Мъдреците не се страхуват от могъщите владетели,
А княжеският дар не им е нужен;
Правдив и свободен е мъдрият им език,
И с небесната воля дружи.
А. С. Пушкин

Във всички времена е имало такъв тип хора, които никога не са се вписвали в създадените социални стандарти на еснафския мироглед. Те задавали неудобни въпроси и също така противоречили на устойчивите догми, които по принцип били удобни на управляващите вихрушки.

В още по-древни времена за такива хора са се съчинявали приказки, притчи, легенди. За едни казвали, че са чудаци, за други, че са умът, честта и съвестта на епохата.

Събирателни образи на такива хора били: на изток – Настрадин Ходжа, в Европа – Тили Уленшпигел, в Русия ги наричали блажени или слабоумни.

Във времена на прогнили социални системи, те си навлекли ненавистта на тези, на които били изгодни създалите се устои. Тъй като не били надарени със свободомислие, те им устройвали преследвания и гонения, които често пъти завършвали фатално за тях.

Самопожертвуването не е уникално явление и безусловно е благородно. Винаги са се намирали хора, готови на подвиг заради народа си в моменти на беда.

Мен повече ме интересуват хората, които рискували благополучието си заради бъдещето на цялото човечество във време, до известна степен благополучно за тях и за народа им.

Законите, от които се ръководели, били непонятни на простия човек и в пряк смисъл не произлизали от неговия свят. Друго обяснение просто не намирам.

Какво, например, е накарало Томас Мор, един високопоставен чиновник, приближен до двореца, имащ всичко, за което мечтае обикновеното мнозинство: почит и слава сред народа, признание и уважение в средите на велможите, да откаже да се закълне във вярност на своенравния крал и заради това да отиде на ешафода. Само за това, че на краля му влязла муха в главата да се разведе с жена си и да стане глава на църквата?

Какво е накарало Джордано Бруно да изгори на кладата на инквизицията? Каква е разликата, че там нещо си се върти? Галилей е бил малко по-умерен в отстояване на възгледите си.

Какво е накарало декабристите, младите дворяни, цвета на нацията, уж вече от нищо ненуждаещите се хора, да се лишат от охолния живот, а някои даже и от самия живот, да обрекат на лишения жените си, децата си, заради свободата на онеправданите селяни, които даже не се замисляли за угнетеното си положение, а още повече и за свободата?

Разбирам, когато въстават робите, селяните и работниците, борещи се за правата си срещу паразитиращите властимащи, за възможността да водят нерадостен начин на живот в по-комфортни условия. Но нима у тях всичко е в изобилие? Какво „не им е на ред”?

Буда, бидейки принц наследник, живеещ в дворец, където не са давали и прашинка да падне на главата му, имащ прекрасни наложници, красавици и принцеси за жени, изоставил всичко, воден от неизвестна сила, наречена истина.

Носейки кръста си, Исус не бил сам. Товарът му поделили Акива бен Йосиф и Мансур Халадж. Те съзнателно отишли на смърт за правото да имат свое виждане за истината.

Списъкът може да се продължи.

Безпрецедентен пример. Произлезлият от не бедното индийско семейство Махатма Ганди без война освободил страната си от чуждите колонизатори. И още – замислете се – обявил стачка на своя народ, призовавайки за прекратяване на кървавото клане, в което хората изтребвали самите себе си. И народът се подчинил.

Академик Сахаров би могъл спокойно да пожъне плодовете от своите заслуги в старостта си, но покой не му даваше неговата рожба, термоядрената бомба. Като млад, талантлив, буен, суетен и любопитен, той стана един от откривателите на „кутията на Пандора”. Създал е това, което може да унищожи човечеството. И даже през останалата част от живота си, макар и под домашен арест, се борил, както може, с други луди глави, и не понасял разцепването на земното кълбо буквално на две.

Джон Кенеди, бидейки президент – най-влиятелният човек в една от най-могъщите държави на света, тръгнал срещу създалата се система на ущърб. И всички предположения са, че именно това е станало причина за смъртта му.

Лорд Байрон би могъл спокойно да почива на лаврите на славата си, но той не могъл да намери покой, преситен от всички прелести на светския живот. Умрял в отдалечената, бореща се за свободата си Гърция.

Искам да обърна внимание на невероятния героизъм на докторите, победили страшните болести, погубили милиони човешки живота: Иля Илич Мечников, Владимир Хавкин, Н. Ф. Гамалея, М. П. Чумаков, Р.Р. Спенсър, Владимир Знаменски. Те, преди да използват ваксините за хората, ги изпробвали върху себе си. А като тях – не знам даже как да ги нарека, герои, садисти, фанатици или светци – Дж. Солк, Алберт Сейбин, А. А. Смородинцев изпробвали лекарствата върху децата си. Те рискували живота на собствените си синове, дъщери и внуци, за да спасят милиони други деца, при това от чужди страни.

Съвременните фармакологични корпорации са по-прагматични. Те не са прибягнали до такова безразсъдство. Те провеждат клиничните изпитания за новите ваксини върху доброволци срещу заплащане. Това е в по-добрия случай. Понякога не се срамят да посягат на съвсем обикновени хора, без да им плащат. Просто държат хората в неизвестност. Не е задължително да получат съгласието на лабораторните „мишки”. Обикновено такива опити се провеждат в бедните страни, а понякога използват и съгражданите си.

Лекарите герои също така могат и да намерят луди доброволци за пари или умопобъркани скитници, чийто живот не струва нищо. Непонятни морални принципи не им позволяват да направят това. Корпорациите един вид не се обременяват с подобни дреболии.

Историята е запазила много имена на неспокойни люде, желаещи да променят света към по-добро и на които им се е наложило да заплатят висока цена за това: Томазо Кампанела, Тан Ситун, Мартин Лутър Кинг, Нелсън Мандела.

Всеки народ има своите герои, велики примери за саможертва и човеколюбие, подвизи, които заслужават да останат във вечността. Но какво ги е водело?

Не мога да повярвам, че ги е ръководела искрена и безкористна любов към ближния. Навярно са били водени от неудържима жажда за слава, желание да оставят следа в историята? Така, че да им издигнат паметници, да нарекат улици с имената им и да пишат за тях в учебниците в училище.

Често пъти така и се случва, но само след смъртта им – обожествяват ги, издигат ги на пиедестал, но приживе не ги разбират, даже ги ненавиждат.

Високоинтелектуалният ми разум, преизпълнен с реещи се в съзнанието стандартни шаблони със схематично-логически размишления, заставен с усилията на волята ми и кипящи от свръхусилие, гънките на мозъка, приемащи всевъзможни варианти, не може да намери отговора на въпроса – „Какво е накарало тези индивиди, имащи всичко в този свят, да се обрекат на лишения, страдания и смърт, заради призрачните си, никому ненужни идеали?”. Очевидно, разумът ми не го побира.

Ако, да речем, съседът ми каже, че е готов на такова нещо, по-скоро бих извикал хората в бели престилки – за негово добро – а може би и за по-голяма убедителност – също така и хората със сивите фуражки. Малко ли е това. Може и да е намислил нещо недобро.

Стой си тихичко на някое топличко местенце, яж и пий на воля. А, видите ли, съдбата на човечеството го безпокои. Дай им равенство и братство. Голямо магаре, разбираш ли… Виждали сме такива.

Не гонете вятъра! Нас ни устройва всичко! Оставете ни на мира!

Аз не ги разбирам, защото станах циник и скептик. Животът ми подряза крилете. Едно разбрах със сигурност: скептици и циници стават нещастните, дълбоко угнетените, разочаровани от всичко, покрити с дебел пласт от недоверие хора. Но това е най-доброто състояние за осъзнаване на собственото положение и за подем над себе си, за необразованото си его и за преосмисляне на живота си.

Свободомислието винаги е предизвиквало негодуването не само на властите, но и на тълпата. На слепите винаги им е зле да слушат за света. Какво са искали да ни кажат със своя живот и със смъртта си?

Мога само да се досещам. Обаче, мисля си, какво е водело чувството им за дълг пред собствената чест и съвест – този тежък товар, подхвърлен от самия Бог, от самия дявол, който сега не позволява на още много хора да спят спокойно нощем. Докато това е така, докато по света има още такива хора, имаме надежда.

Те искали свобода – за мен! Преди всичко, свобода от мен самия, от невежеството ми!

А за какво ми е притрябвала свободата ви, какво да правя с нея? Да, и въобще – какво е това свобода? Но гледайки самоотвержеността им, няма някой да се позамисли: „А може и да има в нея, свободата, нещо, което да е по-сладко от всички блага на нашия свят, даже по-сладко от самия живот?”.

С много от идеите си тези хора определяли хода на историята и сценария на нейното развитие в бъдещето. Те даже променяли историята на много завоеватели и владетели. Съвременният свят отново стои на пътя на огромни промени и пристъпя към нов обрат на историята. Какъв ще бъде, кой ли знае?

Свикнали сме да мислим, че там някъде, в правителствата, в различните институции има големи глави и мозъци, които всичко знаят и разбират. Но те отдавна всичко са научили, всичко са прочели и са взели мерки. Ще побързам да ви разочаровам – те са същите като всички останали: слепи и безпомощни в създалите се ситуации. Тези, които макар и малко разбират случващото се по света, строят подземни бункери и се запасяват с консерви. Те наивно смятат да седят там дълго време. И наистина, да не види пропастта, в която се спуска потребителската ни цивилизация, може само слепият.

Мисля, че този път не бива да позволяваме на попадналите в задънена улица да взимат решения за нас или да прехвърляме товара за взимане на решенията върху крехките рамена на отделни просветени личности, както е било в миналото.

Време е обикновените хора да престанат да бъдат пасивни наблюдатели. Всички заедно трябва да взимаме активно участие в търсенето на изход от приближаващите катастрофи, в разкриването и в навременното отстраняване на причините за възникването им, без предявяване на изисквания и ултиматуми към безсилните власти в дадената ситуация.

Преднамерено избягват конкретността, защото човечеството достигна до глобална криза във всичко: в политиката, в икономиката, в културата, в образованието, в екологията, в семейството, в обичайните човешки взаимоотношения.

Новите информационни технологии, които са ни дали Интернет, социалните мрежи, ни откриват възможността за обединение, в търсене на нови изходи от създалата се криза в глобалния ни свят и да се вземат общи решения, използвайки опита на великите от миналото. За свобода е достоен този, който умее да взима решения, ползва се от правото да прави грешки, да е отговорен за тях и да ги поправя, без да търси „изкупителна жертва”.

Само заедно можем да намерим отговори, ако успеем да разберем тези объркани хора и мотиви, които ги водят. Осмисляйки ги, ще получим шанс да избегнем, меко казано, неприятните изпитания.

Колко скучен и унил би бил този свят, ако в него нямаше сподвижници на истината. Да, и би ли могъл да просъществува до сега този свят без тях? Но мина времето на отделната личност. Тях вече ги няма.

Има ни нас: не сивата, скандираща маса, искаща хляб и зрелища, а Ние, осъзнаващи себе си като един огромен народ на малка планета, в свят без граници.

Нали помните, че започнах да се развивам интуитивно. Развих се до такава степен, че хвърлих всички дебели завивки и сега съм по едната ми измръзнала душа, захлупена само от една дебела книга, която много бавно чета, защото според изискванията в нея трябва да отделям по една седмица на глава, това не е проблем и без това не я отварям с дни, но понякога ме впечатлява с някоя случайно подхвърленa или случайно намеренa мисъл из нея. Този път ме срази тази мисъл:

„Доверието не може да постава условия.”

Първоначално я прескочих, после я подчертах, а сега се замислих, доколкото мога, защото на мен мисленето не ми е любимо действие.

Та въпросът е наистина ли доверието не поставя условия?

Винаги съм мислила, че вярата изисква безусловност, не допуска съмнения и не подлежи на ревизии, но никога не съм се запитвала дали доверието има граници?

Животът ми е вкарал толкова много ритници в резултат от едното доверие, че в повечето ситуации, когато съм проявявала безгранична доверчивост, след това съм се упреквала в наивитет или безпределна глупост и сега изведнъж се сблъсквам с една такава формулировка на доверието, която ме хвърля в размисли и ми докарва толкова много спомени за проявено безгранично доверие, които се съпровождат с не стихнали във времето вътрешни упреци, че мозъкът ми някак си не желае да приеме безусловността на доверието.

Каква психика трябва да има един човек, за да приема някои неща само на голо доверие, без онова вътрешно гласче да го нарече будала и без нездравото любопитство да го поведе по пътя на детективската проверка на всички факти?

Е, аз съм далеч от мисълта, че не ми се е случвало да се доверя, но пък не си спомням такова нещо да е свършвало добре за мен.

Та как да съм безусловно доверчива? Как да не допускам Аз, Мен и Себе си да не пропадат в бездънната яма на спор за мярата, степента и границата на доверието и колкото и да са мъдри моите три душевни измерения все не могат да стигнат до единното мнение за пълна безусловност по отношение на доверието. И като се замисля си задавам още един въпрос:

• Бе, аз кога станах толкова недоверчива?

Дали е възможно да съм си родена с някакво безкрайно, дълбоко, вкоренено съмнение или това нездраво зрънце се е появило някога съвсем незабелязано като кукувиче яйце подхвърлено от света около мен и е растяло, докато без да знам съм го изхранвала с разочарования?

Как се ражда недоверието? Интересно ми е че за първи път си задавам въпросите за доверието и недоверието. Това са от онези неща, които са ми били винаги душевна даденост – или ги има или ги няма, но никога не се питам от къде идват и на къде отиват. Просто пътят им никога не ме интересувал, бил ми е важен само резултатът от проявлението им, а днес си лежа с лап топа и си задавам философски въпроси, като че ли мога да си самоотговаря.

Да, ама не мога...

Едва ли недоверието е някакво механично явление, с което човек се ражда, макар че същото мога да кажа и за доверието... Но до какво степен могат да се развият?

Ето това изобщо не го знам.

Очевидно недоверието е рожба на съмнението, но това означава, че и най-малката проява на съмнение води до загуба на доверие.

- Боже мили, наистина ли доверието е неподвластно на съмнение?

И ако е така значи наистина трябва да е безусловно. Ето от къде се е раждала глупостта, а аз не разбирах защо съм от глупавите, макар че откакто избягвам доверието като състояние на духа, някак си не поумнях. Сигурно имам и друг кусур, но ще го откривам по пътя на интуицията и ще ви споделя, ако го намеря в скоро време, защото се оказва че констатирането на душевни дефекти е доста трудна задача, изискваща подробен оглед отвътре, а това води не винаги до харесване на душевния интериор, а още по-рядко до откровеност.

Нали всички си се самообичаме много повече с душевните самозаблуди, розовата мъгла на високата самооценка и аромата на себеналагането.

Условия за растенията-1 клас.ppt 

1.Моля всички желаещи да оставят коментар на някоя моя публикация да се чувстват свободни да изразят личното си мнение по даден въпрос, било то позитивно или негативно.

2.Държа мненията да не съдържат обидни ли нецензурирани изрази. При наругаване на автора на блога или на някой друг потребител, те ще бъдат незабавно изтрити.

3.Желателно е коментарите ви да бъдат написани на кирилица. Писането на латиница не се стимулира.

4.Препоръчително е коментарите ви да имат определена насоченост, свързана с темата, по която пишете.

5.Моля ви и за яснота при писане на заглавието на даден коментар. Напишете кратко и ясно темата без излишни обяснения.

6.Всеки потребител носи своята отговорност за написания от него коментар.

7.Мнения съдържащи снимки или видеоклипове с порнографска насоченост, ще бъдат изтривани, а на потребителите ще се забранява  по-нататъшна възможност за постване на коментари

8.Коментари с търговска насоченост като реклама на опрделена стока, компания или призив за покупка на даден продукт също са забранени и ще бъдат изтривани.

Като имате пред вид изложените по-горе правила се чувствайте свободни да пишете коментари. Ако имате някакви забележки или мислите, че нещо от публикациите трябва да бъде коригирано, моля споделете.