Бога ми
Ако, Господ, слезе на земята,
какъв ли човек ще е , се питам понякога!
Може би, млад хипар, със скъсани дънки,
дълга, заплетена коса и старо одеало,
с дупка по средата, за наметка!
Не, не си представям, Господ,
в скъпа кола, с марков костюм
и двама бодигарда- архангели!
Може би, защото не искам!
Ще ми се да вярвам,
че ако, Господ, бъде човек
ще е от моята черга...
Няма да се свени,
да седне, на тревата
и да пие, с нас, светла бира,
нито да приглася с песен,
докато някой, на китара свири...
Вярвам, че не ще ни кара,
да му палим свещи,
в мрачни постройки,
а ще каже „запалете си цигари-
имам две кутии, от крайпортния още”...
В този, Господ, вярвам-
в човека до мен!
Боготворя го, като пръв приятел!
Като другар, готов винаги да ме изслуша!
Вечно подкрепящ ме- нивга предател!
Друго нещо са хората...
А и вярата, в хората...
Виж, за тях си трябва богата фантазия...
Но... ако човек, беше човек...
Аз, признавам си, не съм много религиозна. Но знам, че все пак има нещо. И ако някога съм си представяла Господ, то със сигурност не е в бял мерцедес с тениска Лакоста и панталон Бос.
Но вярата в хората - то дори не бива да е вяра, трябва да е убеждение. Хората са си хора и макар понякога да са наричани роботи, животни, идиоти или каквото там ти хрумне - те си остават човеци, човешки същества със своите слабости, приумици и положителни черти.
Не мога да си обясня защо Създателят ни е направил толкова несъвършени. Мога само да обобщя, че всичко добро ни е дадено в твърде малки количества. И като щастливи моменти, и като общуване с истински хора, и въобще като всичко... Затова би било огромен пропуск да не го оценим, когато го срещнем...
Вместо отговор:
Ако любовта е огън,
то ние сме просто
изсушени от страст,
храсти на пътя му…..
Ако любовта е
развилняла се
излязла от бреговете си
река,
то ние сме просто
камъчета на пътя и….
Ако любовта е пороен дъжд,
а ние семена,
бихме протегнали
кълнове към нея…..
Но любовта е чувство,
а ние сме хора.
А хората (за съжаление)
знаят как да се борят,
със стихиите….