Георги Ангелов, старши икономист, Институт „Отворено общество“

Още в началото искам да уточня, че въобще няма да споря със заглавието. Че България има нужда от радикална промяна, е очевидно. България е все още най-бедната страна в Европейския съюз и само съседни страни извън ЕС, като Сърбия, Албания и Македония, са по-бедни и изостанали. Това трябва да се промени, България трябва да стане богата и развита страна и точно радикални мерки са необходими за тази цел. Най-успешните и най-бързоразвиващите се страни са тези, които могат по-бързо и ефективно да прилагат реформите.

България имаше нужда от радикална промяна още през 1989 г. Но когато по онова време в Полша и Естония Лешек Балцерович и Март Лаар правеха такава промяна, в България тази необходимост се отричаше. И затова първото десетилетие на прехода беше пълен провал и тотален икономически крах. Нещо повече - когато в другите бивши социалистически страни правеха радикална промяна към модерна и пазарна икономика, в България беше направена радикална контрапромяна с цел връщане на комунизма. Тя доведе до фалит на цялата икономика, банкова криза, хиперинфлация и пълна разруха.

Тук е важната разлика. Не просто е нужна радикална промяна, но и промяната трябва да е в правилната посока. Радикална промяна в погрешна посока ще доведе до неимоверни страдания и още по-голямо забавяне на темповете на настигане. Това е и основният съдържателен проблем на документа на БСП - радикалността е насочена не към повече реформи, насърчаващи развитието и постигането на висок стандарт, а към самоцелна отмяна на успешни реформи. Например една от идеите е държавата да се върне със силна роля в икономиката. Презумпцията на БСП е, че държавата се е оттеглила и затова стопанството буксува. Фактите обаче говорят нещо съвсем друго. Преразпределението през бюджета е почти 40% от БВП. Толкова беше и преди 5, и преди 8, и преди 12 години (само в 1-2 от кризисните години беше спаднало малко по циклични причини). Никакво оттегляне няма в преразпределителната роля на държавата.

Същото се отнася и за регулиращата роля на държавата. Самата БСП, както и много други партии от десетилетие насам повтарят как ще облекчат бюрокрацията и прекаленото свръхрегулиране върху бизнеса, особено върху малките и средните фирми. Реалността е, че се въвеждат повече и по-тежки регулации, а бюрократичната тежест расте. Инвеститори чакат с години, за да получат от десетки различни гишета разрешение дори за да започнат нов завод, създаващ хиляди работни места - нещо, което в нормалните страни е максимално ускорено с цел привличане на повече инвестиции и създаване на повече работни места. 

Дори прост процес като плащането на данъци в България е натоварен с огромен брой тежести, които, разбира се, тежат точно върху фирмите, които си плащат данъците (според класацията на Световната банка България е на последно място в ЕС по този индикатор). Има ли нужда да говоря за т.нар. минимални осигурителни прагове, които в много региони и сектори на страната са не просто бюрократична тежест, а причина за фалити и загуба на работни места. Това ли е оттеглянето на държавата от икономиката - да се въведе бюрократично регулиране, което не съществува никъде по света?

А държавните предприятия? Там ли се е оттеглила държавата? Според официалните данни на националната статистика в държавния сектор на икономиката работят близо 30% от наетите (вероятно са повече, тъй като не е ясно доколко се включват военни и други подобни структури). Но по-важно е да се види как се справят тези държавни фирми и ведомства. Ако те са с висока ефективност и висока производителност на труда, може би наистина са добър пример и трябва тяхната роля да се увеличава. 

Реалността е друга. Например железницата е не просто държавна като собственост, но и солидно субсидирана от държавния бюджет. Резултатът е постоянен отлив на клиенти, лошо качество, големи загуби, огромни дългове и съвсем реална заплаха от фалит. Топлофикацията беше общинска, после държавна, после отново общинска, но това държавно-общинско управление не донесе нищо добро. Топлофикацията в София произвежда най-скъпото парно отопление и най-скъпия ток и въпреки това през повечето време е на загуба, има несъбираеми сметки и големи дългове, включително към държавата (която й отпусна заем, който явно никога няма да бъде върнат). Това ли са добрите примери на държавно управление, които да ни убедят колко е добре държавата да се върне в икономиката? Или ВМЗ, което винаги е било държавно и резултатът е огромни дългове и реален риск компанията да фалира и да спре да съществува? Съжалявам, но държавата първо трябва да покаже, че може да управлява добре своите компании, и едва след това да проявява апетити към частния сектор.

БСП иска да национализира електроразпределителните дружества, това щяло да подобри нещата. Фактите показват друго. Когато електроразпределителните дружества бяха държавни, 25-30% от цената на тока отиваше за покриване на техните разходи. Сега, когато електроразпределението е частно, около 20-25% от цената на тока отива в тази посока. Както се вижда, приватизацията не е увеличила, а дори е намалила дела на разходите за разпределение. Как тогава една национализация ще подобри нещата? Без отговор на този въпрос простото хвърляне на идеи за национализация е очевиден опит за заблуда на избирателя. 

Да припомняме ли, че по времето на управлението на тройната коалиция беше отчетена най-високата инфлация от десетилетие насам (15% на годишна база в средата на 2008), включително по отношение на цените на енергията?

Енергетиката е свръхрегулиран сектор и цените там се определят от държавен регулатор. Ако БСП можеше да използва държавно регулиране, за да намали цените, тя щеше да го е направила, когато беше на власт! Вместо това по онова време цените на тока и парното се вдигаха често и значително. Не е за пропускане и фактът, че причина за непазарните цени на зелената енергия е именно държавна намеса в икономиката (въведена от тройната коалиция) и резултатът от нея отново беше раздуване на сметките за ток на крайните потребители. С което не искам да кажа, че само тройната коалиция се намесва в икономиката - ГЕРБ има своя значителен дял в подобни изкривяващи фактори (т.нар. "кафяв ток", с който се субсидира топлофикацията, например).

Не можем да пропуснем и поредната атака срещу плоския данък от 10%. БСП казва, че ще го отмени и ще върне прогресивния данък, който действаше цели 20 години по време на прехода. Това щяло да върне справедливостта в обществото. Извинявам се, но може ли да попитам каква точно справедливост имаше по време на прехода, че трябва да я връщаме? Хората не възприемат 90-те години като справедлив период, въпреки че тогава имаше прогресивен данък. Повтарянето на мантри, внесени от богати страни като Франция, не върши работа в бедна страна, чийто най-голям проблем е как да постигне висок жизнен стандарт.

Плоският данък доведе до повече приходи за държавата при по-ниска тежест за данъкоплатците. Именно с излишъците в резултат на данъчната реформа тройната коалиция вдигаше пенсиите от 2007 до 2009 г. Отмяната на плоския данък ще доведе до обратния процес - по-малко приходи за държавния бюджет и по-висока тежест за данъкоплатците (вижте данъчните ставки от 1996, 2002 или 2005 г. и ще видите колко по-ниско е облагането за всички след въвеждането на плосък данък от 10%). Целта на данъците е да съберат бюджетни приходи при възможно най-ниска тежест за данъкоплатците и плоският данък прави точно това. Той е достатъчно нисък, за да стимулира плащането, но в същото време е достатъчно висок, за да събира приходи. Отмяната на такава успешна мярка като плоския данък е пример за идеологически подход, от който дори на теория не може да има никаква полза. Пример - Гърция има едни от най-високите данъчни ставки в Европа, но и едни от най-ниските данъчни приходи като дял от БВП, защото всички избягват да плащат. Питайте гърците дали това води до някакво чувство за справедливост. 

Ето и идея на БСП за пазара на труда - 450 лв. минимална заплата. В началото на мандата си ГЕРБ направи нещо подобно - увеличи толкова минималния осигурителен праг за самонаетите, че в резултат техният брой намаля с десетки хиляди. Просто увеличението беше толкова високо, че много от тях не можаха да го понесат. Тогава БСП твърдеше, че това е грешка. Сега иска да повтори същата грешка в още по-голям мащаб. Дори Франсоа Оланд разбра, че само с идеология резултати не се постигат и увеличи минималната заплата с процент, по-нисък от инфлацията. И накара работодатели и синдикати да седнат и да се разберат за реформа на кодекса на труда, която да раздвижи заетостта. Без подобни структурни реформи обещанието за 250 хиляди нови работни места няма как да се изпълни.

Да, България има нужда от радикална промяна. Но за да има смисъл, промяната трябва да се състои от доказано работещи структурни реформи, които да повишават инвестициите, производството и работните места. Всичко друго е безсмислено и дори вредно. Когато БСП и другите партии го осъзнаят, тогава страната ни ще стане далеч по-добро място за живеене.

 Георги Ангелов



Пореден протест срещу ЧЕЗ - само че не днешен, а през 2008 г. Тогава Сергей Станишев бе на власт и не говореше за национализация на ЕРП-та и монополи. А проблемите бяха същите.

в. Култура  

Франсис Стоунър Сондърс*

 Съвременното изкуство е било „оръжие” на ЦРУ. Десетилетия наред това се носеше като слух или шега сред арт средите, но сега вече е потвърдено като факт. По време на Студената война Централното разузнавателно управление е използвало модерното американско изкуство, в това число и творби на художници, като Джаксън Полък, Робърт Мадъруел, Вилем де Кунинг и Марк Ротко, като оръжие. Подобно на принц от времето на Ренесанса, с тази разлика, че е действало скришом, ЦРУ повече от 20 години е насърчавало и популяризиралo американската абстрактна експресионистична живопис по целия свят.

Връзката изглежда невероятна. 50-те и 60-те години на ХХ век са време, в което повечето американци не харесват или направо презират модерното изкуство. Президентът Труман обобщава това масово настроение, заявявайки: „ Ако това е изкуство, значи аз съм хотентот”.

Колкото до самите художници, мнозина от тях са бивши комунисти, които не са приемани добре в маккартистка Америка, и със сигурност не са от хората, които получават подкрепа от американското правителство.

Защо тогава ЦРУ ги е лансирало? Защото в пропагандно белязаната война със Съветския съюз това ново артистично движение е можело да се изтъква като доказателство за творчеството, интелектуалната свобода и културната мощ на САЩ. А руското изкуство, оковано във веригите на комунизма, не е можело да бъде конкуренция.

Дълги години се е говорило и спорило за съществуването на такава политика, но чак сега това за пръв път се потвърждава от бивши служители на ЦРУ. Без знанието на художниците, новото американско изкуство тайно се е популяризирало чрез политиката, известна като „дългата каишка” – подобно на косвения начин, по-който от ЦРУ са лансирали литературното списание Encounter (стълкновение, сблъсък), редактирано от Стивън Спендър.

Решението културата и изкуството да се включат в арсенала на американската Студена война се взема още когато ЦРУ се основава през 1947 г. Недоумяващи защо комунизмът все още привлича мнозина западни интелектуалци и художници, от новото управление създават отдел за пропаганда, който може да влияе на повече от 800 вестника, списания и организации за обществена информация. Хората са се шегували, че всичко това е като джубокс машина – ЦРУ натиска копчето и по света започва да се върти онази песен, която то си е избрало.

Следващата важна стъпка е направена през 1950 г., когато се създава Отделът за международните организации под ръководството на Том Брейдън. Тъкмо този отдел субсидира анимационната версия на „Животинската ферма” от Джордж Оруел, спонсорира американски джаз музиканти, оперни рецитали, програмата за международните турнета на Бостънския симфоничен оркестър. Агенти на отдела са разпределяни във филмовата индустрия, в издателски къщи и дори като автори на пътеписи за прочутите пътеводители Fodor. Знае се вече, че отделът също така е разпространявал анархистичното авангардно движение абстрактен експресионизъм.

Първоначално опитите да се лансира новото американско изкуство са по-открити. През 1947 Държавният департамент организира и финансира пътуваща изложба „Прогресиращо американско изкуство”. Целта е да се опровергаят твърденията на Русия, че Америка е културна пустиня. Но изложбата среща силна съпротива на американска земя, като кара Труман да направи забележката си за хотентота, а един огорчен конгресмен заявява: „ Аз съм само един глупав американец, който плаща данъци за такъв боклук”. Налага се изложбата да се прекрати.

Сега американското правителство е изправено пред дилема. Тази еснафщина заедно с истеричните критики на Джоузеф Маккарти срещу всичко авангардно и нетипично са доста срамни. Те дискредитират представата, че Америка е изтънчена, културно богата демокрация. Те, освен това, пречат на американското правителство да утвърди промяната в културното надмощие от Париж в Ню Йорк. И за да се разреши проблемът, правителството се обръща към ЦРУ.

Връзката не е чак толкова странна, колкото може би изглежда. По онова време в новото управление, в което работят предимно възпитаници на Йейлския и Харвардския университет, мнозина от които колекционират произведения на изкуството и през свободното си време пишат романи, цари много по-либерален дух в сравнение с политическия свят на Маккарти или пък с ФБР на Едгар Хувър. Ако някога някоя официална институция е била съставена от ленинисти, троцкисти и алкохолици от Нюйоркската школа, то това е ЦРУ.

До този момент няма сведения от първа ръка, които да доказват, че такава връзка е съществувала, но мълчанието се нарушава за пръв път от бивш високопоставен служител на ЦРУ:

„Да - управлението виждаше възможност в абстрактния експресионизъм. И да, то се възползва от нея… Колкото до абстрактния експресионизъм, ще ми се да кажа, че ЦРУ го създаде, за да види какво ще стане в Ню Йорк и Сохо”, шегува се той. „Но според мен, ние направихме това заради едно разграничение. Разбрахме, че абстрактният експресионизъм е изкуството, което прави социалистическият реализъм да изглежда по-стилизиран, по-строг и ограничен, отколкото всъщност е. И така се възползвахме от тази особеност в някои изложби.”

„Приемането ни беше някак улеснено, тъй като по онова време Москва беше доста безпощадна в критиките си срещу каквото и да е нарушаване на строгите й правила. Следователно, нормално беше да мислим, че нещо, което отнася толкова сурова критика от тях, си заслужава да се подкрепя.”

За да се възползват от възможностите на лявото авангардно изкуство в Америка, от ЦРУ трябва да са сигурни, че покровителството им ще остане скрито. „Неща от подобен сорт могат да се осъществяват само ако протичат на две или три нива”, обяснява бившият високопоставен служител. „Така че, пред нас не стоеше въпросът дали трябва да изчистваме репутацията на Джаксън Полък, например, или пък да правим неща, които да включат подобни хора в организацията. Нямаше начин да бъдем по-близо до осъществяването на целта си, тъй като повечето от тези хора изпитваха много малко уважение към правителството и никакво към ЦРУ. Така че, използването на хора, които се чувстват по-близо до Москва, отколкото до Вашингтон, може би дори имаше по-добър ефект.”

Това е „дългата каишка”. Кампанията на ЦРУ се върти около Конгреса за културна свобода - пъстра смесица от интелектуалци, писатели, историци, поети и художници, който е основан със средства на ЦРУ през 1950 г. и се управлява от агент на ЦРУ. Той е бастионът, от който културата се брани от нападенията на Москва и нейните последователи на запад. В своя зенит той има клонове в 35 страни и издава повече от 20 списания, включително и Encounter.

Конгресът за културна свобода е идеалният фронт, от който ЦРУ да активизира тайния си интерес в сферата на абстрактния експресионизъм. Той е официалният спонсор на пътуващи изложби, списанията му са поле за изява на такива критици, които са благоразположени към новата американска живопис. Никой, в това число и самите художници, не се усеща какво всъщност става.

През 50-те години на ХХ век Конгресът за културна свобода организира няколко изложби с абстрактен експресионизъм. Една от най-важните е „Новата американска живопис”, която в периода 1958 – 1959 гостува във всеки голям град в Европа. Други значими изложби са „Модерното изкуство в САЩ” (1955 г.) и „Шедьоври на XX век” (1952 г.).

Тъй като за транспортирането и излагането на модерна живопис се плащат големи суми, да окажат помощ са поканени и милионери, и музеи. Изтъкната фигура сред тях е Нелсън Рокфелер, чиято майка е един от основателите на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Като директор на „Музея на мама”, както той го нарича, Рокфелер става един от най-ревностните поддръжници на абстрактния експресионизъм, когото той нарича „живопис на свободното предприемачество”. Най-големите и значими изложби в музея се организират от Конгреса за културна свобода.

Но музеят е обвързан с ЦРУ и по други линии. Уилям Пейли, директор на телевизионната компания CBS broadcasting и основател на ЦРУ, е член на Международната програма на музея. Неин председател е Джон Хей Уитни, който е работил в Управлението на стратегическите служби – организацията предшественик на ЦРУ. А Том Брейдън, главен директор на отдела за международните организации на ЦРУ, през 1949 г. е изпълнителен секретар на музея.

Брейдън, който вече е над 80-годишен, живее в Удбридж, щата Вирджиния, в къща, пълна с произведения в стила на абстрактния експресионизъм и пазена от огромни немски овчарки. Той разяснява целите на отдела за международни организации. „Искахме да съберем на едно място всички писатели, музиканти, художници, за да покажем, че Западът и САЩ се стремят към свобода на изразяването и към интелектуални постижения - без никакви конкретни ограничения какво да се пише, какво да се казва, какво да се прави и какво да се рисува, както се случваше в Съветския съюз. Мисля, че това бе най-важният отдел, който ЦРУ имаше, и смятам, че той изигра ключова роля по време на Студената война.”

Брейдън потвърди, че отделът му е работел тайно заради обществената неприязън към авангардното изкуство: „Беше трудно да накараш Конгреса да се съгласява с това, което ние искахме да правим, като например да изпращаме изкуство в чужбина, да изпращаме симфонии в чужбина, да публикуваме списания в чужбина. Това е една от причините всичко да се върши скришом. Трябваше да е тайна. За да насърчаваме откритостта, се налагаше да сме потайни. Това означаваше и да играем папата спрямо днешните Микеланджеловци. Нужен е папа или човек с много власт и пари, за да може изкуството да получи признание и подкрепа”, твърди Брейдън.

„За да може накрая, векове по-късно, хората да възкликват: „Ах, вижте само! Сикстинската капела, най-прелестното творение на света!”. Това е вездесъщ проблем, пред който е изправена цивилизацията - още от появата на първия художник и първия милионер, който го е покровителствал, та и до днес. И ако го нямаше мултимилионерът или човекът с власт, нямаше да имаме изкуство.”

Дали без покровителство абстрактният модернизъм щеше да бъде основното артистично движение след войната? Отговорът вероятно е положителен. В същото време, обаче, е погрешно да се смята, че, когато гледаме произведения от представители на абстрактния експресионизъм, се превръщаме в опитни мишки на ЦРУ.

И вижте днес къде се е озовало абстрактното изкуство: в мраморните зали на банките, по летищата, в градските съвети, в заседателните зали, в големите галерии. За онези, които го популяризираха – бойците в Студената война, тези картини са лого, ключ към културата им и система, която искаха да покажат навсякъде, където си заслужава. И те успяха.

Тайната операция

През 1958 г. пътуващата изложба „Новата американска живопис”, в която участват творби на Полък, де Кунинг, Мадъруел и други, е представена в Париж. Галерия „Тейт” има огромното желание тя да е следваща спирка за изложбата, но няма финансова възможност за това. Късно същия ден, когато от „Тейт” са изразили своето желание, американският милионер и меценат Джулиъс Флайшман дава нужните пари и изложбата се мести в Лондон.

Парите, обаче, които Флайшман осигурява, не са негови, а на ЦРУ. Те идват от фондацията Farfield, на която Флайшман е директор, но фондацията не е благотворителна, а е таен канал за парични средства от ЦРУ.

И така - без знанието нито на галерия „Тейт”, нито на обществеността, нито на художниците, изложбата се прехвърля в Лондон (за сметка на американските данъкоплатци) за целите на пропагандата. Бившият служител на ЦРУ Том Брейдън описва как са се правели такива тайни канали като фондацията Farfield:

„Отивахме при някой известен богат нюйоркчанин и му казвахме: Искаме да открием фондация. Обяснявахме какво искаме да направим и го карахме да се закълне да пази тайна, а той отговаряше: Разбира се, ще го направя. После попълвахме документите с неговото име и ето ти фондация. Това беше много прост метод.”

Джулиъс Флайшман е точният човек за подобна роля. Той заема ръководна позиция в отдела за международни програми на МОМА, също както и други фигури, близки до ЦРУ.

Превод от английски Росен Асенов

„Катехизис на революционера” представлява устав на руската терористична организация „Народна разправа”. Този документ е плод на колективното творчество на Сергей Нечаев, Михаил Бакунин, Петър Ткачов, Г. П. Енишерлов. На тях принадлежат основополагащите идеи на „революционния макиавелизъм”. Документът се състои от четири раздела, разбити на отделни параграфи.

1. Отношението на революционера към самия себе си.
2. Отношението на революционера към революционните си другари.
3. Отношението на революционера към обществото.
4. Отношението на революционера към народа.

В „Катехизис на революционера” за първи път в руската история е формулирана програмата за широкомащабен терор с огромни човешки жертви в името на „светлото бъдеще на човечеството”. Тази формула по-късно е прилагана от терористичните комунистически организации в различни страни по света, причинявайки неизброими страдания и смърт на стотици милиони хора.

                        КАТEХИЗИС НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА

ОТНОШЕНИЕ НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА КЪМ СОБСТВЕНАТА МУ ЛИЧНОСТ

1. Революционерът е човек обречен. Той няма свои интереси, работа, чувства, привързаност, собственост, даже няма име. Той има само един интерес, една единствена страст и това е революцията.
2. С цялата си същност, той не на думи, а на дело е скъсал всякакви връзки с т. нар. обществен ред, с целия “образован свят”, с всички закони, фалшивата нравственост, възпитание и общоприетите правила на този прогнил свят. За този свят революционерът е безпощаден враг, и той продължава да живее в него с единствената цел да го унищожи.
3. Презира празното теоретизиране и не желае да се занимава с наука, предоставяйки нейното изучаване на бъдещите поколения. За него е важна само една наука, науката за разрушението. Затова той трябва да познава механиката, физиката, химията и медицината. Ден и нощ трябва да изучава науката за живота, характерите на хората във всички съществуващи слоеве и обществения строй като цяло. Неговата цел е една – най-бързото и безвъзвратно разрушаване на този мръсен социален строй. 
4. Презирайки общественото мнение, ненавижда и всички прояви на т. нар. обществен морал. Морално е за него само това, което помага за тържеството на Социалната революция.
5. Революционерът е обречен човек. Бидейки безпощаден към държавата и към цялото класово общество, той не може да очаква от тях милост или пощада. Между него и тях съществува тайна или явна, но непрекъсната и непримирима война, не на живот, а на смърт. Всекидневно трябва да бъде подготвен за смъртта и е длъжен да се научи да издържа на мъчения.
6. Суров към себе си трябва да бъде суров и към другите. Всички любовни или роднински чувства, приятелството, благодарността и даже самото понятие за чест, се налага да бъдат удавени в едничката хладна страст на революционното дело. За него може да съществува само едно удоволствие, утеха, награда или удовлетворение – това е успеха на революцията. Ден и нощ за революционера съществува само една мисъл, една цел – безпощадното разрушение. Стремейки се неумолимо и хладнокръвно към целта е длъжен във всеки един момент да бъде готов да загине или да унищожи със собствените си ръце всичко, което застане на нейния път.
7. В характера на истинският революционер няма място за романтика, чувствителност, възторг или увлечения. Той няма право даже на лична омраза или лично отмъщение. Неговата революционна страст трябва да бъде обединена във всеки един момент с хладен разум. По всяко време е длъжен да се съобразява единствено с това, което е в интерес на революцията.

ОТНОШЕНИЕ НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА КЪМ НЕГОВИТЕ ДРУГАРИ 

8. Истински другар за революционера може да бъде само човек, отдал се на революционното дело, както и той самия. Дружбата, предаността и отношенията между другарите се определят единствено от степента на полезността им за хода на общоразрушителната практическа революция.
9. В солидарността между революционерите се крие цялата сила на движението. Другарите имащи еднакви схващания за революционната борба са длъжни по възможност да обсъждат заедно всички крупни начинания и да взимат решенията единодушно. При изпълнението на задачите те трябва да разчитат по възможност, единствено и само на себе си. В хода на разрушителните действия всеки е длъжен да действа сам, и да прибягва към съвет или помощ от другарите само тогава когато е необходимо.
10. Около революционерът е нужно да има и негови другари ненапълно посветени в революционните работи. На тях трябва да гледа като на част от общия революционен капитал, и те да бъдат на негово разположение. Той трябва като икономист да използва своята част от този капитал и да извлече най-доброто от него. На себе си гледа като на богатство, което да бъде използвано за успеха на революцията. Но това богатство може да бъде използвано само със съгласието на неговите другари.
11. Когато другар попадне в беда, решението дали да бъде спасен или не, не трябва да се влияе от лични чувства, а от това дали е полезно за революционното дело. В такъв случай трябва да се прецени, какъв е приноса на другаря, от една страна, а от друга какви революционни сили ще бъдат необходими за неговото избавление. 
12. Приемането на нови членове в организацията, които са се доказали не на думи а на дела, може да става само с пълно единодушие.

ОТНОШЕНИЕТО НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА КЪМ ОБЩЕСТВОТО

13. Революционерът встъпва в държавния, класов и т. нар. образован свят и живее в него с единствената цел да го доведе до по-бързо и цялостно разрушение. Той не би бил истински революционер, ако изпитва жал към нещо в този свят, ако би се спрял пред унищожението на норми, отношения или който и да е човек принадлежащ на света, в който революционерът ненавижда всеки и всичко. Толкова по зле за него ако някакви роднински, приятелски или любовни връзки могат да спрат ръката му.
14. За целите на безпощадното разрушение, революционерът може, а често даже е длъжен, да живее в среда с която не е съгласен. Той трябва да влиза навсякъде, сред всички класи, висши и средни, в дома на търговеца и господаря, в църквата, сред бюрократите, военните, в литературните среди, в Третото отделение (Трето отделение – политическата полиция в Царска Русия, бел. пр.), и даже в Зимния дворец.
15. Цялото това свинско общество трябва да бъде разделено на няколко категории:
Първата категория – незабавно се осъждат на смърт. Организацията трябва да изготви списък на осъдените по степента на тяхната относителна зловредност за успеха на революционното дело, като се разчистват един след друг.
16. При съставянето на този списък и за действие по установения от него ред, революционерите не трябва да се ръководят от престъпленията на присъстващият в списъка, от своята ненавист към него, или омразата, която той предизвиква у народа. Престъпленията на отделното лице и народната омраза към него, могат да бъдат отчасти... полезни, защото биха довели до народен бунт. Революционерите са длъжни да отчетат степента на полезност за революционното дело, която ще донесе всяка изпълнена смъртна присъда. Преди всичко трябва да бъдат унищожени хората особено вредни за революционните организации и такива чиято внезапна и насилствена смърт може да предизвика най-голям страх у правителството, лишавайки го от умни и енергични дейци.
17. Втората категория се състои именно от тези хора, на които временно им се подарява живота, защото със своите зверски постъпки ще доведат народа до безвъзвратен бунт.
18.Към третата категория принадлежат цялата високопоставена сган и разни личности, които не се отличават с особен ум или енергичност, но имат богатство, връзки, влияние и власт. Те трябва да бъдат тероризирани по всевъзможни начини: лъгани, бити, шантажирани и компроментирани с мръсните им тайни, докато се превърнат в роби. Тяхната власт, връзки, богатство и сила са неизчерпаема съкровищница и могат да бъдат в помощ на различни революционни начинания.
19. Четвъртата категория се състои от държавни честолюбци и либерали в различни отенъци. С тях може да се “конспирира” по техните програми, давайки си вид, че сляпо ги следваме, а между другото да присвоят и овладят всичките им тайни, което да ги компроментират докрай, така че при тях да не може да има връщане назад и с техните ръце да се разклатят устоите на държавата.
20. Петата категория – доктринери, конспиратори и революционери от празнодумни кръжоци, действащи само на книга. Те трябва непрекъснато да се бутат и влачат напред в практически самоубийствени начинания, в резултат на което, голяма част ще намерят гибелта си, а неколцина ще станат истински революционери.
21. Шеста и много важна категория – жените, които трябва да разделим на три: 
Първите – апатични, глупави и бездушни, които могат да се третират, като третата и четвъртата категория мъже.
Вторите – горещи, предани и способни, но не наши съидейнички и недостигнали до практически и фактически революционни разбирания. С тях можем да се отнасяме, както с мъжете от пета категория.
И накрая третите – жените, които са наши истински другари и изцяло споделят нашата програма. Ние сме длъжни да гледаме на тях като на съкровище, без помощта на което няма никога да се справиме.

OТНОШЕНИЕТО НА РЕВОЛЮЦИОНЕРА КЪМ НАРОДА

22. За революционерите няма друга цел освен пълното освобождение и щастие на народа, и по точно на черноработния народ. Нашето убеждение е, че това освобождение и щастие е възможно само по пътя на всеунищожителната народна революция. Обединението на всички сили и средства подпомагащи развитието на техните беди и злочестия, ще възвести края на народното търпение и ще предизвикат всенародно въстание.
23. Под революционно народно обединение ние разбираме не регламентираното движение по класически западен образец, движение което се спира на границата на собствеността, традициите и обществените порядки на т.нар. цивилизация и морал, което се ограничава до събарянето на една политическа форма и заменянето и с друга и се стреми към създаването на т.нар. революционна държава. Спасителна за народа може да бъде само тази революция, която ще унищожи до основи държавата и изтреби всички държавни традиции, порядки и класи в Русия.
24. Затова Революционната организация няма да бъде организация стояща над народа. Бъдещата организация на живота без съмнение ще израстне от народното движение и от народния живот. Но това е дело на бъдещите поколения. Нашето дело е пълно, повсеместно, страстно и безпощадно разрушение.
25. Следователно сближавайки се с народа ние преди всичко сме длъжни да се съединим с тези елементи на народния живот, които от времето на самото основаване на московската държавна власт не са спирали да протестират не на думи, а с дела против всеки, който пряко или коствено е свързан с държавата: дворянството, чиновничеството, поповете, еснафите и кулаците-човекоядци. Трябва да се свържем с размирническия свят на разбойниците, тези истински и единствени революционери в днешна Русия.
26. Да сплотим този свят в една непобедима, унищожителна сила – ето това е нашата организация, конспирация и задача.

“За целите на всекидневния живот, без съмнение е необходимо, или поне понякога необходимо, да се мисли преди да се говори, но един член на Партията, който е призван да издава политически или етични присъди, трябва да може да внуши на опонентите си правилното мнение, така  автоматично, както един автомат изстрелва куршумите си” – Джордж Оруел, „1984”                                                                                                                              Не съществува развито общество, което да е показвало спонтанна тендеция към мултикултурализъм или мултирасиализъм. Хората, които подкрепят мултикултурния модел на обществото или не знаят какво точно представлява този модел, или осъзнават, че за да превърнат Западните общества в строго контролирани, расово-феминистични бюрокрации, първо трябва да подкопаят техните вековни основи. Тази трансформация е също толкова радикална и революционна, колкото беше и проектът по установяването на комунизма в СССР и страните като нашата, на които бяха поставени марионетни комунистически правителства. Болшевишките комисари бяха установили политически контрол над почти всеки аспект от всекидневния живот, за да могат да наложат своя светоглед над обществото. По същия начин и мултикултуралистите искат да контролират и да доминират във всеки един аспект от нашия живот. Но за разлика от твърдата тирания на съветите, тяхната тирания е нежна, почти незабележима тирания, която има за цел да ни заслепи и да ни постави в положението на затворниците в Гулаг, но без да го осъзнаваме. Главният им инструмент е „политическата коректност”, която е пряк наследник на комунистическия терор и промиване на мозъци. За  разлика от комунизма, който беше една чужда за европейските народи идея, идеята за мултукултурализма е много по-коварна и по-трудно изкоренима, защото тя узурпира моралната и интелектуалната инфраструктура на Запада. И въпреки, че идеолозите й се кълнат, че тя систематизира най-дълбоките морални възгледи на Западната цивилизация, дефакто тя е нещото, което систематично и целенасочено разрушава и подкопава основите на всяка изконно европейска идея.

Политическата коректност е културен марксизъм – марксизъм пренесен от икономически в културен аспект.

Процесът на трансформирането на марскизма от икономически в културен всъщност има своите дълбоки корени, които датират началото някъде през 20-те години на миналия век, като началото поставя един италиански комунист – Antonio Gramsci. През 1923 г., в Германия, група марксисти основават институт, чиято цел е да направи тази трансформация – институтът носи името Institute of Social Research (по-късно известен и като Frankfurt School). Един от основателите му, George Lukacs, започва дейността на този институт, като отговаря на въпроса „Кой ще ни спаси от Западната цивилизация?”. Франкфуртската школа по-късно пренася влиянието си в САЩ, след като много от ръководните и фигури бягат там през 30-те години (заради етническия си произход), след като национал-социалистите идват на власт в Германия. Основната идея на школата била да се експлоатира идеята на Фройд за “пансексуализъм” – търсенето на сексуално удоволствие и използването на разликите между половете, за да се променят идеите за традиционните отношения между мъж и жена, да се срине представата за семейството и да се феминизират западните общества. Тези идеи били доразвити, като  заедно с по-късни марксистки влияния окончателно дооформят т.нар. „Критична теория” и „деконструкция”. Те изключително много повлияват образователната теория и по-късно в университетите стават причина да се роди нещото, което днес наричаме„политическа коректност”. Следата е ясна и тя води директно към идеологията наКарл Маркс. Разбира се, политическата коректност властваше и в СССР (политическая правильность), където бе същността на политическия контрол върху образованието, психологията, етиката и поведението на съветското общество. Тя бе съществен компонент, чрез който болшевиките бяха сигурни, че всички аспекти от живота са покрити с идеологическа ортодоксалност. В пост-сталинисткия период, политическата коректност дори твърдеше, че несъгласието с нея е психично заболяване, чието единствено лечение бе отъждествявано с изпращането в затвор или лагер. Както Мао Дзе Дун, „Великия кормчия”, казва – „Да нямаш политическа ориентация, това е все едно да нямаш душа.” „Малката червена книжка” на Мао е пълна със съвети как да се следва правилната посока на комунистическото мислене.

До края на 60-те години на миналия век политическата коректност успя да пусне своите корени в университетите в САЩ.  Крайната степен в развитието й са нещата, на които сме свидетели и днес, които са резултат от смесването и с всички късни „изми”: анти-расизъм, феминизъм, структурализъм, пост-модернизъм, които днес доминират във всички учебни програми на универистетите по света. Резултатът е един нов, унищожителен тоталитаризъм, чиито паралели с ерата на комунизма са очевидни. Днешните догми са довели до строги правила относно начина на говорене, мислене и поведение, а нарушителите се третират, като психично болни, точно както комунистите третираха съветските дисиденти.

Някои хора търдят, че е нечестно режима на Сталин да бъде определян, като тоталитарен, защото без значение от това колко безмилостно е неговото управление, все пак той не е имал възможност да контролира всички функции на държавата. Но в действителност, той не е имал нужда да го прави. Тоталитаризмът в СССР бе нещо повече от държавен терор, цензура и концентрационни лагери; той бе начин на мислене, в която всяка идея за лично мнение или гледна точка бе унищожавана. Пропагандистите на болшевизма караха хората да вярват, че робството е свобода, че липсата е изобилие, че невежеството е знание, че най-затвореното общество в света всъщност е най-отвореното. И когато веднъж пропагандистите убеждаваха хората да мислят така, това всъщност се превръщаше в самоконтролиращ се тоталитаризъм.

Нека направим паралел с днешното време – днес ние сме убеждавани, че различието е сила, че перверзията е целомъдрие, че успехът е подтисничество, като непрестанното повтаряне на тези идеи, като мантра, е „толерантност и разнообразие”.

Всъщност мултикултурната революция действа подривно във всички сфери на живота, точно както действаше комунистическата революция:

§                    Упражнява се непрестанен натиск върху взимането на съдебни решения, което обезсмисля ролята на законите

§                    „Толерантността” разрушава условията, в които би била възможна една истинска толерантност, която не би имала нужда да се налага чрез репресивни методи

§                    Университетите, които трябва да са храмове на свободните научни изследвания всъщност упражняват цензура, която спокойно може да се конкурира със съветската

§                    Навсякъде около нас виждаме неистов стремеж към уеднаквяване на индивидите и грубо манипулиране на истината. Отрича се не просто разликата между човешките раси и полове, но дори тяхното съществуване.

През комунистическата ера, тоталитарните държави бяха изградени и крепени чрез насилие. Абсолютно всяка една комунистическа система бе установена с насилие и терор. Ръководителите на комунистическите партии издаваха смъртни присъди и определяха абсолютно невинни хора за „врагове на народа”, „класови врагове”, “реакционни елементи” или “фашисти”. Въпреки, че знаеха, че обвиненията са скалъпени, комунистическите изроди сами си вярваха, че присъдите са правилни. Вярват го и до ден днешен, когато продължават да се събират и да празнуват зверствата си. През 30-те години в СССР колективната вина например оправда избиването на милиони руски селяни.  Както пише Робърт Конкуест в книгата си „Жътварят на тъгата” (Harvester of sorrow) (с. 143), комунистическата държава гледаше на неудобните и по следния начин „никой от тях не е виновен за нищо, но те принадлежат към класа, която е виновна за всичко.” В България положението беше аналогично, като народния съд обявяваше за „фашисти” и „врагове на народа” всеки, който не й е удобен, без значение от политическите му убеждения или статус в обществото. Стигматизирането на цели институции, групи хора и зверското избиване на всеки неудобен позволи много по-лесната цялостна промяна на обществата, които паднаха под ярема на комунизма.

Нека отново направим паралел между днешния свят и методите на тоталитарните комунистически държави.  Например два от особено популярните термини „расизъм” и „сексизъм” се използват от т.нар. правозащитници, за да се демонизира какво ли не – от отделни държани институции, неудобна литература, език, закони и обичаи, та чак до цели цивилизации.

Най-интересното е, че псевдохуманистите-правозащитници (всъщност болшевишките комисари на нашето време) дори не си правят труда да променят комунистическата пропаганда и използват същите термини – всеки неудобен е наричан „фашист”, “расист” и „антисемит”, а те самите определят себе си за „прогресивни”. Същите тези войни на политическата коректност, въпреки че уж са против тоталитаризма, проповядват абсолютен тоталитаризъм – например станахме свидетели в последните дни как дори на политическо ниво се зове за инкриминиране на измислените термини „хомофобия” и „расизъм” – т.е. те искат „расистите”, „хомофобите” и „сексистите” (разбирайте хората, пред чиито аргументи те са безсилни) да бъдат следени, за да не използват „езика на омразата”, малтретирани, репресирани и дори изпращани в трудови лагери!

Примерите за паралелите между двата вида левичари са безброй, но да се спрем на още няколко:

§                    Например зарядът на термина „институционален расизъм” по никакъв начин не се различава от обявяването на цяло съсловие или класа за „враг на народа”!

§                    Думите „расизъм” и „сексизъм” са оръжията за масово поразяване на мултикултуралистите, техните ВЕЛИКИ ИДЕИ, точно както класовата борба бе за комунистите. Всъщност ефектът и целите са същите!

§                    Ако едно престъпление може да бъде колективизирано, всеки който принадлежи към грешната група е виновен по подразбиране. Например расизмът винаги е бял – това е аксиома! Когато млади бели хора, европейци, станат жертва на расово мотивирани престъпления, те са днешната версия на руските селяни от 30-те години на миналия век. Дори ако те лично не са извършили нещо, те са виновни, защото „принадлежат към раса и цивилизация, която е виновна за всичко”!

§                    Подобно на комунистите, мултикултуралистите избягват всякакъв дебат и неудобните за тях въпроси, защото те са дълбоко убедени, че винаги имат право, а противниците им са винаги грешни. Нещо повече – техните противници изначално нямат право на собствено мнение.

Както става ясно от всичко написано до сега целта на мулти-култи пропагандата е една–европейската култура и ценностна система трябва да бъдат разрушени на всяка цена. Заучените фрази на либералните активисти, които проповядват несъществуващи ценности, техните жестове и изражения, са всъщност лицето на новия Съветски човек (наричан днес често “гражданин на света”), политически-коректният човек на нашето време. И когато веднъж хората бъдат накарани да мислят по този начин, насилието вече не е необходимо. Обществата ни са достигнали до такова ниво на тоталитаризъм, че огромната част от хората знаят какво се очаква от тях и изпълняват безропотно предопределените си роли в сивото ежедневие без да се осмелят да надигнат глава.

Макар, че болшевизмът официално бе победен, ехото от неговата пропаганда се е загнездилно дълбоко в западните общества, като е внесло внушението, че истината е присъща само за определна класа (пол/раса/сексуална „ориентация”). Истината не е нещо, което може да бъде установено от рационално проучване на конкретния казус, а зависи от гледната точка на говорещия. В мулти-култи вселената, гледната точка на един човек е „оценена” (любима дума на мултикултуристите) в зависимост от неговата класа. Феминистките, чернокожите, еколозите-талибани и хомосексуалистите винаги „говорят истината”, защото те по презумпция са от групата на „подтиснатите”. И от позицията на „подтиснати” те, според тях самите, виждат истината много по-ясно от обикновения бял хетеросексуален мъж, който ги „подтиска”. Това всъщност е перфектен огледален образ на марксисткия пролетарски морал и интелектуално надмощие над „злите буржоа”.

В действителност, феминистките, хомо-активистите и анти-расистите отказват да приемат истината, точно както комунистите отказваха да я приемат. Убедени, че са по всякакъв начин са сплашили своята опозиция, феминистките ще ни докарат вода от 10 кладенеца, за да ни убедят, че мъжете и жените са абсолютно еднакви във всяко едно отношение. Гей активистите ще ни наговорят един куп лъжи – че хомосексуализмът бил генетичен, че имало животни хомосексуалисти и че те просто се борят за човешки права. Либералите правозащитници ще се втурнат да ни обясняват как неинтегрируемите всъщност желаят да се интегрират, но ние ги възпираме с нашия скрит расизъм, който е толкова скрит, че не съществува, но трябва да бъде изкоренен преди да се е появил. Когато обаче тези индвиди се сблъскат с фактите, тяхната реакция е само една -  останали безмълвни пред аргументите на опонентите си, те ги обявяват за зло, с което потвърждават собствената си абсурдна теория за  господството на белите хетеросексуални мъжки расистки шовинистични свине.

Една от най-фрапиращите гледни точки на западните общества днес, по-точно в университетските среди, е готовността феминизмът да бъде обявяван за главен фактор допринесъл към развитието на човешкото познание, като разбира се се признаят неговите абсурди. Друг стряскащ процес е разпознаването на еднополовите сексуални отношения, като  нещо естествено и дори едва ли не препоръчително. Забележителното е, че приемането на тези лъжи става без абсолютно никакво физическо насилие. Желанието на хората да бъдат приети в обществото ги кара да отстъпват позициите си през тези фалшиви революционери.

Всъщност това е тактиката, за която говори още Достоевски в книгата си „Дяволите”, и която работи без никакви затруднения и днес : „Всичко, което трябва да направя е да вдигна шум и да им кажа, че не са достатъчно либерални”. Анти-расистите, феминистките и всички ловци на зли духове използват същата тактика, като няма член от обществото, който да не се огъва пред тези думи.

Например, презумцията за невинност редовно се потъпква щом някой ви обвини в разтегливото понятие „расизъм”: Вие автоматично ставате виновен, докато не докажете, че сте невинен, което на практика е невъзможно, защото сте в ролята на постоянно заподозрян, само защото сте хетеросексуален европеец. Днес обвинението в „расизъм” има същия ефект, като обвинението във вещерство по времето на инквизицията. По този начин силата на обвинението в „расизъм” умело елиминира дискусията, която иначе би възникнала при обсъждането на идеята, че ние задължително трябва „да оценяме разнообразието”. Или да се замислим какво всъщност е „разнообразието”? И дали, ако то беше толкова ценно, всички европейци нямаше да искат още и още, и нямаше ли да молят все повече градове в Европа да бъдат заселвани с имигранти. Ако „разнообразието” беше толкова прекрасно щяха ли хиляди пенсионери населяващи в Българските села да живеят в постоянен страх за живота и имущество си? Както реалността показва, такова нещо няма и настроенията на коренните европейци все по-стремглаво поемат в обратна посока. За щастие тази година ЕС показа лицемерието си и че е империя на двойните стандарти, като позволи на Франция да изгони циганите, граждани на България и Румъния. Дано повече наши сънародници се замислят върху тези събития и защо ЕС продължава да ни поучава как да интегрираме циганите си, а в същото позволява да се нарушава европейското законодателство и страни членки да експулсират група хора на базата на етническия им произход. Излиза, че да „оценяш разнообразието” е единствено хоби за хора, които след това няма да берат плодовете на същото това разнообразие.

Мулти-култи обществата неизбежно биват раздирани от конфликти, като по тази причина се създават огромни правителствени бюрокрации, чиято цел е да се борят с „дискриминацията”. В България такава структура е „Комисията по защита от дискриминацията (КЗД), чиято основна дейност се свежда до усвояване на парите на данъкоплатците и целенасочена и постоянна подривна антибългарска дейност. Всъщност тези структури никога не са и няма да разрешат реалните проблеми, защото целта на тяхното съществуване е не да решават проблеми, а да ги създават, с което да оправдават своето собствено съществуване.

Политиката, която властва в целия ЕС например цели хомогенизирането на различните етнически групи населяващи държавите от съюза и цветнокожите емигранти от Африка и Азия. В България политиката цели хомогенизирането на трите най-големи етноса в държавата – българският, циганският и турският. Както обаче е видно, „десетилетието на ромското включване” е пред очакван провал. Освен културната циганизация, която е завладяла народа ни, на лице е и откритата дискриминация на Българите за сметка на различни от Българската малцинствени групи (най-вече циганската). В другите европейски държави положението не е по-различно – единственото нещо, което постига политиката на мултикултурализма е да създава конфликти и открито да дискриминира белите европейци. Тя  не просто стимулира дискриминационното отношение към все един коренен европеец, а показва каква война се води срещу европейската цивилизация.

Може би някой ще се запита, как е възможно подобна радикална програма да действа под носовете ни?

СССР имаше огромна система за цензура, болшевиките дори цензурираха уличните карти. В България положението беше същото. Освен официалната държавна цензура, съществуваше и скритата самоцензура на обикновените хора, които внимаваха какво ще кажат, за да не бъдат чути от някой услужлив партиец, който веднага би ги докладвал на съответните служби. Положението в съвременните демокрации по своята същност не се различава много от положението в което бяха поставени хората в народните демокрации. Това все още не се случва с пълна сила в България, но сме свидетели в колко много държави човек може да отиде в затвора, ако например публично оспори някое спорно историческо събитие. Или ако каже истината за расовите различия, както го направи преди две години съоткривателя на ДНК и носител на нобелова награда – Джеймс Уотсън. Той бе подложен на невиждан терор, защото си беше позволил да каже истината, така както я вижда той. И това се случи в САЩ – държавата, която твърди за себе си, че е люлката на „демокрацията” и „свободата на словото”.

Съществува и друг модел на цензура, който се предоставя на хората по много по-хитър и деликатен начин, но всъщност им втълпява неистини. Това е моделът на функционалните ролеви модели в западните общества, чрез който антирасисти, феминистки и хомосексуалисти успяват да прокарат идеите си на подсъзнателно ниво. Всеки, който гледа поне отвреме на време телевизия е забелязал, че американските и западноевроейски филми са пълни с мъдри ченокожи съдии, красиви и съобразителни жени полицайки, компютърни гении от малцинствен произход и разбира се пропаднали бели мъже. Всъщност този модел е директно взаимстван от съветския социалистически реализъм, с неговите идеализирани образи на твърдите и решителни пролетари, които громят злата капиталистическа сган.

Мултикултирализмът има същите амбиции, каквито имаше съветския комунизъм. Той е абсолюстичен в преследването на целите си и безкомпромисен в атаката срещу враговете си. Мултикултурализмът е идеологията, която ще сложи край на всички идеологии, като неговите тоталитарни подходи ни позволяват да си направим следните заключения:

§                    Първо, мултикултурализмът има за цел да елиминира своята опозиция на глобално ниво. Не трябва да съществува място на земята, където неговите опозиционери да не бъдат преследвани.

§                    Второ, когато един път бъде установен, мулти-култи „рая” трябва да бъде защитаван на всяка цена. Идеологическата му ортодоксалност трябва да бъде бранена с всички средства на държавата.

Нашето общество е на път да стане абсолютно тоталитарно и да се превърне в нещо, спрямо което комунизмът ще ни се стори като песен. То няма да има концентрационни лагери, като комунистическите, просто защото държавите ще бъдат превърнати в огромни лагери сами по себе си. За разлика от твърдия и явен комунистически тоталитаризъм това ще бъде една по-лека и незабележима тирания, която няма да окове тялото, а духа на европейската цивилизация. Нещо, което неминуемо ще доведе и до физическото изчезване на европейските народи.

Ако погледнем на мултикултурализма, като на поредното проявление на добре познатия ни комунистически тоталитаризъм от 20 в., можем ли да потърсим утеха във факта, че болшевизма се срина? Дали мултикултурализмът е фаза, просто период на криза, през която преминава Запада или представлява нещо фундаментално и може би необратимо?

Въпреки усилията на про-съветските подривни елементи, Западът виждаше в лицето на Съветската империя – свой враг. Но същия този Запад не вижда в лицето на мултикултурализма същия враг. По тази причина, подривната му дейност, маскирана зад кухи фрази и псевдо-хуманизъм бавно и постепенно намира своето постоянно място във нашите общества. Единственият начин тя да бъде спряна е все повече хора да разбират несъстоятелността на идеята за мултикултурните и мултирасови общества и въпреки политическата коректност владееща почти всички сфери на обществения живот да успяват да виждат и посочват на другите истината! Хората трябва да разберат, че казването на истината не означава „проповядване на омраза”, „ксенофобия” и други кухи политкоректни фрази, които мултикултуралистите обичат да използват. Ние ценим разнообразието и точно по тази причина не желаем смесване на различните народи и създаването на изкуствени мултикултурни общества. Ние обичаме свободата и точно по тази причина не желаем политически коректната тирания! Стремежът за запазване на собствената ни национална идентичност е любов към народа ни, а не омраза към различния!

Въпреки, че процесът по налагането на политически коректния тоталитаризъм е изключително напреднал, все още може да се противопоставим. Хората трябва да разберат, че марксизмът е тук и не си е отишъл, а просто е облечен в лъскави демократични одежди. С общи усилия обаче, ние все още може да разкъсаме одеждите му криещи се зад кухите призиви за „толерантност”, „различност”, „чувствителност”и  „многообразие”, и да покажем истинското му лице пред Българското общество. Нашето оръжие e словото. Ние трябва да обясним на обществото, че лицемерието и неназоваването на проблемите с истинските им имена не води до тяхното решение, а напротив – точно обратното. А стремежът към „мулти-култи рая” ни води по пътя на един специален вид Ад, Ад подобен на този, в който имахме нещастието да се пържим след 9-ти септември 1944 г. Ад,  който ние хората, примирявайки се с терора и вървейки срещу законите на природата, строим за себе си и околните, както и за нашите собствени деца.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                             автор:  Михаил Иванов                                                                                                                                                                                                                                                                                                                източник :    http://bg.altermedia.info/?p=15559                                                                                                                                                             

 Гавра с гроба на Людмила Живкова завършва с разстрел
Кои са скандалните случаи в историята на ДС, които все още не са известни на широката общественост? В архивите има десетки случаи,  които не са разрешени или пък са завършили с твърде крайно наказание. Те са плод на страха на големците, че "капиталистите" бдят и искат да подкопаят социалистическия морал.

Някои от тези престъпления са извършвани злонамерено с цел хората от т.нар. простолюдие да се противопоставят на властта.

Други пък са плод на случайност, в която не може да се търси никаква политическа диверсия. Сред най-интересните случаи, засекретени в бюлетините на МВР, е гаврата с гроба на Людмила Живкова през 1984 г.Не мога да си спомня, защо ви интересува? В съдебния архив има всичко, свързано с това дело. Имам стотици дела, не мога да ги помня". Това каза пред "Монитор" Димитър Попов, настоящ адвокат и бивш съдия, по повод негов казус от далечната 1984 г.

    
На 27 юни 1984 г., след полунощ, е нападнат постовият войник Милчо Милев, охраняващ сградата на Противопожарната охрана на ул. "Екзарх Йосиф". Нападателят го подминава, обръща се рязко и го удря по главата. При удара Милев пада, изпуска служебния си автомат "Калашников", зареден с пълнител с халосни патрони, непознатият го грабва и побягва. Войникът е откаран в "Пирогов" със счупен череп и само навременната намеса на лекарския екип успява да спаси живота му. Дръзкото нападение шокира органите на реда, вдига се цялата Народна милиция. По случая се работи усилено с месеци, но без резултат - извършителят сякаш е потънал вдън земя.

По-рано същата вечер, в квартал "Хаджи Димитър", е нападнат милиционерът Веселин Веселинов. Изневиделица някой му нанася силен удар в дясното рамо, след това в лявото. Изненадан и уплашен, той побягва и посяга към кобура си да извади пистолета. Нападателят се стряска и хуква да бяга. И този случай е отразен в служебния бюлетин и е поставен на вниманието на всички служби на МВР.

Междувременно в секретните бюлетини на МВР е отразено, че на 26.06.1984 г. е извършено дръзко нападение на гроба на покойната Людмила Живкова. Деянието е квалифицирано като "кощунство". След покушението гробът е заграден, забранено е на гражданите да минават оттам и  месеци наред  бдят секретни  постове.

Лично Тодор Живков изисква от службите да види този, който се е подиграл с паметта на покойната му дъщеря. За залавянето на злосторника са впрегнати всички сили на ДС и милицията.

Дали по случайност, или по ирония на съдбата, точно на петия месец след гореспоменатите случаи, милицията арестува 24-годишния Тодор Петров Дечев. Привечер младежът е спрян в подлеза на НДК за документна проверка. Когато вижда приближаващите се към него служители на реда, той тръгва да бяга. Следва кратка схватка, Дечев оказва яростна съпротива, но накрая е обезвреден, задържан и предаден на следствените органи. У него е намерен, скрит под шлифера му, автомат "Калашников", зареден с бойни патрони. От тук нататък събитията се развиват в съвсем неочаквана насока.

По време на разпитите Дечев признава, че именно той е нападнал войника на 27 юни. Работел като шофьор в АП "Малашевци", парите не му стигали, имал купища неплатени сметки. Току-що сгоден за голямата си любов Цветанка, Дечев е воден от идеята да извърши голям удар, да ограби някоя каса или банка и да оправи положението си. За целта обаче му е необходимо оръжие. След нападението, снабден с надеждния "Калашников", Тодор преработва халосните патрони в бойни. За сигурност и самочувствие отива в гората над Драгалевци и изстрелва два от патроните в едно буково дърво - опитът е сполучлив, оръжието действа.

Когато на 18 ноември се ражда синът му, Дечев решава, че моментът е дошъл. Осем дни по-късно, след почерпка с приятели, добил кураж от изпития алкохол, той се приготвя да извърши грабежа. Изважда скрития автомат "Калашников" и го зарежда. Екипира се със скиорска шапка, премята през врата си предварително направената от бикините на жена му черна маска и се запътва към кафе "Еспресо" в подлеза за НДК. Надява се, че оборотът е голям. Именно там е и заловен от органите на реда.

Веднага щом излиза от кома, нападнатият през лятото войник Милев дава подробни показания пред следствието. По време на разпитите той разказва, че нападателят му прилича на главния герой от известния по онова време филм "Комбина" -  актьора Иван Иванов

По време на разпитите Дечев споменава, че в деня на нападението е минал и през гробищата. Какво е правил там, не уточнява. Впоследствие следователят се сеща, че именно в този ден е извършено и кощунството на гроба на Людмила Живкова.

Междувременно при обиск в квартирата на Дечев е намерен личният му дневник, в който е записано: "Остарях твърде млад. Всичко загуби смисъл. Не вярвам в никой и в нищо... Всичко е лъжа и измама. Как искам да съм дете, вярващо в живота, в прогреса, в държавата, във всичко. Кажи какво да направя, о, природо! Положението ми е безизходно. Не умирам от глад, а така страшно ме боли тук, отвътре, не издържам повече. Аз се чувствам роб на човеците, наречени "комунисти", с провиснали шкембенца, но с авторитетни муцуни. Това са един вид мошеници, дупедавци, педерасти, които не заслужават нищо друго освен огън, бавна, изгаряща смърт...".

Интуицията на следователя му подсказва - от ненавистта към политическия строй, през нападението над войника, до съвпадението в датите - и историята започва да се разплита.

Дечев разказва как във въпросния ден отива на Централни гробища, там изпива бутилка коняк "Слънчев бряг" за смелост. В един момент  забелязва, че седи върху гроба на някакъв турчин. "Де да знам какво ми стана. Обзе ме ярост към тоя Юсуф. Скочих и ритнах паметната плоча... след това отидох при друга плоча, при трета, при четвърта... Аз мразя турците", обяснява той пред следователя.

      
В крайна сметка Дечев признава, че се е озовал на гроба на Людмила Живкова:

"Опитах се да го  бутна с крак,

но не успях. След това се опитах да вдигна една мраморна ваза, много тежка... Изпуснах я и тя се претърколи... Исках с тая ваза да ударя бюста на Людмила Живкова, но не можах да я вдигна... Тогава взех една тротоарна плоча и ударих бюста по главата. Плочата се счупи... Докато удрях барелефа на Людмила Живкова... в злобата си виках (не много силно): "Престъпници сте всички, мошеници сте всички!". Имах предвид Людмила Живкова, разни партийни секретари, разни партийци", развълнувано продължава разказа си Дечев. "С това си подписах смъртната присъда, нали?", отронва след кратка пауза. Съвършено правилно...

Между ходенето на гробищата и нападението на войника след полунощ, в обясненията на Дечев все още се губят няколко часа. При един от поредните разпити той признава и друго - нападението на милиционера Веселин Веселинов също е негово дело. В хода на разследването по делото се събират и доказателства за още едно провинение пред закона - валутно престъпление.

Обвинителната реч на прокурора пред съда гласи следното: "Без каквото и да било основание, Тодор Дечев, явно под влияние на буржоазната идеология, е приел само някои отрицателни страни от живота в нашата страна. Своите декадентски настроения, идеи и чувства не споделя с никого, а отразява в своя бележник. У него не е имало място за никакви ценности - материални и морални... Житейската му карта е ясна - живее на квартира под наем, получава нормално трудово възнаграждение.. Така, както десетки хиляди хора се задоволяват с подобно положение... Така е трябвало да постъпи и той... За мен, макар учудващо, той се е оформил като човек с човеконенавистни чувства. Подсъдимият, изпълнен с егоизъм, признава само себе си - заслужава ли да живее? Кой може да гарантира, че след 15, след 20 години няма да извърши същото...".

Пред вас се издигат хиляди въпроси, на които не получавате отговори, но успокоявате себе си единствено с надеждата, че това, което Оруел е написал, не се е случвало ... и тайно вътре в себе си шепнете молитва, то да не се случи.

"Ние живите - казва Ранд - е книга за Човека срещу Държавата".

Това е историческа книга, но в нея няма да намерите историята на Първите, вместо това ще откриете историята на обикновените съветски граждани.

Това е любовен роман, но четейки го с разума си, няма да пророните сълза, въпреки трагичния край.

Това е роман, в който има много философия, книга, в която са повдигнати ного въпроси ... и на тях е даден отговор. Отговор, който вие можете да приемете, или да отхвърлите, единствено на базата на разума, който притежавате.

Поставени по този начин, в тази ситуация - хората имат два избора - или да се борят за ЖИВОТА, и да кажат "Ние живите", или да се отрекат от себе си и да кажат "Ние комунистите".

Комунизмът идва с идеята, че буржоата трябва да бъде наказана, защото е експлоатирала пролетариата. Комунизмът идва с терор, но преоблечен в одеждите на милосърдната сестра, която ще нахрани всички гладни и ще излекува всички болни. Като всяка диктатура, жадуваща за власт, като всяка държава, изградена на принципа на етатизма и Съветска Русия бива превърната като цел, сама по себе си - държавата става по-важна от индивида, от човека... започва бавното подменяне на идеалите на първоначалните борци за пролетарска свобода.

Айн Ранд ще обощи съветската преса по този начин: "Преди 5 години положението беше зле, защото буржоата  бяха виновни, те съботираха процеса, но сега всичко е наред, защото тях ги няма" След пет години ще се появи друго такова съобщение, което ще гласи: Преди 5 години положението беше зле, защото Троцкий се опитваше да съботира нещата, но сега другаря Сталин ги оправи. След още пет години - виновен ще бъде Сталин за положението от преди пет години, но в момента всичко е наред"

Ранд си поставя за цел да издигне в култ Човека, и да минимизира ролята на държавата в обещствените взаимоотношения. В този роман тя показва, какво означава Държавата, когато самата държава съществува сама по себе си не заради хората, а напротив - хората се раждат в името на службата към държавата.

Човек не може да отрече, че днес тази книга е актуална, актуална е, не заради Корея, или заради Китай, или заради други комунистически страни, а е актуална, защото днес ние отново, включително Европейския съюз, сме поели пътя на научния комунизъм - описан така добре от Маркс.

Книгата поставя много добре проблема с подмяната на волята на първоначалните борци за идеален комунистически ред, както и тихата промяна на първоначалната идея. Първоначална идея, която сама по себе си трябва да бъде осъдена, но определено при така развивалата се история, не би съществувал Човек, чиято воля да  бъде "подменената идея, изпълнена с толкова кръв и геноцид".

Ранд ще ви опише как една бивша аристократка, се бори за живота на своя любим. Тя, дори ще направи нещо повече, ще стане метреса на един от видните ком деятили в Петроград.(С идеята да набави пари за лечението на своя любим)

 Това не е кошмар, това е истина, ще видите сцени, в които хората ядат мизерна храна, сцени, в които не ядат нищо, или пък сцени, в които те живеят по няколко човека в една стая... Ще видите и как някои бивши аристократи, стават верни комунисти... дори ще прочете отново за "неблагонадеждния произход"... Ще видите как брат комунист, предава сестра си...

И когато прочетете тази книга, ще се запитате, накъде сме тръгнали? И няма ли да стигнем до там, докъдето Маркс е казал:

"В най-богатите страни ще се развие комунизма"