За втори път ти благодаря тази вечер! Наистина, Маря - неуморна си!БЛАГОДАРЯ!

Поздравления за новата придобивка в групата!

Поздравления и за презентацията! Сега ще видиш каква е краста тази програма P.pount:)))

И ние те чувстваме близка, да знаеш!

       Научилище

  Будилникът ни весел

  Крещи “Не закъснявай!”

  И радиото с песен

  в зори ме поздравява.

  А мама премени ме,

  подаде ми букетче.

  Букварът с мойто име

  на бяло етикетче

  е в чантата отдавна.

  И баба за сполука

  разля вода, та славно

  да му върви на внука.

  Какъв е празник вкъщи,

  как всички са прекрасни.

  И мама все прегръща

  своя първокласник.

  Аз вече сам усещам,

  че по-голям съм станал.

  Навънка ме посреща

  дружината засмяна.

  И слънцето синее,

  и все ни придружава.

  В училищната стая

  с нас влиза и остава.

              Димитър Светлин

Готова съм. Пускам, надявам се да не ви затрудни.

Мълчим като на тайната вечеря.
Стрелката бяга, времето изтича.
Какво ми каза? Устните трепереха,
едва чух: - Колко много те обичам. . .

Събудих се, като че век съм спала,
а помежду ни мили се простираха.
Кому бе нужна нашата раздяла?
Не знаех нищо, нищо не разбирах.

Седя сега и всичко си припомням.
Навън вали. Под есенния ромон
се чувствувам самотна и бездомна,
загубена във този град огромен.

Това, което бе, не ще се върне.
Сърцето ми самичко се осъди.
Но как безумно бих те днес прегърнала,
да можех пак при тебе там да бъда. . .

        Помниш ли нашите нощи на свещ?
        Бяхме тогава най-искрени.
        Пламващи устни в допир горещ...
        тихо прошепнати истини...

        Дълги минути - две слети сърца.
        Само луната ни гледаше.
        И отразена в две бледи лица,
        своя път по небето поемаше.

        Помниш ли? Бяхме далеч от света.
        Бяхме сами във безкрая.
        Нямаше улици, шум, суета -
        аз и ти в полутъмната стая.

        Как изричахме нежни слова
        и се гледахме с погледи влюбени...
        Малкият пламък трептеше едва -
        всичко бе тъй непринудено...

        Хиляди пъти се връщам към тях -
        нашите нощи изгубени.
        Толкова нощи без теб преживях,
        но са - повярвай! - сапунени.

Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж -
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вужда буца пръст -
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…

В живота имам доста прости принципи -
не пия сам, не слушам чужди мнения,
не правя планове, не знам какво обичам,
приемам гадове без тъпи подозрения.
Не пиша весел. Или пиша слабо.
И после тайно ги чета на себе си.
Да бях по-дърт поне с хилядолетие,
бих паснал идеално на пиеската.
Не се повтарям или ми се иска,
бих забранил с закон главите празни,
писмата плахи, всяка платоничност,
и този стих, до глупост безобразен.
Ще се клиширам. До умопобъркване.
Ще кажа, че обичам до умиране,
до небесата, до кръвта на залеза,
главата ще ме заболи от взиране.
Сега съм радостен. И ми се пише яростно.
А пиша слабо. Явно е нормално.
Сега клишетата си искам да прегърна.
Да ти ги дам, ако не ти е странно.
Или обидно. Или подценително.
Или любвеобвилно недостатъчно.
Обичам те! Избягаха ми фразите.
И дълго още луднали ще скачат.
Ти си оная част на бедното ми рамо,
която липсваше, но вече си е в къщи.
Банално казано! И всичкото останало.
Но вече казах! Тука няма да съм същият.
Ще пия сам! Ще спретна монография
за всичките клишета при обичане,
след луд запой, след гузните изнизвания.
Желая те! Жадувам те! Обичам те!
Е, аз не знам! Не мога да се сетя
за по-удачни думи без ония, сложните.
Потрай ме мъничко пембяносричащ те.
Повярвай, после само тях ще помниш.

Май намерих пролука, за да се включа и аз с една творба.

Къде бях тази нощ? И в чии ръце?

Помня устните само до мойто сърце.

Помня дланите – дебнещи, нежни и зли.

Помня: “Още! Всичко да те боли!”

Помня как по гърба ми се стичаше дъжд.

(Не беше друго: не плачеше мъж.)

Помня дълго прощаване, помня краткия път.

И заспах като котка, самотна до смърт.

Ето и още нещо.

Не си ми обещала нищо.

Не съм ти давал нищо аз.

Напук на старото тържище,

при нас парите нямат власт.

Мълвата няма да прескочим,

дълбок е жабешкият ров…

Та ние цял живот се учим,

че всичко идва от любов.

Живееш ти във мен, момиче –

само сърцето те избра.

Не питай колко те обичам.

Щом има обич – няма грях.

       Аз искам да съм твоята лиана,

       обвила те с ръце, снага,

       в очите ти ще сложа пламък

       и в него кротко ще горя.

       Лицето ти ще обрисувам с пръсти,

       докосвайки едва... едва...

       От устните си цвят откъснат

       на твойте устни ще даря...

       И себе си ти давам страстно,

       отронила една сълза,

       която ще се влее властно

       в море, родено в любовта...

    Отнел ти съня ми спокоен,

     убиваш свирепо по малко от мен,

     изгубена аз по пътя си бродя,

     не мога любими да бъда без теб.

     Защо не поглеждаш очите?

     Сълзите във тях натежели?

     Аз искам да те обичам,

     а ти отнемаш красивото в мене!

     Погубваш ме малко по малко,

     предавам се вече,

     не мога с теб да се боря,

     сърцето от болка стене…

     Разкъсваш ме,

     сякаш си истински хищник

     готов да отнеме живота,

     убивайки мен, ти убиваш и тебе,

     та аз частица съм твоя.

     Защо ще ме търсиш, когато си ида,

     от допир измамен не ще ти потрепваш,

     когато устни във други опираш,

     вкуса на моите ти пак ще търсиш.

     За тебе любими, аз вятър ще бъда,

     косите ти нежно с любов ще погаля,

     ще мразиш дъжда очакван с надежда,

     защото сълзите ми в капки дъждовни за теб ще превърна.

     И няма да можеш пак да обичаш,

     защото от всяка ще търсиш онази магия,

     която ни свързва със тебе…

     Не! Аз друг не ще да обикна,

     защото завинаги ще те запазя във мене!

Авторът на моето стихотворение е Стоян Ралчев, а самото стихотворение е без заглавие. Ето още една негова творба, която не принадлежи към любовната лирика, но много ми харесва:

Не съм заслужил ключ за рая.

И аз съм вършил грехове.

Историята на рода си зная,

човек съм най-обикновен.

Не съм извършил подвиг още.

Живея, както мисля за добре.

Във тъмните и тихи нощи

изпитвам страх. Не съм орел –

парче земя е моята империя.

Привикнах със бетонения град,

Но все небето с поглед меря,

макар да няма рай и ад.

Да ме препъват ми се случва.

Боли, но се изправям пак.

Не искам никога да се науча

на хора да подлагам крак.

Май няма зададено стихотворение? Ето:

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.

 ?

Бащите ви си имат ореоли,
красива смърт, известни имена.
Баща ми даже пиле не заколи.
Не се завърна с орден от война.
И вместо знатен - зноен в мраз и жега
живя дълга си тих на кантонер.
Прочетоха му нещо над ковчга,
задраскаха го в общия тефтер.
За него никой не написа очерк,
а каменарят селски издълба
в прост камък името му с грапав почерк,
над името му кръст - а не звезда.
Но никой не поправи тази грешка.
Баща ми, смачкан като пътен знак,
лежи в земята... С траурна насмешка
над гроба му се червенее мак.

1984 г.

?

Ето стихотворение от същия автор за жокер.

?

На жена ми

Това не става за романи.
Не се описва даже в стих.
Аз на танго не те поканих,
ни чаша вино с теб изпих.
Не съм шептял със устни меки,
че ти си моят идеал
и в разни тъмни дискотеки
ръката ти не съм държал.
Тогава в мокрите тютюни
ни сбра един дъждовен час.
И звън от две съзвучни струни
премина плахо между нас.
А пръстите ни катранливи
се слепнаха в една ръка.
И тъй: нещастни и щастливи
живеем с тебе досега.

Иначе съм добре, чакам те,
но нали се случва само това.
Имам достатъчно неща за вършене,
а тая земя не е била никога страна на любовта.

Иначе съм добре. Не съм ли ти казвала,
че само твоята прегръдка има
извивките на моето желание.
И че това понякога трае цял живот.

Иначе съм добре, нали от всички начини
можах да избера този.
Няма да позволя на живота си
да спре там, където те няма.

Нали можем за малко да възпираме
студения вятър.
Иначе съм добре, чакам те
с изпръхнало сърце.

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален -

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи!"

- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай - пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежа прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,

а в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

изгубила дори за сълзи сила. -

Аз искам да те помня все така...

Върви по улицата
най-красивата жена на август,
най-гъвкавата, най-зеленооката.
Малко е да кажем,
че дърветата й свалят шапки и корени
и че старците въздишат, без да знаят Омир.
Тази нощ мъжът й вместо всички
ще заспи във влажните чаршафи
с точеща се слюнка на възглавницата.
Тя ще стане тихо и на пръсти
в кухнята ще влезе, после дълго
там ще мие някаква чиния...

...или с някаква чиния са я грабнали,
или през маклото прозорче е избягала,
или поради идващата есен. Тя е млада...
Това ще се говори утре и ще радва,
защото най-красивата жена е ничия
и (както се разбра в началото)

- на август.

Аз съм болен.От години лежа

под прозореца плътно затворен.

На балкона пред мене -

три реда въжа.

Крива стряха.

Коминът съборен.

Идва есен.Дъждът заваля

Бях ли женен?

Къде е жена ми?

Къде е златарина, който изля

за нашите пръсти две кръгли измами?

Аз си спомням далечни, неясни неща!

Колко смешни слова съм изричал -

за да открия последен в света,

че никога никой не ме е обичал.

Ти недей ме осъжда!

Не трябва, любима!

Аз съм болен от мисли, мастило и дим.

Не заспивай душата си с моята зима!

Аз съм завинаги неизлечим!

Нашата сватба не стана в неделя.
Никой на нашата сватба не стреля
надолу в земята, нагоре в тавана.
Никой не тръшна о дъските кана.
Ни бели сватбари, ни шафери луди.
Събрахме се ний като две пеперуди.
Земята голяма ни беше постеля.
Нашата сватба не стана в неделя.
С делник започваше нашият празник,
когато две чаши останаха празни.
Вместо подарък след сватбата тиха
всичките делници ти подарих аз,
всичките делници ми подари ти.
И почваше тежката сватба на дните.

Нещо много лесно за "Довиждане":

Ти заспа.Уморена, загрижена.

Ти склони кестенява глава.

Нощен вятър пердето раздвижи

и нахълта във мойте слова.

Аз не спя.Аз за тебе си мисля.

Ти, която със мене делиш

хляб и болка, тревоги и чувства

и със мен неотлъчно вървиш -

ти си искрена: грохотно време

къса нервите, вика на пост.

На дълга неотменното бреме

днес заменя безгрижния тост.

Може би идват пак изпитания

и ще дойде онази любов

на раздяла и на разстояния,

чийто речник е строг и суров;

тя, която ни прави триж смели,

в чийто зов е народния зов,

чийто подвиг не знае предели...

Проверената страшна любов!:)

Огромен змей е лятото в пустините
гори задъхан въздуха до смърт
и слънцето гори върху къпините,
къпините и нивите кипят.

И аз вървя и търся те загубена
в пламтящите и утринни нивя,
о, мое слънце сред земята влюбено,
със малката и весела глава.

И сладък мед гори и пей по устните,
в кръвта ми плуват хиляди звезди,
аз ида и над мене се отпуснаха
на лятото металните гърди.

Задъхвам се от зной и жажда огнена,
петите ми са пламнали в пръстта
и пее и потъва, лудо погнато,
сърцето ми в бездънните жита.

Огромен змей е лятото в пустините,
задъхана е черната земя,
аз пия сок и мъка от къпините
и търся те, и в нивите вървя.

Любимата ми поетеса...

Голямата любов се умори
на мене всеки път да ми се случва.
Изпепелих невинните звезди.
Овъглих се, а нищо не научих.

Като превръщах спалнята в олтар,
молитвите взривяваха небето.
Но утрото се давеше в кал,
изтекла със сълзите на прането.

И този мъж е Господ до мига,
във който безпощадно се разминем
във два квадратни метра тишина,
продънени от бившото му име.

Ще ме прекрачи с името си той,
изтръгнато от грешната ми пазва.
Ала от мен до първия завой
ще е забравил даже как се казва.

Защото в друга, чужда тишина,
със други имена ще го наричат.
След него ще съм толкова сама,
че себе си ще почна да обичам.

Когато по пътя поема

решила, че вече е време

да слея дъха си със вятъра бързо препускащ,

очите ми с тъжна молитва,

когато мълчат и не питат,

ръката хвани ми и просто недей да ме пускаш.

Когато се сливам със здрача

и казвам, че няма да плача,

защото във мене заспало е всякакво чувство,

а после, с треперещи длани,

да търся как твойте да хвана,

ти пак прегърни ме и просто недей да ме пускаш.

С усмивка - престорено ведра,

в очите ти щом не погледна,

навела глава, без давам от мене да вкусваш,

минутите пак отброявам

и крачките всъщност забавям,

ела, целуни ме и просто недей да ме пускаш.

Когато крещи всичко в мене,

че ти си ми много потребен

и пътят без теб е безсмислен, студен и безличен,

когато да тръгна решавам,

ти спри ме, не ми позволявай...

Обичай ме силно и аз... просто Теб ще обичам.

Присъединявам се към страхотната идея :) - балсам за душите!За малко да изляза от сайта...и като се върна намирам нови прекрасни стихове...!
И понеже в условията пише, че може и чужда поезия, изкушавам се да ви предложа един много обичан от мен поет с познато, струва ми се, стихотворение...Книжката ми с преведените стихове не е в мен, т.е. предлагам моят вариант на превод...

Отидох на пазара за птици
и купих птици
за теб
моя любов

Отидох на пазара за цветя
и купих цветя
за теб
моя любов...

И за да дам възможност на някого да натрупа точки...спирам до тук! Винаги мога да продължа :). Ще се радвам да разбера, че познавате автора...

Оффф.. Много трудно! :) Много малко стихове бих могъл да позная дотук, ако трябва да съм честен. :)