че запази клетвите си за някой друг, че гледам нещо шефа започна да се изнервя.
- Не смейте да ме заплашвате! Филип Морис е дупе и гащи с федералните! - отново повиши тон шефа. - Да не мислите, че ще ви оставят дълго време да си развявате патлаците. След няколко минути всичките ви самолети ще са в пламъци, устремени към земята, а земните ви отряди ще са избити до крак. Колкото до вас - след като ви хванат, ще се погрижа лично аз да ви издействам наказанието. Няма да ви се размине със смъртна присъда! Можете да сте сигурни, че в Синг-Синг големите негри много ще ви се зарадват, и на вас и на доживотните ви присъди! Аз ще ви оправя! Вие ще …
- А бе, ти много отворен стана - каза Хари доката вадеше пистолета си. -Преди малко се напикаваше в гащите, а сега …
Преди да успее да си довърши изречението се разнесе тътен от модифицирания Макаров на Еди и главата на пича се разпльока на стената, няколко метра зад него.
- Изпревари ме шефе - каза Хари. - И мене ме отегчи до смърт тоя тип. Между другото, откъде го взе тоя топ? Дай да намерим и за мен един.
- Саймън ми го даде в склада. Бива си го. - отвърна Еди.
Двамата продължиха известно време да гледат, след което слезнаха на 60-ия етаж, където се намираше комуникационният център на Филип Морис, за да координират по-нататъшните си действия.

***

Лола се разхождаше по един от големите булеварди на Ню-Йорк и се наслаждаваше на тишината. Наоколо хората си вървяха, движеха се коли, но шум нямаше. Беше тихо, като в гроб, ако изобщо някой знае колко тихо може да бъде в един гроб. И най-странното беше, че никой не й обръщаше внимание. Хората, както обикновено бързаха нанякъде и профучаваха покрай нея без дори да я забележат. Тя не се изненада особено, тъй като вече беше свикнала с номерата на Отмъстителя. Още когато му се обади знаеше, че той пак ще я покани на гости в нейното собствено царство.
В един светъл миг облаците започнаха да се движат по-бързо, почти като огромни пухести съзтезателни коли, а небето ставаше доста по-червено отколкото и в най-яркия юлски залез. Очертанията на хората започнаха да се размиват и те ставаха все по-прозрачни, докато накрая изчезнаха. Огромните небостъргачи около нея постепенно избледняха, асфалтът започна да се разтапя и да пуши и въздухът се насити с гъстия и остър аромат на сяра. Добре познаваше миризмата. Хилядите години прекарани в болката на вечните пламъци бяха изострили до такава степен сетивата й, че човешките чувства и способности и се струваха като детски играчки. Тя обичаше да си играе с тях, почти толкова колкото и Отмъстителя. Тя често се чудеше дали те двамата бяха наистина толкова различни.
Докато размишляваше за всичко това, тя крачеше бавно по напуканата чевеникава почва и наблюдаваше реките от кръв и моретата от огън. Слушаше с наслада тихите стенания на изтезаваните души и постепенно се изпълваше със страшна сила. Само ако можеше да я използва срещу Отмъстителя, но знаеше че няма да може.
След като походи известно време, тя прелетя над едно огнено море и стигна до огромен празен кратер, в дъното на който най-спокойно си седеше Отмъстителя. Както обикновено беше възприел полупрозрачна форма. Тя скочи при него, но не седна, а продължи да стои изправена над него. Той надигна главата си  и една прозрачна усмивка увисна във въздуха.
- Как се чувстваш, бивш мой ангеле? - саркастично я попита той.
- На нивото на водата - отвърна Лола. - Но ако теб те нямаше щях направо да цъфна и да вържа.
- Няма как да стане, слънце.
- Ще видим. Казвай сега какво искаш, че имам работа.
- Знам, че имаш работа - продължи по-сериозно Отмъстителя. - И аз също имам някои дела и точно затова съм те извикал.