Това го харесвам много.Пък и съвпада с нещата от живота ме днес.

Сами.

По жълтите листа

Четяхме зимни телеграми.

Безплътна беше есента,

Неотвратима – младостта ни.

Небето бе лиричен храм ,

 В който ангели са пели.

Заключени в син керван,

Летяха птици закъснели.

И преживяхме съня,

Съня на лятото зелено.

В неразделима тишина

Вървяхме още разделени.

Не ни опомни ничий зов,

не каза ничий глас тогава,

че аз съм болен от любов,

А ти си невъзможно здрава….

Имам много любими стихотворения, трудно ми е да се спра само на едно. :)

ПЕСЕН ЗА ТЕБ

ВДИГНИ ОЧИ! ЗА МИГ ВДИГНИ ОЧИ!
ЗАЩО? НЕ ПИТАЙ, ПРОСТО ПОГЛЕДНИ МЕ!
ПОМИЛВАЙ МЕ И КРОТКО ПОМЪЛЧИ
И АКО ИСКАШ, ДВАМА ЩЕ МЪЛЧИМЕ...
ЗАЩО? НЕ ПИТАЙ! ТИ ЩЕ РАЗБЕРЕШ -
ЗАГЛЕДАЙ СЕ ВЪВ ПОГЛЕДА МИ ТЪЖЕН...
ОЧИТЕ, АКО МОЖЕШ ДА ЧЕТЕШ,
ЩЕ ТИ РАЗКАЖАТ ВСИЧКО. ТЕ НЕ ЛЪЖАТ...
ВЪВ ТЯХ СЕГА ЛЮТИ ЕДНА СЪЛЗА,
А ТВОЯТ СМЯХ Е ПТИЧКА ПОД НЕБЕТО;
РЪЦЕТЕ ТИ СА КЛОНИ НА БРЕЗА,
А АЗ ЖИВЯХ БЕЗ ПТИЦИ И ДЪРВЕТА.
А АЗ ЖИВЯХ БЕЗ СИНИ НЕБЕСА,
БЕЗ ПРОЛЕТИ, БЕЗ ЦЪФНАЛИ НАДЕЖДИ -
ОЧИТЕ ТИ СА КАПЧИЦИ РОСА,
В КОИТО НЕБЕСАТА СЕ ОГЛЕЖДАТ...
ЛИЦЕТО ТИ Е ЦЯЛО СВЕТЛИНА,
КОСИТЕ ТИ ГОРЯТ КАТО ЖИТАТА,
А В МОЙТЕ НОЩИ НЯМАШЕ ЛУНА,
ЗАТУЙ ИЗРАСНАХ БЛЕД СРЕД ТЪМНИНАТА:
ЗАТУЙ ПРОТЯГАМ СМРЪЗНАЛИ РЪЦЕ
И ЖАДНО ПРЕЗ ОЧИТЕ ТИ НАДНИЧАМ -
ПРЕЗ ТЯХ СЕ ВИЖДА ТВОЕТО СЪРЦЕ
И АЗ ЗАТУЙ ТЪЙ МНОГО ГИ ОБИЧАМ.

                                             Дамян Дамянов

ИСКАМ ТРИ ЛИСТА ЛЮБОВ :

БЯЛ - ДА ТЕ НАХВЪРЛЯ ПО НЕГО

ДОРИ И С ЧЕРНИ КОНТУРИ...

ЧЕРЕН - СЕБЕ СИ ДА ЗАКЛЮЧА С ОСТАНАЛИ

ЩРИХИ ОТ БЯЛО...

СИВ - ДА МИ НАПОМНЯ КАКВО ЩЕ БЪДЕ СЛЕД ТЕБЕ.

                                               Жак Превер

Три клечки кибрит – една подир друга запалени
в мрака.
Едната – за да погледна цяло лицето ти.
Втората – за да погледна очите ти.
Третата – за да погледна устата ти.
Пълен мрак след това – за да си спомня всичко,
когато до мен те притискам.
                                                  Жак Превер

Цената на Доверието  

Така съм създадена, че предпочитам
да се усмихна, вместо да се намръщя
да погаля, вместо да ударя,
да повярвам, щом ме погледнат в очите.
Много пъти са ме лъгали
Дори най-скъпите, най-близките
обичта ми са тъпкали,
с думи са ме оплитали.
Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека! Едно не искам-
заради стоте измами,
веднъж да не повярвам
само на очите, които
наистина са били искрени!

                                Ст. Пенчева

Каква магия си, каква!

С какво необяснимо чудо

владееш цялото това

човечество? Върховна лудост

или върховна мъдрост си,

щом в своя порив, в свойта жажда

ти можеш да го покосиш,

тъй както можеш да го раждаш?

Чрез тебе съществува то.

Чрез теб родено, с теб умира.

Чрез теб душата му - листо

се носи тъжно из всемира.

И този цял всемир тъй тих,

и туй листо, и този вятър

ведно събрани - туй си ти!

Да, ти, едничката, която

си вред и всякаква - кълбо

от грешна плът и дух безплътен.

 Чрез теб, безсмъртнице Любов,

дори смъртта е миг безсмъртен.

                          Дамян Дамянов

Милост за нас,

милост за живите.

Милост за тези ,които се сражаваме с границата на вечността,

милост за нас,

милост за живите.

 Одраска ме по бузата денят.

Направих си от светлината супа,

поръсих я със горски аромат

и я сервирах в слънчевата купа.

 А тишината  се отскубна от нощта

 и оседла нашарената пеперуда.

..............................................

В леглото гола спеше любоФта

 на ноти в такт с токатата и фуга.

Автори: Далето, Куини и моя милост.

Самотната жена

 
 
 
Самотната жена
 от работа се връща рано,
 От чаят с мед умислено да пие,
 И тялото по навик да нахрани,
 И тялото по навик да измие.
 Самотната жена
 От работа се връща късно,
 Кафе последно за деня да прави,
 Да изпере бельото мръсно,
 И нещо, невъзможно, да забрави.
 Самотната жена
 От работа не се завръща.
 Над буквичките клюма уморено,
 Със мисълта за малка къща
 Със покривче едно червено.
 Самотната жена
 Вина не търси- "Той е ",
 Часовника за утрето навива,
 В съня усмихва се на нещо свое,
 И нежно после го изтрива.
 Самотната жена
 Облича дрешката най-скъпа
 В компания пияна за да слуша,
 Поредната интелигентна глупост.
 А после пак - под душа.
 Самотната жена
 Заспива със поредната мечта,
 Заспива просто по привичка,
 Така и не разбрала че е тя
 За някой-
 Вечност
 Грижа
 И любов...
 Че тя е всичко!

Георги Василев Динински

...

Богомилско стихотворение

Добрите хора лесно се обичат.

Магията е да обичаш лошите.

С един от тях — най-лошият от всички,

да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника.

Да ти преседнат глътката и залъкът.

А в нощите, в които му е празно,

да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.

Да го откъсва хищно от душата ти.

И да те иска — прокълнато ялова —

да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.

Да му подхвърлиш ключа на победата.

И нежно да го милваш през решетките,

когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,

дори да се взриви над тебе здрачът.

Додето не реши да те погали

най-лошият човек... и не заплаче.

Веднъж сълза проронил, е обречен

добър и свят, пред теб да коленичи.

Тогава можеш да си тръгваш вече.

Добрите хора лесно се обичат.

Камелия Кондова

Прощално

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

Никола Вапцаров

Дохождат дни

Дохождат дни, такива мрачни дни,

че иде ти да виеш от ненавист.

Боли в гърдите, в мутрата горчи

и в гърлото ръжда се наслоява.

Дохождат дни... и питаш се защо

е тази болка, тази дива ярост,

така е скрито нейното ядро.

Никола Вапцаров

Професоре, благодаря за информацията, изобщо не знаех, че има такъв ден. Дана, "Прощално" на Вапцаров е според мен едно от най- силните любовни стихотворения които са писани някога, много ми е любимо. :)

Не мога да кажа, че обичам поезия - тя просто е необходимост в живота ми. Винаги я е имало и винаги ще я има около мен. Тя е начин на мислене, на светоусещане. Уважавам я - заслужила си го е :)

Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе над тази бедна
страна, в която няма прокопсия…
Великите и царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвестта-пияна,
а ореолите - алъш-веришни
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е Свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши…
Защо е с тях? Защо не е с народа?
Момчета, знам, че е нахалост туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне както в турско време
„Къде си, вярна ти, любов народна?”

                        Ивайло Балабанов

Радост за душата!Благодаря ви!Спорна седмица!

НЕ ТРЯБВА ДА ТЕ ТЪРСЯ

Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка - невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам -
това не мога да ти обещая!...
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми - в прегръщащия вятър,
очите ми - в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва,
а любовта ми - в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината...
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.

                                      Дамян Дамянов

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.

Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.

Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.

Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.

Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

                                   Блага Димитрова

Колко красиво тъгуват поетите!

Куини,още съм на работа,какво ще си помислят клиентите,ако след тия стихове внезапно се разплача?Много са красиви,но чак мен ме заболя от чуждите раздели.........

   Прекрасно, вие наистина ме докарахте до сълзи! Такива прекрасни стихове! Поли и аз като Коприва се разчувствах! А Диди ти ме накара да се сетя да звънна на моята майка, която е вече на доста години и много я мисля оттук! Благодаря ви, приятели! И най-хубавото е, че всички тези прекрасни стихове завинаги остават скъп подарък за мен в моя блог и винаги,когато пожелая,мога да си ги препрочитам! Още веднъж - БЛАГОДАРЯ!

  S pozdrav! :-)))

Копривке, това стихотворение е за раздяла, но според мен, тази раздяла не е истинска. Не е пожелана, а се е случила вероятно заради нещо друго...

И двамата ще продължат да мислят един за друг и ще се търсят. Има и такива раздели, нали?

Пролетта те облече във бяло,
блесна в тебе априлския ден,
за да бъдеш красива, когато
си отиваш от мен.

В тротоара поникна тревата,
пътя стана тъй мек и зелен,
за да бъдеш спокойна, когато
си отиваш от мен.

Над главата ти слязоха птици,
стана тихо в квартала стаен,
за да бъдеш възпята, когато
си отиваш от мен.
Професоре ,това стихотворение много ми е харесвало , и песента също.
На Иван Радов е.Слагам ти го в бога и него да си го препрочиташ понякога.

Този град е за тихите луди,

дето шепнат и стъпват на пръсти.

А от моето светло безумие

и морето дори се прекръсти.

Беше тихо, спокойно доскоро.

И заливаше нашите стъпки.

После аз изведнъж заговорих.

По вълните преминаха тръпки.

Тази нощ то през час ще се буди.

Ще си мисли навярно за мене.

А пък нощните пеперуди

вместо него ще спят уморени.

Всички лодки с платна са заети.

Виж, рибарят забравил е ножа.

По-добре да тревожа морето.

Само тебе да не тревожа!

И на мен така ми звучи, Коприва :-) Потресаващо силно... Описанието на  това, което ще се случи след евентуалната раздяла само показва колко е силна и нейната любов ( която по някакви причини е невъзможна...но не като чувство...) Защото ако си безразличен към някого, едва ли ще те " обгърне студ " и ще усетиш липсата му... По много нестандартен начин ( чрез отрицание ) е показана силната любов и на двамата един към друг...Всъщност любовта ще продължи да съществува... макар и разделени...(поне така аз го схващам) :-)

Ето още две стихотворения на Камелия Кондова:

Празнувам невъзможната ни среща...

Празнувам невъзможната ни среща.

На масата постилам тишина.

Звъни съседът. Бил самотен нещо.

Помислил си, че също съм сама.

Не съм сама! - усмихвам се смутено,

тъй, сякаш има някаква вина.

Отива си. Оставам само с тебе.

Не се сърди, че той не те видя.

Не се сърди, че той не ни повярва.

Очи за тебе имам само аз.

Защото си измислих този празник.

Защото си откраднах този час.

Целувам те. Добре е, че те няма.

Не бих посмяла, ако беше тук.

Ще ми простят ли жалката измама,

цветята, подарени ми от друг?

Живота си наливам вместо вино

във чашата ти. Може да горчи.

Дано да имаш сили да изпиеш

горчилката на всичките ми дни!

Огледало за обратно виждане

Не в огледало — в мене се оглеждай...

Аз ще прогоня тъмната тревога.

Покорството и бялата ми нежност

ще те направят по-красив от Бога.

Ще те направят по-крилат от птица.

И мъжкото ти тяло ще засвети.

От моите прехласната зеници

носът ти ще се вирне до небето.

Ще станеш най-трагичният ми случай.

Заради теб земята ще разтворя.

Ще съм до теб, додето се научиш,

че си единствен между всички хора.

Ограбвай до дъната им очите ми.

Когато си отида, нека знам,

че ти оставям нещо изключително —

изкуството да се обичаш сам.

Когато нещо трябва да се случи,

все някой вместо мене го решава.

Дали да гледам в къщата си куче.

Кога да лягам. И кога да ставам.

И лятото самичко не пристига,

докато този някой не поиска.

Той ми подбира прочитните книги.

Той изчислява струва ли си риска.

Не се обаждай повече, не чакай!

Той забрани звезди да ми се свалят.

Останах без лице от този някой.

И без ръце - с какво да те погаля?...

Да те обичам! Кой да те обича?

От мене вече нищо не остана.

Бях истинска до вчера. Бях момиче.

Морето бях.

      Сега съм само пяна...

Откакто във очите ви съм трън,

започнах да си мисля за вината.

Признавам си - виновна съм, че вън

и тази нощ съблича се луната.

Виновна съм за тази голота.

Виновна съм, че всъщност е красива.

Виновна съм и още затова,

че край оградите расте коприва.

Виновна съм, че като падне дъжд,

чадърите нарочно се повреждат.

И че живея с най-добрия мъж.

И че в съня му късен се оглеждам.

Виновна съм за есенния звук,

когато през годините ви мине.

Виновна съм като се счупи чук,

попаднал във ръцете на убиец.

Виновна съм за лудите коне -

препусналите из главата мисли.

И за това, че ще родя дете.

И за това, че дяволски го искам!

Виновна съм за всеки свой куплет.

Освен това - за всеки земен корен.

Спокойно спете! Всичко е наред

сега,

      когато имате виновен...

Преди година пишеше там,с никнейм kamik

Радвам се,че ти бях полезна Коприва.

Успех в търсенето.:)))

" Спокойно спете!Всичко е наред,сега

когато имате виновен!"

Здравейте!Поезията винаги е била част от живота ми.Радвам се ,че открих място,където да прочета стойностни неща.Ето нещо от моите тефтери.

              РОМАНС-Първан Стефанов

  По навик птицата на любовта

гнездо не свива под семеен покрив.

Тя предпочита дъжд да я намокри

навън под кестеновите листа.

А в къщи по традиции прастари,

сред глъч на дъщери  и синове

един до друг вървят или другари,

или непримирими врагове.

                       Евтим Евтимов

Някои сега ме съдят тежко,

че от чужда къща те вземах.

Ако обичта към теб е грешка-

искам да повторя тоя грях!

На душата си не нося горест

и за тоя дом не ми тежи.

Ако имаше във него корен-

просто щеше да те задържи!         

                        ВЗАИМНОСТ-Максим Асенов

Щастливи са онези дето

не гонят дивото напук,

а щом се срещнат под небето,

принадлежат един на друг!

Животът толкова е кратък,

а пък безкраен е света.

И колко рядко чистотата

се среща с друга чистота!

Блестят просторите интимно-

природата незнае срам,

човек копнее за взаимност,

а често я отблъсква сам!

       Надявам се да "докоснат" повече хора! 

Прекрасни стихове,Бони!

Чак сега видях,че в един от кометарите си съм объркала Истината с Куини и обръщението ми е към Куини,а стиховете са публкувани от Истината.Извинявай,Куини!

Дана,много ти благодаря!Разбрах как е тя!Както и предполагах за човек с толкова нежна и чуствителна душа!

Професоре и на мен това стихотворение ми направи най-силно впечатление!"Родопи"

П.П.Xandrina,права си.Преувеличила съм.Не е виновно обществото.Всички са я харесвали и учители и ученици!Дори учителите са били склонни да не я изключат,но при условие да направи аборт-на 17г.Тя направи своя избор,с който е щастлива.Стиховете и са нейната биография!

Благодаря застрашното очакване

Благодаря за страшното очакване,

с което ме наказа несъзнателно.

При мене спряха много. Много плакаха.

И много ме раздаваха на вятъра.

И много ме обичаха неистински.

И други много истински ме мразиха.

Изплаши се душата ми. Изписка.

И аз й се заклех да я опазя.

И аз й се заклех да пиша стихове,

напук на всички прозаични делници.

А пък баща ми, милият, се пита

кому и на какво ли съм наследница.

Излъгах ли го? Той ли се излъга?

Да разбера не ми остана време.

Защото зад един фатален ъгъл

все някой ме открадваше от него.

И аз отивах всеки път завинаги.

И всеки път завинаги се връщах.

Защо ти казвам, че това е минало...

Усмихвам ти се...

            А пък днес е същото.

                                                  Бодлер

Благодаря на Бони, Ген, Манка...и на всички за прекрасните стихове :-)

***

 Животът ми два пъти свърши -
преди да се свърши.
Остава да видя дали вечността
трети път ще ме скърши -

по същия начин - без смисъл -
и без пощада.
В раздялата ние узнаваме рая -
и искаме ада.

 Това са две от любимите ми стихотворения на Емили Дикинсън в превод на Цветан Стоянов. За жалост английският от 18-ти век ми е малко сложен, та не успявам да ги осмисля в оригинал.

И това стихотворение е от Камелия Кондова!!!Благодаря ви че "ме запознахте"с нея!!!

                                  Атанас Далчев

                                      СНЯГ

    Над тези стръмни стрехи от желязо
    и тези булеварди от асфалт 
    поне един път няма ли да слезе
    снегът от небесата като бял
    и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.
    Във този черен като въглен град
    ще бъде зимата наверно черна,
    незнайни - ангелите и снегът.
    И ако слезе някога, без жал
    жестоки ще го стъпкат със обувките си
    стражарите и проститутките,
    ще му почерни белите пера
    димът на гарите и на комините. . .

Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.

1929 г.

Внезапно

Изгубвал ли си някога ума
по две очи затворили звездите?
Попадал ли си в плен на любовта
дошла внезапно, без да те попита?

Разтварял ли си в нечия душа
душата своя с чиста всеотдайност?
Летял ли си с крилете на страстта?
Потъвал ли си в синята безкрайност?

В омайни нощи ти не си ли искал
животът да забрави своя ход
и тялото до себе си притиснал,
не си ли ти благодарил на Бог

за неговата щедра милост,
за ласкавата му ръка,
за любовта, която в теб извира
отново пресъздавайки света?

За пъстротата - лека пеперуда,
за пълнотата - твоя топъл глас,
за звънката усмивка - шемет луда,
за огъня във теб - самата АЗ!

                   Добринка Захариева

За крилете ти

“когато не можеш да полетиш сама,
намери човек, с когото да го направиш”

Уморен беше кацнал на дъното
и там ме видя – пълзяща и ровеща,
в дребни грижи и мисли дребни затънала,
окайваща себе си, молеща.

Уморен бе, но разказа ми приказка
за белите облаци горе, за вятъра,
за звездите отблизо, отразени в зениците,
за крилете на Джонатан чайката.

За жената, която си срещал там някога,
за черната кожа и очи омагьосващи,
за порива волно да лети срещу вятъра,
за трапчинката, малка магьосница.

Как на мен поразително тя е приличала
и очите ми, макар и сини са същите,
“Кой свали черната кожа?” попита,
и “Защо не се бориш, а бавно затъваш?”

“Сега се качи на крилете ми, мила,
макар уморен, ще ти покажа какво си загубила,
после всичко е в теб – ако искаш - търси я,
ако искаш при нас да се върнеш – ще можеш”.

                                    Добринка Захариева

Добър вечер отново!Благодаря на всички-отдавна не бях "потъвала"така във водите на красивата поезия!Открих за себе си един поет,за който нищо незнам.Ако някой има някаква информация ще се радвам да я науча.

              ОЧИ-  Ивайло Балабанов

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,

във който живее жената със белия шал,

те питам-защо красотата й,господи,бяла

на човека със малката черна душица си дал?

И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,

със слепи очи сякаш крачи улисан и сам

и топли стотинките в джоба си,дяволът черен,

наместо да стопли ръката й - бялата-там.

Дали е сляп,господи,или има в очите си трънчета?

Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,

че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,

когато върви през света със белия шал.

Не пожелавам жената на ближния-тъй подобава:

нека той си е брачен стопанин,аз -любовен ратай,

но когато жената със белия шал минава,

извади ми очите,господи, и му ги дай.

Приготвила съм ви още стихове от Ивайло Балабанов,но за друг път......

До следващата ни среща!

Добър и усмихнат ден на всички,които четат и обичат поезия!

Когато през 1989год. си купих стихосбирката на Ивайло Балабанов-"Парола Любов" бях безкрайно запленена и разплакана от следното стихотворение:

                         ПОВЕРИЕ

България има свое поверие бяло

за щъркела,който носи деца от небето.

Повярвайте в него.Неговото начало

е в лето господне хиляда четиристотин и пето.

Април е и белият щъркел ще литне на север.

До него робиня,потънала в скръбен несвяст,

го пита дали ще си спомни отново къде е

небесният път за селцето с големия бряст.

Гнездото ти ,ланшното-казва му тя,-беше свито

на този бряг.Помня те.Помниш ли как прелетя

над моята сватба,когато крещяха"честито"

и кръвта ми моминска по ризата заблестя.

Заченала,млада и светла бях,но се изсипа

над мен черен град,женихът ми падна убит.

И скубех косите си черни из белия Кипър,

с дете във утробата плачех из черния Крит.

Родих го,но тайно го кърмя:ще го убият

или ще потурчат кръвта му......Господи,срам!

Затуй ще завържа детето за твоята шия,

върни го при майка ми,тя ще го кръсти там.

Оттам взех любов-връщам род на рода си по тебе.

За мен ако питат-скалата си лобна избрах.....

И белият щъркел понесе детето на север,

над Бяло море,над джамиите на аллах,

над кървава Арда,която се мяташе лудо

над пламнали църкви и изгорели селца....

И всички повярваха в бялото божие чудо,

че белите щъркели в Българско носят деца,

че род не загива,когато си има светици,

които зачеват в небето -от своя си бог,

и всеки един от избитите мъченици

сменяват напролет със раждан в небето отрок.

Летя дълго щъркелът бял и отнесе докрая

детето.И род се завъди:от зрънцето-клас.

Не питайте кой е родът му сега.Не зная,

но знам,че това е родът на някой от нас.

Колко силно! Колко родолюбиво! Колко завладяващо!......

До скоро!Винаги плача ,когато го чета,но страшно ме зарежда!Дано и на вас да действа по този начин!

Пак ми напълнихте душата :-) Благодаря на Бони за прекрасните стихове на Ивайло Балабанов ...толкова са силни ( финалът на "Очи" също ...)  и на Коприва за линка ) :-) Манка, благодаря и на теб за чудесния избор. :-) А, последната картина, която си качила ми е любима ( от една презентация с картините на Салвадор Дали ) :-)

Ще седнеш ли до мен. Не се плаши.

Свещена е в сърцето всяка дрипа.

Богатство е понякога да се греши

или илюзия, че всичко си опитал.

Не съм бездомница. Не съм и болна.

А дрипите са спомени. Не дрехи.

Личи, че съм платила всяка волност

и всяка крива стъпка към успеха.

И ето ме, на този праг, без къща,

поспряла съм небето да погледам.

Знам само от съня си се завръщам

или от гребена на срутена победа.

Очите ти са изненадано бездънни.

По тях разбирам колко съм се скитала.

Как искам в тиха нежност да осъмнем,

а даже искаш ли не съм те питала.

А аз говоря. С думи оправдавам

прокъсаните страници на времето.

Без да усетиш как ти се отдавам,

по пътя си след малко ще поемеш.

Не се плаши. Душата ми е същата,

както преди, когато бях момиче.

Събличам дрипите пред къщата

и гола ти шептя, че те обичам.

                          МИХАЕЛА АЛЕКСИЕВА

В гонитба с часовете

години съм пропуснал.

От търсене на радост

що болки съм събрал!

Най-тихата самотност

сред хора съм почувствал.

И моят вик за близост

в самотност е узрял.

                      Георги Константинов

НЕ МЕ ЗАРИЧАЙ ДА ЗАСПЯ

Не ме заричай да заспя отново,

защото пак в съня ми ще си ти.

От блян родена. Вдъхната от слово.

Прибежище на всички красоти.

Ще бягаш като лъч по върховете.

С лазурен блясък в острите скали.

Дори да ми е тъмно -

ще ми светиш до утрото

на първите петли.

Ще трепкаш като нимфа привидяна

в усоите на някой лес мъглив.

И като в нежна приказка мълвяна

ще ме направиш приказно щастлив.

Ще бъдеш птица, идеща от Рая.

С крила да ме загърнеш в топлина.

Ще бъдеш, както тайно те мечтая -

жена в безкрая и безкрай в жена.

 Не ме заричай да заспя отново,
защото пак в съня ми ще блестиш.
От блян родена. Вдъхната от слово.
Не вярваш ли? Опитай да заспиш...

                                    Ясен Ведрин

ПП Професоре, май ще трябва да пуснеш "Стихове 2"...че стана много дълъг постинга :-)))

Сега видях, че последният куплет на стихотворението на Ясен Ведрин липсва.:-) Добавих го.:-)

 Не съм ограбена, опустошена...

Не съм ограбена, опустошена.
Нима се свършва огънят,
защото някога е грял?
Нима пресекват изворите чисти,
защото някой ожаднял
е дълго пил
и тръгнал си нехайно е свалил
във кладенчето камъни и листи?
Избистри се душата ми,
изтласка мътното и гнилото.
И бликат пак водите ласкави
с предишна сила.
Не се прощава,
но се надживява.
Ако на този свят
са вземали от теб -
значи си богат
А взелият е беден.                

                                     Станка Пенчева

Ти

Ти не си просто този,
Когото обичам –
То е толкова малко.
Аз те белязах
Със тежко отличие:
Да не бъдеш никога жалък,
Дори когато си победен...
Да знаеш това,
Което и аз не зная...
Да се втурваш в света
Като в големи води
И да преплуваш докрай...
Небето с плещи да удържиш,
Когато над мен се събаря...
И пак силата ти да не ми тежи
Да си въздух,
Когато крилете разтварям!

                                     Станка Пенчева

Благодаря на Kopriva за линка!Благодаря на всички за хубавите стихове!Ще продължа с още едно стихотворение на Станка Пенчева.Приятно четене!

                                                           " " "

Човек трябва да бъде така богат,

че след всяка загуба да му остават

още скъпи неща в този свят:

една работа,която да го поглъща,

една песен,изпята от сърце,

едно дете да го чака в къщи...

Но ако всичко е вече загубено,

ако нищо не чака от новия ден,

ако не може да люби-

той ще умре като ствол обгорен.

и още едно.............ЗАКЪСНЯЛАТА

Сега аз бих възпяла не първата любов-

безплътната и бялата,априлската,прохладната-

сега аз бих възпяла оная безпощадната,

отчаяната,закъснялата.

За нея няма място пазено-

тя трябва да руши и да прегазва,

да оскърбява и да бъде оскърбявана.....

Не стъпва тя по папрат и тинтява-

върви през кал,през остри кремъци,

върви-и дирята й свети кървава......

Не първата възпявам аз,не първата........

До скоро!

ПРЕЗ ДЪЛГИ РАЗСТОЯНИЯ

 

Обичам те през дълги разстояния.

Скъсява ги единствено дъхът ти.

Зениците са слепи от ридание.

Ръцете - от протягане безплътни.

Единствено във кратките ми сънища

ти идваш цветна - с шепот от дъгата.

Тогава близостта ни е потъваща

в дълбокия копнеж на сетивата.

И няма помежду ни разстояния.

Ръце с ръце докосват се горещо.

Преливат през очите ни сияния.

И устните сами си казват нещо.

 Но идва утро с пролетни ухания.

До следващата нощ ще си далече.

Обичам те през дълги разстояния.

Дочакай ме! И аз ще бъда вечен!

                                ЯСЕН ВЕДРИН

ПРЕГЪРНЕШ ЛИ МЕ

Прегърнеш ли ме - нека да е връзване.

Ръцете във въжета превърни.

Удавник съм. Завлякоха ме бързеи.

Затворник съм зад каменни стени.

Прегърнеш ли ме - нека е изгарящо.

Сърцето ми до смърт се вледени.

Стопли ме нежно с пръстите си парещи.

И с дъх горещ сега ме целуни.

Прегърнеш ли ме - нека е обричане.

Прекърших клони с обич не една.

Отиваха си моите момичета

подобно вятър, дъжд или слана.

Прегърнеш ли ме - нека да е сливане.

Два кръга нека станат на един.

В едно легло щастливи да заспиваме.

Една съдба докрай да споделим.

Прегърнеш ли ме - нека няма връщане

към минало, към някой стихнал зов.

Прегърнеш ли ме - нека е прегръщане

на вечната и пламенна любов.

                                     ЯСЕН ВЕДРИН