Разказвала съм за Метеора. Това е място на което човек трябва да отиде, за да разбере притегателната му сила, красотата и мистиката на спрялото време. Метеота - следвремие. Според легендата Метеора е била там преди хората и ще остане след хората - следвремие или място, което не се подчинява на времето и човешката представа за време.

Женският манастир "св. Стефан"

Градината му с форма на сърце, която се вижда от мосчето, което свързва скалта с манастира и планината.

Изгед към Калампака от градината на манастира.

Изгледи на градината зад манастирските стени.

До някои манастири може да се стигне и с помоща на технически средства.

Другият вариант е по стълбите... Това е начина, по който хиляди хора са извървяли пътя до манастира наречен "Голям Метеор" / "Преображение Христово"/

Ако забелязвате на дървения чардак има закачена бяла мрежа. Преди да бъде направена стълбата за посетители на манастира, това е бил начина за доставяне на продукти и изобщо единствения достъп до това място. Виждала съм снимка, на която в тази мрежа е поставен монах, което показва, че така преди векове са се изкачвали и хората на скалата.

В подножието на скалата е входа към стълбите за манастира.

По средата на пътя човек може да си почине и да хвърли една монета за късмет и завръщане на малкото олтарче в подножието на манастира.

Близо до входа е някогашната изба.

Следващата туристическа атракция е костницата на монасите.

После е входът към църквата на манастира с клепалото.

Градината на манастира "Преображение Христово"

Кухнята...

Изгеди от двора на манастира към околността

Моята малка лятна „Одисея” / V част /

 Моята малка лятна „Одисея” 2008

Днес реших да приключа този пътепис, от една страна, за да не оставям работата си недовършена, а от друга, защото в четвъртък започвам новото пътешествие към лятната емиграция. Заминавам, хора. Известно време ще присъствам тук тихо и от юг...

Пътеписът не е весел, защото и усещането за предстоящо  ми ново пътуване не ме радва особено. Всяка година е като за последно и все пак, никога не е за последно...

 Парче локум за всеки турист

По пътя от Лариса на юг, бързахме, но не защото щяхме да откриваме топлата вода, а защото трябваше да се  изкачим по планинския масив, за да достигнем от там върховете на скалите, където се издигат приказните средновековни манастири, от местността известна като  Метеора.

Така открихме  Калампака -  селището, което се намира в подножието на Метеора.

Точно на пътя, който води към скалите на Метеора има едно магазинче за сувенири, където всеки гост бива посрещнат още на входа с парченце истински гръцки локум. Няма защо да коментирам представата ми за гостоприемство, но това някак много ми харесва като търговска стратегия. Един обикновен магазин за сувенири, в който се изработват икони посреща клиентите си като гости. Приятно изживяване точно на пътя към манастирите.

От гостоприемното магазинче си купихме по един малък пътеводител и поехме към манастирите.

За онези, които са ходили по този край на Гърция, знаят, че Метеора е изключително природно явление, което представлява откъснати, огромни каменни блокове, върху които са накацали кокетни средновековни манастири.

Метеора преведено от гръцки означава следвремие. Защото онези вълшебни скали са родени преди времето на хората и сигурно ще останат и след времето на хората. Метеора – това е мястото на безвремието.

Първия манастир, които посетихме беше „Св. Стефан” и той представлява най-големият женски манастир на Метеора, но не и най-големият по принцип.

Изкатерихме с колата върха, щракнахме няколко снимки и след поредния завой видяхме първата цел – манастира „св. Стефан”.

Едно малко мостче свързва скалата върху, която е манастира  с планината, а зад манастирската стена, която по външен вид го представяше като приказен средновековен замък се гуши и средновековната църква.

Малката ни групичка от четири души тръгна към мостчето и по някаква причина погледът ми се върна назад и там, точно срещу стената, в наклона към пропастта видях, че монахините са си направили малка кокетна градинка с формата на сърце. Вълшебството от сблъсъка със средновековието продължи като приказка, която с всяка стъпка оживява точно пред очите ми.

Трудно ми е да опиша изключително подреденото място, на което ежедневно се изсипват огромни групи туристи, но всички се отнасят някак благоговейно и с уважение към миналото на това място и се стараят да не нарушават спокойствието им.
Вторият манастир, който посетихме беше и най-големият мъжки манастир на Метеора, до който се стига малко трудно, защото първо се върви надолу към дъното на пропастта, а после все нагоре. Не си направих труда да броя стъпалата, защото гледката към съседните скали е достатъчно красива, за да ме занимава през пътя на изкачването, но първото ми впечатление от гледката надолу и нагоре беше, че това приключение не е за мен и все пак, всеки път, когато имам възможност да го изживея се спускам по безбройните стъпала на стълбите и ги извървявам. Там на върха на скалата може да се види една прекрасна църква, с много красива градина, няколко музея и разбира се мноооого хора. Винаги, когато отивам в този манастир, известен на всички туристи като Големият Метеор, а наименуван „Св. Преображение Господне”, ме впечатлява градината му. Изключително кокетна и на върха на скала – просто красота. Освен това точно там – в неговата  градина има малка чешма, в която винаги хвърлям една монета с мисълта пак да се върна. Каквото и да напиша от тук на татък няма да е достатъчно, за да опиша усещането от сблъсъка между  масовия турист, жаден за красота, въоръжен с ненаситен фотоапарат и милостивият мир на средновековния храм.  До това усешане може да се стигне само на Метеора.

Големият Метеор и градината му.

Към Метеора с килограм праскови и трима спътници

       След като не станах по-млада при „Извора на Афродита” , скочих в колата с килограм праскови и трима спътници, които не обичат мъхести плодове, макар че тези, които купих не бяха от мъхестите, но все пак ми дадоха да разбера, че сама ще се боря за унищожаването им, като обитатели на неекологичната найлонова торбичка, в която ми ги продадоха. Разбира се доста бързо ги унищожих, но за нуждите на разказа ще свързвам различните части от пейзажа, през който минах с по една изядена праскова, това ще е като да кажа, че съм отминала нещо, което ме е впечатлило.

            Захапах първата праскова и се заслушах. По радиото на всички канали пускаха гръцка музика, но от онзи тип със силно източно звучене и понеже нямаше какво да слушаме започнахме да си говорим в минало свършено, но добре незабравено и от време на време в сегашно и още по-рядко в елинско и архаично време, не разбирайте, че не знаем нищо за Елада, напротив знаем достатъчно – в колата има един мъж женен за учителка по история, която предпочита да показва на дъщеря си историята, вместо само да и’ разказва и аз – неосъществената и’, като учителка по история, колежка от университета, която някак си много бързо забелязваше фалшификациите на история, още по-трудно ги понасяше, поне докато не разбра, че няма как да промени света, но до този момент на емоционално израстване се стигна бавно и болезнено – поне не успях да стана учителка по история, но пък каква емигрантка станах... Хайде, да не се хваля с изкормяне на риба!

По пътя преди Лариса има още едно място, което в последно време се превърна в забележителност – от онези зрелищните, защото е символ на скръб. Който е минал по пътя за Лариса знае за какво говоря. Тук е паметника на онези дечица, които преди няколко години загинаха в автобус по време на екскурзия. Гръцките пътища са пълни с паметници от катастрофи, но този паметник за гърците е като р. Лим за нас българите.

Наближаваме Лариса, крайната граница на географската област Македония и пред нас застава особена дилема – магистралата или околовръстния път.

           А аз захапах втората праскова.

           Гръцките магистрали са много привлекателни за българските шофьори, заради хубавата настилка, розовите закуми и нощното осветление. И тук трябва да отбележа, че имат осветително тяло на всеки 2-3 метра по магистралата, а внасят 70% от електрическата енергия, пък тока за домакинството им е по-евтин от нашия, а ние сме страна производителка на електричество.

Околовръстният път спечели. Предпочетохме го не заради трафика, светофарите и възможността да се изгубим безвъзвратно, а защото знаем, че този град има историческа връзка със САМУИЛОВА БЪЛГАРИЯ. Там е някогашната ни южна граница, апланината е като каменна крепост, защото е от камък. Това е причината там да няма почти никаква растителност.

Когато бях малка не разбирах защо този град е бил толкова важна цел на Самуил, като знаех, че е заобиколен от голи планински била. Но тогава не знаех, че тези била са богати на руди важни за средновековната оръжейна индустрия. Голите планински скали са богати на желязо, кварц, мрамор и други природни ресурси. Дори в наше време там се намират най-големите гръцки каменоломни и там все още се добива кварц и мрамор. Но освен това, ако човек се загледа по-внимателно, няма как да не забележи, че планината обгръща града като скална стена и всъщност представлява естествена защита, но и граница по отношение на централна Гърция.

           А иначе, Лариса си е просто един голям и шумен град, като всеки съвременен промишлен център по света. Град като град. Прах като прах. Шум като шум.

Е големите бели гръцки къщи си бяха все същите – с големи балкони и много саксии пълни с цветя, главно Мушкато или Каскадна Петуния.

           И захапах третата праскова.

           На последния кръстопът преди да излезем от Лариса отминахме поредната истинска, гръцка катастрофа и за пореден път се учудих, че правят такива зрелищни катастрофи като пътищата им са значително по-добри от българските, но не се заглеждах дълго върху щетите, които са успели да си причинят двамата шофьори, защото полицаят ни даваше знак да се изнасяме по най-бързия начин. Казах си само: „Добре, че не сме ние ” и дори малко се зарадвах, че не ни държаха на светофара до катастрофиралите автомобили, защото не бяха красива гледка. Хубавото беше, че нямаше жертви. Или поне доколкото разбрах двамата шофьори се караха само за смачкани ламарини и счупени стъкла.

          Захапах петата праскова.

          Целта на моя жаден за туристически атракции поглед беше в края на града, където от пътя се виждаха откритите каменоломни - някой по-стари и отдавна изоставени, а други - изобщо не спират работата си покрай пътното строителство.

Хората, който разбират от метали могат да познаят по цвета на скалата какъв вид руда се добива там, но аз не съм от разбирачите и затова по червениквия цвят реших, че там има желязо или поне така ми се искаше. Просто ми се искаше да съм вътрешно убедена, че като са загивали толкова българи за тази земя е имало някакъв смисъл – нещо като по-добър живот.

Но както винаги се случва, когато човек търси икономиката на миналото, намира икономиката на миналото. И по времето на Александър Велики и по-времето на Самуил тук хората са се занимавали главно с животновъдство.

          На великите владетели целта може и да е била богатите на руди планина, но за местните хора планината е била цел главно като пасище. Понеже върху скалите не виреят дървета или ако има те са по-скоро рядко изключение, то планината е превзета от треви. Е, това не са онези тучни полски ливади, които един българин би си представил, а планината повече ми прилича на поредица голи хълмове, отколкото на планина подобна на Пирин, Рила или Витоша, но за овцевъдство става. И то какво овцевъдство!? Това трябва да се види... Нали сте чували всички онези европейски щуротии за правата на животните – колко квадрата минимално трябва да обитават и какви екстри трябва да им се осигурят. Просто няма начин да не сте чували. Е, всичко, което сте чували не се отнася за гръцкото пасищно овцевъдство. Оградите на овчарските обори по-скоро приличат на плет, като онзи, който плете Петър и са покрити с ламарини, найлони и други подобни подръчни материали, каквито успеете да си представите, ако не успеете, разгледайте някоя снимка на нашенско клошарско гето и ще придобиете реална представа. Е, поне в Гърция това са къщи за овце, а при нас е по-зле – има хора, които живеят при подобни условия. Трябва да си призная, че доста дълго коментирахме тези парадокси - еврото, овчия живот на Балканите и в Европа и главно калпавата ни, чисто, българска орисия, която , уж, все не приемаме, но, с която, някак си, все се примиряваме. И така чак до Трикала.

           Захапах последната праскова.

           Трикала - това е поредния спретнат и подреден гръцки град покрай, който преминаваме, а преди и след него преминахме, покрай цял низ спретнати селца, които сякаш оцеляват от земеделие или поне такова впечатление правят заради извадените край пътя сергии със дини и пъпеши. Казвам сякаш, защото знам, че не се произвеждат там. Но както и да е. Отминахме ги.

Просто бързахме да зърнем скалите на Метеора и колкото повече наближавахме толкова повече бързахме. Вече ми се струваше, че колата просто ниско лети, като мечтател, който се носи, с всичка сила, към хоризонта.