Клетка

Джобни колкото за кафе,бавно предъвкваш мислите
и пълниш стомаха с илюзии.
Препрочиташ вчерашния вестник,
а всъщност те интересува само програмата
за телевизията,на която вчера й отрязоха кабела
и сега телевизорът трепти онемял
на черно-бели раета.

Едно голямо дете плаче в теб
и храни врабчета на перваза
на прозореца
с последните трохи от кухненския шкаф
Чете стихове...препъва се в емоцията,
засищайки глада си за истина.

Безпорядъкът около теб
е действителната подредба
на хаоса в душата ти
и винаги се връщаш в началната точка
за да не забравиш,че вече си тръгнал.
Най- черна е утайката на кафето,
изяждаш я с лъжичка
за да не разгадаят бъдещето ти
по стените на чашата.

Дразни те шумът на прахосмукачката,
която засмуква като прашинки мислите
и стърже до синьо плочките в коридора.
Езичето на бравата е блокирало
и ти се плези щастливо
докато режеш пантите на затвора си,
откъдето никога не направи опит да избягаш.

Живот в клетка или клетка в живота
все едно...децата вече пораснаха
и нищо не те спира поне веднъж
да останеш насаме с егоиста в огледалото,
по трохите ще го разпознаеш.

Преглъщаш сухо на дребни хапки надеждата
и тя полепва по стените на вените,
кръвта е твърде рядка да я предвижи
до точното място за да я имаш.

Скитник по душа,роб на отговорността
подтискаш мислите разбойници,
пропускаш само добрите
да се разлеят навън в усмивки,
накацали по перваза на душата ти.