Как се създават легенди

Хаотични мисли за свободата, саможертвата, любовта, предателството, изгнанието, пречупени през погледа на четирима млади хора.

Това е историята на Праксител, Силен, Лекарят и Тъжна. Някога те имали други имена, но останали в историята с тези. Този разказ може и да не съответства на историческата истина, но е толкова красив и тъжен, че може някога и да се е случил. ...

Праксител
Той бил млад мъж, в разцвета на силите си, здрав и жилав. Лицето му било като изваяно от Праксител. Затова ще го наричам Праксител. Бил достатъчно заможен, имал собствена къща, собствено оръжие, добър бизнес. И голямо сърце. Не можел да се примири с робството и затова отделял от своите средства, за да купува оръжие, боеприпаси и други ресурси за една бъдеща армия. Отделял и от свободното си време, за да се упражнява в изкуството на боя и да убеждава други мъже да го последват в това нелеко дело – свободата на неговото отечество. Да бъдат свободни не само от чуждите поробители, но и от своите, станали наместници и проводници на волята на чужденците. Само че като почти всеки млад човек бил изгарян от съмнения и нетърпение, искал нещата да се случват по възможност веднага. И друг един проблем имал той, но за него – по-късно. Праксител бил влюбен в Онази Мила жена, която имала прекрасни очи и чакал да навърши необходимата възраст, за да поиска ръката й. Независимо, че тя му се падала далечна роднина, той смятал, че Тя няма начин да му откаже. Затова подходил с младежки ентусиазъм и „самонадеяност”, а не оставил на по-възрастните мъже да свършат тази работа. Те биха й разказали за дълга, за необходимостта и сигурно Тя би казала „Да” въпреки физическия му недъг. Но Праксител бил толкова сигурен и толкова заслепен в любовта си, че лично й направил предложението за съвместен живот. Отказът й, примесен със смях, садистично се забил като парчета стъкло в сърцето му. Стиснал зъби Праксител и ампутирал болката. Понеже бил далечен роднина на Онази Мила жена трябвало да помисли да я задоми. Те нямали други близки роднини. И така Праксител я дал за жена на много по-възрастен мъж от нея. Тя имала хляб и покрив над главата си, но очите й помръкнали и тя се превърнала в Тъжна.

Силен
Той имал силата на трима млади мъже, бил здрав като бик, можел с усилие да метне по два чувала брашно на всяка от плешките си и да ги занесе от склада до пристанището без видима умора. Но нямал достатъчно средства, за да се изпълни мечтата му за свой дом и семейство. Затова трябваше да придружава пратки от една страна в друга като охрана, да се бие с разбойниците и да доставя стоката благополучно до местонахождението й. Трябваше да придружи още около десет експедиции, за да може местният лихвар да му отпусне заем и да започне собствен бизнес, което пък щеше да му позволи да построи свой собствен дом. Такива мисли се въртяха из главата на Силен, докато придружаваше поредната пратка шафран и коприна. Разбойниците ги изненадаха в теснината. Бяха много повече като численост. Копието прободе гърлото на Силен и той изпадна в безтегловност, пулсът му почти спря. Това и го спаси, защото разбойниците го помислиха за умрял и не се занимаваха повече с него.

Праксител яздеше и мислеше как да привлече още хора без тайната да бъде разкрита от наместниците. Трябваше постоянно да изпитва и проверява малката си армия. Той търсеше прикрити места, където да се упражняват в изкуството на боя. Тогава забеляза лешоядите. Бързо се озова на мястото. Допря пръсти до огромния мъж, от чието гърло стърчеше копие. Дишаше. Праксител направи импровизирана носилка и сложи ранения мъж в нея. Завърза я здраво за коня и потегли бавно към дома си. Този мъж щеше да живее.

Силен се събуди от остра болка. Опита се да каже нещо, но само нечленоразделни звуци излизаха от устата му. Прокара пръсти по лицето си, остра брада беше набола. Показа с жестове на мъжа в стаята, че иска огледало, за да се избръсне. Отговорът беше отрицателно поклащане на глава. Силен настоя. ... От огледалото го гледаше обезобразено лице, не можеше да говори, цялото тяло го болеше. Не искаше да живее. Праксител позна този отчаян поглед. Тогава той взе решение, което за втори път спаси живота на Силен. Свалил мантията от тялото си и се обърнал към него с гръб:
- Виж! Мислиш ли, че ми е лесно да живея така? (Праксител сочеше гърбицата си.) И какво като съм млад, заможен и силен, а лицето ми като изваяно от скулптор? Дори тя не пожела да се омъжи за мен. Не си толкова зле. Може да си пуснеш брада, която ще прикрие белезите ти, а това, че не можеш да говориш, ще ти е само от полза. Така другите хора няма да се крият от теб и няма да млъкват по средата на приказките си, когато влезеш при тях.
Силен остана да работи за Праксител. Направи така, както той му каза. Пусна си брада, която прикриваше белезите му и не изглеждаше толкова страшно. Дори жените вече се заглеждаха с интерес по него. Двамата общуваха на езика на знаците. Дните вървели по познатия начин, когато в града се появил нов човек.

Лекарят
Той бил пребродил много земи. Учил при различни мъдреци. Усвоил тайните на хирургията, фитотерапията, психологията. Нямало какво повече да научи от своите наставници, но продължавал да търси. Време било да се завърне в своя роден край и да помага на другите със своите знания и умения. Така в един ден той купил запустялата къща в съседство до дома на Праксител и се заселил в града. Праксител посрещнал своя съсед добронамерено. Очите на този мъж излъчвали спокойствие, а дългите му до раменете коси отразявали блясъка на слънчевите лъчи. Смокините в запустелия някога двор отново се отрупали с плодове. Лекарят берял треви от близките хълмове, събирал минерали, вглъбено се занимавал с някакви свои дела и не се карал на  децата, които играели на криеница в двора му. Започнал да лекува своите съграждани. Помогнал на всички потърсили помощ, защото бил много добър Лекар. Силен събрал смелост и един ден показал на Праксител, че иска да посетят своя съсед, за да го попита дали може да го излекува.

- Да, мога да помогна, обърнал се Лекарят към Праксител. – Ще трябва да купиш...
 После се обърнал към Силен: - Ще бъде бавно и болезнено. Съгласен ли си да се подложиш на това?
В сърцето на Силен трепнала надежда, погледнал в очите на мъжа и кимнал в знак на съгласие. Имал пълно доверие на своя Лекар. ... Операцията била дълга и болезнена. Лекарят възстановил счупената челюст на Силен и езика му. – Сега идва най-трудното. Не трябва да се опитваш да говориш. Ще работиш само с мен и много бавно. – Праксител също бил на мнение, че е добре Силен след като проговори, да се държи както досега. Той имал нужда от своите Очи и Уши. Праксител вече се замислял как да привлече повече хора за делото си. Вече не се издържало. А той самият нямало как да поведе хората с тази гърбица. Въпреки уважението им към него. Имал нужда от човек с изразена харизматичност. Новият им съгражданин бил идеален за водач. А и фактът как ще помогне на Силен да проговори щеше да е в негова полза. Щеше да му каже: „Говори!” и Силен щеше да проговори. Не беше нужно обикновените хора да знаят за операцията и продължителната терапия.
Нататък е ясно – Лекарят станал лице на борбата срещу поробителите. Неговите харизматичност и способности си казали думата. Хората само като го погледнели в очите и били готови в огъня да стъпят заради него. Дори очите на Тъжна отново засияли, след като се запознала с него. След смъртта на много по-възрастния си съпруг тя станала последовател на делото на Праксител и Лекарят. Армията се умножавала с часове. Разбира се всичкото това движение не останало скрито от Наместника. Той бил опитен, а имал очи и уши навсякъде. Трябвало да приключи този бунт още в зародиш. И тогава пуснал слуха за предателството на Праксител, арестувал Лекаря и опитал да се споразумее с него. Но странно този мъж не го било грижа за живота му, приел да се жертва в името на Свободата. Наместникът нямал друг избор освен да осъди на смърт харизматичния лидер. Като няма кого да следват, ще се разотидат. Нямат ли герой, мечтите на обикновените хора умират. Гневът на хората се насочил към Праксител, а Лекарят, когото до скоро искали да носят на ръце, днес замеряли с камъни. Той станал изкупителната жертва. Тогава на Силен му хрумнала една идея, с чието осъществяване Праксител се нагърбил. Организацията била лесна – палатка, вино, проститутки. А после лесно убили пияните войници, пазещи гробницата с тялото. Силен, както стана ясно в началото на разказа нямал проблем да отмести тежкия камък, да извади тялото и после отново да сложи камъка, все едно нищо не е било. Погребали Лекаря тайно. Праксител се извинил, че забравил нещо и ей сега ще се върне. Така и не се върнал. Силен го намерил да виси на едно самотно дърво край пътя. Погребал и него.
Когато последователите на Лекаря отишли след три дни да измият тялото и да изпълнят ритуалите, с мъка отворили гробницата. Изненадата им била голяма, тялото не било там. От уста на уста тръгнал слухът, че Той е жив. ... Така се родила една легенда.

А всъщност себеотрицание се иска
от лидерство да се откажеш доброволно.
Изопачена, истината те притиска...

Не било трудно за Наместника да разбере какво се е случило. Единственият участник в тези събития останал Силен. Наместникът пуснал своите „хрътки” след него. Силен загубил спокойствието си, съня си, местел се постоянно от град в град. Докато един ден го достигнала вестта, че наместникът е починал. Отдъхнал си Силен, вече можело да се сбъдне мечтата му за дом и семейство. Платил със 17 години от живота си за това. И да напише историята за Праксител и Лекаря. До нас са достигнали само сълзите на Тъжна и тетрадката на Силен.  И вярата в медицината, подплатена със сериозни знания и умения, голяма човечност и много добра организация. ...

 Легенди и предания. Във всяка легенда има и истина, а каква е тя, истината за България?

Който има очи, да гледа, който има уши, да слуша...Така от край време започвали да говорят вестителите пред насъбрания народ.

....И той, българският конник продължава да върви по своя безкраен път, защото огънят угасва, но не изстива. Вятърът отлита,но пак се появява. Водата винаги тече по нанадолнището. Колкото и високо да хвърлиш камък, той пак на земята ще падне...

   Дъх от дъха на вятъра. Пламък, от пламъка на българщината.

 

  Легенда за мартеницата" - Васил Станилов,1982 г.

    Към читателите: "Приятелю, Скъперницата-история е пренесла през вековете оскъдни сведения за нас - българите. Ние знаем твърде малко за прадедите ни, избрали земята, която е наша опора, наша твърдина или на езика на прабългарите:наш агъл. Опитах се от пясъка на времето да пресея една легенда. Легендата за мартеницата! В нея използвах думи, които днес звучат като непознати. Всъщност за едни се знае, а за други се предполага, че са останали от прадядовците ни, които наричам българи, тъй като те самите са се назовавали така. Не ме съди строго!"

    Случило се през лятото на 642 година. Канартикинът Баян /първородният син на хана/ повел четиримата си братя Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек на лов към устието на Дуна-река. Сестра им Хуба, която като всяка българка стояла на седлото не по-зле от братята си, пожелала да ги придружи.

    Дълго яздили петимата прабългарски князе и младата княгиня. На рамото на всеки от тях нетърпеливо размахвал криле верен каргуй/сокол/ в очакване да се спусне към плячката.

    Препускали хранените коне и копитата им сякаш отмервали ритъма на български танц. Верни чиготи отговаряли с живота си за първородния син на хана, братята му и за сестра им.

    Когато слънцето за пети път се показало зад планината, която другите наричали Българска, а българите - Юндола, което ще рече Конска, дружината навлязла в гъстите гори на делтата на Дуна-река.

    Три дни бродили братята и Хуба покрай делтата, три дни газили мочурища и се провирали през шубраци и бръшлян. На четвъртия излезли на открито. Пред тях се ширнала Дуна. Шестимата,затаили дъх, отпуснати на седлата, съзерцавали неспирния бяг на Великата река. Стояли и си спомняли песните на баби и прабаби за нея. Песни в които се разказвало за подвизите на Ирник, Бузан и Заверган....

    Изведнъж пред ездачите на малко възвишение, застанал цял в бяла светлина грамаден сребърен рогач. Върху главата му сякаш било порасло заскрежено дърво. Запънал предни крака, рогачът не мърдал.

    Аспарух без да сваля поглед от елена, поставил стрела на тетивата и я опънал. Бялото същество продължило да стои неподвижно. Хуба посегнала и отместила лъка на брат си и стрелата със съскане изчезнала в блатната растителност.

    Еленът не се уплашил от хората, а на скокове навлязъл в реката и се понесъл към другия бряг. Там имало брод!

    Хуба, без да откъсва очи от красивото животно, продължила да шепне на брат си Аспарух да не убива елена. Братята и също били вторачили очи в рогача, който като на сън се отдалечавал в реката, скок след скок, бавно, бавно, бавно. Едва когато излязъл отсреща и застанал сред гъстите борове като искрящ бисер с атлазена наметка, те се спогледали удивени.

    Рогачът им заприличал на дух, който им сочел път, но накъде? Навярно това бил пътят, по който са минали татко Ирник, Бузан и Заверган. През този брод са минавали хранени коне, ако не са минавали, сега щели да минат и Баян вдигнал коня си на задни крака. Братята му се прилепили до шиите на своите коне, готови да го последват.

   В този момент Хуба видяла някакъв каргуй да кръжи над тях. Сигурно носел вест от Абаба - столицата на Велика Кубратова България, която гърците наричали Фанагория.

    И наистина, птицата като камък се спуснала надолу и кацнала на Баяновото рамо. Бил един от неговите хранени каргуи, от тези, които можели да намерят господаря си и вдън земя да е пропаднал. На крака му имало вързан черен конец.

    Сякаш черна мълния поразила сърцата на младите ловци. Зла вест ги канела да тръгнат на път. Хранените коне се понесли към престолния град. Чиготите /конниците/ едва успявали да ги следват. Най-отзад летели каргуите. Техните крила били слаби да надмогнат обичта, която тласкала рожбите към агъла на техния стар баща.

    Край одъра на Кубрат горял буен огън. По ъглите тъжно висели бойните хоругви, видели славни победи. Кубрат топлел изстиващите си си нозе, но огънят в кръвта му бавно гаснел, въпреки че голите му пети докосвали живи въглени. Край него били насядали бойците, сражавали се в не една битка за Велика България. Редели словата си бавно и с достолепие и всеки казвал, че както ханът-обединител реши, така ще е най-добре. Както били следвали волята му и били побеждавали враговете, така и сетната му воля щели да изпълнят.

    Последен взел думата кавхан /върховен командир/ Чако. Много стар бил той и отдавна бил забравил колко тежи българската сабя, но умът му бил по-остър от нея....

    От времето, когато била посадена в утробата на майката-земя семката на българите, техният ластар се влачел, разклонявал, но не умирал. Оттогава всяка пъпка, всяка издънка знаела кое да се слага най-отпред. Когато враг нападал българите, багатурите, бойците се хвърляли върху него със сабя в ръка и гинели без страх, защото зад тях били жените и децата, но не техните жени и деца, а продължителите на името българско.

    До сега от устата на канаювиги /велик хан, хан на хановете/ Кубрат не била излизала нито една погрешна заповед към бойците. Последната воля на хана обаче била да остави ханството и на петимата си сина. Преданията разказват, че някогашните ханове убивали всичките си синове, с изключение на един, наследникът на златната сабя.

    Хан Кубрат оставял ханството и на петимата си синове,защото петима пет пъти по-добре ще съдят и пет пъти по-силно ще бранят България. Сега, когато студът щял да стигне до сърцето на хана, най му била мила кръвта на синовете му. Отгледал ги като малки вълчета. Кумис са лочили от шепите му. Не можел един да направи хан, а другите да прати на дръвника или да ги прогони да се скитат по чужди земи.

    Петимата синове влезли в стаята на хан Кубрат и без да погледнат никого се хвърлили ничком пред постелята на своя татко.

    Ханът наредил на стражите да влязат. Боилите изтръпнали. Нима старият хан все пак е решил да се вслуша в съвета на кавхан Чако? Нима хан Кубрат ще изпълни завета на дедите си?

    Със сетни сили ханът заповядал да му дадат пет копия и да ги вържат на сноп.След това тържествено попитал синовете си - Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек кой от тях се наема да счупи този сноп. Никой от петимата не помръднал. Това се харесало на канаювиги Кубрат. После кимнал на канартикина, първородния Баян да опита първи. Покорно се навел синът и сграбчил наръча. Сухото дърво на дръжките само изпукало. След него опитали и останалите. Снопът не се поддал на яките десници на нито един от тях.

    Кубрат с охкане посегнал към кордата. Взел едно копие и го допрял до коляното си. Дръжката изпращяла и се счупила. След това втора, трета, четвърта, пета. Усмихнали се ханските синове. Това ли било? Не, не било само това. Баща им искал да им каже нещо друго.

    Владетелят вдигнал ръка. Оставял той на своите синове своята бащина заръка. Оставял им своя народ, чиготи и багатури, копията им, хранените им коне. Заръчал ханът да владеят всичко общо и да не се делят,з а да не ги пречупят враговете им. Заклел ги хан Кубрат в името на Тангра да не се делят и да не враждуват помежду си, защото името на България не бивало да бъде заличено от лицето на земята. Ако престъпели клетвата му, ханът ги проклел да станат роби и роби да раждат...

    Петимата синове на хан Кубрат се изправили и навели глави във високо скръстените си ръце. Не искали никой да ги види,че плачат пред мъртвото тяло на старият им баща.

     Навън писнала гайда. Тъпан забил тъжно и напрегнато. Думтенето му се понесло навред, където имало български племена, за да съобщи за смъртта на канаювиги Кубрат, създателят на Велика България. Полетяло слънцето и като тъпан задумкало,за да узнае целият свят, че е умрял голям воин и човек..

    Много хора се раждат на земята,но малцина умират човеци.

    Скърцали колелата на талигите. Чаткали копитата на впрегатните, ездитните и хранените коне.Неусетно гаснело дневното светило. И в прехода между деня и нощта се раждала нова мелодия и нова песен. От време на време в песента се втурвал един спомен - споменът за неотдавнашни битки с кръвожадния поробител..

    Изведнъж един друг глас потопил в себе си всичко останало. Дуна-река! Хан Аспарух със своя народ стигнал до голямата река. Реката, за която бил чувал от прадядовците, с които хан Заверган обсаждал Константинопол. Реката, която още пеела песни за победите на Бузан. Реката, която скрила навремето Ирник.

    Ханът отишъл до брега да се срещне очи в очи с великата Дуна-река.

    Насаме! Да и припомни предишната среща. Аспарух търсел познатия брод. Ослушвал се да чуе гласа на водите. Затихвал ромонът на реката. Тя искала да чуе сърцето на човека. Застанал на брега, Аспарух си спомнял...

    Горяла Абаба - Кубратовата столица. Горяла Велика България. Гинел българският народ. Плачели сърцата на Кубратовите синове, защото с цялото бедствие, което ги било сполетяло, на тях им се било случило най-лошото. Хазарският хаган Ашина бил пленил сестра им Хуба. Да се сражават с нашественика означавало да осъдят на смърт родната си сестра. Да бягат - значело да я изоставят. Петимата братя наистина не знаели какво да сторят.

    В деня на последната битка пред тях се появил самият хаган Ашина. Всемогъщият хаган Ашина приветствал петимата братя от рода Дуло, което ще рече Хранени или силни коне. Родът, който се славел с това, че вдигнал на бой уногурите, кутригурите, котрагите, купибългарите, дучибългарите и чдарбългарите срещу тюрките и разпрострели по цял свят славата на Голяма България, на Велика България.

    Ашина искал от тях да му се подчинят и да се поклонят пред него като господар, а всички други права да си запазят - земите и племената. Докато Ашина говорел с братята и, Хуба се опитала да се прониже с нож. Хаганът наредил да вържат ръцете и, за да и бъде попречено за следващи такива опити.

    Хуба казала на братята си да бягат и да не мислят за нея. Българските племена да спасяват, тъй като тя била нищожна цена за свободата на българите.

    Войските стояли една срещу друга притихнали. Само откъм стана на българите се чувал глух тътен. Тъпан ли било или туптенето на сърцата им, което се сливало в едно силно туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп....

    Баян останал със сестра си Хуба и признал господството на хазарския хаган. Котраг се отправил на север, а Аспарух, Кубер и Алцек - на юг, да търсят земя без поробители. Те тайно се разбрали с Хуба, че когато намерят свободна земя за своите племена ще и изпратят каргуй със вързан златен конец на крака.

    Стоял Аспарух на брега на Дуна-река и си спомнял...Ашина приел при себе си Баян за кавхан, но на другите братя не простил непокорството и тръгнал да ги накаже. Чиготите се сражавали люто с хазарските преследвачи. Хранените Аспарухови мъже гинели един след друг, бранейки племето от робството, което препускало по петите им.

    Българите трябвало да избират или водите на Дуна, или стрелите на хазарите. Алцек и Кубер пратили вест, че ще се оттеглят нагоре по реката да търсят брод. Къде е бродът на дедите им? Дуна пазела тайнате си. Влачела уморено мътните си води и не давала никакъв знак....

    Когато третият Кубратов син вече си мислел, че Тангра го е изоставил и забравил...на отсрещния бряг се появил сребърният елен. С няколко скока преминал реката. Постоял малко на сушата, изтръскал се и с рев като боен рог се понесъл обратно.

    Аспарух вече знаел - това е белег от Тангра! Знамение за него и племето му! Дал знак и тъпаните задумкали. С лявата ръка ханът сочел брода на жените и децата, а с дясната канел войската да го следва на бой.

    Хуба чакала вест от братята си. Двамата с Баян разбрали, че Котраг е намерил паша за конете си на север от Болга-река, но вест, че е намерил свободата, кой знае защо не пращал. Един ден, един от последните дни на зимата на прозореца кацнал каргуй! Хуба го познала. Това бил храненият каргуй на Аспарух. На единият крак лъщял златен конец.

    Аспарух бил намерил свобода за народа си! Хуба и Бат Баян тайно напуснали двореца на Ашина с голяма чиготска дружина. Разбрал за бягството им, хазарският хаган изпратил след тях най-бързите конници. Врагът бил по петите на бегълците. Пред тях - Дуна, зад тях хазарите.

    Кубратовата щерка вързала дълъг бял конец за крака на каргуя и го пуснала да полети, брод да намери, при Аспарух да ги заведе. В този момент просъскала хазарска стрела и Баян политнал напред. Конецът започнал да се изплъзва от ръката му. Цялото кълбо полека се размотавало и се обагряло от ранения Баян.

    На отвъдния бряг се появил Бял Конник! Хазарите обърнали коне и побегнали. Те знаели кой е той - Аспарух. След като и последния от Баяновата дружина минал през брода, Аспарух прегърнал сестра си и я повел към агъла, високо в планината. Когато стигнали горе на билото, братът изтрил сълзите на Хуба и дал знак, че ще говори. Глашатаи повтаряли думите му един след друг, за да ги чуят всички българи.

--Братя - извисил глас младият хан. Една заръка ни остави канаювиги Кубрат - моят баща: да не се делим и разделяме - и ние не я изпълнихме. Сега плащаме с кръв. С братска кръв.

    Хан Аспарух вдигнал високо кървавия конец и тръгнал сред войниците. Воините падали по очи на земята. Аспарух ги вдигал и ги закичвал с бяло-алената нишка. И когато конецът свършил, той-колобърът на всички българи коленичил и издигнал глас:

--О, Тангра, създателю на всички сътворени неща. Небе, което подчинява всички на своя ред, направи така, че когато потрябва, тези късчета да се съединят отново в едно цяло без начало и без край.....

    Така се е родил един от най-хубавите български празници-празникът да се кичим с мартеници. Затова ние, българите, на първия ден от пролетния месец, който днес наричаме Март, се закичваме с бяло-ален конец, та нишката, която ни свързва, да не се прекъсва.

    За сме здрави! Да сме весели! Да сме щастливи! Да сме българи!

    С хубост срещу злото - как хубаво го е казал народът!

 Легенди и предания. Във всяка легенда има и истина, а каква е тя, истината за България?

Който има очи, да гледа, който има уши, да слуша...Така от край време започвали да говорят вестителите пред насъбрания народ.

....И той, българският конник продължава да върви по своя безкраен път, защото огънят угасва, но не изстива. Вятърът отлита,но пак се появява. Водата винаги тече по нанадолнището. Колкото и високо да хвърлиш камък, той пак на земята ще падне...

Дъх от дъха на вятъра. Пламък, от пламъка на българщината.


Легенда за мартеницата" - Васил Станилов,1982 г.

Към читателите: "Приятелю, Скъперницата-история е пренесла през вековете оскъдни сведения за нас - българите. Ние знаем твърде малко за прадедите ни, избрали земята, която е наша опора, наша твърдина или на езика на прабългарите:наш агъл. Опитах се от пясъка на времето да пресея една легенда. Легендата за мартеницата! В нея използвах думи, които днес звучат като непознати. Всъщност за едни се знае, а за други се предполага, че са останали от прадядовците ни, които наричам българи, тъй като те самите са се назовавали така. Не ме съди строго!"

Случило се през лятото на 642 година. Канартикинът Баян /първородният син на хана/ повел четиримата си братя Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек на лов към устието на Дуна-река. Сестра им Хуба, която като всяка българка стояла на седлото не по-зле от братята си, пожелала да ги придружи.

Дълго яздили петимата прабългарски князе и младата княгиня. На рамото на всеки от тях нетърпеливо размахвал криле верен каргуй/сокол/ в очакване да се спусне към плячката.

Препускали хранените коне и копитата им сякаш отмервали ритъма на български танц. Верни чиготи отговаряли с живота си за първородния син на хана, братята му и за сестра им.

Когато слънцето за пети път се показало зад планината, която другите наричали Българска, а българите - Юндола, което ще рече Конска, дружината навлязла в гъстите гори на делтата на Дуна-река.

Три дни бродили братята и Хуба покрай делтата, три дни газили мочурища и се провирали през шубраци и бръшлян. На четвъртия излезли на открито. Пред тях се ширнала Дуна. Шестимата,затаили дъх, отпуснати на седлата, съзерцавали неспирния бяг на Великата река. Стояли и си спомняли песните на баби и прабаби за нея. Песни в които се разказвало за подвизите на Ирник, Бузан и Заверган....

Изведнъж пред ездачите на малко възвишение, застанал цял в бяла светлина грамаден сребърен рогач. Върху главата му сякаш било порасло заскрежено дърво. Запънал предни крака, рогачът не мърдал.

Аспарух без да сваля поглед от елена, поставил стрела на тетивата и я опънал. Бялото същество продължило да стои неподвижно. Хуба посегнала и отместила лъка на брат си и стрелата със съскане изчезнала в блатната растителност.

Еленът не се уплашил от хората, а на скокове навлязъл в реката и се понесъл към другия бряг. Там имало брод!

Хуба, без да откъсва очи от красивото животно, продължила да шепне на брат си Аспарух да не убива елена. Братята и също били вторачили очи в рогача, който като на сън се отдалечавал в реката, скок след скок, бавно, бавно, бавно. Едва когато излязъл отсреща и застанал сред гъстите борове като искрящ бисер с атлазена наметка, те се спогледали удивени.

Рогачът им заприличал на дух, който им сочел път, но накъде? Навярно това бил пътят, по който са минали татко Ирник, Бузан и Заверган. През този брод са минавали хранени коне, ако не са минавали, сега щели да минат и Баян вдигнал коня си на задни крака. Братята му се прилепили до шиите на своите коне, готови да го последват.

В този момент Хуба видяла някакъв каргуй да кръжи над тях. Сигурно носел вест от Абаба - столицата на Велика Кубратова България, която гърците наричали Фанагория.

И наистина, птицата като камък се спуснала надолу и кацнала на Баяновото рамо. Бил един от неговите хранени каргуи, от тези, които можели да намерят господаря си и вдън земя да е пропаднал. На крака му имало вързан черен конец.

Сякаш черна мълния поразила сърцата на младите ловци. Зла вест ги канела да тръгнат на път. Хранените коне се понесли към престолния град. Чиготите /конниците/ едва успявали да ги следват. Най-отзад летели каргуите. Техните крила били слаби да надмогнат обичта, която тласкала рожбите към агъла на техния стар баща.

Край одъра на Кубрат горял буен огън. По ъглите тъжно висели бойните хоругви, видели славни победи. Кубрат топлел изстиващите си си нозе, но огънят в кръвта му бавно гаснел, въпреки че голите му пети докосвали живи въглени. Край него били насядали бойците, сражавали се в не една битка за Велика България. Редели словата си бавно и с достолепие и всеки казвал, че както ханът-обединител реши, така ще е най-добре. Както били следвали волята му и били побеждавали враговете, така и сетната му воля щели да изпълнят.

Последен взел думата кавхан /върховен командир/ Чако. Много стар бил той и отдавна бил забравил колко тежи българската сабя, но умът му бил по-остър от нея....

От времето, когато била посадена в утробата на майката-земя семката на българите, техният ластар се влачел, разклонявал, но не умирал. Оттогава всяка пъпка, всяка издънка знаела кое да се слага най-отпред. Когато враг нападал българите, багатурите, бойците се хвърляли върху него със сабя в ръка и гинели без страх, защото зад тях били жените и децата, но не техните жени и деца, а продължителите на името българско.

До сега от устата на канаювиги /велик хан, хан на хановете/ Кубрат не била излизала нито една погрешна заповед към бойците. Последната воля на хана обаче била да остави ханството и на петимата си сина. Преданията разказват, че някогашните ханове убивали всичките си синове, с изключение на един, наследникът на златната сабя.

Хан Кубрат оставял ханството и на петимата си синове,защото петима пет пъти по-добре ще съдят и пет пъти по-силно ще бранят България. Сега, когато студът щял да стигне до сърцето на хана, най му била мила кръвта на синовете му. Отгледал ги като малки вълчета. Кумис са лочили от шепите му. Не можел един да направи хан, а другите да прати на дръвника или да ги прогони да се скитат по чужди земи.

Петимата синове влезли в стаята на хан Кубрат и без да погледнат никого се хвърлили ничком пред постелята на своя татко.

Ханът наредил на стражите да влязат. Боилите изтръпнали. Нима старият хан все пак е решил да се вслуша в съвета на кавхан Чако? Нима хан Кубрат ще изпълни завета на дедите си?

Със сетни сили ханът заповядал да му дадат пет копия и да ги вържат на сноп.След това тържествено попитал синовете си - Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек кой от тях се наема да счупи този сноп. Никой от петимата не помръднал. Това се харесало на канаювиги Кубрат. После кимнал на канартикина, първородния Баян да опита първи. Покорно се навел синът и сграбчил наръча. Сухото дърво на дръжките само изпукало. След него опитали и останалите. Снопът не се поддал на яките десници на нито един от тях.

Кубрат с охкане посегнал към кордата. Взел едно копие и го допрял до коляното си. Дръжката изпращяла и се счупила. След това втора, трета, четвърта, пета. Усмихнали се ханските синове. Това ли било? Не, не било само това. Баща им искал да им каже нещо друго.

Владетелят вдигнал ръка. Оставял той на своите синове своята бащина заръка. Оставял им своя народ, чиготи и багатури, копията им, хранените им коне. Заръчал ханът да владеят всичко общо и да не се делят,з а да не ги пречупят враговете им. Заклел ги хан Кубрат в името на Тангра да не се делят и да не враждуват помежду си, защото името на България не бивало да бъде заличено от лицето на земята. Ако престъпели клетвата му, ханът ги проклел да станат роби и роби да раждат...

Петимата синове на хан Кубрат се изправили и навели глави във високо скръстените си ръце. Не искали никой да ги види,че плачат пред мъртвото тяло на старият им баща.

Навън писнала гайда. Тъпан забил тъжно и напрегнато. Думтенето му се понесло навред, където имало български племена, за да съобщи за смъртта на канаювиги Кубрат, създателят на Велика България. Полетяло слънцето и като тъпан задумкало,за да узнае целият свят, че е умрял голям воин и човек..

Много хора се раждат на земята,но малцина умират човеци.

Скърцали колелата на талигите. Чаткали копитата на впрегатните, ездитните и хранените коне.Неусетно гаснело дневното светило. И в прехода между деня и нощта се раждала нова мелодия и нова песен. От време на време в песента се втурвал един спомен - споменът за неотдавнашни битки с кръвожадния поробител..

Изведнъж един друг глас потопил в себе си всичко останало. Дуна-река! Хан Аспарух със своя народ стигнал до голямата река. Реката, за която бил чувал от прадядовците, с които хан Заверган обсаждал Константинопол. Реката, която още пеела песни за победите на Бузан. Реката, която скрила навремето Ирник.

Ханът отишъл до брега да се срещне очи в очи с великата Дуна-река.

Насаме! Да и припомни предишната среща. Аспарух търсел познатия брод. Ослушвал се да чуе гласа на водите. Затихвал ромонът на реката. Тя искала да чуе сърцето на човека. Застанал на брега, Аспарух си спомнял...

Горяла Абаба - Кубратовата столица. Горяла Велика България. Гинел българският народ. Плачели сърцата на Кубратовите синове, защото с цялото бедствие, което ги било сполетяло, на тях им се било случило най-лошото. Хазарският хаган Ашина бил пленил сестра им Хуба. Да се сражават с нашественика означавало да осъдят на смърт родната си сестра. Да бягат - значело да я изоставят. Петимата братя наистина не знаели какво да сторят.

В деня на последната битка пред тях се появил самият хаган Ашина. Всемогъщият хаган Ашина приветствал петимата братя от рода Дуло, което ще рече Хранени или силни коне. Родът, който се славел с това, че вдигнал на бой уногурите, кутригурите, котрагите, купибългарите, дучибългарите и чдарбългарите срещу тюрките и разпрострели по цял свят славата на Голяма България, на Велика България.

Ашина искал от тях да му се подчинят и да се поклонят пред него като господар, а всички други права да си запазят - земите и племената. Докато Ашина говорел с братята и, Хуба се опитала да се прониже с нож. Хаганът наредил да вържат ръцете и, за да и бъде попречено за следващи такива опити.

Хуба казала на братята си да бягат и да не мислят за нея. Българските племена да спасяват, тъй като тя била нищожна цена за свободата на българите.

Войските стояли една срещу друга притихнали. Само откъм стана на българите се чувал глух тътен. Тъпан ли било или туптенето на сърцата им, което се сливало в едно силно туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп....

Баян останал със сестра си Хуба и признал господството на хазарския хаган. Котраг се отправил на север, а Аспарух, Кубер и Алцек - на юг, да търсят земя без поробители. Те тайно се разбрали с Хуба, че когато намерят свободна земя за своите племена ще и изпратят каргуй със вързан златен конец на крака.

Стоял Аспарух на брега на Дуна-река и си спомнял...Ашина приел при себе си Баян за кавхан, но на другите братя не простил непокорството и тръгнал да ги накаже. Чиготите се сражавали люто с хазарските преследвачи. Хранените Аспарухови мъже гинели един след друг, бранейки племето от робството, което препускало по петите им.

Българите трябвало да избират или водите на Дуна, или стрелите на хазарите. Алцек и Кубер пратили вест, че ще се оттеглят нагоре по реката да търсят брод. Къде е бродът на дедите им? Дуна пазела тайнате си. Влачела уморено мътните си води и не давала никакъв знак....

Когато третият Кубратов син вече си мислел, че Тангра го е изоставил и забравил...на отсрещния бряг се появил сребърният елен. С няколко скока преминал реката. Постоял малко на сушата, изтръскал се и с рев като боен рог се понесъл обратно.

Аспарух вече знаел - това е белег от Тангра! Знамение за него и племето му! Дал знак и тъпаните задумкали. С лявата ръка ханът сочел брода на жените и децата, а с дясната канел войската да го следва на бой.

Хуба чакала вест от братята си. Двамата с Баян разбрали, че Котраг е намерил паша за конете си на север от Болга-река, но вест, че е намерил свободата, кой знае защо не пращал. Един ден, един от последните дни на зимата на прозореца кацнал каргуй! Хуба го познала. Това бил храненият каргуй на Аспарух. На единият крак лъщял златен конец.

Аспарух бил намерил свобода за народа си! Хуба и Бат Баян тайно напуснали двореца на Ашина с голяма чиготска дружина. Разбрал за бягството им, хазарският хаган изпратил след тях най-бързите конници. Врагът бил по петите на бегълците. Пред тях - Дуна, зад тях хазарите.

Кубратовата щерка вързала дълъг бял конец за крака на каргуя и го пуснала да полети, брод да намери, при Аспарух да ги заведе. В този момент просъскала хазарска стрела и Баян политнал напред. Конецът започнал да се изплъзва от ръката му. Цялото кълбо полека се размотавало и се обагряло от ранения Баян.

На отвъдния бряг се появил Бял Конник! Хазарите обърнали коне и побегнали. Те знаели кой е той - Аспарух. След като и последния от Баяновата дружина минал през брода, Аспарух прегърнал сестра си и я повел към агъла, високо в планината. Когато стигнали горе на билото, братът изтрил сълзите на Хуба и дал знак, че ще говори. Глашатаи повтаряли думите му един след друг, за да ги чуят всички българи.

--Братя - извисил глас младият хан. Една заръка ни остави канаювиги Кубрат - моят баща: да не се делим и разделяме - и ние не я изпълнихме. Сега плащаме с кръв. С братска кръв.

Хан Аспарух вдигнал високо кървавия конец и тръгнал сред войниците. Воините падали по очи на земята. Аспарух ги вдигал и ги закичвал с бяло-алената нишка. И когато конецът свършил, той-колобърът на всички българи коленичил и издигнал глас:

--О, Тангра, създателю на всички сътворени неща. Небе, което подчинява всички на своя ред, направи така, че когато потрябва, тези късчета да се съединят отново в едно цяло без начало и без край.....

Така се е родил един от най-хубавите български празници-празникът да се кичим с мартеници. Затова ние, българите, на първия ден от пролетния месец, който днес наричаме Март, се закичваме с бяло-ален конец, та нишката, която ни свързва, да не се прекъсва.

За сме здрави! Да сме весели! Да сме щастливи! Да сме българи!

С хубост срещу злото - как хубаво го е казал народът!

 

 

 

 

 

 

Чудесен разказ на един страхотен български автор. Вярвам, че и на децата ще им хареса.

Мартеница.ppt

 

По времето на мъдрия ни цар,
преславен син на стария Асена,
край яките стени на Търновграда,
в болярски дом, род благороден, стар
живееше красавица засмена
със звучното славянско име Лада.

Единствена любима дъщеря
закриляна от всички в този дом
растеше в обич младата болярка.
Тъй както златоликата зора
обагря в пурпур облачния сном
възлизайки величествено ярка,

така и тя огряваше сърцата
на хората. И всички – стари, млади
наричаха я Ладика с любов.
Мълвяха те, познати, непознати,
че заедно със името си Лада
получила е тя и благослов

от древната богиня на дедите.
Баща й бе съветник приближен
и гост желан във царските палати,
познаваше терзанията скрити
на втория ни цар Иван Асен
и често му помагаше в делата.

Бе славно време. Гордите ромеи
се кланяха пред българския меч,
латините във вярност се кълняха,
а кръстоносците на крал Андрей
на връщане от поход надалеч
на границата българска стояха

в очакване на царско позволение
да продължат по пътя към Маджарско.
Отбрана част от кралските велможи
приети бяха и сред забавления
и подвизи на лов, едиктът царски
очакваха. Тъй стана, че предложи

на рицар млад, на име Милохнев,
във своя дом на Ладика бащата
прием и скоро станаха другари
двамата. Зов на сръндак и мечи рев
за подвизи ги мамеше в гората
сред гъст лещак и дъбове прастари.

Така безгрижно дните си летяха
и често пъти буйната дружина
след страстен лов сред гъстите гори,
замръкваше под непозната стряха,
и в щура веселба със старо вино
пируваше лудешки до зори.

Веднъж един болярин велемощен
за славните победи вдигна тост,
но скочи стреснат Милохнев, когато
бокалът с вино в този час среднощен
пое в ръцете. Почетния гост
видя със ужас, че държи богато,

изкусно обкован в сребро и злато
човешки череп. Рипнаха сърдити
болярите. Тогава се изправи
Богорис – тъй на Ладика бащата
се казваше – и рече; - Да дедите
по своя обичай след битки здрави

със врагове могъщи и коварни
са вдигали наздравици в стакани
от черепите техни изковани
за вечна слава. Милохнев навярно
не знае туй, така че във закана
недейте вдига мечове. Прибрани

да бъдат те във ножниците нека!
Пазете ги за истинския враг,
когато дръзне в родните предели
неканен да престъпи. Надалеко
тогаз да екне гняв, а госта драг
приветствайте със думи и на дело

с добре дошъл. Тъй рече! И смириха
се воините пред тежката му воля.
Ала остана страх у Милохнев.
Понякога, когато вечер тихо
пълзеше мрак сред царствените стволи
в леса вековен и с дълбок напев

самотен вятър в тъмното усое
пригласяше на буйната река,
тогава в него пъплеха неясни,
коварни мисли. Питаше се, кой е
Богорис. Кой е!? Ето как така
достигна до прозрение ужасно,

че в този край неверници живеят,
поклонници на черната магия
и истински слуги на Сатаната.
И той реши, че трябва да успее
път към дома по-скоро да открие.
Че само тъй ще си спаси душата.

Летяха дните. Цар Иван Асен
поиска от маджарския владетел
да му даде, като залог за мир,
да сключи брак от бога осветен
с унгарската принцеса. В зестра двете
области в крайдунавската шир

с големите гранични твърдини –
Браничево и крепостта Белград.
Тъй чрез съюз от Господа скрепен
очакваше щастливи, мирни дни
за българския род и Търновград
примъдрият ни цар Иван Асен.

Дордето височайшите особи
решаваха държавните дела,
Богорис бе на Милохнев другар
в лова. Преследваха със стръвна злоба
те дивеча. И точната стрела
на рицаря безгрешно всяка твар

поваляше. Но случи се веднъж,
че се изправи сам пред страшен звяр –
огромна мечка лошо наранена.
Прочула се бе тя на шир и длъж
като стръвница. Истински кошмар
за хората в Балкана. Разярена

бе сграбчила в огромните си лапи
безпомощния рицар Милохнев
и зееше над него тъмна паст,
от дето слуз и черна пяна капе,
и тътне глух, сподавен, гърлен рев.
Усещаше той сетния си час,

когато неочаквано притече
Богорис се на помощ. Запъхтян
се втурна той със мощен, страшен вик
издигнал гневно бойния си меч
и го заби в сърцето. Смъртна рана
на звяра див нанесе в този миг.

Дълги дни изгаряше във треска,
дълги дни отчаяно се мята
Милохнев на прага на смъртта.
Често пъти в дървените фрески
на тавана в стаята позната
грейваше примамливо врата,

през която топъл глас зовеше
за покой и щастие отвъд.
Сетне пак усещаше как чезне.
В тези дни безспир над него бдеше
Ладика. Незнайно колко пъти
нежността й от безмерни бездни

връщаше във тялото духът.
Над леглото имаше икона,
а пред нея ден и нощ гореше
пламък в чудна лампа. Всеки път
в полусвяст щом мътен взор в потона
впереше, пред него се въртеше

странен танц. Дванадесет мъже
виеха се в бесен хоровод
и мълвяха думи непознати.
Виждаше как сплитат на въже
жилести ръце и кървав плод,
като грозд натегнал под лозата

виснеше от тях. Глави човешки
с капеща от жилите им кръв,
сплитове от червеи в косите,
нанизи от черепи мъртвешки...
После мрак и в него с хищна стръв
зеещи муцуни, а в очите

тъмен огън... Цели шест недели!
Най-накрая страшното премина.
Взе да крепне Милохнев. Веднъж
бе приседнал в меката постеля
със стакан, във който билки с вино
бе му дала Ладика. Тих дъжд

монотонно пееше отвън,
тлееше в мангала дънер стар.
С леки стъпки в стаята пристъпи
Ладика, красива като сън,
и припламна в Милохнев пожар,
и усети колко му е скъпа

младата болярка. Бе и тя
от рицаря мъжествен запленена
и скоро пламна между тях любов.
Несетно в обич месец отлетя
и всеки ден за тях бе споделена
магия нежна, рай и благослов.

Но много радост не е на добро!
В една ужасна нощ, когато буря
ломеше планината с грозен рев
и от небето, като из ведро
се лееше порой, вековни мури
пращяха като съчки, Милохнев

бе влязъл сам във стаята позната
и празен поглед в старата икона
бе вперил. Ненадейно ужас ням
пробяга по лицето му, когато
съзря под нея в нишата-прислона
старинна лампа. Тя стоеше там

от дълго време, но едва сега
съгледа той изящните мотиви,
с които бе изкусно украсена!
Дванадесет мъже, като дъга
опасваха светилника красиво
и всеки следващ бе изобразен

от предния по-грозен. Най-зловещ
бе сетния – изчадие на мрака.
Пред него Сатаната ангел бе.
Най-чудното във тази дивна вещ
бе тайнственият надпис на капака.
Самият той пък бе като небе –

полукълбо обсипано с рубини,
което със ръцете си крепяха
мъжете странни. В центъра под него
поставено бе друго в пръстен син
и в него изумрудено трептяха
студени светлини. Извън обсега

на тяхното сияние зловещо
простенваше в комина вятър леден
и сети Милохнев студена пот
да го избива. Ужасът от нещо
по-страшно от смъртта го сграби. Бледен
изскочи той от стаята. Живот

почувства как във вените пълзи
едва когато Ладика видя
и в нейните прегръдки уморен
спасение подири. Със сълзи
в очите нежно милваше го тя,
целуваше челото му студено.

След тази случка нещо се прекърши,
у рицаря. Той стана мрачен, груб.
За всяко нещо Ладика кореше.
Бе гневен, зъл, не знаеше що върши
във своя яд. А спомена за Дуб
- имението родно - вече беше

единствената мисъл що таеше
в главата си. Тъй месец отлетя.
Напусто с обич младата болярка
сърцето му изстинало зовеше
и нощем скрито своите вопли тя
преглъщаше. Когато слънце ярко

изгряваше, той скачаше на коня
и чезнеше към дивите гори,
а нощите си давеше във вино.
Накрая сложи рицарската броня,
нахлупи своя шлем и без дори
да каже сбогом, към дома замина.

Преди да тръгне Ладика обаче
за сетен път, със сълзи на очи
припомни му щастливите им дни.
Опитваше се тя да не заплаче,
когато му призна, че край горчив
очаква я, че малкият им син

расте във нея, и че смърт злочеста
ще сполети и нея, и детето
ако във грях роди се без баща.
Потрепна нещо в Милохнев, отмести
той шлема си, положи на сърцето
дясна длан и гордо обеща

да се завърне, в пътя си небесен
щом месецът напълни лик отново.
След туй пришпори буйния си кон
и си замина. Пътят беше лесен.
Пристигна в Дуб и скоро бе готов
за нов живот. Посрещнат бе с поклон

и бързо тъй за Ладика забрави.
Понякога във неговия сън
тя идваше, но казваше си той,
че сигурно сърцето му кораво
с магия е уплела. Често звън
на пълни чаши нощния покой

във замъка пилееше сред мрака.
Но ето, пълноликата луна
изгря в небето. След един запой
в съня си Милохнев видя разплакана,
ранена смъртно, страдаща жена
със мъртва рожба, и във нея той

Ладика позна. Дори тогава
сърцето му не сети капка жал.
Навярно бе изстинало отдавна
под пепелта на пиршествата здрави.
Навярно бе отдавна опустяло.
Спомен блед от миналото славно.

Не мина много, може би година
и Милохнев се влюби в дъщерята
на местен благородник. Скоро сватба
с отбрани ястия, с реки от вино
вдигнаха. Дарени пребогато
бяха те. Най-сетне се възрадва

сърцето му. Но привечер, когато
в разгара бе най-буйна веселба,
се появи пред брачния олтар,
девойка с прелест дивна, непозната.
Към булката отправи тя молба
от нея да приеме свиден дар.

Пред смаяните погледи на всички
поднесе й изкусно сътворена
изящна вещ с украса пребогата.
Бе всеки удивен, ала едничък
бе Милохнев в сърцето поразен.
Пред него беше лампата позната.

Отмина празненството, но всели се
тъмен ужас пак у Милохнев.
Мяташе се нощем в изнемога.
Давеха духа му черни мисли,
чуваше злокобно страшен рев
и безсилен молеше се богу

за пощада. Сетне в полусвяст
тичаше при своята невеста
и с молба гореща, на колене
я зовеше със сподавен глас
лампата да му даде. Но вместо
нея получаваше студен

отказ. Колко дни това
продължи, едва ли някой знае.
Милохнев накрая полудя.
Бъбреше несвързани слова,
тичаше из каменните стаи...
Как изчезна никой не видя!

Но в един дъждовен, мрачен ден
замъка осъмна с вест ужасна...
младата красива господарка
мъртва е! В гърдите меч студен
бе забил съпругът й. Неясно
беше само той къде е. Малко

бяха тези дето в тиха скръб
в своите молитви с дума блага
споменаха края му злочест.
Повечето плюеха през гръб,
казваха, че тъй му се полага
и кълняха. Тази скръбна вест

скоро се разчу в околността
заедно с поверие, че броди
дух от ада в дъбовия лес.
И над тези хубави места
надарени с приказна природа
спусна се проклятие. И днес

там личат стените разрушени
и се стеле тъмен буренак.
Гущери на слънце се припичат.
А когато над леса зелен
тиха вечер стеле тихо мрак,
казват, сред руините надничат

сенки на дванадесет мъже
и се вие странен хоровод,
а над всичко синя светлина.
Счува се, как в тъмното стърже
нещо под земята, ала свод
каменен тежи. И тишина

ляга пак над пустото усое!

Нека започнем с това, че е единствения празник, в който хората не се разделят на групи (богат-беден; българин-или др. етническа принадлежност; мъже-жени; стари-млади и т.н.).
 Лично аз го празнувам от както се помня. Или първите спомени от него, са ми в най-ранна детска възраст, което ще рече 3,4,5-годишна възраст.
Няма да спра да го празнувам, защото ми носи радост и настроение.
 Искам да ви предоставя още една легенда за този празник:
"Названието „март" идва от латинското „Мартиус", т. е. Марсов, посветен на Марс - бога на войната, син на Юпитер и Юнона. Старите българи са го наричали „брезен" - „брезите лист и мъзга пущат". в тъмни зори, преди да настъпи месецът, стават само девойките, за да не им препика баба Марта очите, та цяло лято да им се спи като работят. Младите трябва да срещнат първи своенравната старица, за да бъде цял месец весела и засмяна, а времето - топло и хубаво. През март не се подстригват хората, за да не им се „подстриже" умът и да станат глупави.
1 март -МАРТУВАНЕ
   Преди много, много години, от далечните Тибетски планини хан Исперих напуснал родния дом и тръгнал да дири плодородна земя за народа си прабългарски. Минал той много планини и реки, докато най-накрая спрял в земите на славяните, които го посрещнали радушно. Славянки с бели дрехи му носели бо-кали с напитки, а трапезите били отрупани с ястия - плодовете на тая благословена земя. Но на хана не му било весело, че тъгувал за своите близки - за майка си и сестра си Калинка. Седнал той на брега на голямата река и бисерни сълзи покапали по загорелите мъжки бузи, а взорът му се отправил молитвено към слънцето и боговете. и станало чудо. На рамото му кацнала бързокрила лястовичка. На нея Исперих разказал болката си. Лястовичката отлетяла към земите, откъдето дошли българите, и разказала с човешки глас на Калинка, че брат й има ново царство, че тъгува за нея и праща много здраве.
 Зарадвала се Калинка и решила да прати хабер на своя братец. Свила китка от Зеленило, усукала я с бял вълнен конец и възелчета за поздрав сторила - както българите словото пазели, та я пратила по лястовичката. Като мълния се понесло птичето и скоро кацнало на Испериховото рамо. Но от дългия път крилцето му се протрило и алена кръв обагрила вълната. Ханът радостен взел китката, разчел по възелчетата сестринския поздрав, накичил гърдите си с китката и мартеницата грейнала. Оттогава Исперих повелил на народа си: всеки да върже китка от пресукан бял и червен конец и на този ден да се кичи - за здраве и небесен благослов. Туй се случило на първи март и останало до наши дни.

На първи март сутринта във всеки дом се пали огън на двора, с много дим. А после всички прескачат до три пъти огъня, с лице към изгряващото слънце, За да се очистят от зли сили и да се предпазят от болести.

Стопанката изнася червени дрехи и тъкани, които мята по клоните на дръвчетата пред дома и по стобора. Чак тогава окичва децата и животните с изработените отнапред мартеници от вълнена или памучна прежда.
А християните разправят, че преди много години, когато хората били радостни, обличали бели дрехи. Така в една пролетна утрин на първи март, в годината, когато Исус щял да се появи сред човеците, Дева Мария в бяла премяна се изправила сред одаята пред огнището, отрязала една лентичка от фустата си и я обагрила с девствената си кръв. После я усукала с друга бяла такава и украсила гърдите си. След туй излязла на пруста, за да срещне първите зари на слънцето, да възвести на вселената, че я чака плодородие - животворящо и свет-ло, и да я благослови...

И се родил Господ Исус Христос, единосъщ с Бог Отец, въплътен от Свети Дух и Дева Мария - Пресвета Богородица.

Оттогава до днес усуканото бяло и червено „мартеница" нарекли и с нея в първия ден на месец март се кичат всички благочестиви българки, децата и домашните животни, за да бъдат здрави, да са плодни и да носят радост на семействата. А според християните от поречието на Тонзос този български обичай е единствен по света и е израз на човешко поклонение към майката Господня.

В традиционните български мартеници са вплетени парички, скилидки сух чесън, синци, мъниста, железни халки, косми от конска опашка, черупки от охлюви и др. Затуй мартеницата се смята за амулет, който предпазва от зли сили.

Децата носят мартениците на дясната ръка, шията или гърдите, а момите и младите невести - на шията или вплетени в косите. Мъжете пък връз-ват мартеница над левия лакът или над левия глезен, а някъде я поставят в обувката на левия крак под петата, зер ако ги видят с вързана мартеница, може да им се върже и мъжествеността. Мартеници завързват на младите животни за здраве и на плодните дръвче-та за повече берекет.

Хората носят мартеница, докато видят щъркел. После я връзват на плодно дръвче, изричат едно желание и вярват, че то непременно ще се сбъдне.

Имен ден на Марта, Мартин."

 Искам да се възползвам сега и да поздравя всички именници в събота! 
Бъдете щастливи, здрави и засмени!
Наздраве! ;)))