Болката да зная, че те има
Отронват се листата. Тишина.
Примесена с очакване за зима.
Разсеяна студена светлина
и мисълта, че някъде те има.
Небе с далечни, диви светове,
звезди, които нямат свое име,
хоризонт от земни цветове...
и щастие, че някъде те има.
Вървя. Край мене плъзват сенки. Две!
За миг на тази улица сме трима:
Учуден поглед. Глухи гласове,
И болката да зная, че те има...
Примесена с очакване за зима.
Разсеяна студена светлина
и мисълта, че някъде те има.
Небе с далечни, диви светове,
звезди, които нямат свое име,
хоризонт от земни цветове...
и щастие, че някъде те има.
Вървя. Край мене плъзват сенки. Две!
За миг на тази улица сме трима:
Учуден поглед. Глухи гласове,
И болката да зная, че те има...
Много силно!Малко думи, но казват много , страхотен изказ
Толкова е късичко,а си успял да предадеш и пейзажа и чувствата - отивам да се разходя още веднъж по улицата с глухите гласове и да погледам безименните звезди 
Браво!
Но,
когато морето, небето, земята
пред нас и над нас, и под нас
замълчат
В очите, в ръцете, в телата, в сърцата
сто дявола дяволски думи шептят.
Случайни, нетрайни и смешни, и грешни
желания вплитат ни в ритъма нов
и няма ни вчерашна, утрешна, днешна
а пак безначална, безкрайна любов!
(Недялко Йорданов)
Не знам защо, но в момента точно това стихотворение ми изникна в съзнанието, като прочетох твоето... Може да е продължение! :)