Малко тежко стихотворение

Сив и мрачен празник -

празник над съдбата,

тежък злобен камък

мъчи с гняв душата.

Вечна мрачна зима

мисълта обзема.

Студ и вопъл с име

с не една поема.

Похот, а след нея болка.

Огън, а след него - дим.

Пари и боли дълбоко

зъл стремеж неутолим.

Мъка в чуждите очи да видиш,

болка в чуждото сърце.

Радост тежка да усетиш

от умоляващо лице.

Сякаш страшен къс олово

тялото към земното държи.

Сякаш няма радост под небето

без смърт в чуждите очи.

Сякаш всичко истинско е болка.

Сякаш разумът е цвят един

на изсъхналото вече клонче,

от което още пуши дим.

Злонамерено обича,

злонамерено крещи.

Със преструвка даже болката

от сластна нощ не ще спести.

С лъжа и себе си раздава.

Дарява туй що вече има друг.

Не дава да издумаш за измама,

но нямаш нищо твое, дори и звук.

Обичаш нежно да докосваш

и думи страстни да шептиш,

но кожата от ласки е преситена

и сетивата не усещат как трептиш.

И черно бяло е наоколо

макар да ти се струва цялата палитра

и скулпторът живее от излятото,

а не от туй, що за модел позира.

И ето днес Земята се завърта

и грамофонът свири следващата песен.

За миг стрелата връхчето обръща.

Провиква се историята във плесен.

Протяга своята ръка късмета

и зарчетата преобръща.

На чувства задни и жестоки

той построява здрава къща.

Трепери ужасено днес сърцето

в затвор с стени от лед сковани.

Протягат се съсухрени към него

пълзящи клони в мъст кипяли...