Ето такива мисли ме нападнаха, а сигурно и вас ще ви нападнат.

Мистериозна сардина

Рат је почео и Јошка се замислио. У рату не раде телефони, рекао је себи. Али, то и није тако лоше јер неће морати сваки час да диже слушалицу. У рату не иду возови, наставио је Јошка. Није, међутим, намеравао никуд да отпутује. У рату нема струје, смркао се Јошка, а кад нема струје нема ни грејања. Но, пролеће је стигло, и ако буде среће, рат ће се завршити пре зиме: снаћи ће се он и без грејања.

У рату нема хране, поскочио је најзад Јошка и ухватио се за главу. "Умрећу од глади!", узвикнуо је иако није било никога ко би га могао чути пошто је у свом једнособном стану Јошка живео сам.

Распамећени Јошка стао је бесомучно да се врти по соби. Након пола сата, пао је на кревет сасвим исцрпљен и истог трена заспао дубоким сном.

Када се пробудио, Јошка је опет био онај трезвени човек с почетка приче. Боље спречити него лечити, помислио је Јошка и осмехнуо се својој мудрости. "Глад се може предупредити, ваља направити залихе", закључио је најзад и стао да рачуна. Пошто струје неће бити, ваља набавити већ припремљену храну. Пошто рат може потрајати, треба узети нешто што може дуго да стоји. Како је волео рибу, Јошка је напослетку одлучио да купи конзервиране сардине.

Узевши сав новац који је имао, Јошка је отишао у продавницу и купио триста педесет конзерви сардина марке "Ева". Вративши се кући, осетио је блажени спокој. "Ах…!", уздахнуо је и извалио се на кревет. Остатак дана провео је задовољно посматрајући конзерве.

Дани су текли а да се ништа није дешавало. Телефон није звонио, телевизор није радио. Негде напољу беснео је рат. Докле ли ће ово трајати, мислио је Јошка гледајући у таваницу. Некакво чудно узнемирење почело је да га обузима. Шта да радим, шта да радим, вајкао се он. Не могу довека овако седети, рекао је себи и, гледајући и даље у плафон, отворио једну конзерву. "Гле, појавила се влага", помисли Јошка посматрајући жуту мрљу у углу собе, и отвори још једну конзерву.

Десетог дана од почетка рата, Јошка је отворио триста педесету конзерву сардина марке "Ева". Изненада осетивши мучнину, прилегао је да се одмори. Како је кревет био затрпан празним конзервама Јошка је легао у каду.

* * *

Месец дана по окончању трогодишњег рата, општинском Комитету за обнову и изградњу стигла је пријава од кућног савета зграде број 32, улица Сероша Месароша. У пријави је стајало да станар из стана број 53 већ дуго времена није виђен. "С обзиром на хитну потребу за смештајем расељених лица", писало је у пријави, "молимо комитет да утврди стање и да, ако нађе да дотични станар више не користи стан, исти додели другом лицу." У наставку се предлагало да стан буде додељен Н. Лисјаку чија је кућа срушена приликом бомбардовања.

Три дана по приспећу пријаве, комитет је послао интервентну јединицу која је провалила у стан и установила да станар Ј. Пријемцов у њему није присутан. Стан је био запуштен, из чега је командир јединице, ратни ветеран и песник-аматер Н. Прикашов, закључио да одавно није коришћен. У свом извештају, Прикашов је забележио да је на кухињском столу затекао око пола килограма убуђалог хлеба и отварач за конзерве. У соби, на поду, лежали су пар чарапа и једне пожутеле мушке гаће. Плафон и читав десни зид собе били су прекривени мемлом. Пажњу комитета посебно је привукао уводни део извештаја у којем Прикашов говори о конзервама:

У стан смо провалили из трећег покушаја. Службеници Гузина и Латурцев су се јуначки затрчали, одлучно развалили непријатељска врата, упали заједно са вратима у непријатељско предсобље и пали у несвест од бојевог смрада који је покуљао из стана. Командовао сам маске-гаске! Када су маске-гаске стављене, ушли смо у стан и извукли Гузину и Латурцева у ходник, да удахну свежег ваздуха. Затим смо ушли у стан и нашли велики број празних конзерви од сардина марке “Ева”.

Најзанимљивије место у извештају било је оно у којем Прикашов описује улазак у купатило:

Када смо завршили са пописивањем затечених ствари и пребројавањем конзерви, ушли смо у купатило. У купатилу није било светла, и службеник Гузина је поново пао у несвест када је батеријском лампом осветлио огромну црну сардину која је пливала у кади. Када је до врха била испуњена уљем.

* * *

Овог необичног случаја ускоро се дочепао млади и амбициозни новинар Живадин П. Лафоревић, коме је досадило да извештава о радним акцијама и који је жудео за тим да добије стално намештење у престоници. Прикашовљев извештај Лафоревић је добио од госпођице Раде Гружан, секретарице председника Комитета за обнову и изградњу, за коју можемо оправдано претпоставити да је била Лафоровићева љубавница. Лафоревић је од читаве ствари направио сензацију и брзо постао славан. Два месеца свакодневно је писао о "Случају мистериозне сардине", успевши да узбуди машту престоничких домаћица и да пажњу пензионерског сталежа одврати од политичких тема. После два месеца, Лафоревић је послат да пише о пробијању тунела кроз Наталинско брдо пошто је један члан Градског комитета за производњу и идејни рад установио да његови чланци "негативно утичу на продуктивност становништва".

Након годину дана, када је читав случај већ одавно био заборављен, Лафоревић се обесио о новоподигнути мост Слоге, који код села Блатићи спаја леву и десну обалу реке Брзаче. Новинари, који су заједно са њим извештавали о градњи овог моста, изјавили су да је непрестано спомињао некакве сардине. "Када бих га питао – Какве, бре, сардине, Лафоревићу?!", рекао је полицији Петер Штрц, извештач листа Дани победе, "Лафоревић би одсутно одговарао – Ева…Ева сардине!". Штрцово сведочење потврдила је и Јагода Цветић, вођа треће смене, која је додала да су последњих дана пред смрт Лафоревићеве очи биле чудновато закрвављене.

На основу ових и сличних сведочанстава, можемо закључити да је Лафоревића мучило питање о томе како је из триста педесет конзерви изашла једна једина, и уз то цела сардина, тешка читавих седамдесет осам килограма.

***

Три недеље по проваљивању у стан број 53, у улици Сероша Месароша 32, исти је додељен Н. Лисјаку. За Н. Лисјака се касније по комшилуку причало да је зет председника кућног савета који је Општинском комитету за обнову и изградњу послао пријаву која је довела до открића велике сардине због које је злосрећни новинар Живадин П. Лафоревић себи одузео живот. Кад је о сардини реч, постоји непотврђена гласина по којој је кућни савет, након што су се његови чланови лично уверили у њену јестивост, сардину поклонио дому за незбринуту децу.

МИСТЕРИОЗНАТА САРДЕЛА

Иван Вукович

Войната започна и Йошка се замисли. “По време на война телефоните не работят” - си каза той. “Но това никак не е лошо, защото не може всеки час да се вдига слушалката. Във военно време не пътуват влакове”, продължи Йошка.

Той нямаше намерение никъде да заминава. “През войната няма ток”, мръщи се Йошка, а когато няма ток, няма и топлина.

Но пролетта наближаваше и ако имаше късмет, войната щеше да свърши през зимата и той щеше да мине и без топлина. “През войната няма храна”, подскочи назад Йошка и се хвана за главата. ”Ще умра от глад!” - извика той, макар че нямаше кой да го чуе, защото той живееше сам в едностайния си апартамент. Възбуден, Йошка започна бясно да се върти из стаята. След половин час падна на леглото съвсем изтощен и заспа дълбоко. Когато се събуди, Йошка беше същият трезвен човек от началото на разказа. “По-добре да предотвратиш болестта, отколкото да се лекуваш.” - помисли си той и се усмихна на своята мъдрост. “Гладът може да се избегне, но трябва да си направя запаси”, прецени накрая той и започна да пресмята. “Понеже няма да има ток, трябва да си набавя готова храна”. Тъй като войната може да продължи, трябва да взема нещо, което може дълго да трае. Понеже обичаше риба, накрая реши да купи консервирана сардела.

Като взе всичките пари, които имаше, Йошка отиде в магазина и купи 350 консерви сардела от марка ”Ева”. Връщайки се в къщи, той усети блажено спокойствие. ”Ах!” - въздъхна той и се катурна на леглото. Остатъкът от деня той прекара, поглеждайки със задоволство консервите.

Дните минаваха, но нищо не се случваше. Телефонът не звънеше, телевизорът не работеше. Някъде навън беснееше войната. “Докога ли ще трае това?” - мислеше си Йошка, гледайки тавана. Някакво странно неспокойствие започна да го обзема. “Какво да правя, какво да правя?” - вайкаше се той. Не мога така вечно да седя, казваше си и гледайки в тавана, отвори една консерва.

Появила се е влага, помисли си Йошка, поглеждайки жълтото петно в ъгъла на стаята и отвори още една консерва.

Десет дни след започването на войната Йошка отвори 350-тата консерва от сардела. Внезапно му стана тежко и той полегна да си почине. Понеже леглото беше затрупано с празни кутии, той легна във ваната.

Месец след завършване на тригодишната война до Общинския Комитет за Възстановяване и Изграждане дойде сигнал от Домсъвета за сграда на улица ”Серош Месерош” № 32. В сигнала се твърдеше, че обитателят на апартамент №53 дълго време не е забелязван. Заради необходимостта от настаняване на бездомни хора, Домсъветът моли Комитета да вземе решение и ако сметне, че въпросният обитател не използва повече жилището, същото да се предостави на друго лице. В сигнала се сочи, че жилището трябва да бъде предоставено на Н. Лисияк, чиято къща е разрушена от бомбардировките.

Три дни след пристигане на сигнала Комитетът изпрати проверяващи органи, които нахълтаха в жилището и установиха, че обитателят му Йошка Прийемцов не се намира в него. Жилището беше изоставено, въз основа на което председателят на Комисията, военният ветеран и поет аматьор Н.Прикашов отбеляза, че на кухненската маса е заварил около половин килограм плесенясал хляб и отварачка за консерви.

В стаята на пода имаше чифт чорапи и мъжки гащи. Таванът и здравата дясна стена на стаята бяха покрити с влага. Вниманието на Комитета беше привлечено от началото на доклада, където Прикашов говореше за консервите:

“В жилището сме влезли след третия опит. Служителите Гузина и Латурцев юнашки се затичаха, успешно разбиха неприятелската врата, падайки заедно с нея в неприятелското предверие в несвяст от миризмата, която се разнасяше из жилището. Аз сам командвах да се сложат противогазите. Когато се поставиха противогазите, влязохме в жилището и извлякохме Гузина и Латурцев на входа, за да подишат чист въздух. След това влязохме в апартамента и намерихме много празни кутии от сардела, марка “Ева”.”

Най-интригуващото място в доклада беше това, в което Прикашов описваше влизането в банята:

“Когато завършихме с описването на заварените неща и с преброяването на консервите, влязохме в банята. Там нямаше светлина и чиновникът Гузина отново припадна, когато батерията осветли огромна черна сардела, която плуваше във ваната. Ваната беше потънала в масло.

До този необикновен случай скоро се добра младият и амбициозен журналист Живадин П. Лафоревич, на когото беше омръзнало да съобщава за военни акции и който напираше да получи постоянно жителство в столицата. Той получи доклада на Прикашов от госпожица Рада Гружан, секретарка на председателя на Комитета за Възстановяване и Изграждане, за която можем да предположим ,че е била любовница на Лафоревич.

Лафоревич направи сензация от този случай и бързо стана известен. Два месеца непрекъснато пишеше за “мистериозната сардела”, успявайки да развихри фантазиите на столичните домакини и да отклони вниманието на пенсионерското съсловие от политическите теми. След два месеца Лафоревич беше командирован да пише за изграждането на тунела през Наталинското бърдо, защото един от членовете на Градския Комитет по Техническите Въпроси установил, че се оказва натиск върху населението.

След една година, когато случаят отдавна беше забравен, Лафоревич се обеси на новопостроения мост на Слога, който свързваше левия и десния бряг на река Бързача при село Блатич. Журналистите, които заедно с него отразяваха изграждането на този мост, споделиха, че той непрекъснато е споменавал за някаква сардела. Редакторът на вестник ”Дни на победа” подхвърли на полицая Петер Штърц, че когато го попитал каква е тази сардела, Лафоревич с удоволствие отговарял:”Ева…Ева, сардела”. Думите на Штърц се потвърдиха и от Ягода Цветич, началник на трета смяна, която добавила, че последните дни преди смъртта на Лафоревич очите му били страшно кървясали.

Въз основа на тези и подобни доказателства, можем да се досетим, че Лафоревич се е измъчвал от мисълта как от триста и петдесетте консерви е излязла само една и при това цяла сардела, тежаща 78 килограма.

Три седмици след влизане в апартамент № 53 на улица ”Серош Месерош” №32 той е даден на Н.Лисияк, за когото по-късно съседите клюкарстваха, че е зет на Председателя за Жилищно Настаняване и той е изпратил сигнала до Общинския комитет за Възстановяване и развитие, което доведе до откриването на великата сардела, заради която нещастният журналист П.Лафоревич сложи край на живота си. Когато стане дума за сарделата, се, говори, че след като Домсъветът се уверил лично, че рибата става за ядене, я дарил на Дома за изоставени деца.

Превод от сръбски език: Кунка Мирчева

Границите разделят държавите; Границата, като понятие, може да се отнася и за граница на математическа функция; Границата може да се отнася и за граница на възможности; а може и да се отнася до граница на морала;

Тук възниква въпросът - това, което ни разделя, полезно ли е? Или напротив?

Исторически, границите на държавите, са резултат на войни, или поне аз не мога да се сетя за случай, в който дадена граница да не е възникнала в резултат на битка или мирен договор /а мирния договор е резултат на военни действия/.

По същия начин според мен стоят и нещата свързани с границите на възможностите на един човек: Когато бях на 17 за първи път започнах работа на морето. Наложи ми се в резултат на един спор с един по-голям човек, да остана да работя 48 часа в кухнята без да спя. Спорът беше - кой от двамата се справя по-добре - аз за една нощ успях да вкарам кухнята в порядъчен ред, а той за една нощ да съсипе подредбата (щото реши, че за една нощ може да вкара в ред подредбата). На сутринта след неговия престой - всички кашони бяха извадени, както и съдържанието им и де факто бяхме в блокаж. На следващата нощ - аз бях вкарал в ред 3/5 от кашоните, но нямаше нищо разхвърляно. Тази борба (война) ми показа, че 1. Аз мога да работя много време без да спя (нещо, което в момента доста често правя) и 2. Че съм организиран в някаква степен

Не бих могъл да увелича териториите на собствените си възможности, ако не бях водил тази война (от една страна с ози батко, от друга страна със самия себе си)

Когато говорим за границите на морала, примерът за който се сещам е "еднополовия секс". Четем, че в Древна Елада това е било нормално явление, като в резултат на християнската експанзия това бива обявено за грях (Източник на тази философия са и Вехтият Завет, и Новият Завет). Днес в резултат на много действия от страна на ЛГБТ движението имаме отново промяна в границите на възприятието към това явление.

От трета страна индустриална революция съществено е променила и икономическата граница на пределните възможности. И ако преди с пет работника и пет декара земя сме произвеждали 500 кг жито, то днес произвеждаме 2000 кг. Това се дължи именно на редица открития в областта на биологията, химията, физиката и прочие. Но тези открития са дали и своите жертви, нека не забравяме случката с нобеловата лауретка Мария Кюри.

От една страна промяна в някои от границите е необходима, нужна, от друга страна други граници не бива да се променят. Тук въпросът, който стои пред нас е Каква е цаната, която трябва да платим за да се почувстваме Възвишени (Според нашите собствени възприятия)?

От известно време тук често се говори за един или друг вид войни, и понеже винаги съм харесвал тази песен реших да я преведа. Може и да съм сбъркал някъде - от много време не съм нито говорил нито слушал руска реч. Мисля, че песента би накарала и най-войнолюбивия човек да намрази войната пък дори и да не разбира текста и.

Вие защо решихте, че този сайт има нужда от война?

Моят проблем в случая е, че вместо поне да си вземете поука от реалната война, вие решавате да си спретнете една собствена виртуална война. Да се делите на лагери, да използвате оръжия (като банването и намесата на всякакви администратори, собственици на бглог и т.н.). Малко ли ви е смъртта по света, че искате да си устроите и клане тук? Този сайт беше толкова приятно място за споделяне на информация и дискусии. А сега цялата първа страница е заета със скандали!

Нищо важно ли не се случва по света, че тази ваша война да е по-важна. Знаете ли, че запасите на Македония от газ ще стигнат за 3 дена? Т.е. след 3 дена, Македония ще трябва да си търси начин да се отоплява. Няма проблем, нали навън е лято. Кой според вас е виновен в случая - Русия, че не праща достатъчно или Украйна, че не си плаща дълговете? Знаете ли, Чехия пое Президентството на ЕС и то без да е подписала Лисабонския договор? Знаете ли, че Словакия прие Еврото? Знаете ли Джон Траволта е загубил сина си? Знаете ли, че от испанската банка Сантандер е изгубила милиарди от скандала Мадоф? Знаете ли, че Буш зае страната на Израел в конфликта, а Обама все още не е излязал с изявление? Знаете ли ,че Финладия за пореден път ще увеличава инвестициите си в Науката? Знаете, че някой побъркан инкасатор ни е начислил 2600 киловата отгоре? Навярно знаете повече от горните неща. Ами никое ли от тях не ви се струва достатъчно важно, за да си говорим за него, вместо за общност Начално Образование.

Общо взето съм малко разочарована от бглог. Вместо да си говорим за интересни неща, ние се дърлим за някакви абсолютни глупости. Може и да не са глупости, но нямам желание да разбирам. Въпросът е ,че започна да става малко досадно. Ако няма да се биете (или да правите секс), поне си водете споровете по телефона. Така няма да ни се налага да взимаме страни. А моята е, че сайтът трябва да си изясни какво точно е. Ако е блог, то банванията трябва да имат строго определени причини. Ако е соц. мрежа, в която общностите са като групите във Фейсбук, тогава е очевидно, че създателите на 1 група имат право да решат, кой да участва или пише в нея. Но това трябва да бъде ясно заявено и да се прекрати с тия тъпотии.

И още нещо, който е сложил тоя Адсенс от дясно, да вземе да му оправи цвета да не е бял. Първо, че дразни, второ, че така оцветен е много по-малко вероятно някой да кликне на нещо. По-добре цвета да съвпада с този на панелите. Е може и да сте го тествали и така повече да се клика на него ( в който случай се извинявам за съвета си), но ако не сте, по-добре му сменете цвета.

Това е едно изключително несериозно изследване върху войната, защото, ако беше сериозно щях да го озаглавя „ Историография на войната в световен мащаб” и щях да приведа много доказателства, но сега ще приведа само моето мнение.  

Тази сутрин си разгледах библиотеката и открих, че нещо не е наред, като мислено я сравних с библиотеките на моите приятели. Те имат поредици от любовни романи, аз пък имам поредицата „Библиотека на ученика”, те имат криминални романи, а аз имам книгите на Фройд, Бердяев и т.н., те имат поредици от класически романи, а аз имам поредици исторически книги. Е, не казвам, че ми липсва Достоевски, защото не ми липсва, дори по едно време се назорих и попрочетох някой от произведенията му, но това, което ми направи впечатление е че съм си купувала книги, които повечето хора не си взимат и от градската библиотека.

Тук не пиша за Дъглас Адамс, видях, че през 1988г., когато съм чела „Пътеводител на галактически стопаджия” съм си подчертала някои интересни мисли и установих, че пак бих си ги подчертала. Ето например това:” Не ще бъда ничия марионетка, особено пък на самия себе си”. Ще си кажете какво общо има тази мъдрост с моя пост и аз ще ви отговоря:” Нищо. Само казвам, че съм чела тази книга”

Просто исках да кажа, че съм чела много странни книги, пък и сама съм си ги купувала.

И в момента, в който стигнах до този извод открих „Българска военна история” в моята библиотека и дори се сетих, че съм я чела. Очевидно нещо не ми е наред.

Добре, че тогава нямаше психолози под път и над път, защото майка ми сигурно щеше да ме прати на спявка.

Разлистих дебелата книжка и се запитах какво толкова съм търсила в нея и открих, че съм си я купила по времето, когато съм била още ученичка.  

Тогава обмислях някои възможности за бъдещето, в което се включваше и университет, но не просто с изпит по история, а с единствена нестопанска цел изучаване на история. Някои си живеят живота, а други цял живот приказки четат.

Обаче като се замислих по онова време, когато се виждаше края на Студената война, единствената война, която мен ме беше вълнувала  е само Троянската война и се случваше да изпадам в истерия като кажеше някой, че всички войни започват от жени. Сигурно затова съм си купила военна история. Просто съм искала да проверя колко жени са замесени във войни. Започнах да проверявам и докато си проверявах открих, че за да започне една война първо трябва да има повод, след това причина, военни действия, лидери, жертви, мирни договори и още един куп щуротии.

Но да се върнем на Троянската война. Някой казват, че повода е ябълката на раздора, други го търсят в раздора между боговете, а аз като чуя богове ги оставям да си вършат божествените дела, т.е. не се бъркам в божествените дела, защото съм суеверна и ... Нека отдадем на бог божественото и се върнем на човешките дела. На повечето хора /мъже/ им се иска да стоварят цялата вина на една влюбена блондинка и да приключат всички обсъждания, защото иначе нищо не разбиращите от икономика биха открили, че целта е била контрол върху проливите и оттам на търговските пътища. И тук стигаме до пътя на богатството и моите помисли, че изглежда някак си е много удобно вината да се препише на любовта или по-точно на похотта. И така, след като успях да  стигна до целта на Троянската война – богатството и романтиката и’ изчезна. Оказа се, че тя – историята – не била интересна като древногръцки мит.

И така като видях какво става по стария свят реших да се преместя малко по-напред и малко по на север. По родните земи. Из света на ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ИМПЕРИЯ. И тук някак си се изкуших да хвърля един поглед на най-великия сред великите – Симеон Велики. Тук мога само да кажа, че не съм му фен, предпочитам Крум и Иван-Асен. Но пък Симеоновите войни са като по учебник, пък и той се е учил от най-добрите в Магнаурската школа и затова, някак си не мога да го прескоча. И така, тук е редно да хвърля един поглед върху писанията на Петър Мутафчиев. Какво е казал първият модерен историограф за началото на Симеоновото царуване, което едва започнало и избухнала война.  

Мутафчиев / в „История на българския народ”, с която съм се сдобила през 1992г./ пише: "По онова време между България и Византия съществували оживени търговски СНОШЕНИЯ.” Забелязвате ли намека. Няма да цитирам нататък. Само ще спомена, че център на българската търговия с Византия бил Константинопол, а причината за войната била, че император Лъв VI преместил българското тържище в Солун. Поводът за войната не била жена, а личната свада на двамата главни мъжкари на X в. , но според П. Мутафчиев:” Тъй избухнала в Европа първата война за защита на стопански интереси.” Основната дума тук е СТОПАНСКИ интереси. Нищо романтично и в Златния век. И това нещо съм го чела в лето господне 1992-ро. Нещо не ми е било наред. Само като погледна ПСВ/ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА/ и що да видя, причината е преразпределение на света, повода - една стрелба в Сараево, а световната конспирация се опитва да намеси и България. Забелязвате ли закономерността. Стрелба в Сараево и ние сме там, стрелба в Рим и ние сме главни герои. Израстваме в системата на световната конспирация.

Даже участваме в модерните войни, като умиротворители. И само като ги погледна и онемявам. Избират президент на САЩ и той веднага се вписва в световната история – с война, а ние умиротворяваме. Причина за съвременна война – нефтено кранче, повод – религиозни различия, извод – нов президент в учебниците.

До къде стигнах, а? Какво ли ще стане, ако почна да пиша учебници по история? Представям си го като световна истерия.

 Ако имате търпение да прочетете това заслужавате награда за търпение.

Но имате и друг проблем, аз не раздавам Нобелови награди, така че ще се наложи да се задоволите с потупване по рамото и похвала пред строя

П.П. Ако наоколо има някой истински историк, искам официално да заявя, че не целя да го обидя. Аз не обиждам на професии.

Описвам състоянието на собствената си библиотека след като реших да потърся нещо за четене.

A V E N G E D    S E V E N F O L D    (A 7 X)

L  O  S  T

Centuries pass and still the same
War in our blood, some things never change
Fighting for land and personal gain
better your life, justify our pain
The end is knocking
The end is knocking

We've all been lost for most of this life
(lost for most of this life)
Everywhere we turn more hatred surrounds us
And I know that most of us just ain’t right
(most of us just ain’t right)
Following the wrong steps, being led by pride

How many lives will we take
How many hearts destined to break
Nowhere to run, can't escape
Full of ourselves, tied to our fate
The end is knocking
The end is knocking, yeah

We've all been lost for most of this life
(lost for most of this life)
Everywhere we turn more hatred surrounds us
And I know that most of us just ain’t right
(most of us just ain’t right)
Following the wrong steps, being led by pride

With peace of mind so hard to find
We're dwelling on the drastic signs
Another way to numb our mind
And as you close your eyes tonight
and pray for a better life
you’ll see it flying helplessly away

We've all been lost for most of this life
(lost for most of this life)
Everywhere we turn more hatred surrounds us
And I know that most of us just ain’t right
(most of us just ain’t right)
Following the wrong steps, being led by pride....

Първа, втора и трета част.

Стоях на главната улица на столичния град. Мракът и студът на есенната нощ ме обгръщаха с безстрастната си завивка. Зад мен, в ниското,бяха сламените колиби на крепостните селяни. Сред тях като безвкусно украшение се издигаше Храмът на благоденствието. Статуята на златен змей до олтара блестеше със злокобно сияние дори в нощния мрак. Пред мен търговската улица спускаше застланата си с чакъл снага сред черните парцаливи островчета на зеленчукарските сергии и се вливаше в беломраморния простор на площада пред двореца. Откакто Черните бяха на власт, не остана нито една кална улица в столицата на Княжеството. Черната власт винаги обича да се загръща в лицемерна бяла пелерина.

 Дойде най-тъмната част от нощта, точно преди първото слънчево сияние да се подаде иззад далечните сини планини. Двуколката с димящия казан стоеше до мен, пред портите на колибата ми, готова да се впусне в убийствен полет по нанадолнището към портите на двореца на Черния главатар.

 Черна нощ, закрилница на убийци с кадифени ръкавици и крадци с леки стъпки… Черна нощ, в която клепките и на най-бдителните стражи на Черните се притваряха и спускаха уморена мъгла над строгия им касапски взор.Преди три дни, отново в черна нощ като тази, излях отровно биле в изворите, от които пиеше цялата крепост. Всеки мъж, дете, старец и съсухрена бабичка,богаташ и бедняк, страж и занаятчия се сгърчиха в адски стомашни болки. Над крепостния град се издигна нетърпима воня от препълнените нужници. Черният главатар заповяда да се запечатат всички кладенци в крепостта, докато се намерят нови извори или заразата премине. В стоманените доспехи на Черните стражи зейна страховита дупка, наречена жажда.

 Мечът, секирата, боздуганът са страховити оръжия, но без силната ръка на боеца са само парчета желязо. Никога не бих могъл да се изправя срещу всички мечове, секири или боздугани на Черните стражи. Но едно-единствено гърненце с отрова ми стигна, за да пронижа стомасите на цяла армия.

 Хванах дръжките на двуколката. До казана бях сложил тлеещи въглени, за да лумне катранът, веднага щом се разлее. Засилих се и бутнах с всичка сила двуколката по нанадолнището. Дървените колела подскачаха по белите камъчета, застлали търговската улица. В точно обратната на двореца посока.

 Изтичах с разтуптяно сърце обратно в колибата и облегнах гръб на вратата. Само миг, само миг още ме делеше от началото на най-сладкото отмъщение. Тръпнещо очакване… Тишина… Мощен трясък отекна в уличките на заспалия крепостен град.

 Пламъците вече трябва да са лумнали… Само още малко и тесните улички между сламените колиби ще се изпълнят с изтръгнати от леглата си изплашени бедняци и стреснати Черни стражи с накриво нахлупени шлемове.

 Вече дочух първите ужасени викове. След малко те се вляха в общия уплашен вой на хиляди гърла. Изскочих от колибата и се втурнах в нощта, като се блъсках в тълпа от обхванати от паника хора. Сега! Само сега и никога пак щях да имам златния миг на отмъщението. Сега, когато всички черни змии щяха да изпълзят уплашени от гнездото, за да гасят лумналия в града огън, да разбиват хоросана на запечатаните кладенци, да бягат панически. Всички щяха да са прекалено заети, за да опазят най-важния човек в Княжеството. Най-голямата и най-черната змия.

 Докато тичах към двореца, зад гърба ми грееше заревото на разрастващия се пожар. Бедняшката махала пламна като суха сламка, лишена дори от чаша вода заради запечатаните кладенци. Огнените цветя на запалените къщи разцъфтяваха едно след друго. Сред тях, Храмът на благоденствието се топеше в оранжевите езици на ужасяващия пожар. Статуята на златния змей също не беше пощадена. Златната облицовка се разтопи и все да се разтича. Изпод нея се подаде дървената сърцевина, почерняла и овъглена от пламъците.

Никога не бях тичал толкова бързо. В крачолите и наметалото ми се бяха набили бурени, слама, топки изсъхваща кал. Стигнах до рова около замъка на Княза. Бързо преодолях погнусата си и скочих. Нагазих във водата и започнах да се катеря по отточната кухина в стената. Хората от двореца я ползваха за всичко от място за изхвърляне на боклука до нужник. Смрадта беше отвратителна. По страните ми започнаха да се стичат сълзи от подлютените очи.

 Излязох в един от мрачните, сенчести коридори на замъка.Както и предполагах, стражи нямаше, бяха отишли да гасят огъня.

 С предпазливи и тихи стъпки след кратко лутане до масивната дъбова врата с герба на Княжеството. Златната дръжка беше оформена като глава на змей. Тронната зала на старото Княжество, сега бърлога на Черния главатар.

Първа и втора част.

Вървях бавно под ледения дъжд. Вятърът пронизваше със студени иглички подгизналото ми наметало. Над непробиваемата водна стена бяха сключили плещи зловещи черни небеса. Никога не ги бях виждал толкова черни, толкова празни и страховити, колкото тогава - в нощта, в която реших да лея кръв. 

Може би никога нямаше да вдигна ръка срещу властта на Черните... но властта на Черните вдигна първа ръка срещу мен. Черната власт винаги първа вдига ръка. 

Може би щях и аз като децата на селяните, които набучиха старото Княжество на вилите и факлите си, да израсна примирен роб и усърден работник. Никой не гаси огън, който не е гори в неговия двор. И стана така, че в мен лумна огън с хищническа сила. Най-жестокият огън, наречен любов. 

Още като деца с нея се гонехме из полята далеч от крепостните стени. Момчетата на моята възраст скубеха плитките на момичетата, бутаха ги в калта, понякога дори ги биеха, за да им покажат, че ги харесват. На моето момиче аз берях букети от трева и подарявах речни камъчета. Още тогава, аз хранех моята малка детска любов. Тя растеше и ставаше по-красива, както и момичето до мен. Тя стана една голяма, истинска мъжка любов. 

Отидох да я поискам. Аз, робът, синът на роби, отидох да поискам робинята, дъщерята на роби, за жена. Най-хубавата риза, букет от незабравимото ухание на полски цветя. Обещах на баща й да работя много, да я гледам добре и да построя къща. За сватба се уговорихме след седмица. 

Чаканият ден дойде по-бързо от миг. Носехме сватбени дарове, сърцето ми биеше от лудата радост на пламтящата млада любов. А тя, моята любов, стоеше насред двора, закичена със златнолист венец, с бяла премяна. Игривите лъчи на слънцето обличаха от плитката й в брилянтена верижки. Сияеше. И тогава разбрах... 

Всеки път, когато се сещам за това, мисля за образа й. За всяка вейка от венеца й, всяка гънка на ризата й, всяка мигла от красивите й очи. А после... после идва смехът й. Притискам ушите си, но той кънти в мен. Радостен смях. 

Отхвърлих с усилие мисълта за нея и се върнах в дъждовната нощ. Обикалях вече час покрай замъка на Черния главатар. Въоръжен мъж във всяка улица, на всеки ъгъл. Нямах шансове. 

Да се опитам да се промъкна и да убия Черния главатар беше самоубийство. По-лошо, това беше банално. Да отсека главата на безименен страж в сенчеста уличка също беше самоубийство. И още по-банално. Ще пролея малко кръв, после ще ме хванат и ще ме разчекнат между четири коня. Хлапетата от крепостта ще си поиграят два-три дни с изсъхващите карантии, изпопадали от разкъсания ми корем. И толкова. Един от многото. Подобно нещо се случваше през месец-два. Всеки път, когато някой глупак тръгнеше да бори мракобесната власт с гола тояга и много смелост. 

Не. Не исках това. Имах нужда да направя нещо повече. Нещо невиждано. Ужасяващо, зловещо, сатанинско, светотатствено, смразяващо кръвта. Нещо, което да донесе мрак в княжеството тъй, както онзи ден донесе мрак в душата ми. 

Планът блясна в ума ми като светкавица. След това дойде отново мракът. Спомних си пак онзи сватбен ден. Спомних си лицето на баща й. Какво дебелашко задоволство излъчваше само... 

На всеки няколко месеца Черният главатар избираше девойка от простолюдието и я привикваше в двореца си. „Да й се радва” – така казваха селяните. Родителите й получаваха злато, колкото теглото на дъщеря си в замяна на това да не я видят повече. Нито едно семейство досега не беше отказало. Не отказа и семейството на моята любима. Не отказа и самата тя. Доволна беше, че ще бъде държанка на разбойник, а не съпруга на роб. 

Спомням си чистата и неподправена радост, която струеше от лицето й. Дори не ме погледна, не ме забеляза, толкова беше погълната от предстоящото й приключение. Обърнах се, потърсих погледа на моите родители. Техните лица също няма да забравя. Бях ги виждал такива само когато вечеряхме вкисната пшеничена каша. Сякаш казваха: „Лошо, но няма какво да направим. Утре може да е по-добре”. 

Не броя дните и нощите оттогава. Скитах из гората, из улиците на крепостния град, из нивите. Не ядях, не спях, не говорех. Болката и жестоката обида ме прояждаха отвътре със сърбящия си гнилоч. До днес, когато те се вляха във всепомитащия порой на омразата. До днешната дъждовна и страшна нощ, в която реших какво да направя. Черният небесен купол се пропука от диамантена мълния.

Следва продължение.

Първа част

След пладне, още много преди слънцето да се скрие зад далечните сини планини, селяните отново започнаха да се събират на тържището. С факли, вили, коси, брадви и много мрачна решителност. В нестроен ред, тълпата се упъти с неотклоним устрем към двореца. Глухият й ропот постепенно прерасна в оглушителни кръвожадни крясъци.

Стражите пред дворцовите порти стояха вцепенени, уплашени, изненадани. Никой от тях не разбираше внезапно бликналия гняв на селяните срещу княжеската власт. Много скоро на недоумението им беше сложен край.

Тълпата спря рязко на няколко крачки от дворцовите порти. Кръвожадните крясъци и заплашителното размахване на оръжията обаче не спряха. Сред тълпата от сив шаяк и парцали, изникнаха, едно по едно, подобно на отровни гъби, знамената със златните змейове. Черните знамена.

Някъде отзад, в тила на безредното множество селяни, върху набързо скован от летви и рогозки трон, грееше мрачната звезда на главатаря на бунта. Качулка покриваше лицето на последния оцелял главатар на Черните. Той не каза нищо, само вдигна бавно ръката си и посочи напред. Гледах го от вратата на нашата колиба. И до днес помня жестоката непоколебимост, която излъчваше оня показалец, облечен в желязна ръкавица. Когато сочеше напред, сякаш пронизваше сърцето на всеки княжески войник. Сякаш забиваше нокътя си в последната жилка от живеца на Княжеството.

Бойният рев премина като вълна през тълпата. Настървените селяни се хвърлиха в нестроен бесен устрем срещу двореца. След това не видях нищо, майка ми ми закри очите с ръка и ме замъкна вътре в колибата. Помня само кръвожадните крясъци на тълпата, тракане на оръжия и трясък от строшено дърво.

Князът само седял безучастно на трона си, килнат на една страна. Воднистите му старчески очи мъртво гледали в безкрая. Пълководецът стоял до прозореца на кулата, вторачен в огъващата се под натиска на бунта дворцова порта. Челото му било по-мрачно от градоносен облак.

Капитанът се изправил до него. Разгневените му очи и току-що нахлузените бойни доспехи грееха с жажда за битка.

-Само заповядай, и ще ги залеем с горещ катран. Ще ги запалим, ще ги насечем на малки парченца, ще ги надупчим със стрели….

-Какъв е смисълът? – горчиво казал пълководецът. – Нали заради тях се бихме, за техния живот. Затова носим оръжията си - за да защитаваме хората. Същите тези хора, които сега напират да ни изколят. Какво да направи и най-строгият баща, когато синът му е насочил кама към сърцето му? Искахме да опазим къщите им от Злото, а то проникна в сърцата им. Те сами го избраха. Ние вече сме безполезни. Безсмислени.

Пълководецът извадил меча си и повел младият капитан към портите. Князът останал в кулата - да гледа с кухия си поглед.

Здравото резе от стебло на млад дъб се прекършило. Тълпата рукнала в двореца като буйна мътна река. Стражите един по един потънали в нея.

Когато всичко утихна, майка ми ме пусна. Подадох си главата през тесния прозорец на глинената стена. Видях как залезът играеше с бронзови лъчи в гънките на черното знаме със златен змей. Черното знаме, побито на дворцовата кула.

Оттогава Черните притежават Княжеството. Не понечиха да убият престарелия княз, нито да сринат двореца. Те не им пречеха. Не тръгнаха нито да колят, нито да грабят, както го бяха правили преди. Вече нямаше нищо, което селяните да не им дадат доброволно. Вече нямаше Добро и Зло. Имаше ги само Черните.

Животът в Княжеството тръгна мирно, тихо, кротко. Старите закони си останаха, но вече нямаше стражи, които да ги прилагат. Единствените стражи останаха хората на Черните. През деня носеха на гърдите си княжеския герб, през нощта – черните наметала със златни змейове. Прилагаха само един закон – дай ни, или ще вземем.

Селяните заживяха по-добре от преди. Всеки можеше да живее спокоен, тих и сит живот, стига да се подчинява. Аз също можех. Работата е, че никога не съм обичал да се подчинявам.