Филипов се обърна. Отсреща стоеше млад мъж, току-що превалил трийсетте. В късо подстриганата му коса блестяха няколко сребристи косъма. Слабото му, мускулесто тяло, излъчваше спокойствие и увереност. Лицето му беше преждевременно остаряло, с впити бръчки и увиснали вежди. Имаше остри, пронизващи очи. Тези така познати очи…

-Ти… - задавено промълви Филипов.

-Да. – кратко отговори той.

Двамата стояха и се гледаха в гробно мълчание още няколко секунди. Филипов – стреснат до мозъка на костите си, а онзи – спокоен като камък.

-Никога не предположи, че можеше да съм аз, нали? – каза Мозъкът. – Мислеше си, че е Дебелия Асен. Мислеше си, че най-голямата скатавка на отдела е злата люспеста гад. Мислеше си, че затова спи по цял ден, защото прекарва нощите в коварни планове. Не, Асене, това не е художествено произведение. Това е един безмилостен, хаотичен и напълно лишен от логика живот.
-Или пък… мислеше си, че е Иван – криминалиста. Вярно, той все беше близко до убийствата. Винаги първи на местопрестъплението. Без един път. Без убийството в провинцията. В твоя роден град. В нашия роден град.

-Ти… - отново изпъшка Филипов. Като ударен от мълния, той все още се чудеше дали това не е лош сън.

Мозъкът обърна спокойно гръб на Филипов и заключи вратата. И той, и Филипов знаеха, че няма да го нападне в гръб. Защото десетки пъти беше пазил тоя гръб.

„Трайко”. Така му викаха като малък. Изтърпяваше с часове, дори с дни, кварталните келеши да крещят обиди по него, да го замерят с камъни и мръсотии. Но само докато дойдеха достатъчно близо. След това, майките им промиваха рани и ги водеха на детски стоматолог.

Трайко. Приятелят от детинство. После състудент в Симеоново, а накрая и колега в следствието. И както се оказа току-що – и Мозъкът зад операциите на бандата на Поетите.

-Зная какво ще питаш. – каза Трайко. – Зная… затова и съм дошъл, за да ти отговоря преди края.

Той направи няколко плавни крачки и седна върху бюрото на Дебелия Асен.

-Будил ли си се някога през нощта… облян в пот, с горящи от възбуда клепачи, със стиснати юмруци, със забит в тебе невидим нож… Не можеш вече да търпиш, не можеш да чакаш, не можеш… Всичко, което можеш е да станеш и да направиш нещо. Сега, веднага, тук!... Първо беше Зипъра. На третия ден бях събрал достатъчно доказателства. И най-лицемерният съдия не би му позволил да напусне с залата с по-малко от трийсетак в панделата. Този изрод нямаше да има шанс за внуци от никого другиго, освен от Шакир Дупето от осма килия. Тогава ми се обадиха. Да потуля нещата, да изгубя доказателствата, да ми откраднат чантата с папките. Седмица на арестантските нарове и Николай Пенев пак имаше свободата си, чистия си въздух и веселия си живот. Не беше така за тези, които си купуваха от стоката му. Те лежаха по храсталаци, асансьори и мазета, омекнали като амеби, проточили лиги като огромни двайсетгодишни бебета, с мозък, превърнат на пихтия и посрани гащи. Виждал ли си умрял от свръхдоза, Асене? А разпадаща се от рев и нерви майка на наркоман?

-После – Пламенов, митничаря. Със Зипъра не се траеха, защото взаимно се изнудваха за повече пари, но иначе играеха заедно. Вкарваха заедно от Афганистан. Разбира се, това не го пише никъде. Защото и за това ми се обадиха. Никакви кухи прагове на никакви коли не са били пълни с никакъв хероин. Споменах ли вече умиращите от свръхдоза?

Филипов продължаваше да стои вцепенен, конвулсивно потреперващ от време на време.

„Трайко…” това беше всичко, което Филипов успя да си помисли. Прякорът на тоя човек обясняваше всичко. Ама наистина абсолютно всичко. За убийствата, за бандата, за разследването. Просто достатъчно дълго беше изтраял келешите. Този път не келешите на квартала, а на държавата. Търпя ги точно толкова, колкото да му дойдат по-наблизо. Колкото да събере няколко безмилостни пича, да ги надъха с острия си език и да снабди малко огнедишащо желязо.

-Конев… Как мислиш, че единствен в цялата държава конкурира китайците? Как според тебе се произвежда толкова евтино? Хлапета. Сирачета, циганчета, просяци, за да не ги потърси никой. Наврял ги беше в един задушен цех, осмърдян на ацетоново лепило. Ирония… произвеждаха играчки. Детски играчки. Виждал ли си дете-черноработник, Асене? С хлътнали очи и щръкнали ребра, с обгорени ръце, умиращо от туберкулоза на осем години?

По лицето на Трайко за миг пребяга конвулсия. Още като хлапе защитаваше другите хлапета, по-малките от него. Веднъж се сби с петима, за да спаси някакво напълно непознато разревано дете. „Ненормалник…” помисли си Филипов в оня слънчев ден от края на лятната ваканция. „Герой…” каза си след това, докато двамата тичаха с по една сцепена вежда в устремно преследване на пребитата банда дангалаци.

- И какво мислиш? Пак ми се обадиха. И за него. Никакви деца. Юноши – всичките по на 15 години, с трудов договор. Всички – с разрешението на родителите… които иначе не ги бяха виждали от раждането им.

- Накрая беше Желязков. – Трайко стисна зъби и мускулите по жилестото му лице изпъкнаха. – Знаеш… знаеш, колко много мразя предатели. А той беше точно такъв.

- Ти също! – рязко, обвинително го стрелна окопитилия се Филипов.

Трайко се усмихна леко, снизходително. Усети стреличката в сърцето, но реши да продължи.

- Стачката в „СтилМат”. Осемдесет дни глад и мръзнене по стачните постове. Работници, на които им тикат пари, вместо предпазна екипировка. За пръв път дръзнаха да поискат каски вместо мангизи. Да поискат да запазят живота си. Желязков – преговарящ, разбира се, къде без него – той е „представител”, „защитник”! По средата на стачката подписа споразумение за прекратяване. От свое име, за своя сметка. Чу ли ме? За своя сметка. Изпратиха им полиция да ги извадят от предприятието и да настанят новоназначените. „Стилмат” решиха да „помогнат” и изпратиха и техни хора – с винкели, с бухалки с пирони, с тръби. Един пребит до смърт, четиринайсет инвалидизирани. Останалите – уволнени до един. Желязков си запуши ушите – никакви обезщетения, никакви дела, нищо. И тук ми се обадиха. Оказа се, че бачкаторите виновни. Провокирали полицията. А убитият го стъпкала тълпата, не го пребили с винкелите. Гледах по телевизията състрадателен репортаж за семейството му. Бебето плачеше. От глад.

Трайко замлъкна. Филипов пое въздух и понечи да каже нещо.

- А знаеш ли, Асене, кой ми се обади и четирите пъти?... Как кой!? Началството, разбира се. Старата гвардия, отровната гъба, израснала в системата, недосегаема за съкращения, властови размествания, внезапни проверки. Но както се видя – досегаема от куршум. Смъртта, Асене. Само тя беше решение за тия изверги. И си я заслужиха.

- И съдията ли? Дето не е хващал пистолет в живота си? Дето единственото му убийство е на някоя хлебарка?

- Пистолет – не, но дебели пачки с банкноти е хващал и то доста. И не е убивал, но пусна на улицата безконтролни машини за убиване, които иначе трябва да гният зад решетките. За което беше възнаграден подобаващо...

Филипов потрепери. Плашеше го фаталната решимост на тоя човек. А си мислеше, че го е познавал цял живот...

- Откъде-накъде ти ще раздаваш справедливост? Тая държава си има закони....

- Които се нарушават от такива като Зипъра и се прилагат от такива като Началството.

Филипов остана като прострелян от това изречение. Всъщност, нямаше какво да му отговори.

- Момчетата ги събрах относително лесно. Да не мислиш, че са малко хората, на които им е писнало от тая анархия? Просто ми бяха нужни такива, които ще си мълчат и ще си вършат работата. С Пламен се познавахме отдавна, още докато беше студент. Ходя, тоест ходех при него да тренирам с мечовете. Жалко... беше един чудесен млад майстор... Прекарах дълги нощи да го убеждавам, че наистина насилието е последния изход, че наистина трябва да ударим по тия хора, за да променим нещо. Другите пичове, командосите, вече сами се бяха убедили в това. Тях винаги виновните ги бяха пращали срещу невинните, едрите риби – срещу дребните, яките играчи – срещу безпомощни нещастници. Всичките ги познавах от работата. Заведох ги да тренираме заедно с мечовете. Пламен има къща на Витоша, там измислихме всичко. Там и държахме оръжието. Купихме го от едно поделение в Пловдивско. Излезе ни по-евтино от мечовете на Пламен.

Трайко говореше с напълно спокоен, равен тон. Гласът му не потрепера и за секунда през цялото време.

- Ти си убиец. – изсъска Филипов, изгубил възможност да каже каквото и да е повече.

Трайко замълча.

- Ти си убиец на дребно! – почти извика Филипов. – Хвърли четири хлапета да трепят някакви боклуци, щото не ти били симпатични и по тоя начин закла и самите тях! За какъв се мислиш – някакъв измислен балкански Робин Худ? Какво си мислиш, че ще промениш, ненормалник такъв? Не, аз наистина искам да ми кажеш с какво ще се промени тая миризлива държава и тоя гаден живот от това, че си пречукал няколко дребни джамбази!
- От няколко дребни джамбази – не... – тихо и сподавено започна Трайко. – Но виж... ако говорим за един истински голям джамбаз... Ама истински голям, зъл и главен.

Трайко протегна ръка и подаде на Филипов някакво малко листче. Филипов го пое предпазливо, след това го погледна.

- Ти си луд! Напълно луд! – изсъска той.
- Може... но и съм напълно прав. И ти го знаеш, Асене, много добре го знаеш. Тихичко се радваше, докато разследваше всяко ново убийство, злорадстваше, че поредният боклук си го е получил. Сега ще си го получи и най-големият, гаден боклук. Този, под чийто надзор се вкарва всеки грам дрога в тая страна, този, който решава кое прерязано гърло е зловещо убийство и кое – нещастен случай.

Очите на Трайко горяха.

-Горе ръцете. – с уморен, но строг тон каза Филипов. – Арестуван си.

-Добре знаеш, че съм прав, Асене. А аз добре знам, че вътре в себе си, ти си с мен.

................................................................

„-Уважаеми зрители, прекъсваме програмата за пряко включване от тържествата по случай деня на Съединението. Тази вечер ще има извънредна част от празничната програма – награждаване на проявили се през годината служители на системата на МВР. Специален почетен кортик от министъра на вътрешните работи ще получи Асен Филипов – следователят, разкрил и ликвидирал в невероятно кратки срокове така наречената банда на Поетите, която в продължение на цяла седмица беше хвърлила страната в ужас с извършените кървави убийства. По последни сведения отпреди няколко часа, Асен Филипов лично е заловил и човека, смятан за мозък на операциите на бандата. Подробности очаквайте в късната емисия. А сега да се насочим към празничната трибуна...”.

Филипов стоеше леко неловко пред министъра. Цялото това внимание, всичките камери, тълпата зяпачи, които бурно го аплодираха, почетната гвардейска рота... Филипов никога не беше харесвал да го зяпат. Затова реши да се вторачи в раираната вратовръзка на министъра, докато суетнята свърши.

Аплодисментите на тълпата станаха още по-бурни, когато Филипов пое малката кожена кутийка с почетния кортик.

-Поздравявам те за успехите и ти желая да го носиш с достойнство. – с уверен басов глас рече министърът.

Погледът на Филипов се премести от раираната вратовръзка върху отворения капак на кутийката. Върху острието на декоративния нож беше гравирано с изящни букви: „За заслуги по опазването на реда.”

„Награждават ме, че съм опазил реда... Нашият ред. Подреденият ред. Подреденият от нас ред.”

Филипов стисна дръжката на кортика. По раираната вратовръзка бързо започна да пълзи голямо червено петно. После дойде мракът.

Натруфеното празненство от един път се беше превърнало в хаотична, крещяща, бягаща, блъскаща се човешка маса. Безразлична към дребните им чувства, нощта спусна над хората черната си пелена. В тишината на вътрешния джоб на Филипов кротко лежеше листчето, което му даде Трайко. „Седем са смъртните грехове. Смъртните грешници – също”. Календарът отбелязваше Шести септември – национален празник и последният необикновен ден от една напълно необикновена седмица. След нея, тази оплетена в мръсни сделки, корупция и шмекерски сделчици страна нямаше да е същата. А може би не.

Ден първи, Ден втори, Ден трети, Ден четвърти.

На одъвканото листче пред Филипов беше надраскано с разкривения почерк на уморена ръка:

„ЖЕРТВИТЕ:

МУТРАТА, МИТНИЧАРЯ, БИЗНЕСМЕНА, СИНДИКАЛИСТА, НАЧАЛСТВОТО

БАНДАТА:

ВОЕНЕН – снабдява оръжието. Измисля тактиката на убийствата. Садистичен – гърми по много патрони.

КИЛЪР – може би бивш човек за поръчки. Може да са го наели, да не е техен по принцип. От провинцията или поне има връзки там. Работи чисто и точно – с един изстрел.

САМУРАЯТ – добър с хладното оръжие. Засега се прояви само един път – със синдикалиста.

КЪРТИЦА – работи в следствието, използва положението си, за да следи жертвите. Той помогна да очистят Началството.

МОЗЪКЪТ... пълна мъгла”.

- Това е. – каза Филипов с дрезгаво, продрано от няколко кафета гърло. След 20 часа безсъние беше стигнал до тези десетина безценни реда. Или поне му се струваха безценни.

В тая простичка мрежа на предположения и догадки, Филипов щеше да се опита да улови голямата риба. Тоест, пасажът големи зли риби, които стрелят точно. Но не и преди да си изясни нещо - най-отдолу на оръфаното листче стоеше думата: „МОТИВЪТ:....”. А след нея – празно. Филипов взе химикалката и написа една дума. Само една. Тя беше напълно достатъчна. За да се досети коя ще е следващата жертва, къде ще е убийството и в колко часа ще бъде. За да знае кога и къде да прати няколко лоши момчета с бронежилетки и черни качулки, които да наврат физономиите на тия кръвожадни поетични натури в калта. Да украсят китките им с по един чифт белезници и да ги упътят към най-близкия арест... и към смъртта. При злополука, опит за бягство или нещастен случай, разбира се. Тия нагли типове бяха ядосали прекалено много хора, за да им се позволи да доживеят съдебния процес.

- И все пак те са убийци. – каза си гласно Филипов. И добави наум: „Ама аз какъв съм тогава?”

После взе снимката на убитото Началство. На бял лист на бюрото му беше написано със спретнати печатни букви: „Не сме поети, а отмъстители. А той не беше полицай, а престъпник.”
„А аз какъв съм?” помисли си още веднъж Филипов. След това набра номера на шефа специалните части. Каза му къде и кога да отидат, кого да пазят и за кого да се оглеждат. Затвори телефона, отпусна глава на бюрото си и заспа. Ако всичко беше както го мислеше, щеше да се събуди като победителя на бандата на Поетите.

- Фильо! Фильоооо! Адаш! – някой тресеше бурно рамото на Филипов. Той отвори с мъка едното си око и с пращене на изсъхнали прешлени повдигна врата си.

- Ставай, свърши се. Оправиха ги. Идвай на оглед.

- К’во значи „оправиха”? Очистиха ли ги? – дрезгаво попита Филипов, докато отваряше и другото си око.

Колегата му мълчаливо кимна. Дебелият Асен изненадващо се беше появил отнякъде. Очевидно – за да събуди Филипов. Или да обере славата (и парите), все тая.

Филипов надигна с мъка омекналото си като сварен макарон тяло от въртящия се стол.

Дебелият му говореше нещо, докато се возеха към мястото. Филипов изключи зрението и слуха си. Само притвори очи и остави вятърът да развява перчема му през леко отворения прозорец на колата.

Местопрестъплението беше касапница. Локви кръв, стотици изстреляни гилзи, трупове. Някои от тях – на убийците. Сградата на съда – светилище на справедливостта. Една от дебелите колони във фоайето беше надупчена от автоматичен откос. Филипов меланхолично се взря в пукнатините в луксозния мрамор. Справедливост... В тази страна, оплетена в дребни интрижки и шмекерски сделчици, справедливост се раздаваше само с автоматични откоси...

Днес Върховният касационен съд заседаваше по делото за наркотрафик на Зипъра. Щяха да го закрият поради смърт на обвиняемия. Заседаваше същия състав, който го оправда по делото за рекет преди две години. Същите лицемери в тоги, които оправдаха Пламенов за трафик на проститутки, Конев – за делото за детски труд, Желязков – за стачката в „СтилМат”. В тази страна, оплетена в братовчедски връзки и евтини лъжи, делото на правилния обвиняем винаги се гледаше от правилния съдия.

Специалните части не се бяха оказали достатъчно специални, за да спрат убийците. Съдия Невен Радоев от пето наказателно отделение на Върховния касационен съд, съдия-докладчик по делото на Николай Пенев – Зипъра, лежеше насред фоайето на сградата на ВКС.

„Точно както предполагах” помисли си Филипов. „Жертвите – четири от най-гадните копелетаци в тая страна плюс двама продажници, които им правят перде на мръсните далавери. А убийците...”

- Ей ги и тях.
Дебелият Асен махна с глава. До една от мраморните колони бяха подредени като на показ четири разкъсани от автоматични откоси тела. Убитите убийци.

-Това ли са всички?
- А-а. – потвърдително измуча Дебелият Асен.
Филипов се обърна и се упъти обратно към колата.

- Ъ? – този път недоумяващо измуча дебелият. – Няма ли да погледнеш?
- Чет’рима са, не виждаш ли? А не пет! Това са само изпълнителите, гений такъв! Трупно месо не ми трябва... Главата, главата я няма! Мозъкът!

Филипов се обърна и погледна Дебелия Асен в лицето. По него се четеше смесица от обида и недоумение.

- Извинявай... – по-кротко каза Филипов. – Забравих да ти кажа, че мозък, тъпако, е тоя, дето измисля всичко. МОЗЪК - това, дето ти го нямаш!

След това младият следовател още по-решително се упъти към колата.

Септемврийският следобед бавно догаряше в красив залез.
Над пропитата от кръвта на поколения герои, престъпници, безделници и обикновени келеши земя падна мрак. После – кратък изгрев. Идваше шестият ден. На шестия ден Господ си беше починал, след като създал света, животните, човека и другите хабящи материята глупости. На шестия ден щеше да си почине за малко и последният оцелял от бандата на Поетите. Но само за да напише писмо на Филипов.

Следва продължение.

Ден първи, Ден втори, Ден трети.

„ -Добър ден, уважаеми зрители. Четвърти ден държавата е в пълна капитулация пред кървавите сцени по улиците. Днес кръв се проля отново в София – сутринта, на малка улица в центъра беше открито насеченото до неузнаваемост тяло на Янчо Желязков – президент на столичната организация на Националния синдикат на стоманолеярните работници. Смъртта му е причинена от многобройни прорези и пробождания в тялото и главата. Вероятно жертвата е била изтезавана. На асфалта до трупа е открит надпис с тебешир: „Нали искаше процент от стоманата? Ето го.” Заподозрени са отново бандата на Поетите. Това е четвъртото убийство...”

Филипов седеше, смачкан като топка мокри парцали, притворил уморено очи. Пред очите му пробягваха десетки лилави и зелени петна от заслепилия го блясък на журналистически светкавици. Той потърка клепачи с пръсти, след това с усилие ги повдигна. Погледът му срещна жадните погледи на тълпа микрофонодържачи. Само за три дни, от прост следовател, Филипов стана медийна звезда и обществено посмешище. Журналистите се радваха до болка да задават неотговорими въпроси, да го обвиняват за безсилието на държавата, да се интересуват от биографията му. От 24 часа насам Филипов вече изобщо не искаше да хване Поетите заради едното удоволствие. А и за да насъска репортерите по тях, докато те беззащитни седят в арестантската си килия.

Той натисна копчето и червената лампичка на микрофона светна. Филипов пое въздух, за да каже нещо, но ризата го стегна като в железен обръч.
„А какво да им кажа, мамка му? Какво да им кажа, като аз за себе си още не съм решил какво да мисля... И никой не ти помага и никой не му се занимава с тебе. Само гледат да те пържат с още работа и да те хвърлят на журналята. Дебелият Асен взел още седмица отпуск... „

-Добър ден. – каза Филипов с дебилно бавен и смотолевен изказ.

„Какво да им обяснявам, като на себе си не мога да обясня? Тия тримата досега – ясно... Всичките – големи играчи. Едри риби. Дебели вратове. Ама тоя миризлив нещастник, пропит с номенклатура до корените на опадалата си косичка... защо него?”

- Във връзка с новото убийство, което беше извършено вчера в София... мога да заявя... – мисълта на Асен Филипов препускаше мълниеносно, но езикът му се плетеше като на смотан пияница.

„И най-вече – защо по този начин?”

- Че има ново, нетипично обстоятелство, което сериозно различава случая от предишните. Оръдието на престъплението са два японски самурайски меча. Открити са в контейнер за боклук недалеч от местопрестъплението. Предстои да установим подробности.

Филипов изстреля последните думи като картечница и бутна рязко стола назад. След това стана и напусна залата за пресконференции с припряни, подтичващи крачки. Зад гърба му изригна вулкан от извикани журналистически въпроси и разщракали се фотоапарати.

В момента, в който затвори вратата след себе си, Филипов усети вибрацията на мобилния си телефон в джоба. Той го погледна, само колкото да се увери, че е поредната напориста журналистка. Не. На светещото екранче пишеше с големи букви: SHEFA.

-Ало, Филипов! – сопна се началството. – Слушай к’во... Стига си се моткал с тая работа! Четри дена вече кървища, ти нищо не правиш!

Филипов замълча виновно. Просто го чакаше да се накрещи. Шефчето смени тона, мина на бащинско назидание.

- Виж, ако трябва допълнителни работи ще ти осигуря, малко момчета ще ти дам, да попребият тоя-оня, да разберат к’во става... Само гледай да я оправиш работата, че... Абе нали знаеш какво е положението. Айде!

„Знам какво е положението, продажна гад такава.” - помисли си Филипов, докато затваряше. „Я братлетата на Зипъра, я шефът на металургичния комбинат са ти бутнали някоя мръсна хилядарка, за да набараш тия, дето са гръмнали техния човек. Пък те после сами ще се погрижат, само да ги знаят кои са. Кой ни бръсне да ги арестуваме, пък да ги затваряме – има по-преки пътища...” .

Филипов натовари умореното си тяло в колата, гушнал нежно ръчната си чанта, пълна със следствени материали. После се устреми право към къщи. Щеше да прекара няколко часа в депресиращи размисли под душа, а после – да се напие сам и да заспи безпаметен сън. Пък утре – ще видим.

Тъкмо наближаваше един светофар, когато телефонът му пак почна да вибрира. Реши да не го пренебрегва – началството мразеше да не му вдигат. Филипов натисна малкото копче, без да погледне екрана и рече едно уморено „ало”.

-Ало, Иван съм. – чу се отсреща. – Ти тръгна ли си? Връщай се, брат. Гръмнаха началството.

Филипов скочи на спирачките. Отзад се изви протяжна и истерична какфония от клаксони.

-КАК?!
-Гръмнаха го, да, в кабинета. Както си седял след работно време. Гръмнаха го, наистина. Мъртъв е.
- Това го разбрах, попитах те КАК го гръмнаха?
- А, с един куршум, право между очите. Тъй както си седял...

Филипов хвърли телефона, направи безумен обратен завой и даде газ. Колата зафуча до пълно стапяне на лагерите. В зеницата на младия следовател гореше страховит пламък. Дните на бандата на Поетите бяха преброени.

Следва продължение.

Първи ден. и  Втори ден.

- Добре, мисли... - говореше си сам Филипов в утринния сумрак на кабинета си. – Гранатомети и автомати с изтрити серийни номера, без отпечатъци. Влакна... намерили са по тях влакна от зелено сукно, вероятно армейско. Значи откраднали са ги от военните... или просто са ги купили...
- И как така никой нищо не е видял, бе! Егати държава, ‘начи! ‘Сички са се скрили по ъглите като мишки!
- Три жертви... обаче без връзка помежду си... Оказа се, че Зипъра и Пламенов не само не били дружки, ами се мразели в червата... Да не би хората на единия да връщат на другия... Мне, тогава тоя последния, дето са го гръмнали, какво общо има... Чакай да го погледна пак...

Филипов разстели пред себе си снимките от убийството като тесте карти. Господин Важна клечка, Ванчо Конев – магнат на бизнеса с дребни плюшени играчки в цяла Южна България, седеше в удобното кресло в кабинета си, зад голямо махагоново бюро. Само малката червена дупчица в челото му подсказваше, че той вече се е преселил на място, където парите няма да му трябват.

В тефтерчето му с телефонни номера, разтворено пред него на махагоновото бюро, ръката на убиеца бе написала с дребен спретнат почерк: "В юмрукът си стискаме правда. От дулата ни струи наказание."

- Така... това го разбрах – иска да ни кажат нещо. В смисъл, освен това, че има поетични наклонности...

Филипов закри очи с длан. Нищо не разбираше... пълна мъгла. Надали изобщо щеше да реши

- Почеркът! – извика Филипов. – Почеркът е различен! Единият беше разкривен, другия – красив, сега тоя е ситен. Значи не е един убиец – няколко са! Двама тука и един в провинцията – значи имат интерес из цялата страна. Значи са големи играчи...

Филипов скочи на крака и започна да обикаля из стаята. Дума по дума, стъпка по стъпка, той градеше пътя си към истината за тайнствените показни убийства.

А в това време, в столицата и в градовете в цялата страна, мутри, наети биячи, корумпирани ченгета и квартални главорези биеха, мачкаха, звъняха по врати и телефони. Наркопласьори, търговци на оръжие, собственици на крайморски дискотеки, подкупни чиновници се кълняха с разкървавени устни и жални сълзи, че не знаят, не са виждали, не са чували... Дръзките и безпощадни убийци-поети тънеха в мрака на неизвестното.

Първата част - тук.

- Прилича ми на някакъв невзривен снаряд. – заключи някакъв компетентен специалист от системата на МВР и се обади на сапьорите, за да дойдат да си приберат опасната бомба.

Капсулата от бляскав бял метал, сгушена в противоударна баласта и скромно кафяво кашонче, замина за полигона. Там тя щеше за кратко да сподели компанията на сочно блокче тротил, а след това – да се разпилее в многобройните пламтящи частици на взрива. И тайнственото й съдържание щеше да се върне в природния кръговрат и прашинка по прашинка да се впие в сухите горски почви на Шоплука.

Но само ако случаят с убития наркобос не се беше озовал на бюрото на следователя Асен Филипов. Той беше едно от симпатичните изключения в системата. Един от хората, които не пуфтяха тежко, когато отиват на работа и които не се търкалят в омагьосания кръг на порочни практики, шуробаджанащина и дребни подкупи. Казваха му Работливия Асенчо – за да го различават от Дебелия Асен, с когото работеше в една стая. Дебелият Асен вчера беше на оглед на масовото убийство, но си взе отпуска (за трети път тоя месец), защото му беше прекалено жежко, за да работи.
Работливият Асенчо само това чакаше и временно пое случая с разстреляния наркобос, докато дебелакът се върне на работа.

- Ало, Иване... Филипов съм. Абе ти си правил огледа на убийството на Зипъра вчера, нали?
- Ъъъ... да. – смотолеви криминалистът в слушалката.
- Абе тука има някакво метално тяло... написал си ми... абе що тука си го написал, виж, другите работи до трупа на шофьора са десет реда по-нагоре.
- Еми... не го бях видял... Дебелият я видя и тогава...

В това време от бръмчащото евтино радио на бюрото на Филипов се изви приятен женски глас:

- Само ден след показния разстрел на Николай Пенев – Зипъра, в столицата беше извършено ново ужасяващо убийство. Жертва този път стана висш чиновник – заместник-директора на Агенция „Митници” Иван Пламенов. Пламенов е бил застрелян днес на обед пред дома си с няколко откоса от автоматично оръжие. Пламенов е заместник-директор на митниците от шест месеца, преди това е работил седем години на ГКПП „Капитан Андреево”. Източници, пожелали да останат анонимни, сочат Пламенов за бивш близък бизнес партньор на убития вчера мафиот...”

Китайското радио изпращя и премина на нечленоразделно бучене. Филипов седеше замлъкнал зад бюрото си и само смешното подрънкване на стария вентилатор разбиваше драмата на ситуацията.

- Иване, намери ми т’ва метално тяло, ако ще да ти излезе по-скъпо от двучасов секс с елитна манекенка.
- Ъъ... – изгъгна Иван насреща.
- Няма „ъ”! Действай!

Филипов тресна телефона, рипна от въртящия се стол и се втурна по коридора към стаята на началството.

- Искам и тоя случай! – почти кресна Филипов на началник-отдела.
Началството го фиксира изпод рунтавите си посивели вежди с изпитателен кагебистки поглед и рече:
- Спокойно...
Филипов се усмири и повтори думите, но този път с повече чиновническо смирение. Нов изпитателен кагебистки поглед.
- Да знаеш, че те пускам само щото другите са отпускари и щото виждам, че искаш да се докажеш... Само леко на завоите!
- Слуш’! – по военному каза Филипов и изхвърча от стаята.

„Тъпак!” - помисли си началството. „Ще умреш без време... Нищо – все някой трябва да умира от време – на време. Трябва да има уважение към традициите”.

Филипов вече летеше със служебна кола към панелката, пред която беше разстрелян митничарят. А самият той седеше мъртъв, в гротескно смешна поза, с увиснала челюст и проточени кървави лиги от надупчените дробове. В едното му око беше забит щика на „Калашника”, с който го разстреляха. Цялата тази картинка красеше парче мукава с разкривени червени букви: Той искаше злато, а получи само олово.

В това време Иван стигна до капсулата. Преди сапьорите да са я пръснали на атоми. Добре, че всичко в тая държава ставаше мудно...
В капсулата имаше навито на руло парче бяла офис хартия, украсено с нечий изящен почерк: В сърцата ни има гняв, в неговото – куршум.

В двата края на града двама мъже се взираха в две кратки литературни произведения, написани от ръка, отнела човешки живот. В двата края на града, двамата мъже изругаха по един и същи начин:

- ‘Баааси! Мутрите вече убиват с поезия!

Меката топлина на септемврийския следобед лека-полека угасна в приятната есенна вечер. Топлият ден отстъпи на хладната нощ, а тя - на сурова сутрин. Китайското радио в кабинета на Филипов изпращя: „Прекъсваме програмата за извънредни новини. Поредно дръзко убийство, този път в центъра на голям провинциален град. Жертвата е...”

Тъмните стъкла на джипа се пръснаха на дребни парченца. През прозорците блъвна бурният пламък от взривения резервоар. Хората вътре не успяха дори да извикат от болка. Обвитото в пламъци тяло на шофьора се свлече на земята през избитата от пантите си врата. Овъглената плът се срещна с прахоляка върху асфалта.

Секунда по-късно последният автомобил в колоната също лумна в адски пожар. Луксозната лимузина в средата – колата на шефа, остана заклещена в огнения капан. „Свърши се” – помислиха си хората вътре. И бяха прави.

По черната ламарина на Мерцедеса разцъфтяха хиляди пробойни от автоматни откоси. В купето се разхвърчаха куршуми, разбито стъкло и фонтани от кръв.

-----------------------------------

- Професионалисти. – хладно рече следователят и забърса потта по косматия си врат. – Не са им дали да мръднат.

Сред засъхналите на августовското слънце локви кръв се търкаляха няколкостотин гилзи и двете безполезни метални тръби на гранатомети за еднократна употреба. Затихващите пламъци от взривените джипове очакваха пожарната кола да им сложи край. По улицата и в превърнатите в безполезни метални отпадъци автомобили се въргаляха петнайсетина смлени, надупчени и обгорени тела.

За по-малко от минута един от господарите на наркотрафика в България и елитната му охрана бяха получили еднопосочен билет за Ада.

Следователят пак забърса потта с месеста длан, този път от челото и попилите влагата мустаци. Жегата не му понасяше. Той изтръска капчиците пот и те попиха за миг в асфалта. Следователят тъкмо се беше вторачил в това как потта му се изпари за секунди от нажежената настилка, когато дразнещ блясък улови окото му. Той премести поглед. Лъскава капсула от бял метал се търкаляше на асфалта до обгорения труп на шофьора на джипа.

- Ей, Иване! – викна следователят и свирна през зъби. – Т’ва що няма номер?
Криминалистът се откъсна за малко от фотосесията на надупчения като сито наркобос и се извърна, за да види кое е „т’ва” веществено доказателство, което опитното му око беше пропуснало да опише, очертае и номерира.

- Наистина съм го пропуснал... – смотолеви той леко стъписан. – Ей сега...
- Айде гледай малко, де! – сопна се следователят и важно-важно поглади дебелия си корем, доволен, че се е скарал на някого.

Календарът отбелязваше последния ден на жежкия август – последният ден за годината с непоносима 40-градусова жега, последният ден на лятото, последният ден от живота на един наркобос. На пръв поглед –един не чак толкова различен ден в тази стенеща от жега, мръсни сделки и корупция субтропическа страна. Но само на пръв поглед. Защото никой още не беше хвърлил така важния втори поглед – върху съдържанието на капсулата от лъскав бял метал.

Следва продължение