Няма - единственото стихотворение, което съм писала от мъжко име

Далечна муза във един объркан свят,

едно сияние над мен вали .

Един момент  - върховна нежност във отворен ад,

една жестока мисъл ме гори.

Колко мъка туй сърце събра!

Колко болка таз душа понесе!

Как не успя като с коса

живота ми, а радостта отнесе!

Къде намери в мене тази сила?

Кой Бог, кой демон в мене се всели,

та болката ми с вино да убива

и любовта ми с похот да руши!

Не си човек, не зная що си.

Жена наричат те, но странно как

след тебе спрях да си задавам аз въпроси

как нежността се свързва с ад.

До скоро те жадувах и се молих

да те открия, да те имам пак,

да чувствам даже как се бориш

прегръдките ми да отбегнеш с гняв.

До скоро, ала вече не. Защо ли?

Защото истинската твоя същност аз разбрах,

защото вярата във мене заговори

и път пред себе си отново аз видях.

А истината простичка била

и истински залутаният бил съм аз.

Не те е имало, не си била,

не  съм бил нито в мъка, нито във екстаз.

Видение си ти, кошмар и блян еднакво.

Не съществуваш (щом нямаш сетива),

сънувал съм и аз, измъчван явно

от скука или от нежна делнична тъга.

И затова те няма на балкона,

затуй спрях да те чакам у дома,

да гледам сам замислено живота

и да заспивам без жена.

Не стана опитът ти многократен

душата ми завинаги да заслепиш

уж с райски прах, от змийската ти кожа свалян,

в очите ми захвърлен и красив.

И все пак не съжалявам, че съм те сънувал,

за болката, за раните във моята душа.

Щом чувствам, значи съществувам,

не като тебе - плод на нечия тъга...