Вълшебник!

От петък съм дипломиран вълшебник, или по научному - маг... :-D
Но останах объркан от факта, че вместо вълшебна пръчка, ми връчиха някаква жълта... или бежoва книжка... :-|

За трети път се сблъсках с невъзможни срокове за завършване на дипломна работа, но пак успях с работа до последно, и сега отново е малко по-спокойно.

Иронично е, че синтезаторът на реч "Глас 2", който защитих, е надстройка на Глас, който създадох преди 4 години за много кратко време. И на практика разработка от първи курс стана магистърската дипломна работа, и то впечатляваща. :P  Весело е, и не чак толкова... :)

Та, когато довърша програмирането на нововъведенията, ще се появи подобрен синтезатор на българска реч с интонация, ударения и редукции, променлив тембър и дори малко певчески способности.

Зафантазирах и за Глас 3, или както завъртяно го нарекох в дипломната работа -  Адаптивен квазиартикулационен синтезатор и анализатор, с обратна връзка. :) С други думи, ще се учи като бебе - ще слуша реална реч и собствения си говор, и ще се опитва да самонастройва говорния си апарат така че да звучи като чутото... :)

Но искам и да отдам внимание и на фантазиите си за Моделиране на въображението и Компютърното творчество. Само ги пренебрегвам, а вярвам, че имам потенциал да поразнищя нещата.

Творчеството е механично и напълно обяснимо, както и разумът. Вярвайте ми!... :) Въпрос на време...

- А свободната воля, душата -  в творчеството има вълшебство, духовно е, божествено е. И т.н.!!! Защо няма добри резултати в тази област, като е толкова лесно?! Толкова големи глави работят?!

Как защо? Авторите на тези системи обикновено са логици и математици... Може би не знаят и не могат да усещат творческите процеси... И всъщност не са чак толкова много... Но какво се обяснявам...

- Но са доц.д-р-проф-акад-н.с. и т.н., а ти какъв си?... Самонадеян бърборко!

Бърборко Маг... Правя вълшебства! Ще си говорим пак, като най-сетне имам време да поработя спокойно по тия теми.... :)

Филмови мечти

Правят ми се филми... От сто години. Но за жалост все още се налагаше основно да се "самозадоволявам" и сам да си правя фоторазказите и "филмите". Е, вече започвам да се отпушвам. С Мимето задоволихме заедно фантазиите си... :))

Намирам си и запалвам бъдещи "филмови дружки" и се надявам, че след първите суперпродукции, ентусиазмът ни ще започне да действа като вирус...

Мечтая си да създадем цялостно "игрално студио", под чиято шапка да си играем. Да привлечем хора, които се занимават със сценография, грим, осветление, транспорт (хора с коли :)) ), музиканти; дори правачи на миниатюри за специални ефекти и "каскадьори"... Всичко искам! :) От училищата по изкуства сигурно ще има желаещи... Един приятел познава варненска каскадьорска трупа... А и само 5-10 души "филмови дейци" да сме, може да направим страхотни неща. :)

Йовко Ламбрев започна своя проект "Simple Studio" за фотография, може би сте чували за него, но за съжаление само в София и май имаше един-единствен семинар досега. Преди две години той искаше да прави Creative Common пълнометражен филм, но не стана, и още търси сценарий...

Аз пък и тогава и сега искам да правя филми, сюжетна фотография и фоторазкази и за целта се опитам да създам някаква форма на "филмово студио" тук, в Пловдив.

Някои приятели казват "а откъде пари" или са скептични заради това, че не може да започнем да снимаме с качествена техника, или че нямаме достатъчно хора за актьори...Е.. Има видео с висока резолюция, но хората масово гледат и Youtube. А ако трябва, клип може да се направи и с един-двама актьори - просто сюжетът ще трябва да се измисли така, че те да са достатъчни.

Ако снимаме интересни клипове, хората ще ги оценят...

Ако пък се съберем много хора, които имат воля да се занимават с шантави неща, сигурно ще се намерят и спонсори. А и да не се намерят - и с малко собствени средства могат да се правят интересни неща. Стига да имаш въображение и желание, а от това поне имаме в изобилие...

 Ще си правим музикални видеоклипове, експерименти, късометражни филми, ситуационни комедии...

Още мисля име за студиото... "Пловдив Пикчърс", "Студио Пловдив", ПСИХО (Пловдивски снимачи и художници с отклонения, това беше предложение за име на клуб в DeviantArt: http://plovdivclub.deviantart.com),
Блян, Сън, Фантазия ... :)

Снимачната техниката за начало ще е евтина, но има известна надежда скоро да се намира прилична техника назаем понякога... Ако стигнем до участие в конкурси,  ще имаме нужда от качествен запис и обективи, но за начало според мен каквато и видеотехника да ползваме, ще става.

Има много слаби филми, заснети с висококачествена техника и професионални актьори... Гледал съм български телевизионни филми, в които актьорите играят толкова стегнато и неубедително, все едно са на приемен изпит в НАТФИЗ... В кафенето или в кръчмата случайно срещаме артистични хора, които биха могли да бъдат актьори, стига да пожелаят и да има филм, в който да играят.
Какво е актьорството... Какво е нужно в общия случай?... Трябва да можеш да се вживяваш и да изразяваш емоции - всички хора го могат в известна степен. Трябва да имаш добра дикция - ако си театрален актьор, иначе има и дублаж, а може да играеш и герой, който има лоша дикция или пък не говори много. (Арни си говори с немски акцент, но какво от това?)  Трябва да имаш тяло/лице/глас, подходящи за ролята според режисьора... Хубави изкуствени зъби. :))  О, и най-важното - да имаш връзки... :)))

Де да бяха само актьорите в слабите филми... Скучен монтаж, беден звук, приспивна музика... Слабите филми се правят от професионални кино творци с професионална техника...

- Холивуд, пази се!!! ;))

Две сърца

НаК.

“Всички ние сме като празни къщи, които чакат някой да ни отключи и освободи.”

Ким Ки Дук

Сърцето спи, сънува, свива се в огледалната повърхност набраздена.

Перцето политна, разтвори се сякаш. Във въздуха остана спомена. Прелюдия към нещо, което е било.Към нещо, което е.

Тя се роди на 27 март. Едва отворила очички, проследи полета на пеперудата, която беше харесала розовия цвят, който се виждаше презпрозореца на отделението. Беше 1988 година.

Тогава той бешена 7 годинки. Опознаваше света с онова свенливо, присъщо на всяко момчелюбопитство и с всеки изминал ден обикваше все повече и повече от това, коетовиждаше.

Допускаше го до сърцето си – оставяше се да го обхване целия и тогава гъделичкащия го по бузката вятър му се струваше слънчев вълшебник, дошъл от далечна страна, който му разказва приказни истории...

Помнеше първия път, когато го качиха на Детската железница в Пловдив. Гледаше с изумление малките вагончета на мъничката влакова композиция, които се плъзгаха порелсите. И се смееше. Цялото му същество.

Балони – усмивки под сребърен прах.

Детски лица – цветове на дъга.

Тя порастна бързои неусетно. Нещо, което е било. Нещо, което ще бъде. Нещо, което е.

«Добре, че са снимките да ми напомнят каква беше като малка, – казваше често баща й. Как те къпех с една ръка на чешмата...

Сега си друга. Вече си жена. И все пак дете. Слънчево дете.»

Те се срещнаха един зимен ден, в края на декември месец.

Събра ги книгата“Последният Еднорог”, обичта към природата и хората – съществата със сърца, които всеки ден се борят, за да променят този свят към по-добро и които наричаха човеци.

Той правеше прожекция на анимационния филм за красивата еднорога, тръгнала да търси изгубения си народ, в университета, заедно с негов приятел. Тя дойде с нейна приятелка. Преди това й беше писал в електронния журнал, че ще носи зелена лентичка – знак на солидарност за българската природа. Беше с черна тениска, с красив червено-бял знак – като Ин и Ян - стори й се, че магия и предначертана мисия се бяха събрали в едно. Като самия него.

Тя знаеше това още, когато го съзря в дъното на коридора да отключва вратата на залата.

Знаеше, че са се виждали преди. Не само в този живот... А някъде отвъд още... В Космоса.

Какво става, когато две души се открият, когато две сърца забият в синхрон и когато частичката, откъснатата песъчинка от космическия часовник-майка, намери другата– частта от божествения медальон? Когато е насред другото, насред различията и отчуждението и тук и сега чувства, обича и копнее?...

Тя не очакваше да намери любовта, когато я беше загубила за миг в предишните си илюзии... Тя не очакваше да отвори сърцето си така, за да го допусне. Не очакваше да се отвори цялататака за всичко наоколо – за природата, приятелите си – стари и нови, за всичкото, за цялото, за Вселената, божественото, космическото, неназовимото, което се опитваме да назовем всеки ден, но не ни достигат думи..

«Аз имам ключетата, които отварят вратичките, - й каза той днес.  
Както и ти имаш тези, които отключват моите – ти си тази, която дава, вярва и успява да направлява отключеното.»

Когато разглеждаха заедно албумите със снимки от детството, в съзнанието й се запечата образа на малкото момче с пъстрите очи, които търсят своята вечност.

«Същите физиономии, същите малки чертички по лицето, когато се усмихва – леко се набръчква около скулите, както есенно листо, погалено от внезапната ласка на дъжда... - мислеше си. А очите му – кристални езера, сякаш хиляди малки орлета летят над тях, или малки котенца се гушкат и усмихват. Всички заедно.»

Същите сме и сега– съшити от мечти, следвайки неотклонно житейския си път, предначертан отневидима могъща ръка, погалени от мека божествена длан, пазени отангели-пазители.

Направлявани от сърцата си.

Сърцето тупти, търси, обича, оглежда се в огледалната повърхност...

 
Сами не сме, защото заедно сме вплели длани. Изгревът на нашето утре ни зове. Пеперудени клепки – миг от голямата вечност. Докосващи се длани – обич, която не може да се опише.

Ние сме някъде там – свещички-звезди насред морето от тъмнина.

Ние сме птици, Кале, разпери криле и ме последвай!

Сърцето спи, сънува, свива се в огледалната повърхност набраздена. И се слива с другото.

01 август 2007 г.

You make me feel like I’m real!

Over fields where we would play
I'd be the colours in your kite
And the strings that hold you safe
And in time we are flying high
As we dance in the headlights laughing
Tears are all spilled behind us
And the bad days have blown away

 Когато съм с тебе– пак съм дете. Събирам в шепите си ароматните цветове на детството ибезгрижието и плета чудни венци.
Когато съм с тебе – пак се чувствам мъничкото Габе – русокосо, с плитки и лунички-звездички :P , свободно, щастливо обхващащо и прегръщащо всичко наоколо...

Всичко ми е ново и всеки път различно. Като еднорога съща пристъпвам и завирам рогче/протягам любопитно копитце/оче към всички и всичко. И обгръщам всичкото. И е приказно-чудно. Като във вълшебните, топли страни, където феи посипват с прашец люлките на мечтаещите и сънуващи деца. Като невидима сила на доброто политам понякога в нощта и през деня - над злото, пошлото и хаоса... И тогава съм и бъда, бъда, бъда!...

С вътрешния си влюбен поглед сътворявам чудеса.

Влюбването, любовта, взаимното бъдене те приближават до най-съкровените мигове от животати... удължават детството, напомнят ти, че то не свършва. Когато пораснеш, (а това може и да не се случи никога, ако го поискаш. Познавам хора на 50 години почти, които все още се чувстват на 4 ;))  тръгваш на пътешествие - ти си откривател и когато откриеш своята сродна душа, гледаш на себе си по много по-различен начин - по детски, освободено, изчистено, надбитийно ;P
Когато си с друг не само не си сам, но и си щастливо изпълнен с две божествени трепкащи светлинки – твоята и на човека до теб – доверил ти се, обикнал те...

Бъдете! Обичайте се! Бог е любов!...

Щом на 19 искам да разчупя оковите на този свят и да го освободя – от злото, тиранията,недоимъка, както каза Калин, кой ли ще устои на такова ваше светличество след време? ;)

Не си задавам въпроса какво ме чака обаче, защото каквото има да става - става сега. Тук и сега:) Завинаги!