ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР: 19 и 20 глави
Един роман на Борис Зл. Павлов и Чавдар Агайн
Глава XIX
Малко преди четири през нощта черен Кадилак спря на пресечката на 6-то авеню и 37-ма улица, на около 10 метра от входа на кино "Палас". Секунда по-късно двигателят млъкна и фаровете угаснаха. Колата не се набиваше много на очи тъй като това си беше едно от най-оживените места в града и живота кипеше денонощно. Отстрани минаваха пияници, наркомани, проститутки, а от време на време и най-обикновени хора, които просто работеха до късно. Хари и Хъмфри стояха в колата и мълчаливо наблюдаваха една двуетажна сграда от другата страна на булеварда. На масивните стоманени входни врати с големи златисти букви пишеше "ГРРМ", а под него с по-малки букви се разясняваше за непосветените - "Гилдия на Разпространителите на Развалено Мляко".
- Лоша работа - каза Усмивката и започна да презарежда пълнителя на Колт-а си.
- Знаеш ли - отвърна Хъмфри - за пръв път дойдох тук преди около 20 години за едно интервю с Ян Симпсън. Тогава сградата си беше съвсем нормална, не бункер като сега, въпреки че външните стени пак си ги имаше, а и огромния двор още си стои. А гледай сега за какво става въпрос! В двора чак танкове са сложили, като че ли пазят всичкото злато на света.
- Единственото, което пазят са шефовете на гилдията. Откак започна войната с Голдчанс и Еди, тия тука ги подгони много здрава параноя. Барикадираха се като кубински партизани. Прозрачните мултиполимерни стени са дебели метър и половина и издържат директно попадение от базука. Вишки с картечници на четирите ъгъла на двора, три противовъздушни установки на покрива, два танка, които обикалят в двора, 100 души професионална охрана и какво ли още не. Дано Еди да дойде с малка армия, че няма да ни е лесно.
- А бе, а ти какво разправяше преди малко да вземем няколко от най-добрите му момчета и да влизаме? Как щеше да стане тая работа?
- Спокойно, бе пич. Просто се помайтапих с Еди. Я се отпусни малко, нещо много си се стегнал.
- Лесно ти е на тебе, "отпусни се" вика. Ти си участвал в такива градски сражения и преди. А моето участие обикновено се свежда в това да определя броя на жертвите и да снимам някоя по-прясна камара трупове.
- Няма страшно, бе. Нали се сещаш, че Лола е на наша страна. Ние сме практически безсмъртни - каза Хари и пусна в действие най-мощната си усмивка.
- Аз трябва да ти кажа, че на това безсмъртие много не разчитам. Я виж с Бен какво стана. То да не ме уцелват куршумите, пък нека съм си безсмъртен.
- Няма да се косиш, бе. Гледай да си около мен или около Еди и нищо няма да ти се случи. А и да ти кажа, доколкото познавам господин "Фани ме за кобура" Стикър, той ще докара толкова хора, че млекарите като ни видят щe се предадат сами.
- Дано - малко по-спокойно отвърна Хъмфри и запали поредното Боро.
- По-добре хвърли цигарата, започва се - каза Хари и извади една рязана двуцевка.
Хъмфри стъписано се заоглежда на всички страни.
- Къде, бе? Нищо не виждам.
- Погледни нагоре - посочи с пръст в горната част на предното стъкло Хари.
Това, което видя Хъмфри го уплаши още повече. Той знаеше, че сражението ще е сериозно, но чак такова нещо не беше очаквал. В небето летяха три изтребителя МИГ-74 и се приближаваха с невероятна скорост. Когато достигнаха съответната точка, те изсипаха около един тон напалм върху сградата на млекарите. Някои части от двора и две от картечните вишки се подпалиха, но на къщата и нямаше нищо. Голяма част от охраната на двора - поне 50 човека, обаче го отнесоха много зле. Много от съседните сгради също нямаха късмет и пламнаха като коледни елхички. Минувачите по широкия булевард и околните улички също не бяха подминати. Навсякъде се виждаха хора, които горяха като факли и правеха злощастни опити да се изгасят като се търкаляха по земята. Само за 20 секунди на доскоро спокойното 6-то авеню настана бедствено положение.
Самолетите успяха да се изнесат невредими, въпреки последвалия ги противовъздушен огън. Точно когато Хъмфри се чудеше какво ще последва се чу вой на сирени. Отвсякъде започнаха да прииждат линейки и да вкарват ранените. Двадесетина от тях спряха точно пред сградата на млекарите и започнаха да свирят да им отворят вратите. Гърчещият се в пламъци портиер успя да натисне копчето за отваряне на вратите точно преди да издъхне. Една по една линейките нахлуха в двора.
- Наш ред е - каза Хари и пришпори Кадилака през портата.
- Какво по дяволите става? Какви са тия линейки? Това да не би да са... - учудено се въртеше Хъмфри
- Бинго, Хъмфри. Тази вечер ти си големият победител. Печелиш пакетче носни кърпички. Това е Еди. К'во ще кажеш, а? Това дори и стара кримка като теб не го беше очаквал?
- Наистина не съм очаквал Еди да избие толкова невинни хора заради някакъв глупав палец.
- Палецът може да е глупав, Хъмфри. Главата също. Но за съжаление принадлежат на Лестър Голдчанс и съхраняват неговата жизнена същност. А това ако си спомняш, беше най-влиятелният човек в света. И скоро пак ще бъде, само че в ръцете на Лола и Еди. Ха-ха. Ха-ха-ха. Ха-ха-ха-ха-ха.
Хъмфри видя блясъка в очите на Хари и разбра, че той е поредният побъркан с когото се е запознал през последните 24 часа. След което се огледа наоколо и осъзна, че лудостта на Хари си беше нещо съвсем в реда на нещата в тоя откачен свят, където парите и властта олицетворяваха същността на всички човешки мечти.
- Радвам се, че ти е весело - кисело каза той.
- Я се стягай бе, знаеш ли к'во пуцане ще падне сега. Няма да ми избиваш на сантименталности. Тия хора около къщата и в нея просто са извадили кофти карта като са раздавали покера на късмета. Това е положението.
- Съжалявам, че мислиш така - отвърна сериозно Хъмфри.
- Така мисля. Сега млъквай, щото взе да ме дразниш вече. Сега ще влезем в къщата. Дръж си главата ниско и гледай да стоиш зад мен.
- Добре.
Когато минаха през портата, от линейките вече бяха изкочили псевдолекарите на Еди и с минимални жертви от тяхна страна бяха взривили двата танка и останалите две вишки и се приготвяха да щурмуват къщата. Точно в този момент един бронетраспортьор влезе през входа и спря зад Кадилака на Хари. Вратата му се отвори и от него излезе Еди, мрачен и решителен. Той застана пред вратата на къщата и гледайки в една от двете висящи камери изкрещя:
- Искам главата и палеца, копелета такива! Хвърлете ги отвън, защото ще вляза да си ги взема.
През говорителя се чу гласът на №2:
- Господин Стикър. Съжалявам, че нещата се получиха така, но ви съветвам да не се опитвате да влизате. Вътре не ви чака нищо добро. Освен това главата и палеца не са при нас. Сянката ни изигра и не ги донесе.
- Ваша воля, копелета нещастни. Настъпи сетния ви час. - след което Еди се обърна към своите хора - Много добре момчета. Всичко върви по план. Полицията няма да смее да дойде без подкрепа от федералната армия, така че имаме още десетина минути, след което се изнасяме. Вадете базуките и да срутиме проклетата врата. След което лично ще им изкормя карантиите на тия изроди.
Точно тогава обаче, Еди чу гласа на Лола в съзнанието си.
"Спри, Еди. Те казват истината. Главата и палеца все още са в Сянката, но той не е в сградата, а е на път за моргата. Върви бързо, Еди и го изненадай. Каквото и да стане не му давай да сложи главата и палеца на някой от труповете. Разбираш ли, Еди? Тръгвай сега, и бързай!"
Еди се замисли за секунда, след което, точно когато хората му се бяха прицелили с базуките, извика:
- Стойте! Спрете, момчета. Главата и палеца наистина не са тука. Но знам къде са! Качвайте се бързо в линейките и да тръгваме.
Точно когато се качваше в бронетранспортьора, Хари го хвана за ръката и го попита:
- Сигурен ли си? Тук почти сме свършили работата.
- Абсолютно сигурен съм. Слушай какво ти казвам. Качвай се в колата и карай след мен. - След което му прошепна на ухото - Лола ми каза къде е. В моргата.
- Кога ти е казала?
- Току що - отговори Еди и се усмихна.
Хари разбра и тръгна към кадилака. Точно когато влизаше в колата той също чу гласа на Лола.
"Хари, когато стигнете в моргата се пазете много. Освен брат ти, там ще бъде и още... нещо. Внимавайте и пази Хъмфри и Еди. Разчитам на теб, Хари."
- Еба си майката - леко притеснено каза Хари.
- Какво? - попита го Хъмфри.
Хари не му отговори, а се качи в колата и подкара след Еди.
Глава ХХ
Сянката държа показалеца си върху бутона на звънеца цели две минути, докато най-накрая успя да събуди пазача на моргата, който с видимо неудоволствие и мърморейки под нос се дотътри до вратата, за да я отвори.
- Какво искате, по дяволите! - изхриптя той със сънен глас. - Шест часа сутринта е, мътните го взели!
- Затваряй си плювалника, старче! - отвърна Сянката. - Колкото по-малко дрънкаш, толкова по-добре за теб. Имаш ли ключове от хладилните камери?
- И какво ако имам?
- Недей да ме нервираш повече. Без друго имах кофти вечер. Взимай ключовете и ме води при труповете.
- На какво основание, ако смея да попитам?
Сянката се изкуши да опре едно от "Узи"-тата си в челото му и да му пусне няколко куршума в черепа, но вместо това бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам носна кърпичка. Размаха я под носа на пазача.
- Знаеш ли какво е това, приятелю? - попита той с благ глас.
- Полицейска значка - отвърна пазачът, вече видимо притеснен.
- Браво! - доволно се усмихна Сянката. - Имаме участник, познал точния отговор! Говориш с инспектор Холмс, старче. Запомни това име!
Сянката бе изумен. Направо шашнат. Погледна носната кърпичка, която - поне според него - и при най-добро желание не можеше да мине за полицейски отличителен знак, и насочи мислите си към своя спътник. "Голяма работа си, мой човек! Можеш ли да повториш същия номер и с банкноти? Сто долара вместо един, например?".
"Губиш време, отряза го Отмъстителя, прибери парцала, преди човекът да е разбрал какво е всъщност. Не мога вечно да го държа в заблуда. Опасно е за мозъка му."
"Съмнявам се да притежава подобен атрибут", отвърна Сянката, а гласно каза:
- Хайде, старче, размърдай си задника. Работа ни чака.
"Кой труп търсим, всъщност? Тук има поне двеста тела!", попита Сянката.
"Няма значение, каза Отмъстителя, стига да не е женски. Избери си една от камерите и я отвори."
Сянката се почеса по оплешивяващото теме и се зачете в табелките с имена, поставени пред всяка камера.
"Лъки Хелт", ухили се той. "Какво именце само, а? Това ще е нашият човек, няма съмнение!"
Тъкмо се канеше да отвори вратичката на камерата, когато лампите в помещението внезапно угаснаха.
Сянката реагира на мига. Верните му "Узи"-та заеха местата си в ръцете му, а самият той се притаи зад една носеща колона в края на хладилната зала, достатъчно далеч от входната врата и фронтално срещу нея, за да може да стреля в момента, в който някой опита да влезе вътре.
"Не изпадай в паника, прозвуча гласът на Отмъстителя в главата му, положението все още е под наш контрол."
"Лесно ти е на теб. Нали никой не те вижда!"
По коридора се чуха стъпки. Сянката насочи "Узи"-тата към вратата. В очите му се появи особен блясък. Бе готов за битката.
- Знаем, че си вътре, Сянка! Излез кротко, с вдигнати ръце!
Сянката позна притежателя на гласа. Еди "Фани ме за кобура" Стикър. Положението ставаше сериозно. Щом самият бос на мафията ръководеше операцията, значи нещата наистина са много сериозни.
- Цуни ме отзад! - викна в отговор Сянката.
- Говоря с мъртвец, Сянка, знаеш ли това? Нямаш никакъв шанс. Тук отвън има петдесет души, всеки, от които с радост би те напълнил с олово като коледна пуйка.
- Въобще не ми пука, приятел!
- Недей да влошаваш положението. Дай да се разберем цивилизовано. В теб има две неща, които ми трябват. Дай ми ги и ще излезеш жив оттук. Даже мога и да ти платя за услугата.
Сянката се изсмя саркастично.
- И мислиш, че ще се вържа на толкова евтин номер? Май ме бъркаш с тъпия ми брат.
- Давам ти точно една минута за размисъл. След това познай какво ще се случи...
- Върви по дяволите, Еди! Не можеш да ме уплашиш. Не ти, аз владея положението. Нима искаш да унищожа палеца и главата? Само кажи!
Настъпи кратко мълчание.
- Прав си, Сянка - обади се Еди след малко. - Но и ти не можеш да ги използваш. А не ти и трябва. За какво са ти? Дай ми ги. Нека да се споразумеем.
"Дай им каквото искат", намеси се Отмъстителя.
"Ако направим това - пиши ме труп".
"Не се притеснявай. Имам план. Затвори очите си и заспивай. Аз ще се погрижа за всичко", каза Отмъстителя и се вмъкна в главата му.
Доволна усмивка озари лицето на Сянката. Зелените му, воднисти очи се затвориха и той потъна в дълбок сън. След миг очите се отвориха отново, но сега бяха сиви и студени.
Еди зяпна от изненада, когато видя как вратата на хладилната зала се отваря и отвътре излиза Сянката с високо вдигнати във въздуха ръце. Той, Хари, Хъмфри и десет от горилите му, бяха заели позиции в коридора пред залата, удобно прикрити зад донесени специално за целта противокуршумни щитове.
- Предавам се! - каза Сянката. - Не съм въоръжен!
"Не му вярвай! Това не е той!" - изкрещя Лола в главата на Еди.
- Остани на мястото си, Сянка! - нареди Еди. На него братът на Хари му изглеждаше съвсем в ред. Той си беше. Същото гадно, нахално, плешиво, ниско и дебело копеле. - Защо ми се струва, че не носиш със себе си палеца и главата?
- Нима наистина ме мислиш за много тъп? - ухили се Сянката. - В мен са, но на сигурно място. Ще ти кажа къде са само след като съм сигурен, че ще си тръгна оттук жив.
- Това може и да не се случи, копеленце гадно! - изсъска Хари и насочи "Колт"-а си към него.
- Стой мирен, Усмивка! - нареди Еди с леден глас. - Няма проблем, Сянка! Ще излезем кротко от шибаната морга, после ще ти връча ключовете от колата си и ще се качиш на нея. В замяна ти ще ми кажеш къде са палецът и главата.
- Дадено! - отвърна Сянката. - Но ще направим друго. Ти ще ми дадеш ключовете още сега. Аз ще изляза, ще се кача в колата ти и когато се отдалеча достатъчно ще ти се обадя по GSM-а, за да ти кажа къде се намира съкровището.
- Какво ми гарантира, че няма да ме изпързаляш?
- Честната ми дума!
Сянката го погледна в очите. Еди отвърна на погледа му и веднага усети леко замайване. Почувства как някаква необяснима сила прониква в мозъка му, обсебва го и го кара да се подчини. Връзката му с Лола бе прекъсната като с нож. Беше изигран. Това бе последната мисъл, която мина през главата му, преди да загуби идентичността си и да стане част от Отмъстителя.
В този момент Хари стреля. В главата на Сянката зейна дупка, а на стъклената врата зад гърба му се появи кърваво петно, придружено от сиви пръски мозък.
Отмъстителя не очакваше такъв обрат. Започна да губи контрол върху тялото на Сянката. Хладилната чанта с главата на Лестър, останала незабелязана досега, благодарение на умението му да скрива от обикновения човешки поглед всичко, което поискаше, се появи и още по-лошо - падна от рамото на Сянката, който започна да се свлича на пода.
Отмъстителя трябваше да действа бързо. Той напусна съзнанието на Еди и тласна силно тялото му към Хари. Усмивката не успя да реагира достатъчно бързо и падна под тежестта на Еди. Това даде възможност на Отмъстителя да изправи Сянката на крака. Пресегна лявата му ръка да вземе отново чантата с главата, но в този момент Хъмфри, който досега наблюдаваше безучастно сцената, се хвърли с плонж напред и успя да хване пръв чантата.
Хората на Еди също се окопитиха и започнаха да стрелят срещу Сянката. Този път Отмъстителя бе подготвен. Около тялото на Сянката се образува прозрачна аура, която започна да поглъща куршумите, без да им дава да достигнат до него.
В това време Хъмфри вече бе успял да се изтегли достатъчно далеч, за да не позволи чантата с главата да му бъде отнета. Хари го прикриваше с тялото си. С лявата си ръка бе прихванал безжизненото тяло на Еди и го изтегляше назад, а с дясната стреляше по брат си.
Отмъстителя разбра, че няма да може да си върне чантата обратно. Трябваше да поддържа живота на Сянката. А и палецът все още бе у него. Хвърли се към един от прозорците и полетя навън от сградата.
Четири часа по-късно Еди, Хари и Хъмфри бяха в хотел "Метрополитен" при Лола.
- Браво, момчета! - поздрави ги тя. - Бяхме на косъм. Не вярвах, че ще успеем.
- Е, не сме успели съвсем - кисело отбеляза Еди. - У нас е само главата. Палецът остана в Сянката.
- Това не е много добре, но на първо време и главата ще ни свърши работа. Очаквах нещо подобно и трябваше да се презастраховам.
- Да, ама нали в палеца е жизнената същност на Лестър - упорстваше Еди. - Мислех, че главата е необходима само, за да я пришием към тялото на тоя убитак. - Той кимна към Бен, който продължаваше да лежи в безсъзнание.
- Прав си, Еди - усмихна му се чаровно Лола. - Палецът щеше да ни свърши чудесна работа, но него го няма, нали?
- Какво ще правим? - попита Усмивката. - Едва ли ще успеем да намерим брат ми, преди Бен да е умрял.
- Ще съживя главата на Лестър - отвърна Лола. - Мозъкът му също съхранява важните моменти от жизнената му същност. В него са спомените, чувствата и всичко останало, което е бил Лестър. Вярно е, че палецът щеше да ни е много по-полезен, но наистина нямаме време да го търсим сега.
- Ще присаждаш мозък? - Хъмфри я погледна скептично. - Не е ли късничко. Доколкото знам, въпреки че беше в хладилна чанта, от тая глава, пък и от мозъка вече нищо не става.
- Оставете това на мен - отвърна Лола. - Можете да си тръгвате. До 24 часа ще ви потърся, за да ви кажа какво ще правим нататък.
Когато остана сама с Бен, Лола се съблече гола, взе главата на Лестър в ръцете си, вдигна я високо над себе си и изрече:
- Призовавам те отново, приятелю мой! Ела, обладай ме, дай ми силата да продължа напред!
Стените на стаята започнаха да изтъняват, докато изчезнаха съвсем. Обстановката около Лола рязко се промени. Тя вече се намираше в центъра на мъртва гора - странна, зловеща, смъртоносна. Изсъхналите дървета, протягаха сухите си клони към небето в последен отчаян опит да се измъкнат. От напуканата земя се разнасяше зловонен мирис на разлагаща се плът.
Лола усети как нещо се приближава зад нея. Силни ръце обхванаха раменете й. Почувства как огромен член влиза в нея.
- Шибай ме, приятелю! Дай всичко от себе си - каза дрезгаво Лола и започна да стене.
Ръцете й се вкопчиха още по-здраво в главата на Лестър. От нея започна да капе кръв. Очите се отвориха и се вторачиха в нея. В тях се четеше неописуем ужас.
Край на първа част
Коментари