Обсебена от моя Никон...
Винаги съм мислела, че когато искаш да научиш нещо, добрият учител те намира, когато наистина си готов да го разбереш и усвоиш знанията, които ще ти даде.
Нещо такова се получи с мен и фотографията.
Винаги съм обичала да снимам. Нещо като родово хоби е. Дядо ми е бил запален фотограф, баща ми все още е . Аз получих първия си фотоапарат на 11 години, нищо неразбираща от основите на фотографията. Скина. Само натисках копчето и запазвах спомени на лента.
Няколко години по-късно пътувах няколко пъти до Париж, до Истанбул, до Италия. Вярната Скина беше с мен. Постоянно броях колко кадъра ми остават. Всички вкъщи се възхищаваха на снимките ми, като картички били. Не им се връзвах много, все пак, дъщеря съм им, бива и да не ме хвалят...
Като студентка получих подарък - първия си цифров фотоапарат. Голяма радост, голямо нещо, няма повече броене на кадри, снимай на воля. И все още никаква идея какво всъщност е фотографията...
После срещнах Него. Влюбих се. В един мъж, фотограф, който постоянно ме снимаше. В неговите очи, през неговия обектив, аз бях красива. И за пръв път в живота си видях DSLR. Влюбих се, този път във фотоапарат. Фотографът, разбира се, не ми даваше да го пипам много-много, все пак си работеше с него. Тогава аз реших да си купя мой DSLR. Това да можеш да виждаш един толкова различен свят през визьора, да създаваш, управляваш, нареждаш този свят, ме изпълваше с очарование и страст. Избрахме Nikon D90 за мен, а моят фотограф се ъпгрейдна с Nikon D700. Така старият му фотоапарат, онзи, когото обичах почти колкото мъжа, остана свободен. Аз търпеливо снимах с моя стар цифров Kodak, чакайки да пуснат на приемлива промоция D90, докато в един момент той не ме изостави точно на един рожден ден. Беше зареден, но просто отказа да снима. И край, точка, в онзи момент реших, че не ме интересува колко струва, взимам си D90 на лизинг и толкова. Моят фотограф обаче сметна, че ще е по-разумно да взема неговия стар фотоапарат, за да се науча да снимам и чак след това да взимам по-голям. Така получих Него - Nikon D40, най-малкият DSLR на пазара. Моето малко сладко прекрасно Никонче. И от онзи момент нататък, през май, не съм се разделила с него. Нося го навсякъде с мен, снимам почти постоянно. Чета книги за фотографията, за обработката на снимките. Иска ми се и курс, но...малко по-нататък.
Ето и няколко снимки с него.
Ето тук можете да видите мои снимки, качвам по-добрите от всичко, което щракам.
http://www.flickr.com/photos/97239503@N00/
Ето тук можете да видите мои снимки, качвам по-добрите от всичко, което щракам.
http://www.flickr.com/photos/97239503@N00/
Чета си, чета, и си викам: бе, земи си един D40, D90 нищо не е пред него :)))...
Аз чаках повече от 20 години, докато стигна до моя D40, и мога да кажа, че чакането си заслужаваше :).
Най-добрият полупрофесионален фотоапарат - вече 3 години, и цената му все още не пада - най-сигурният индикатор за качествата му.
Аз снимам с него преди всичко хора и движещи се обекти, защото, макар че е много лек в сравнение с останалите DSLR-и, все пак доста бие на очи и си тежи за цял ден носене...
Доскоро снимах на лента, лентата е мн. по-добра като качество, но тук минах на дигитални снимки; имам само 2 фотоапарата - Никона и малък (винаги Канон - в момента S90).
Поздрави за снимките и за Никона - той е THE BEST и няма нужда да го сменяш с по-големите му братя - освен ако не снимаш професионално състезания с коли :)))...
Еовин, на прима виста бързам да кажа, че снимките ти изглеждат приказно. Сега отивам да погледам във Flickr - и твоите, и на Ела.
поздрави и целувки от мен!
...Един вид, всяко нещо е изкуство. Ако апаратът е в правилните ръце. А и тези размазаните - са супер чудесно размазани. Има в тях нещо много... знам ли, история някаква.