ПАЛЕЦЪТ НА ЛЕСТЪР: ВТОРА ЧАСТ: Глава 6

Един роман от Борис Зл. Павлов и Чавдар Агайн

Глава VI
- Ский го тоя! Леле, ще умра от гъдел! - Пъпчивият младеж с лисича физиономия сръга с лакът дългокосия си приятел и посочи с мръсен показалец минаващия по отсрещния тротоар мъж.
Беше около десет сутринта, но по улицата нямаше жива душа. Къщите в тази част на квартала бяха отчуждени и определени за събаряне, и освен уличните банди и няколкото старци, останали напук на решението на градската управа да построи на мястото огромен супермаркет в комплект с още по-огромен паркинг, рядко минаваха коли и хора.

- К'во бе, Макс! К'во толкова забележително има? - възнегодува дългокосият. Лакътят на пъпчивия го бе нацелил много болезнено в ребрата. - Ако ме изръгаш още веднъж така, такъв ще ти забия в зъбите, че после ще трябва с часовникарска бригада да си ги събираш по земята.
- Ский бе, изтърваваш най-великата гледка на света бе, охлюв! Тоя едва ли е по-висок от метър с вдигнати ръце! - Макс се заля от смях.
Дългокосият проследи показалеца на приятеля си и също прихна:
- Прав си, копеле! Тоя верно може прав минет да ти върти! Бога ми, не е ясно дали той носи куфара си или куфарът носи него.
- Айде да го постреснем, пич! Няма да ни дойде зле малко забавление в тоя крив ден.
- Дадено, приятел! Само глей да го не стъпчеш, че без друго трудно се забелязва.
Двамата пресякоха улицата и забързаха да настигнат мъжа. Това не им костваше много усилия. След трийсетина секунди дългокосият вече бе успял да се приближи достатъчно близо, за да протегне крак и да спъне жертвата. Мъжът, който не очакваше нападението, загуби равновесие и падна на тротоара. Куфарът му изхвърча на метър пред него.
- Ей, човече, ама ти за малко да паднеш! - извика Макс, който отиде до куфара и седна върху него. - К'во седиш бе, Джони, помогни на пича да се изправи! - обърна се той към дългокосия.
Джони хвана мъжа за яката на сакото и рязко го дръпна нагоре. Човекът изглеждаше като играчка в ръцете на тийнейджъра. Краката му безпомощно се клатеха на педя от земята, а лицето му изразяваше пълно объркване.
- Я! - продължи Макс. - Ама тоя и паднал и изправен все е с еднаква дължина! Как го постигаш това бе, човече? Ти да не си от цирка?
- Моля ви, момчета! - проговори мъжът. - Оставете ме на мира! Не съм ви направил нищо.
- Виж ти! - изненада се Джони. - Даже и говори! Как в толкова малко пространство се е намерило място и за език? Абе, пич, ти да не си избягал от магазин за играчки? Я ми кажи, къде са ти набутали батериите?
- Не се бъзикай с човека! - скастри го Макс. - Пусни го на земята, ама по-внимателно, че нещо не забелязвам да си носи парашут. Ще вземе да се пребие.
С видимо неудоволствие Джони позволи на мъжа да стъпи на земята, отпусна хватката около яката на сакото му и се изплю през зъби.
- Момчета, оставете ме да си вървя - отново помоли човекът. - Ще ви дам пари, ако искате, но наистина бързам!
- Виж ти, виж ти! Бързал значи. Закъде бе, маляк? Знаеш ли, че повечето хора не си носят лупи. Някой ще те смачка като червей ей така, както си вървиш по шибаната улица - загрижи си Макс. - Ама виж, кинтите ще ти вземем. Колко имаш?
- Триста кредита.
- Малко са! - отсече - Джони. - А в куфара к'во криеш?
- За ваше добро, не ви съветвам да го отваряте - каза мъжът.
- Тъй ли? - изненада се Джони. - И защо бе, амебо?
- Вижте какво, момчета - мъжът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади портфейла си, - вземете всичките пари, оставете ми само документите, но не пипайте куфара. Наистина, не трябва да го отваряте!
Джони и Макс се спогледаха заинтригувани.
- Да не криеш в него мръсни списанийца, а? - предположи Джони. - Разни коне опъват благородни девици, а? Или малки момиченца се чукат със стари дебели негри? Такъв малък извратеняк като теб, сигурно такива неща крие в шибания куфар.
- Или пък дрога? - продължи Макс. - А може би там са многото кинти? Пък ти ни баламосваш с не'кви мизерни триста кредита?
- Абе к'во изобщо питаш! - ядоса се Джони. - Дръпни си тлъстия задник от куфара и дай да го отворим!
- За последен път ви предупреждавам - намеси се мъжът. - Ще съжалявате.
Джони се извърна към него и му фрасна юмрук в носа. Човекът залитна и падна отново на тротоарните плочки. От носа му потече кръв.
В това време Макс бе станал от куфара и с помощта на шперца, който винаги носеше в себе си - беше откраднал сума ти коли благодарение на него - отключи ключалките. Вдигна капака нагоре, погледна вътре и започна да пищи.
Джони, който още се наслаждаваше на перфектния си ъперкът уплашено се извърна към приятеля си. И това, което видя никак не му хареса. Около Макс се бяха увили четири огромни черни змии, но по-неприятното беше, че студените им, сякаш стъклени очи се взираха към него самия. Гледката беше повече от достатъчна за Джони. Той си плю на петите и побягна. Една от змиите се стрелна след него, застигна го след няколко метра и се уви около краката му. Джони загуби равновесие и се строполи на улицата, крещейки за помощ. В очите му бяха избили сълзи. Той вече плачеше и въобще не му беше смешно.
Мъжът се изправи, извади носна кърпичка от вътрешния джоб на сакото си, попи кръвта от лицето си и я прибра обратно. Огледа критично костюма си и поизтупа праха от него. След това свирна тихо и змията, обвила се около Джони, с бързина, на която би завидял и новият болид Майкъл Шумахер, се стрелна обратно в куфара. Доста по-бавно, но с подчертано достойнство, същото сториха и останалите три влечуги.
Мъжът се приближи до куфара, затвори го и натисна ключалките. Погледна към загубилите дар слово младежи и кротко се усмихна:
- Предупредих ви. Имате късмет, че бяха в добро настроение. Иначе не са толкова сговорчиви.
След това мъжът взе куфара в дясната си ръка и направи две крачки и спря. Извърна се пак към нападателите си.
- В бързината забравихме да се запознаем - каза той. - Викат ми Малечко-Палечко. За повечето хора е абсолютна мистерия, защо съм известен с това име, но вие, момчета, сте доста наблюдателни и несъмнено сте успели да разбулите тази мистерия. Е, желая ви приятен ден.

***

Следобедното издание на "Ню Йорк Доминатор" щеше да се превърне в истински хит. Хъмфри се погрижи да захрани радиостанциите, телевизиите и агенциите с подбрани моменти от репортажа си за сензационните събития, които се разиграха в Ню Йорк за по-малко от 24 часа, но - разбира се - "разтърсващите снимки, коментарите на очевидци, абе изобщо цялата истина е само и единствено на страниците на "Ню Йорк Доминатор". Очаквайте го в пет следобед", гласеше краткото експозе, което направи Хъмфри пред CNN.
Вестникът изживяваше своя пореден възход. Това се чувстваше в цялата редакция. По всички етажи се работеше на пълни обороти, репортерите търчаха да събират допълнителна информация, редакторите пренареждаха страниците, оформяха суровия материал, сменяха заглавие след заглавие, въртяха телефони и пращаха подопечените си по нови задачи, когато се наложеше сами тръгваха да търсят източници на нови сведения. Накрая всичко минаваше през Хъмфри за одобрение. Негласно всички го бяха признали за главен редактор. Той нямаше нищо против, още повече, че заявките от разпространителите за извънредното издание надхвърляха неколкократно най-големия тираж, който е имал "Ню Йорк Доминатор" в историята си.
Към три следобед върху бюрото на Хъмфри лежеше окончателният проект на готовият брой. Оставаше само да го прегледа и да го пусне за печат. Той запали едно "Боро" и  хвърли бърз поглед върху страниците и кимна утвърдително. Шефът на отдел "Дизайн и производство" светкавично излезе от стаята и изтича към асансьора. Той щеше да го отведе до първия подземен етаж, където печатарите очакваха в бойна готовност да завъртят сензационното издание.
Хъмфи закри планьорката и след като и последният редактор се изниза от кабинета му, сложи крака върху бюрото, извади от чекмеджето бутилка уиски, отвори я и отпи яка глътка направо от шишето.
- Закопахме конкуренцията, мамка му! - изруга той и дръпна още една глътка.
В този момент на вратата се почука.
- Влез ако смееш! - каза Хъмфри, сложи между устните си нова цигара и грабна телефона.
- Какво ти става, Хъмфри? На кого се обаждаш? - попита Лола, след като влезе, придружена от изглеждащия подозрително млад Лестър Голдчанс.
- Как на кого! - кисело отвърна Хъмфри и пренасочи вниманието си към слушалката: - Там ли е Мърфи? Дай ми го тогава... Ало! Мърфи? Слушай сега, пич! Спирай първа и последна страница!... Какво? Много важно, че си ги пуснал! Спирай и върти само вътрешното тяло... Да! Имаме много по-яка новина. Голдчанс е жив и здрав!... Не се майтапя, бе! Разбира се, че източникът ми е много сигурен. Дали му имам доверие? Че как иначе, след като източникът са моите очи. Казвам ти, бащата на бившия ни шеф е тук при мен... Ами това е. До половин час ще имаш нова първа. Дръж там бойците в готовност!
Хъмфри затвори телефона и отпи нова юнашка глътка.
- Странно защо - отбеляза той, -  но ми се струва, че не си изпипала приликата съвсем. Първо, тоя Лестър е доста млад и второ - има поразителна прилика с Бен.
- Той все пак е Бен - отвърна Лола. - Но двамата има защо да си приличат. Баща и син са.
- И таз добра!
- Моля те, нека не ти доказвам родствената им връзка точно сега.
- Дадено. Но...
- Спокойно, Хъмфри, спокойно. Престани да мислиш за това. Имам друга задача за теб.
- Като например?
Лола протегна напред дясната си ръка и Хъмфри се отдръпна назад, като гледаше със смесица от удивление, страх и погнуса нещото, което Лола стискаше в ръката си. Дълго, черно и слузесто. Тя го хвърли на бюрото му.
- Змия? И за какво ми е? - попита той.
- Не се плаши. Не хапе. Мъртва е - отвърна Лола. - Искам веднага да отидеш при Еди и Хари. Съберете се заедно и ме чакайте в моята стая в "Метрополитън".
- Дори не знам къде са, откакто се разделихме. И защо да ходим в "Метрополитън"? Писна ми да седя там.
- Стаята ми е единственото сигурно място. Имате късмет, че змията намери мен. Но има и още. А те ще търсят вас. Затова, не мислиш ли, че ще е добре да си защитен, ако нещо такова - тя посочи към влечугото върху бюрото му - реши да се запознае с теб.
- Нищо не разбирам. А и докато намеря двамата, нищо чудно да ме нападне това чудо.
- Дочух, че Еди и Хари са в казино "Лъки". Ще са там още поне час. Имаш достатъчно време.
- А вестникът? Трябва да подготвя нова първа...
- Ще имам грижата за това. Тръгвай!