Миналата седмица имахме кратко развлечение от ежедневната програма -  двудневно пътуване до Чикаго в четвъртък и петък, доста уморително, поради сгъстената програма, но си заслужаваше.

Целта беше в четвъртък да си свършим работата в нашето консулство там, плюс да се видим с български приятел, който бе за два дни в Чикаго на конференция. Вторият ден ни беше като награда -  малък опит за почивка преди полета обратно в петък вечерта. Едно много кратко, много мокро пътуване, но вторият ден изсуши мокротата и ни изпрати с много топло чувство...

Както вече съм казвала неведнъж, автомобилните ни деца не си падат особено по тичане по летища и превозване със самолети, но когато искаш за два дни да свършиш повечко работа, колата отпада като възможност. И така, след „ставане” в 2.30 през нощта, потегляне със закъснение (както винаги :)), каране до Денвър върху чист лед след снежната атака в срядата, и за финал – след издънката Жоркова на прага на самото летище да кара с превишена скорост, че да ни спре полицай със сирената си (благодарна съм му, че само ни смъмри – явно видя човекът, че едва ли за кеф сме се помъкнали с две деца в 5 сутринта по леда край летището), успяхме най-после да седнем в самолета до Чикаго.  За периода между 2 ч. и 6 ч. май бях живяла цял век. Ама пита ли те някой...

Благородството ме задължава да отбележа, че консулството ни с нищо не помрачи късмета, на който се радвахме от тъмни доби този ден. Аз се бях предварително леко понаежила и приготвила за различни въртели в роден стил. Но консулите бяха точни и дори мили. Браво, дано все така да вървят нещата  с БГ институциите; за мен това е новост... Хареса ми.

Небето в Чикаго се беше нещо попродънило и валя, докато се извали. Изваляването ще да е станало след като сме напуснали града в петък вечер, защото така и не видяхме града сух. Мъчно ми е, че не успяхме да разгледаме нищо в града, освен по-малките или по-големите локви на тротоарите.... Мокротия до шия и вискококачествена влага.

Ние се бяхме поприготвили за времето  -  по-топли якета, чадъри, дори и шапки за всеки случай.  Отдавна не бях ходила с влажни дрехи, та си припомних усещането, което толкова мразя – ходиш, ходиш, а задникът ти някак мокър и това те вбесява. (Vorfax, не ми махай „задника”, моля).

Докато се придвижвахме от точка А до точка Б и после С, всичките все в гърлото на центъра, видяхме само високи, високи сгради. Някои дори скриваха върха си в ниски облаци. Направихме някоя и друга снимка изпод чадърите, видяхме се с приятеля ни, хапнахме, поразходиме добре-охладени влажни тела нагоре надолу из центъра, че там ни беше паланката, хвърлихме децата на сушинка и после на вечерно винце пак по другарски в кръчма наблизо. Още мохабет, още влага, и така свърши ден първи.

Ден втори започна с мен. Другите не даваха признаци на живот. Отворих очи, за да видя, че е 9 ч. Странно, можех да се закълне, че е не повече от 5 сутринта, а аз считам, че имам отличен вътрешен часовник. Часовата разлика с Чикаго е нищожна, те са само час напред от Колорадо, така че окей, 9 ч. може да се „усеща” като 8 ч. Но чак пък 5 ч.?? Верно, че спускаме пердетата плътно, но  около тях нямаше и помен от дневна светлинка.

Дръпнах преденцето – навън още по-сиво и намусено небе, някак силно сумрачно за сутрин, облаци – не виждаш околните небостъргачи, защото върховете им са при Свети Петър. Мда, очертава ни се втори ден все тъй мокър като първия... Надувам медна тръба за събуждане. Реакцията е повече от агресивна. Дърпам пердето докрай, но светлина не влиза.

Е, ставането не ни е силна страна, но след 2 часа вече сме на път към дома на наша любима блогерка. Ден втори може да се обобщи така: „На гости у семейството на Ела”, което в превод значи че навън може да вали из ведро, но на нас ни е топло, сухо и хубаво на душата и телата. 

Ела е щастлива жена. Има прекрасно семейство и много уютен дом. На нас вече ни е много топло и почваме да се разхвърляме. Не можем да си вземем думата един от друг, говорим разпалено, Чувстваме се все едно се знаем от деца. Мохабет, смях, безкрайна трапеза, вино, български салати и всякакви вкусотии. И още вино.

Момичетата пощуряха от луди игри, Калоян се отпусна и си почина от обичайния си baby-sitting, а ние се наприказвахме на воля часове наред.

Много хубав ден, ще го помня дълго; такива дни те зареждат за месеци напред...

.............

малко снимки от Чикаго:

 

Живея тук от четири години. Време, недостатъчно да опознаеш един град като Чикаго, но напълно достатъчно да видиш голяма част от него. Днес ви предлагам част от снимките, направени в един слънчев септемвpийски ден. (За тези, които гледат на една фотография с моето критично око - нека се оправдая още в началото - снимките са правени през прозореца на автобус. Нямах време да чакам за подходяща светлина; тук-там се вижда отражението на стъклото, а някъде и линията на хоризонта няма да е съвсем хоризонтална. Но пък възможността да снимам от средата на улицата ми предложи гледна точка, която няма как да постигна като пешеходен турист :).

Чикаго най-общо може да се раздели на Център - Downtown; северна и южна част. Освен това множеството предградия около самия град съставляват т.н. Chicagoland - територия с население около 8 милиона души. Предградията са различни от архитектурна гледна точка - там сградите са ниски, на не повече от 7-8 етажа, животът тече несравнимо по-бавно, по улиците почти не се срещат пешеходци. Днес ви предлагам да следваме маршрута на нашия туристически автобус и да се отправим първо към южната част на самия метрополис.

South Side Chicago е географско понятие, което трябва да бъде  обяснено. Всеки голям американски град има квартали, в които е по-добре изобщо да не влизаш. Гетата са първото нещо, което всеки турист трябва да търси на картата - за да знае къде има голяма вероятност да му се случи нещо неприятно. Била съм в част от тези квартали, където по разбираеми причини е по-добре да си в кола с плътно затворени прозорци и да не държиш фотоапарат в ръцете си :). Гетото в Чикаго е в южната част на града. Но South Side не е само мизерия, банди и наркотици. Преди доста време част от богатите афроамериканци започнали да отвоюват парче по парче части от тази непривлекателна територия. Купували сгради, ремонтирали ги и в тях се нанасяли университетски преподаватели, лекари, изобщо - хора с положение в обществото и стабилни доходи. Преди да стане Президент на САЩ, тук е живял и Барак Обама. Така южната част на Чикаго е дом и на най-преуспелите, и на най-бедните наследници на американските роби. Две вселени, които нямат нищо общо помежду си.

И така, да започнем нашето пътешествие.
Ето го лицето на типичната градска Америка:

  

В непосредствена близост - другото лице - на кризата, която побърка целия свят. Множество празни сгради, офис помещения и къщи - честа гледка в Америка днес:

  

 

  

Блок с апартаменти. За разлика от България, тук живеещите в големите блокове не рушат междуетажната собственост - защото това им бърка сериозно в джоба. Всеки месец собствениците на апартаменти плащат определена сума - $ 300 и нагоре, която се събира и използва за ремонти, асансьор, косене на тревата пред сградата и т.н.

По пътя ни е Чайнатаун - едно от местата с етнически привкус, дом на китайските емигранти. Трябва да се види пеша, за да се усети атмосферата - малките магазинчета с тайнствени китайски билки, пекарниците, от които можеш да си купиш fortune cookie и да разбереш съдбата си за деня, лампите по улиците във формата на дракон...:

  

  

  

 

Влизаме в Hyde Park - кварталът на Обама. Тук се намира прочутият Чикагски университет, основан в края на XIX век от Джон Рокфелер. През 1893 тук се е провело Световното Колумбово изложение. Пътешествието до него ражда "До Чикаго и назад" на Алеко Константинов. (Знаете ли защо повечето българи в Америка живеят точно в Чикаго?) 

В началото на квартала ни посреща джамия - факт е, че много от афроамериканците са приели исляма:

  

  

  

 

А тази къща принадлежи на Мохамед Али - все още прекарва част от времето си тук. През останалото време е нейде из топлите щати:

  

 

 

  

На тази улица дълги години е живял Барак Обама. Днес минаването оттам е забранено. Гледката ми напомни стражите в началото на улицата, на която живеят братята Маргини в София...

Заграден е и тротоарът пред съседните къщи. Съседите на Обама водят доста изолиран и охраняван живот...:

  

 

Къща на Франк Лойд Райт (по-наблюдателните ще забележат, че един от оригиналните прозорци липсва и е заменен с шперплат):

    

 

Параклисът на Рокфелер. Ама и параклис, а? Много място му е било нужно, за да се моли...:

  

 

Завършвам разходката из южната част на Чикаго с една от любимите ми сгради - архитектурно бижу, и, доколкото си спомням, единствената оригинална постройка, останала от Колумбовото изложение през 1893. Днес в нея се намира Музеят на науката и техниката. Снимката показва само една малка част от сградата.

  

Тук - повече снимки на този музей

 В следващата част - снимки от сърцето на големия град...

 

 

     

     За осемнадесети пореден път в чикагското предградие, в което живеем, се проведе Фестивал на народите.
Това е един от най-добрите етнически фестивали тук. Живеем в  мултикултурна общност - заедно с шепата българи, тук мирно съжителстват представители на над 40 националности.
Повечето от тях имат свои павилиони, в които чрез предмети и снимки показват най-интересното от бита и културата на родината си.
Освен това може да се опита храна от всички краища на света. На голяма сцена групи от деца и възрастни представят танци и обичаи, предадени им още от първото поколение емигранти. Миналата година полската детска група от Чикаго беше спечелила първо място за изпълнението  си, състезавайки се...в Полша. 

Но нека оставим снимките да говорят...

 

                

      Пакистан.  Огромното количество гривни са неотменна част от тоалета на омъжената пакистанка

     

      Пакистан

                    

     Гърците не пропускат да вкарат политически елемент в културния фестивал с плаката си, внушаващ, че Македония е тяхна.

 

     

                                             Тибет

                        

             Тибет.  Цървулите им са по-шарени от нашите

 

                   

                                 Шведски викинг

 

     

      Индонезия

     

      Представители на древна култура - асирийците

                   

 

                   

       Светлана от Словакия. Била е в България "20 пъти"

     

Има малка пекарна и част от сладкишите, които произвежда, са по българска рецепта. 

     

      Словакия. Тези красиви кукли са направени от обелките на царевични кочани 

 

     

      Мексико 

 

Ирландците имат вековно и многобройно присъствие тук.

     

      Обувката на ирландска танцьорка. Специалните удебеления на подметката допринасят за темпераментното изпълнение.

 

                    

       Американка свири на мбира - музикален инструмент от Зимбабве. Звукът от металните пластини резонира в черната полусфера. Има много интересно звучене.

 

       

                                        Бангладеш 

 

                    

                                     Viva Cuba! 

       

      Основните продукти на кубинския експорт - захар, кафе и пури. Тези две са единствените легално внесени пури в Америка :). Вероятно още преди студената война :).

 

                    

            Кътче на спокойствието сред хаоса на модерна Америка - комшиите пият кафе тук и показват модерна Турция.

       

       Основните символи - знамето, сините мъниста против уроки, а на заден план - Кемал Ататюрк до игрищата за голф и морските курорти.

       

                                 История - настояще.
Религията си е религия, но парите от туризма са си пари...

                   

           Това е Кемал. Прадедите му са от Гоце Делчев. Чикагски турчин с най-добри чувства към България...
Покани ни на фестивала им, който се провежда в края на месеца.

                    

          Тази жена от Тайланд всяка година създава феерични творби от плодове и зеленчуци. Всеки път различни.

                    

 

       

        Не можах да устоя да не я снимам. Не чух говора и`, но съм сигурна, че е някъде "от нашия край" (Румъния, Сърбия, Черна Гора...).    Лицето и` е като книга - говори толкова много, особено за този, който може да го прочете.
 

                    

            "Не съм паркирал неправилно, господин полицай, просто на паркинга нямаше място за кораба..."

 

                          

            Тази снимка е чист късмет. Двете се дебнахме една друга - тя не искаше да застане така, че да мога да я снимам; затова аз трябваше да се направя, че ме интересува постера зад нея. Хванала съм я в момента, в който случайно прави знака на мира...

   На постера отзад се вижда един от храмовете на бахайската вяра, който се намира край Чикаго. ( Останалите са в Ашхабад, Сидни, Кампала (Уганда), Франкфурт, Панама, Апиа (Самоа), Ню Делхи, а последният се строи в Чили).
В чикагския храм има библиотека с преводите на основната им книга за богослужения на много езици, включително и на български.

   Дано ви хареса разходката. Светът е толкова шарен, но хората навсякъде са едни и същи. Въпреки всичките различия...

Замисляли ли сте се дали българската народна музика е известна по света? Не в Космоса, а просто известна и разпознаваема ( и продаваема) за обикновения слушател?
За народ, който слуша всичко освен собствената си музика, е адски парадоксално да се гордее, че в Космоса лети "Излел е Дельо Хайдутин". Къде се къса връзката между огромното ни музикално наследство и съвременността? Може би в училище? Може би още в семейството?

Риторични или не, това са въпроси, които чакат отговор.

Станахме известни покрай "Кен Лий". То не бяха коментари, то не бяха анализи на феномена...Имаме късмет, че до американците трудно достигат европейски новини. Защото дъщеря ми е единственото българче в училището си -  как ли щяха да я поднасят, ако някой знаеше за Валентина Хасан?

Независимо дали го желае или не, всеки българин в чужбина е посланик на родината си. Другите (гърци, американци, испанци....) общуват с нас и заради нас си съставят мнение за българина въобще...
Затова аз днес изпитвам огромна гордост, че посланици на Родината ми в Чикаго са едни невероятни жени. 
Още през 1975 Марсел Селие нарече гласовете им "мистерия".
Джордж Харисън откри чрез тях българския фолклор.
Американската преса нарича изпълнението им "най-красивата музика на света".

А вчера много хора в църквата "Свети Климент" можаха да се докоснат до магията им на живо.
24 жени. 24-каратово изпълнение.

      

Концертът беше едновременно тържествен и трогателен. Църквата "Св. Климент" е католическа, с места за сядане за около 600 души. Пейките cа разположени от двете страни на мястото за богослужение и отпред (централните места се намират отдясно на снимката. Моята гледна точка беше от лявото странично крило).

     

     
      Централен купол. Под него се намираше по-голямата   част от публиката.

Величествена обстановка!
А ето как изглеждаше, оживена от магията:

     

Първата част на концерта включваше бавни, емоционално наситени песни, в две от които като солисти пяха и Даниел Спасов и Милен Иванов. 
Сред публиката имаше много американци и сърби - както на концерта на Горан Брегович преди 2 години имаше пък много българи. Странно как в чужбина враждите ни избледняват, и изведнъж почваме да търсим и намираме по-скоро онова, което ни сближава, отколкото онова, което ни дели.
Зад нас имаше група от около десетина сърби (8-9 жени и един мъж), които много възторжено аплодираха всяка песен. А след "Полегнала е Тодора" мъжът, който доста приличаше на Наум Шопов (и със същото сурово изражение), плачеше.

     

След края на първата част Дора Христова - диригентът, реши да премести хора по-напред, може би защото акустиката под централния купол е по-добра. И изведнъж ние се намерихме на ръка разстояние от "сцената" - затваряш очи и сякаш си в Рая. 
Там вероятно звучи същата музика.

                   

И понеже започнах да пиша, задавайки си някои въпроси, и понеже нищо на този свят не е случайно - когато се прибрах вкъщи след концерта, ме чакаше един от отговорите. Една снимка.

              

Снимката, която получих вчера, е част от надеждата за утрешния ден на българската култура.
Това дете, което познавам от бебе, днес учи в музикално училище, а утре ще бъде един от новите посланици на България по света.

Вдъхновена от поста на Queen_blunder, ви предлагам да опитате  да познаете--какво прави този "извънземен" на улицата в Чикаго?


                            
 
Засега няма да подсказвам, ако имате нужда от жокер, тогава :).