Днес българската държава е в дълбока криза – криза в политиката и в икономиката, културна, социална и демографска криза, криза на идеите и ценностите, криза на морала и духовността. Това е колосален катаклизъм, който може да се определи като национална катастрофа, в която губим своя облик и идентичност, губим своите идеали и принципи, губим интелектуалния си ресурс, губим население и капитали, губим своя български дух и характер. Тази катастрофа е безпрецедентна с това, че се случва в мирно време, в период без големи войни, които пряко да ни засягат. 

    Хипотезите за причините, довели нацията до такова крушение, са безброй – едни обвиняват политическата класа, други – политическата система, трети – формата на държавно управление, после следват Конституцията, избирателния закон,  партиите, олигархията, мафията, Държавна сигурност, циганите, комунистите, турците, Русия, евреите, САЩ и планът Ран-ът, корупцията и т. нат. Вероятно всеки си има своя лична класация на виновниците за днешното ни бедствено положение. Но като че ли никой не вижда вината у себе си, вината на всички нас като граждани, които имат отговорности и задължения към обществото, към държавата.

    Гореизброените фактори в действителност са само извинение, с което се опитваме да прикрием греховете си, лъжейки самите себе си, да оправдаем собственото си бездействие, апатия, аполитичност, незаинтересовност, неинформираност, политическо невежество и историческа неграмотност. Затваряйки очите си за горчивата истина, ние се стремим да прехвърлим отговорността на други – вътрешни и външни сили, заблуждавайки самите себе си. Но докато си крием наивно главите в пясъка, никога няма да излезем от този омагьосан кръг, защото по този начин не виждаме и не можем да дефинираме главния проблем, който се намира в самите нас. Всички „виновници”, които сочим днес (Конституцията, политическата система, политиците, изборния кодекс и др. под.), представляват не причина, а следствие от нашата обществена дезинтеграция, от неспособността ни да се организираме, да се сплотим пред общите проблеми, да извършим компромиси, да разпознаваме вредните и полезните практики, от прекалената ни търпимост и толерирането на порочните явления, от примиряването ни когато нашите права са погазени. Конституцията, законите и правилата, по които работи нашата обществена машина, както и политиците и политическия модел не са вирусни щамове, дошли от космоса, а са функция на нашето общество, което ще рече, че са резултат от нашето действие или бездействие, че са в пряка зависимост от възможностите ни да работим като колектив.

    Българските политици са част от нас, те се раждат, възпитават, образоват и квалифицират в недрата на нашето общество, ние ги излъчваме и ние ги избираме. Те, като народни (т. е. наши) представители създават Основния закон и всички останали закони, чието качество зависи от възможностите и качествата на хората, които ние сами сме издигнали (или сме позволили да се издигнат) на тези длъжности и на които сме предоставили съответните прерогативи. Ако сме политически незрели и наивни, няма да сме в състояние да издигнем кадърни и полезни кандидати, а ще пратим в Парламента шарлатаните, които са успели да ни заблудят с баснословни обещания, патос и демагогия. Те съответно ще създадат законова база, която да обслужва техните частни интереси, както и тези на стоящите зад тях клики. Ето защо трудностите, пред които сме изправени на този етап, са породени от лекомислието и безхаберието ни, от политическата ни неадекватност.

    Това може да се сравни с брането на гъби в гората. Ако си опитен берач, ще събереш много и хубави екземпляри. Но ако нямаш необходимите познания, със сигурност все някога ще бъдеш подлъган от някой отровен двойник, имитиращ успешно ядливите гъби. Колкото човек е по-неопитен, толкова по-лесно може да бъде заблуден. Но вината няма да е у гъбите, а в нашата некомпетентност.

    По подобен начин стои и въпросът пред българското общество. Ако то е достатъчно политически и цивилизационно грамотно, ще съумее да възпита и издигне компетентни свои представители в законодателния орган (Наородното събрание) и изпълнителната власт (правителството, Министерския съвет). Те ще конструират подходяща законова основа, благоприятстваща икономическото, политическото и културно развитие на страната и ще съдействат за спазването на тези правила. Ако ние сме достатъчно активни и социално ангажирани, ще следим постоянно политическите процеси, ще изискваме безкомпромисно от политиците да не се отклоняват от начертаните рамки и норми, да вършат своята работа прозрачно и съвестно, ще инициираме широки дебати по важните обществени проблеми, т. е. ще бъдем неуморен и ревностен коректив на политическите деятели. Само непрестанната активност и бдителност на гражданското общество може дапринуди политическата класа да се отнася отговорно към своите задължения.

    Но ако ние отслабим своето внимание, ако не се интересуваме енергично от извършващото се в политическата сфера, ако не търсим отговорност от управляващите, ако търпим грешките и своеволията им, това е ясен сигнал за политическите дейци, че могат безнаказано да прекрачват границите на закона и своите правомощия, да злоупотребяват с властта, дадена им от народа, и дори да си създават удобни за тях правови норми.

    Твърде много хора не се интересувт от политика, мотивирайки индифирентността си с удобното оправдание, че тя е дело и задължение на политиците. Но това е все едно да не се интересуваме и грижим за собственото си здраве, защото това било отговорност на медицинските служители. Та, ако ние не обръщаме внимание на физическото си и психическо състояние, нима можем да виним лекарите, че не сме здрави? А политиката е сфера, която засяга всички нас, и ако не проявяваме интерес към нея тя ще изпадне в криза, ще заболее, също както ако не се отнасяме достатъчно отговорно към здравето си.

    Тезата, че политиката е област, запазена само за политиците и поради което не си заслужава да се занимаваме с нея, още повече, че „нищо не зависи от нас” (както гласи пораженческото оправдание на безразличните и нехайните), упорито се насажда в общественото съзнание, отблъсквайки хората от тази жизненоважна материя. Тази позиция обаче обслужва само два вида субекти – първо, безотговорните особи, които с подобни басни се опитват да оправдаят престъпното си неблагоразумие; второ, средите и силите, които извличат дивиденти от всеобщата пасивност и инертност. Става въпрос за користолюбивите и корумпираните политици, които се възползват от неинформираността и безхаберието на обществеността, за да сключват срещу солидни финансови компенсации неизгодни договори и концесии и да приемат поръчкови закони в услуга на криминални структури. Безучастието и равнодушието на гражданите дава възможност в Парламента, в Министерския съвет, на кметските места, в общинските съвети и като областни управители да се настаняват нечистоплътни индивиди, които безнаказано ограбват националните ресурси, улеснени от липсата на граждански надзор. Ето защо проблемът не е в институциите и в техните служители, а в отсъствието на ефективен контрол от страна на обществото.

    Случващото се от 1989 г. насам е отлично доказателство, че българското общество е политически некомпетентно и исторически незряло, че не се е научило и продължава да не се учи от грешките, които върши перманентно, и закономерно ги повтаря с неумолима последователност. А уроците и поуките от целия процес са, че отговорността за нашата съдба, за нашето бъдеще, за нашия национален просперитет е само наша. Колкото и да обвиняваме политиците, Конституцията, политическата система и др. такива, вината за хроничната криза, в която се намираме вече няколко десетилетия, е изцяло наша.

    Търсенето на други виновници е признак за малодушие и представлява отказ да се поеме бремето на отговорността за собствените грешки. Поради тази наша национална особеност винаги да обвиняваме други за слабостите и пропуските ни, днес се намираме в това незавидно състояние на непрекъснато обществено боледуване. Защото докато се вторачваме неразумно в другите, търсейки чужди вини, ние пропускаме да забележим собствените си грешки („Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си?" (Мат. 7:3, 5), да ги анализираме и да си извадим правилните изводи. Затова постоянно газим в едно и също блато и не можем да се измъкнем от него, лишени от ориентири, ценности и принципи. И това ще продължава докато не прогледнем, докато не се взрем критично в себе си и не осъзнаем, че нашата съдба е изцяло наша отговорност.

    Ако ние не се интересуваме от своя имот, скоро той ще започне да се разпада, ще обрасне в растителност и плевели, в него ще се настанят нежелани лица, които ще го ограбват и рушат, т. е. нашите интереси ще бъдат накърнени. Но вината за това няма да е на природата или на натрапниците, а в нашата безотговорност и незаинтересованост, поради които сме допуснали да бъдем сериозно ощетени.

    В такава зависимост и логическа последователност се намират и българското общество и политическите процеси в страната ни (а и навсякъде по света). Отнасяйки се безучастно и с неприкрита досада към събитията и лицата в политическото пространство, ние позволяваме в тази наша собственост (държавата) да избуят „плевели” и да се настанят неприемливи персони, които не само че не градят, но дори и унищожават и малкото ни постижения. Поради нашата незаинтересованост те си присвояват принадлежащото на нас и на наша територия си създават собствени, устройващи тях правила. Но вината не е на грабещите и рушащите, а на тези, които въпреки интересите и правомощията си позволяват да се случва това безобразие – т. е.вината е наша.

08 Декември 2012 Марио Варгас Льоса

Марио Варгас Льоса: „Цивилизацията на спектакъла“ е опит да се изрази чувството на загриженост, един вид безпокойство, когато виждам как онова, което се разбираше под думата „култура“ когато бях млад, се е превърнало днес в нещо принципно различно. Книгата се опитва да опише тази трансформация и да изследва последствията и превратностите на онова, което наричаме култура днес, във връзка с различни аспекти от човешката дейност – социални, политически, религиозни, сексуални и т. н. – като се предпоставя, че културата е нещо, което оцветява всичко, което вършим през живота си.

Книгата не е особено песимистична, но тя си поставя за цел да бъде смущаваща и да окуражава хората да мислят за това дали доминиращата роля, която развлечението и кресливостта (distraction) са придобили в наше време, ги е поставила и на централно място в културния ни живот. Самият аз считам, че е точно така и че това се е случило с благословията на големи части от обществото, включително и онези, които по традиция са представлявали неговите институции и културни ценности.

По мое мнение Жил Липовецки е един от днешните мислители, които са анализирали тази нова култура в най-голяма дълбочина и с най-голяма взискателност. В книгата си Империята на модата: обличането на модерната демокрация, той е описал по експертен начин нещата, от които тази нова култура се състои. И за разлика от мен той е подходил към нея без страх и ненужно усещане за тревога, а със симпатия, виждайки в нея черти, които той разглежда като силно положителни. Например, демократизиращият ефект на културата, която достига всекиго – една култура, която, за разлика от традиционната, не прави разграничения, не е монополизирана от някой елит, от котерии от учени или интелектуалци, а прониква в цялото общество, по един или друг начин.

Освен това той казва – и това е интересна и спорна гледна точка – че тази култура е довела до по-голяма индивидуална свобода. За разлика от миналото, в което индивидът е бил, в известен смисъл, затворник, израз, на една култура, днешните индивиди могат да избират сред широко разнообразие от културни възможности, като по този начин упражняват не само независимостта и свободната си воля, но и вкуса, и личните си склонности. Той твърди, че тази култура позволява на хората да търсят собственото си удоволствие в дейности, които са категоризирани като културни, но в миналото не биха били разглеждани като такива. Тези идеи са спорни: има моменти, в които те ме убеждават; в други моменти ме оставят колеблив. Мисля, че един диалог между нашите две позиции – които са различни, но могат да се допълват до известна степен – би могъл да бъде много плодотворен.

Жил Липовецки: Благодаря много, Марио, за това чудесно представяне в което се разпознавам напълно. Вие подчертавате факта, че това общество на спектакъла изправя пред предизвикателство благородния смисъл на културата. В това отношение съм съгласен с вас. Ще си позволя да доразвия тази гледна точка малко повече, понеже тя отива в посоката, върху която наблягате вие. Какво е било благородна, култура, висока култура, за хората от начеващата Модерност? Културата е представлявала новия абсолют. Докато хората от Модерността са започвали да развиват научното и демократично общество, немските романтици са създали една форма на религия чрез изкуството, чиято мисия е била да даде онова, което нито религията, нито науката са могли да предоставят. Изкуството се е превърнало в нещо свято. През седемнадесети и осемнадесети век поетът – и артистът изобщо – са онези, които сочат пътя, които казват онова, което преди тях е казвала религията.

Когато наблюдаваме какво представлява културата в света на потреблението, в света на спектакъла – онова, което вие удачно наричате „цивилизация на спектакъла“ – то това е именно срутването на този романтичен модел. Културата се превръща в единица за консумация. Вече не очакваме от нея да променя живота или света, както е смятал Рембо. Това е била задачата на поети като Бодлер, които са отхвърляли света на утилитарното. Те са вярвали, че високата култура е онова, което може да промени света, да промени живота. Днес вече никой не може реално да вярва, че културата ще промени света. Всъщност в тази посока именно обществото на развлечението, на спектакъла, е спечелило. Онова, което очакваме от културата е развлечение, една малко по-възвишена форма на забавление; онова, което реално променя живота днес е по същество капитализмът, технологиите. А културата се оказва коронната слава на всичко това.

До известна степен ние двамата споделяме една отрицателна визия за тази цивилизация на спектакъла и изобщо потребителското общество. Но в течение на годините аз се опитвах да демонстрирам и нейния положителен потенциал, въпреки всичко. Разглеждан откъм традиционния зрителен ъгъл на културата, отрицателният аспект е неоспоримо по-голям. Но животът не е само култура. Животът е и политика – за нас, демокрация – тоест нашите взаимоотношения с другите хора, със самите себе си, с нашите тела, с удоволствието и много други елементи. На това ниво вече можем да кажем, че обществото на спектакъла, потребителското общество, е създало поведенчески стереотипи, е довело до по-висока степен на автономия на индивида. Защо? Защото то е означавало срив на мега-дискурсите, на големите политически идеологии, които са ограничавали индивидите до тесен набор от правила, и ги е заменило със свободно време, с културен хедонизъм. Общо взето, хората вече не желаят да се подчиняват на авторитетите: те искат да бъдат щастливи и да търсят това щастие с всички средства, които се намират на тяхно разположение. Хедонистичното, потребителско общество, е позволило на тези стилове на живот да се увеличат и разпространят. Телевизията например е един вид гробище за високата култура, но пък тя снабдява хората и с други, различни ориентири, и открива нови хоризонти: тя позволява на индивидите да правят сравнения. На това ниво обществото на спектакъла е позволило на индивидите да станат автономни, да създадат един вид общество à la carte, в което хората сами конструират стиловете си на живот.

Мисля, че това е важен аспект, защото обществата, в които спектакълът доминира, са по принцип общества, основаващи се на съгласието, на демократичния договор. Днес социалните борби вече не завършват с кръвопролития и по всички тези места фигурата на диктатора е била отхвърлена. В този смисъл, мисля, обществото на спектакъла е позволило на демокрациите да живеят по един по-малко-трагичен, по-малко шизофреничен начин, отколкото преди.  И все пак то не ни е освободило напълно от двете основни черти – двата големи порока – на модерната епоха: революцията и национализма. Национализмите съществуват навсякъде, където преобладава обществото на спектакъла, но те не са кървави; революцията пък – голямата епопея на марксизма, великата есхатологическа[1]революционна надежда – вече не притежава много верни последователи. Припомнянето на онова, което национализмите и революциите са означавали за двадесети век ни позволява да избягваме апокалиптичните визии за обществото на спектакъла, макар че можем да продължаваме да го разглеждаме критично.

МВЛ: Това са положителните аспекти на, да я наречем така, цивилизацията на спектакъла – онези, с които аз съм напълно съгласен. Но нека да разгледаме и някои от отрицателните. Изчезването – или срутването – на високата култура е довело и до триумф на объркването. Заедно с колапса на високата култура ние станахме свидетели и на срутването на определени естетически ценности – йерархиите, които старата култура беше установила и които бяха повече или по-малко зачитани; приетият канон или ред, или степени на превъзходство, вече не съществуват. Бихме могли да кажем, че това е нещо изключително, тъй като то означава, че в настоящия момент притежаваме неограничена свобода в областта на културата, но вътре в тази свобода ние можем да бъдем и жертви на най-лошия вид простащина. И това е нещо, което наблюдаваме ежедневно. Може би най-драматичният случай са визуалните изкуства. Свободата, която те са придобили, означава, че всичко може да бъде изкуство и нищо не е; че изкуството може да бъде красиво или грозно, но няма начин да се различи едното от другото. Старият канон, който ни позволяваше да правим разлика между превъзходното, обикновеното и отвратителното, вече не съществува: днес той зависи от прищевките на потребителя. В света на изкуството объркването придобива понякога комични измерения. Както великият талант, така и мошеникът, са жертви на различни машинации; например на рекламата, която има последната дума. Вярно е, че в други области объркването не е достигнало тези крайности, но до известна степен то също си е пробило път и е създало огромна несигурност.

Ако културата е чисто развлечение, то нищо не е истински важно. Ако е въпрос на развлечение, то един измамник без съмнение може да ме развлече повече от някоя истински автентична личност. Но ако културата означава нещо повече от това, то има основания за тревога. А аз вярвам, че културата означава много повече, не само поради удоволствието, което можем да изпитаме при четенето на някое велико литературно произведение, или при гледането на великолепна опера, при слушането на красива симфония или посещението на изтънчен балет, а поради вида чувствителност, вида въображение, видовете влечение и желание, които високата култура, великото изкуство, поражда у човешките същества и им дава сила и способност да живеят по-добре. Тя ги прави способни да осъзнават много по-ясно проблемите, в които са потопени, да виждат по-ясно кое е право и кое погрешно в света, в който живеят. Чувствителността, оформена от изкуството, им позволява да се защищават по-добре и да се наслаждават повече на живота – или поне да страдат по-малко.

Говоря от личен опит. Мисля, че поради това, че съм могъл да чета и се наслаждавам на Гòнгора[2] или на джойсовия Улис, животът ми е бил обогатен в огромна степен. И не само поради удоволствието, което съм получил от тези културни преживявания, но и защото те са ми дали по-добро разбиране за неща като политика или човешки взаимоотношения, какво е справедливо и несправедливо, правилно и погрешно – и какво е много, много погрешно. Религията изчезна от живота ми когато бях много млад и на нейно място дойде една духовност, която, без онези книги, не бих притежавал. Говоря от лична гледна точка, но ако разширим това до обществото като цяло, то когато тази култура и нейните носители изчезнат, за да бъдат заменени от чисто развлечение, какво се случва с останалото? Дали чистото развлечение е в състояние да направи обществото способно да се справи с всички тези проблеми?

Аз не съм против капитализма, на негова страна съм; той е направил възможен за човечеството един невероятен напредък. Той ни е дал по-високи стандарти на живот, един вид подкрепено от наука развитие, което ни позволява да живеем несравнимо по-добре от предшествениците си. И въпреки това големите теоретици винаги са казвали, че капитализмът е студенокръвна система – такава, която създава богатство, но също и егоизъм. А това трябва да бъде балансирано от изключително богат духовен живот. Мнозина теоретици на капитализма са смятали, че този духовен път е религията; други, които не са били религиозни, са посочвали културата. Ако не искаме да достигнем точката, към която днешното общество се движи – някаква духовна празнота, в която всички отрицателни аспекти на индустриалното общество, цялата дехуманизация, която то носи със себе си, стават все по-очевидни с всеки изминал ден – аз твърдо вярвам, че най-добрият начин за противопоставяне на този егоизъм, тази самота, тази ужасна конкуренция, достигаща до крайности, е един изключително богат културен живот, в най-възвишения смисъл на думата „култура“.

За разлика от Жил аз не вярвам, че цивилизацията на спектакъла е донесла мир, ведрина и съгласие, които ще елиминират, или поне намалят, насилието. Напротив, насилието все още е тук, то е постоянно присъствие в нашите измъчвани от престъпност градове, при сексуалните престъпления и дискриминацията от всякакви видове. Има фантазми, произлизащи от икономическата криза, които водят до ксенофобия, расизъм и дискриминация. Насилието срещу сексуалните малцинства присъства, с много малки изключения, навсякъде по света. Как да обясним всичко това? Един от начините, по които това насилие се проявява, е именно срива на високата култура. Тя е, която обогатява нашите чувствителности и ни води към загриженост за големите въпроси. Една култура, която освен че е развлекателна е и ангажираща, смущаваща; която насърчава неконформизма и критическото мислене, е нещо, което изкуствата на чистото развлечение никога не би могла да бъде.

Нямам нищо против спектакъла; за мен той е нещо фантастично и ме развлича великолепно. Но ако една култура стане само това, то нещото, което ще доминира в края на краищата, ще бъде единствено конформизмът, а не ведростта; това ще бъде един вид пасивна резигнация. А в модерното капиталистическо общество чистата пасивност на индивида означава не засилване на демократичната култура, а колапс на демократичните институции; такова отношение е противоположност на творческото и критично участие на индивида в социалния, политически и граждански живот. За мен един от най-смущаващите феномени на днешното общество е откъснатостта на интелектуалците и артистите от обществените дела, тяхното абсолютно презрение към политическия живот, на който те гледат като нечист, низък и корумпиран – нещо, на което трябва да обърнат гръб, ако желаят да останат неопетнени. Как може едно демократично общество да оцелее в дългосрочен план, без участието на мислещия вид личност, на по-чувствителните, творчески, с богато въображение хора?

ГЛ: Ние често свързваме обществото на спектакъла с изчезването на идеалите. Това без съмнение е един аспект на нещата, но той не е единствения. При новото поколение ангажирани хора е налице една основа, която вече е не политическа, а е обвързана с императива на щедростта, на взаимната помощ. Съвременното общество не е синонимно с пълния цинизъм или нихилизъм. Това може и да е доминиращия му аспект, но съществуват и противоположни тенденции. Виждаме това при неправителствените организации, при доброволците, хората, които се ангажират, жертват времето си и се опитват да направят нещо и за другите, а не само за себе си. Съгласен съм, че това не е всеобщо явление, но съм удивен, че въпреки всичко обществото на спектакъла насърчава тези изяви на щедрост по целия свят. Обществото на спектакъла създава не само егоизъм, то създава и други феномени, които му помагат да балансира везните.

Имаме една по-различна версия на висока култура. Виждаме я като противотежест, като един вид спасените или противоотрова срещу смъртоносното излизане извън контрол на спектакъла и капитализма. Вие не сте против капитализма, но търсите начин да го хуманизирате. Тук ние сме в съгласие. Но не сме еднакво оптимистични. Вие смятате, че високата култура е фундаментално и същностно средство за изправяне на този аспект на капитализма. Аз съм по-скептичен; може би просто имам по-малко доверие от вас във високата култура.

Казахте много интересни неща за насилието: че в обществото на спектакъла, което е свързано и със забавлението, се появяват всевъзможни видове насилие. И въпреки това, в един от важните моменти на високата култура, Оскар Уайлд е прекарал две години в затвора, а остатъка от краткия си живот в изгнание. И високата култура е била неспособна да защити човешките същества от нацията на Гьоте и Кант от нацисткото варварство.

Аз съм човек от академичните среди, аз защищавам високата култура, но мисля, че трябва да предложим и други, по-различни пътища. Имайки пред вид объркаността на съвременния свят, онова, което трябва да направим, е да възстановим достойнството на хората и вярата им в действието. Не просто вяра в знанието и наслаждението от велики произведения. Високата култура действително помага да се създават индивидуалности, но същото прави и фактът, че индивидите се действащи лица, които конструират собствения си свят. Преподаването, обучението, трябва не просто да замира пред или да бяга от телевизията. То трябва да предостави средствата, чрез които индивидите да станат творци не само на изкуство и литература, а на всичко. Високата култура и хуманизмът трябва да функционират заедно с други неща, но ако предпоставим, че те са централни, ще се сблъскаме с проблеми. В обществото на развлечението за масите е по-трудно да участват в този културен фермент. За хора без нужното образование, да се чете Улис е трудно – но не и невъзможно. При това ние можем да живеем добре, по достоен начин, дори и ако не познаваме класиците.

Ние сме в съгласие що се отнася до диагнозата за обществото на спектакъла като произлизащо от срутването на естетическите йерархии. Но тук трябва да отстъпим малко назад и да видим, че обществото на спектакъла не е единственият виновник. Нещата са започнали с най-високата култура, с авангарда. Именно тук се е получила атаката срещу академичното изкуство, срещу „красивото“. Дюшан не е бил част от обществото на спектакъла, но именно той е открехнал вратата към идеята, че можем да сложим каквото поискаме в една изложба и то ще бъде наричано „изкуство“. Семената на колапса на естетиката и високата култура се намират вътре в самата тази култура.

В края на краищата, обществото на спектакъла не е променило естетическите йерархии особено много. Какво всъщност е направило то? Модерното общество от двадесети век е създало нещо нечувано в историята: „изкуството за масите“. Да вземем например киното. Един филм е творба, предназначена за всекиго, независимо от културния му багаж; не е нужно човек да е чел класиците, за да може да я оцени. Киното не е променило естетиката; то е създало нещо по-различно. Създало е изкуство на развлечението, което може да ни даде посредствени творби, но също и велики неща. И във все по-голяма степен, именно средните филми – творби, които не са нито велики, нито лоши, пораждат емоции и карат хората да мислят.

МВЛ: Радвам се, че Жил засегна темата за нацизма. Първото нещо, което нацизмът е извършил след идването си на власт е било гигантското изгаряне на книги пред университета в Берлин, при което практически цялата велика културна традиция на Германия е била захвърлена на огромна клада. Нацизмът не е единственото тоталитарно движение, което е изпитвало огромно недоверие към артистичните творби, философското мислене или артистите, отнасящи се повече или по-малко критично към собствените си времена, към собственото си общество; артисти, които то разбира се е преследвало по най-брутален начин.

Поради огромното им недоверие към културата, първото нещо, което вършат всички авторитарни общества е да създадат системи за цензура. И те имат право да виждат огромна заплаха в културата. Оттук и Инквизицията – институция, създадена за да потиска свободното разпространение на идеи и вярвания, да затвори мисълта, интелектуалния и духовен живот в рамките на определени норми, които отговарят на разбиранията на властта. Това е нещото, което са правили комунизмът, фашизмът, нацизмът, всички диктатури, които са съществували някога. Тук имаме демонстрация на важността, която притежава една богата, високо творческа и свободна култура. Всъщност, това, че богатата и високо творческа култура може да бъде единствено свободна, е едно от основните положения на свободата. Ако тази култура изчезне, то е защото свободата е изчезнала в сърцето на онова общество. Свободата може да изчезне в ръцете на един брутален тоталитарен режим – Хитлер, Сталин, Фидел Кастро, Мао Цзе Дун – но тя може да изчезне и по други начини. Ако достигнем разбирането, че за определени хора, които не притежават необходимата култура, Джойс, Елиот и Пруст са напълно безполезни и не служат за нищо, и че тези хора имат непосредствени грижи, които са много по-належащи, обществото става все по бедно, чрез една комбинация от лекомислие и снобизъм. Този вид мислене е опасно. Аз вярвам, че Пруст е важен за всекиго; и макар че някои хора може и да не могат да четат, онова, което Пруст казва, е от полза и за тях, въпреки че не са в състояние да го четат. Той е създал един вид чувствителност към определени неща, която прави хората, способни да бъдат достигнати от това, да бъдат и по-чувствителни към ситуацията на по-бедните от тях хора. И той ги е накарал да осъзнаят, че има определени човешки права. Този вид чувствителност е резултат от културата. Когато културата не стои зад този вид чувствителност, тя е изключително отслабена. Това обяснява защо, въпреки че Европа е преминала през бруталното преживяване на Холокоста, антисемитизмът не само не е изчезнал, но и периодически се появява отново. То обяснява защо ксенофобията, която е универсална слабост, избухва отново, и то не в примитивни, некултурни общества, а в изключително развити, и то именно в онези техни части, които Пруст, Елиот или Улис на Джойс никога не достигат.

Високата култура е неотделима от свободата. Високата култура винаги е била критична, винаги е била резултат от неконформизъм и негов източник. Човек не може да чете Кафка, Толстой или Флобер и да не бъде убеден, че светът е зле устроен, че в сравнение с неща, които в литературата са толкова красиви, перфектни, елегантни, където всичко е елегантно – грозното и лошото също е елегантно и красиво – че реалният свят е посредствен. Това създава у нас мощно чувство за неконформизъм, за съпротива и отхвърляне на действителната реалност. Това е основният източник на прогреса и свободата, не само в материалната област, но и в областта на човешките права и демократическите институции. Защитата на високата култура е свързана с тази велика загриженост за свободата и демокрацията.

Вярно е, че в култивираните общества от миналото са се случвали чудовищни социални и икономически несправедливости. Но какво ни е накарало да осъзнаем, че тези несправедливости са се случвали? Културата. Културата ни е дала чувствителността и рационалността, които ни карат да осъзнаваме какво се случва наоколо. Културата е онази, която ни е накарала да осъзнаем, че робството е нещо несправедливо и че трябва да му сложим край; че колониализмът е несправедлив, че трябва да приключим и с него; че всички форми на расизъм и дискриминация са несправедливи и насилствени. Когато Пруст е пишел В търсене на изгубеното време, той не е знаел, че работи за свободата и справедливостта, но го е правел. Това са правили и Рембранд и Микеланджело, а също и Вагнер, когато е композирал музиката си, ако и да е бил расист. Същото се отнася до всички велики артисти, велики мислители, велики начинатели. Тяхната функция не е същата като на технократите и учените, въпреки изключителния принос на тия последните за човечеството; те са специалисти и тяхната работа се движи по права линия Работата на великите хуманисти, от друга страна, се движи в повече от едно направление; тя е ориентирана към обществото като цяло и до известна степен определя общите знаменатели, които са се изгубили с модернизацията и индустриализацията. Модерното общество сегрегира и разделя индивидите; ето защо е важно да се има общ определител, който да ни кара да се чувстваме свързано-отговорни и настроени братски, защото именно това е, което създава общността на интересите ни. Само културата създава тази общност на интересите; тя никога не е утвърждавана чрез технологията или науката, които създават специалисти с взаимно несъвместими, водонепроницаеми разделителни стени помежду им.

Защитата на високата култура изисква да се защищава не само един малък елит, който се наслаждава на продуктите на високата култура, но да се защищават и неща тъй фундаментални за човечеството като свободата и демократичната култура. Високата култура ни защищава срещу тоталитаризма и авторитаризма, но също и срещу сектантството и догмата.

Жил Липовецки внушава, че идеологиите – пред които аз изпитвам същото недоверие и страх – са били подкопани от културата на спектакъла; че обществото на спектакъла е било по-ефективно от рационалните, демократични аргументи в борбата против великите утопични идеологии. Ако едно от постиженията на обществото на спектакъла – и неговата необходимост от отвличане на вниманието, развлечение, мода, моментално удоволствие – е било постепенното разпадане и изчезване на много идеологии, то това наистина е нещо, което трябва да възхваляваме. Колапсът на големите идеологии е колапс на един от големите източници на война и насилие в модерното общество.

ГЛ: Марио засегна един пункт, с който съм в пълно съгласие: фактът, че ние сме модерни мъже и жени е нещо, което дължим на високата култура. Дължим го на философията и литературата. Демокрацията, човешките права и хуманизмът не са се появили просто така. Те идват от едно огромно смешение на идеи, от една модерна чувствителност, създадена от философи и писатели, а именно това е нещото, което е оформило хуманистичния, индивидуалистичен и демократичен космос. Модерният свят произлиза от умовете на определени мислители, които са посели семето; хора, които са предоставили кода за едно общество, притежаващо основанията си не в Отвъдното, а вътре в самото себе си, чрез признаването на свободата, достойнството и равенството на всички. Това интелектуално изобретение е нещо, което дължим на високата култура. По този въпрос сме на едно и също мнение, също както и при твърдението, че творческите способности трябва да бъдат защищавани като мотор на свободата.

От друга страна, аз не съм напълно убеден, че високата култура ни предпазва от изблици на тоталитарно насилие от един или друг вид. Високата култура поражда свобода, но тя често може да бъде, както би казал Кант, осакатена от заплахи на властта или частни интереси. Днес не само високата култура е онази, която защищава ценностите, които самият вие обичате и цените също толкова, колкото и аз; телевизията, киното и един широк спектър от продукти на масовите медии също възхваляват човешките права и достойнство. Не е нужно това да бъдат непременно произведения, които ще бъдат осветени от историята, но въпреки всичко те разпространяват хуманистична идеология. Изненадан съм когато гледам филми на Спилбърг. Те не са висока култура, това са касови хитове, които струват милиони долари, за да бъдат произведени. Но те разпространяват хуманистични идеи и демократични образи, а ценностите, които първоначално са били оформени от високата култура, се предават в обществото.

Потребителското общество, обществото на спектакъла – те са до голяма степен едно и също нещо – е допринесло с много неща: то е създало благосъстояние, позволило е на хората да споделят мненията си, разрушило е големите идеологии и е дало на хората повече автономност. Но това не е достатъчно. Обществото на спектакъла, което обещава щастие, не може да изпълни обещанието си. Но пък ние не можем да демонизираме потребителското общество, не трябва да изхвърляме бебето заедно с водата от ваната. Трябва да търсим положителните неща в това общество – свободата, дългия живот, разнообразието от житейски стилове – но също така трябва да разбираме – и тук вече сме в съгласие – че светът на потреблението не е в състояние да изпълни най-високите стремежи на хората. Защото те не са само консуматори, но потребителското общество ги третира като такива. Каква е разликата между потребителя и индивида? Много голяма. Имайки пред вид хуманистичната перспектива и наследството на високата култура, ние очакваме хората да бъдат съзидателни, да измислят нови неща, да имат ценности. Потребителското общество не се грижи за тези неща, така че ние виждаме множество движения, които се ангажират, предлагат идеи, действат. Хората имат нужда да се ангажират.

Чрез Интернет и новите средства за комуникация ние виждаме огромното развитие, постигано от млади аматьори, които създават неща – видеоклипове, кратки филми, музика. Не всички тези неща са брилянтни, но тази дейност ни показва, че онова, което Ницше наричаше „воля за власт“ днес е воля за творчество. Тази воля е нещо, което потребителското общество не е разрушило, нито пък е успяло да превърне хората в единици, желаещи маркови стоки. Хората продължават да искат да направят нещо от животите си. Именно това е нещото, което преподаването, обучението, трябва да направи: да предостави на хората, където и да са, инструментите, с които да направят нещо от животите си, а не просто да бъдат потребители на маркови имена и моди. Имаме да изпълняваме огромна задача.

Глобалната система на капитализма смалява пространството за маневриране, стеснява възможностите за действие, но в културата ние можем да вършим различни неща; образованието може да действа. Това е едно от големите предизвикателства на двадесет и първи век. Обществото няма да бъде оформено единствено от технологиите, а и от хора, които имат свои собствени представи и желания. Образованието трябва да помогне на хората да постигнат това. Високата култура е едно от средствата, но тя не е единственото. Трябва да преосмислим начина, по който преподаваме в ерата на Интернет. Трябва да мислим за онова, което образованието е в едно дезориентирано общество, което вече не притежава ориентирите, които е имало някога. Това е гигантска задача, но пък тя ще оформи утрешния свят.

МВЛ: Напълно съм съгласен. Модерното индустриално общество, пазарно общество, обществото на напредналите страни, е подобрило условията за живот на отделните човешки същества в огромна степен. Но то в никакъв случай не е дало щастието, което хората търсят като своя окончателна съдба. Липсва именно нещото, което минава под името „богат духовен живот“. Религията предоставя това за част от обществото – частта, която смята, че материалното й съществуване е довеждано до пълнота чрез вярата – но все още си остава и една огромна част, която религията не докосва, на която тя не казва нищо, и именно там културата трябва да играе фундаментална роля.

Образованието, съгласен съм, трябва да бъде един от основните инструменти, чрез които модерното общество постепенно да запълва този духовен вакуум. Но ако има нещо, което се намира в криза в модерното общество, то е именно образованието. Няма нито една страна по света, чиято образователна система да не говори за дълбока криза, поради простата причина, че не знаем коя е най-добрата и практична система – системата, която от една страна ще създаде техниците и професионалистите, от които обществото се нуждае, а от друга ще запълни дупките, които това модерно общество има в духовната сфера. Образованието е в криза, понеже е неспособно да намери формула, която може да сведе до едно тези две цели. Именно тук трябва да работим, ако искаме модерно общество, способно да задоволи материалните нужди на мъже и жени, но и да запълни духовния вакуум. Образованието е абсолютно фундаментално, но заедно с него са фундаментални и семейството, и индивида – а това изисква постигането на определен консенсус когато става дума за създаване на програми, които да направляват живота на нашите училища, институти и университети. Тук цари огромно объркване, но ако би имало поне осъзнаване на факта, че именно в образованието трябва да бъдем креативни и функционални, според мен вече ще сме направили гигантска крачка напред. Във всеки случай, макар че на повърхността различията между двама ни може и да изглеждат големи, Жил и аз сме съгласни, че е необходимо да се четат Пруст, Джойс и Рембо; че онова, което са мислили Кант, Попър или Ницше, са ценни неща, в този ден и в това време, и че те могат да ни помогнат да създадем онези образователни програми, на които да се облегне обществото на бъдещето, ако би искало да бъде по-малко насилническо и нещастно от днешното.

Разговорът е проведен в института Сервантес в Мадрид, на 24 април 2012

Източник

[1] Отнасяща се до края на света. Бел. пр.

[2] Луис де Гòнгора, испански бароков поет. Бел. пр.Жил Липовецки е френски философ, писател и социолог, професор в университета Гренобъл.

ЗА АВТОРА:

Марио Варгас Льоса (1936) е перуански писател, политик, журналист и есеист. Льоса е един от най-значителните романисти и есеисти на Латинска Америка.

Но също така е безспорно, че много критики към еврейството, обявени иначе прибързано и по презумпция за антисемитски, всъщност представляват съвсем коректно отбелязване на проблемни пунктове и обстоятелства, каквито съществуват без всякакво изключение във всички човешки колективи. Тъй като евреите, както и всички човешки същества, не са имунизирани срещу грешки, и сред тях все някой понякога бърка или действа злоумишлено, това няма как да не предизвиква ответна реакция сред другите, която се проявява в справедливи или не дотам такива критики. Правилни или не, бележките спрямо евреите или към който и да е друг са право на всеки индивид, от което никой не може да го лиши и в което никой не може да го ограничи. Всъщност, справедливостта на обвиненията се уточнява само в открити обществени дебати или в съдебните институции, но не и чрез запушване устата на критиците с агресивно враждебни обвинения в „антисемитизъм”, с помощта на което оръжие се тушират всички дебати около поведението на Израел или на евреите в другите държави. А възпрепятстването на критиките с цел потискане на истината е обезпокоително и ненормално явление, на което трябва да се противодейства енергично и решително.

Няма човек или група от хора, които да не грешат, и евреите не са изключение от това правило. Следователно те подлежат на критики, както и всеки от нас, и това трябва да се смята за съвсем естествено. И обратното – неестествено е да се парализират и осуетяват всички критики по отношение на тях, като се обявяват неизменно за „антисемитизъм” или „ксенофобия”, а авторите им да бъдат преследвани и анатемосвани по средновековен маниер.

Присъщо е на хората, а значи и на евреите, да се стремят да избягват упреците, разобличаващите факти и критичните коментари, създаващи им дискомфорт. Но по-важна от душевното спокойствие на когото и да било е истината. Затова дълг на обществото е да следи тя, истината, да не става жертва на нечии интереси, които налагат прикриването ѝ чрез преднамерено дискредитиране с неоснователни нападки достойнството и авторитета на разкриващите я пред обществеността личности. Всеки индивид и всяка общност имат нужда от коректив, какъвто по същество представляват техните критици и опоненти. Липсата на критики, липсата на външен поглед и преценка създават грешна представа за собствените възможности и измамно усещане за безгрешност. С други думи, отсъствието на критично отношение развращава съзнанието и изкривява самооценката в неправилна посока.                                                                

Съвсем разбираемо е евреите, както и всички останали, да се опитват да отбягват или дори напълно да заглушават критиките към себе си. Това е естествено за човешката природа и би го правил всеки, стига да има такава възможност. Но това не означава, че трябва да се толерира и поощрява такова поведение. Защото никой не бива да бъде щаден заради криворазбрани симпатии и сантименти от критики, коментари, забележки и дори обвинения, когато това се налага. Всеки греши и следователно всеки подлежи на критицизъм и никой не бива да бъде привилегирован в това отношение, тъй като това изкривява обективната представа за него, създавайки предпоставки за идеализация и въздигане в култ. Църквата и тоталитарните комунистически управления са отличен пример за упадъка и извращенията, до които води липсата на критични мнения и оценки в тяхната сфера на влияние, смазани своевременно от грубата или по-рафинирана цензура.

Ето защо, тези, които, уж с добри намерения, лишават еврейството от укори и изобличения, които го охраняват на всяка цена и с всички средства от острото перо на опозицията, от справедливи критики и анализи, които възпират неудобните въпроси и дискусии около него, в действителност не са негови доброжелатели, а му нанасят сериозна вреда, макар и неосъзнато. Защото градивната критика има отрезвяващ, конструктивен и съзидателен ефект както за самия обект, към който е насочена, така и за обществото като цяло. 

Може дълго да се говори за връзката между нас, която в последно време ни задължава да контактуваме един с друг душевно, на ниво чувства. Ние трябва да започнем да се свързваме помежду си не само съгласно екологичните закони, в процесите на производство, функционирането на банковата система, съвместното възпитание и здравеопазване, а и всеки човек лично и съответно на това цялата държава трябва да се включи в добрите отношения един към друг.

В процеса на еволюция на природата, развитието е преминало неживо, растително, животинско ниво, достигайки до човека, и по същите стъпала се е развивала човешката цивилизация, довеждайки ни до това, че  ние започваме да придобиваме образ на единен човек. Именно това състояние се нарича Адам, Човек.

И тук възниква въпросът как ние ще изпълним това? Защото да съществуваме иначе е невъзможно – доброто взаимно отношение се явява изискване за нашето развитие, и без него ние не можем да поправим законите в икономиката, производството, търговията. Светът се намира в задънена улица, светът е объркан, хората не разбират какво да правят нататък. Те някак въобще изгубиха връзката между себе си, защото сега от тях се изисква сърдечна, душевна връзка, каквато между нас никога до сега не е съществувала.

Ние или сме се презирали един друг, или поради безизходност сме си сътрудничели в производството и търговията. Но нито от човека, нито от държавата се е изисквало добро отношение към партньора. А сега от нас изискват вътрешни психологически усилия по отношение на построеното от човека, и именно в това се състои нашето развитие.

Чувстваме, че без тези отношения ние не можем да съществуваме правилно дори и в къщи. Ако аз живея в квартира с други хора, то ние някак се спогаждаме ако всеки си има своя ъгъл. Но сега ние дотолкова зависим един от друг – всеки от всеки, че без правилни отношения между нас, животът ни става просто ужасен.

Затова за нас е необходимо да достигнем до съгласие, а то се нарича – взаимно поръчителство. С други думи отношенията ни трябва да станат такива, че всеки да усеща, че животът му зависи от другите. Така войниците от един отряд знаят, че животът на всеки зависи от всички, и ако всеки не поддържа и не се грижи за останалите, то всички ще загубят.

Такива системи на взаимно поръчителство съществуват в природата и в техниката  – те се наричат интегрални, или аналогови системи. И в тях всички части са толкова свързани една с друга, че ако някой детайл излезе от строя, то целия механизъм престава да работи. И очевидно в процеса на развитие на човешкото общество, ние толкова сме израснали, че сме достигнали до такова съединение.

http://laitman.bg

По същество, нашият егоизъм иска такова напълване. Какво печелим, ако се издигнем над егоизма и не предявяваме такива изисквания?

Първо, благодарение на това, няма да страдаме от недооценка от страна на партньора.

Второ, по такъв начин ще придобием ново свойство. Над изискванията за уважение и власт ще се разкрие противоположния аналог: преодолявайки някое егоистично свойство и издигайки се над него, получавам обратното на него свойство. Това ми позволява да придобия ново средство, ново отношение към света.

Например, ако по-рано съм искал от партньора внимание и уважение, то сега ставам по-скромен в своите претенции. Тъй като вече разбирам: ако погледна обективно, той проявява напълно нормални отношения към мен – просто собственият ми егоизъм е повишил нивото на очакванията. Така че, хайде да си отстъпваме, да съкращаваме егоистичните си изисквания.

Аз искам от партньора си внимание, участие, изпълняване на обещанията, искам да пресека неговите безкрайни „престъпления“ в това, което се отнася до домакинството, пренебрегването на интересите ми, отсъствие на знак на любов и грижа. Защото с годините мъжът все по-рядко звъни, за да узнае как съм, как я карам, все по-малко се грижи за жената. Така че, ако намаля своите претенции, ако не си водя сметка на обидите и работя усилено над себе си, доколкото за мен това все пак е много важно – тогава анулирам предишната изкривена връзка между нас.

Издигам се над завишените изисквания и се отнасям към партньора си с любов, като майка към детето си. Дори ако от негова страна има „криминалност“ независимо от моите страдания – аз се държа за принципа: „Любовта ще покрие всички престъпления.“

Как при това помагам на партньора си? Давам му пример, а също предизвиквам в него готовност за такова ответно отношение. Излиза така, че тук вече се крие покана за нов живот. По същество откривам себе си, за да получа от партньора си ново отношение. И проверявам това отношение не егоистично – напротив, тук е важно това, че и двамата взаимно развиваме нашите отношения над егоизма и се поддържаме един друг. Със своя пример помагам на партньора да се издигне над егоизма. Аз прилагам старание, беседвам с него за това, колко хубав ще бъде животът ни, ако се издигнем над своите естествени, неизменни, егоистични пориви. А като резултат, взаимният пример и взаимната поддръжка ще ни водят към подем.

Нещо повече, всеки от нас сега вече гледа правилно и на света, здраво, с готовност за отстъпки. Отново и отново виждам света в сравнение със себе си като нещо съвършено. Новият поглед ми позволява да го разглеждам като съвършена природа. Работата вече не е само в партньора – целият свят става мое огледало.

Това е нещо като психологически тренинг, психологически метод от висш порядък, позволяващ да издигне човека към ново възприятие на реалността, на света, семейството и взаимоотношенията с партньора – възприятие, което не сме имали по-рано.

Разбира се, отначало трябва да се упражняваме в семейството, а като резултат да построим нов свят, нови взаимоотношения.

И тук е необходима взаимност: и двамата трябва да разбираме, че представляваме нещо като малка „лаборатория“, в която двама егоисти се стараят да използват правилно развиващия се в тях егоизъм. В нашето поколение той е нараснал толкова, че разрушава всичко, а ние искаме да го използваме като лост и над него да построим здрави отношения, които да позволят животът да продължи.

http://harmoniata.wordpress.com

Колкото по-голямо е количеството образовани хора, толкова повече са недоволните от неравенството. Защото образованият човек мисли, разсъждава, осъзнава и прави изводи. Ниско образованите хора просто нямат възможност да осъзнаят цялата дълбочина на проблема с неравенството. Тоест те разбират, че има някаква несправедливост при разпределянето на доходите и в много други неща, но не са в състояние да разберат причините за това.

В началото на 21 век стана очевидно, че на западната либерална политическа система и е изгодно да съкращава броя на образованите хора.

Тук трябва да изясним термина. Днес образован е не онзи човек, който може да чете и пише. Така е било в Средновековието. В днешното технологично време познаването на азбуката и събирането на буквите в думи стана нещо като инстинкт. Съвременният образован човек има обширни познания в различни сфери, способен е логически да разсъждава и да анализира.

Изразът „изгодно е на системата” също изисква пояснение. Такова съвременно философско направление като системният анализ позволява да се разбере, че системата „живее” свой собствен живот и по своите закони. Тоест човечеството (или държавата) се развива не само защото е управлявано от „светли умове”, но и като нещо самостоятелно. Разбира се, такова развитие се базира на определени идеи и принципи, които му дават направление.

И така, идеите и принципите, залегнали в основата на съвременната „западна” цивилизация, на сегашния етап насочват развитието в посока на намаляване броя на образованите хора. И е жалко, че и нашите управници се занимават с копиране на тази система.

За това, че нивото на образованието на младежта пада, открито говорят и у нас и на „запад”. Обаче виждат причините за това ту в развиването на средствата за масова комуникация, ту в още нещо. А всъщност, главната причина е другаде.

Всяка система (в дадения случай либералната политическа система) освен другите свойства, притежава и стремеж към самосъхранение. А как да опазиш система, при която една от най-важните черти е неравенството, ако хората са образовани?

Образованият (но не богат) човек започва да мисли, да анализира и стига до извода за несправедливостта на съществуващото неравенство между хората. При това (много важно) той осъзнава, че не е възможно това положение да се промени без промяна на системата. В зависимост от светоусещането си много от тези хора ще са готови към различни форми на политическа борба или ще търсят други пътища за да сменят съществуващата  система с по-справедлива. С това те стават опасни за системата.

Ако, обаче, човекът е образован, но при това е достатъчно осигурен, вероятността да счита съществуващата система за напълно нормална е много голяма. Той няма да протестира. Даже ще я защитава. На системата й е необходима малка част управляващи образовани хора – за правилното функциониране на самата нея.

Бедният и необразован човек не е опасен за съществуващата система. Например, излязоха  младежите по улиците на Лондон, направиха погром… И какво от това? Нищо. Политическата система не се разклати даже на „милиметър”.

Могат да се кажат още много неща, но тук има достатъчно.

Трябва да се прави извод. На съществуващата либерална политическа система и е изгодно да понижава количеството на образованите хора.

А може би това е добре? Нека продължава така?! Затова има стабилност…

В мен лично тези неща предизвикват опасение и неприязън.

Защото такова положение на нещата неминуемо води до още по-голям спад на нивото на образованието (дори сред материално осигурените), а значи към деградацията на обществото.

Още нашите предци вярно са отбелязали, че „една глава е добре, а две – още по-добре”. И в това се убеждаваме на всяка крачка и в бита и в работата.

В сюжетите на народните приказки и легендите на почти всички народи по света съществува образа на триглавото чудовище, чиито глави израстват отново, ако бъдат отсечени една по една и само ако се отсекат и трите едновременно, митичното същество можело да бъде победено.

Очевидно там се е криела силата на змейовете, ламите, драконите и други подобни приказни чудовища – в наличието на няколко глави, които да противостоят на юнака с една глава. Истинската им сила и неуязвимост била в колективния разум, а не във физическата мощ на опашката, огромните лапи с гигантски нокти и озъбената огнедишащата паст.

Разбира се, авторите на приказките в тези далечни времена  не са знаели и не са чували нищо за колективния разум. Терминът колективен разум(колективен интелект) е започнал да се употребява в средата на 80-те години на миналия век от социолозите,  които изучавали процеса на колективно приемане на решенията в група.

Именно те определили колективния интелект като способност на групата да намира по-ефективни решения на задачите от най-добрите взети индивидуални решения в същата тази група.

Днес за колективния разум, за колективната памет пишат и философи, и биолози.

Ето малък пример от работи на биолози за колективния разум в света на живите същества.

През 2000-та година професор Тошиюки Нагазаки, биолог и физик от японския университет Хокайдо, взел образец от жълта гъбичка-плесен и го сложил на входа на лабиринт, който се използва за проверка на интелекта и паметта на мишките. В другия край на лабиринта той сложил кубче захар.

Physarum polycephalum най-вероятно почувствала миризмата на захар и започнала да изпраща своите разклонения да я търсят. Паяжинката на гъбичката се раздвоявала на всяко разклонение на лабиринта и тези, които попаднали в задънен коридор започвали да търсят в други посоки. След няколко часа, пуснатите от гъбичката паяжини запълнили проходите на лабиринта и към края на деня една от тях намерила пътя до захарта.

След това Тошиюки и групата му взели парченце от паяжината на гъбичката, участвала в първия опит и го сложили на входа на копие на предишния лабиринт, също с кубче захар в другия край. Случилото се поразило всички. Паяжината мигновено се разделила на две: единият израстък продължил своя път към захарта, без излишни завои, а другият пресякъл направо по тавана към целта. Паяжината на гъбичката не само запомнила пътя, но и променила правилата на играта.   

Последвалите изследвания на Тошиюки установили, че гъбичките могат да планират транспортните си маршрути не по-лошо и много по-бързо от инженерите професионалисти. Тошиюки взел картата на Япония и сложил парченца храна на места съответстващи на големите градове на страната. Гъбичките сложил „върху Токио”. След 23 часа те изградили линейна мрежа от паяжинки към всички парченца храна. В резултат на това се получило точно копие на железопътната мрежа около Токио.

Подобни примери съществуват и за прелетните птици, безпогрешно знаещи къде ще летят, и за рибните пасажи, знаещи накъде плуват.

Към колективния разум се доближават в своите работи и физиците и неврофизиолозите.

Физикът Дейвид Бом стигнал до извода, че нашата Вселена има холографска природа, тоест тя, като някакво цяло, се съдържа в компресиран вид вътре във всяка своя микроскопично малка част.

Оказва се, че и мозъкът на човека също е холограма. Неврофизиологът от Стандфордския университет Карл Прибрам отправил предизвикателство към общоприетите представи за мозъка, като за шкаф с чекмеджета, във всяко от които се пази някакъв спомен. Прибрам доказал, че нашата памет въобще не работи на този принцип. Той провел експеримент – пускал плъхове в лабиринт, изчаквал, докато се научат да намират изхода, след което отстранявал различни участъци от мозъка на животните. Изяснило се, че независимо от това, коя част на мозъка е ампутирана, плъховете винаги намирали изхода от лабиринта.

Неврофизиологът стигнал до извода, че паметта не е разположена в някакъв определен участък от мозъка, а е навсякъде. В мозъкът няма отделна клетка, която да „помни” училищния курс по алгебра или първата любов. Информацията, която се съдържа вътре в нашата черна кутия е тотална. Ако помним нещо, го помним с целия си мозък, а не с отделна гънка! Същият холографски принцип на нелокалността!

Днес съществуват схващания, че не мисли мозъкът, а някаква вездесъща енергия, която науката не може да улови и измери. Съществува интересен факт, потвърждаващ съществуването на такова извън мозъчно мислене – мравуняците на африканските термити. Даже след като са разделени от стоманена пластина, слепите по рождение термити изграждат своето жилище така, че двете му половини огледално се отразяват една друга. Разбира се, създателите на мравуняците не са завършили архитектурни и инженерно-строителни институти, но всички дейности се извършват в строго съответствие с определен „строителен план”, който най-вероятно съществува някъде извън малката глава на термита.

Има вероятност да съм изморил читателя с примерите си, но фактите са толкова необичайни, че не можах да не ги включа в статията.

Болшинството от хората, когато отсъстват външни заплахи, войни и природни катаклизми живеят в съответствие със закона на свободната воля. В периоди на надвиснала над народа смъртоносна опасност, обаче, започват да действат колективните воля и разум, които укрепват духовната връзка между всички хора, ускорявайки процеса на прозрението и осъзнаването на необходимостта от единство в борбата със злото.

Но не това е най-интересното.

Днес все повече учени и философи стигат до извода, че колективния разум, не е просто сумата от мисловните способности на отделните индивиди, когато 1+1=2.

Когато се събират заедно някаква група от съмишленици за решаването на конкретни задачи, от тяхната съвместна „мозъчна атака” се ражда нещо ново: някаква трета сила, мисъл, която участниците на групата черпят от информационното поле около нас. И тогава 1+1 вече не е равно на две, а на много повече.

За това е писал още академик Вернадски.

Когато участниците в общата група не само се обединяват помежду си, но и съпреживяват заедно с всички членове на групата успеха на общата работа, тогава и резултатът на съвместната работа е много по-висок. И тогава в тази група възниква усещане за единно цяло: появяват се общ разум с нови мисли и общо сърце с нови чувства.

Глобалната криза тласка човечеството към създаване на общество, което ще бъде управлявано чрез общия колективен разум.

Не само разумът, но и общото колективно чувство на съпричастност към всичко, ставащо в света и обществото, ще стане залог за успешно взаимодействие и взаимно разбиране между всички хора в новото общество, където грижата за всеки ще стане крайъгълен камък в отношенията между всички негови членове.