Безсмислието на смисленото
Ще тръгна в сянката след тебе.
От моста себе си ще хвърля,
Ще чуеш плясък на криле.
Та аз дори на крачка не помръдвам,
Не виждам бъдещото си дете
И мъжките коси от време мъдри
Не виждам да погаля в сън до мен.
И кой си ти,
А аз защо съм вътре?
Спиралата по моето лице
На восъчни фитили ще засъхне,
Ще стане черен път,
Ще прояде завинаги напред плътта ми
И другите след мен ще повлече
Не зная точно кой ще бъде първи.
Защо поисках да съм с теб,
Когато не усещам топлина
И смисълът не мога да намеря?
Сега ме остави да потреперя
Докато ти у другите тела
Ръста си безразборно мериш!
Без поглед и без дума щом изтръпна,
Ще вдишаш с въздуха край теб
И мен, а тялото ти ще ецърква.
От моста себе си ще хвърля,
Ще чуеш плясък на криле.
По релсите железопътни
Последен влак с последен пътник,
Последователност
Послание,
И КРЪВ!
Чий поглед в очните ми ябълки развъди
Червея за личната си стръв?
Аз говорех!
Всеки нещо чу ли?
Аз не знаех точно на кого
Исках да оставя шепа думи.
Сигурна съм, някое дърво
Може от гласа ми да се буди.
Направо изтръпнах! Надявам се тези черни мисли да са си останали на белият лист и изливайки ги на листа да си се освободила от тях. Този стих ми напомни за една прикрасна поетеса, Венета Вълева, която отиде по- далеч от думите.
НЕКРОЛОГ
Млада, все така млада, млада все още.
На двадесет и осем -
млада все още -
след празните дни и самотните нощи
набързо нахвърли багажа си в сака,
заключи, въздъхна и тръгна към влака,
На двайсет и осем -
защо я остави? -
почуквайки с токчета, тя се отправи
към прашната гара, пресече площада,
на релсите легна -
завинаги млада.
написа за нея Велислава Шамборска
а пишеше прекрасни стихове:
Бях твоя - сега изведнъж съм ничия.
Тук растяха цветя - затрупа ги лава.
Не ме разплаквай, не ме натъжавай,
защо го правиш - та ти ме обичаше!...
Бяха мили думите, които ти казвах -
вземи ги, твои са, те ти се клеха...
Вземи ми чувствата, вземи ми и дрехите -
без твоя поглед те са мъртви и празни.
Прибери шегите им - те без теб не могат,
Хайде, взимай - сънища, спомени, мисли!...
Умря надеждата - ти й беше смисълът.
Умря вярата - ти й беше богът.
Умряха розите - ти отрови почвата.
Уби любовта - стреляй сега в мене,
кажи: "Раят свърши - върви си, жено!"
Ти ме обичаше - стреляй точно.
ПРИЯТЕЛИТЕ
С тях се срещаме рядко - имам своя си път,
само своя любов, своя мъничка смърт.
Вярно, нощем се будя от техния смях,
ала стана ли сутрин - карам някак без тях.
И не се утешавам с подмолни лъжи,
че приятелят връща, което дължи;
че ще хукне на помощ, затъна ли в кал;
че когато е беден - не би ме продал
за шепа жълтици, за резенче хляб...
Възел връзва приятеля, възел - слаб!
Дето мине приятел, коприва расте...
Но пак ще ги търся - защо са ми те? -
когато умирам, ще пратя за тях:
да дойдат, да кажат добре ли живях,
или да поплачат, или да мълчат,
или пък да знам, че са нейде на път...
Но сама да не гасна сред локвичка кръв -
боже, пази ме от ужас такъв.
Направо ми се изправя косата. Кажи ми че и това е отдавна писано и преживяно писание!?