Не бях ходила в Родопите и за това идеята да използваме няколкото почивни дни покрай празниците за да отидем до Цигов чарк, беше прегърната от мен веднага. И така втурнахме се в петък (07.09) по обяд да штурмуваме Родопа планина. Като цяло пътят до там не е лош. Дори бих казала, че е интересен, може би защото много обичам да минавам през разни селца и да се радвам на бабите, излезли да преметат пред къщи, вързаните на тротоара магаренца, пресичащите козички и всякакъв друг домашен добитък. По някакъв начин тези картинки ме стоплят и ми става мило, а по пътя за Цигов чарк, след като се отбием от магистралата, има изобилие от тях. Освен това в даден момент пътят започва да се вие през планината, красив и малко опасен – от едната страна скали, а от другата дере, през което минава река. Изпреварването на натоварен с няколко тона дърва камион, е тежка и отговорна задача от компетенцията на малко и все специални хора. Моят любим съпруг явно е сред тях, и то сред челните им редици, защото успя да изпревари не един, а няколко такива, и то без да е поставял семейното здраве в опасност. Покрай пътят минава и влакова линия (теснолинейка), наръсена с табелки от типа на „Спирка Целина”. Въпросната табелка не е просто в средата на нищото, тя е локализирана просто на някакво място по линията, намиращо се на солидна височина над дерето и човек си мисли, че е забучена там от някой шегаджия. Човешкото въображение не може да е толкова богато, че да си представи начин, по който това място може да се използва като спирка. Имаше и една гара, от онзи тип – просто гара и нищо друго наоколо. Там беше спряла и теснолинейката, но не успях да я снимам. За всеки случай изглеждаше лъскава и сякаш излязла от някой уестърн.

Така - па дорожке, па дарожке – и стигнахме до Голямото Мокро, а именно язовир „Батак”. Да си призная това е първият язовир, който виждам, и се впечатлих. Не че съм очаквала да е малък, но въпреки това ми се стори огромен. Дори не мога да си представя колко вода има в това пространство. Ето няколко снимчици. Първият ден валя и са малко мрачни, но след това времето се оправи и има и слънчеви.


Островът


Язовирът и неговите лодки


Заснежените рано сутрин Родопи


Аз на язовирен фон

Верни на семейните навици ощастливихме с присъствието си един кръгъл бар точно до язовира и намиращата се в непосредствена близост битова кръчма.


Тези сърнички бяха пред едно от заведенията. Явно хората си ги гледат и, силно са надявам, не за храна

Тук е мястото да спомена, че цените в местните заведения са на път да грабнат приза „Най-високи” от морските си роднини. Скъпо се явява, особено като се има предвид, че околната инфраструктура не предлага кой знае какво, освен красотата на природата, а тя би трябвало да е безплатна. Да не говорим за обслужването. Аз не съм придирчива по принцип и не очаквам кой знае каква любов и професионализъм да струят от персонала, но дори на мен ми прави впечатление тоталната липса на каквато и да е заинтересованост към клиента. Имах чувството, че приличахме на напълно бездушни ходещи портфейли, които не заслужават особено внимание и даже, като че ли, леко им пречат на живота. След като няколко пъти моето усмихнато „Здравейте” биваше посрещано с повдигане на вежда, почти успях да се откажа изобщо да поздравявам с членоразделна дума, което за мен е неприсъщо. Това беше един, от общо два типажа персонал. Другият се изразяваше в уплашен поглед, вперен абсолютно неразбиращо в теб, сякаш обясняваш закона на Раул (примерно), а не поръчваш две ракии и две шопски салати. Аз съм с впечатлението, че това са едни от най-честите поръчки, които се правят по българските кръчми, но съдейки по сложността на ситуацията там, явно онези хора ги чуваха за първи път. Ето друг пример – седим си в ресторанта на хотела и си хапваме трудно извоюваните салати (момата се връща три пъти за две салати) и решаваме да поръчаме и виното, тъй като скоростта на обслужване по онези земи също е умопомрачителна, но за сметка на това пък – повсеместна. Казваме на девойчето „Една бутилка Мавруд – Памидово”, тя се връща (след сериозен времеви интервал) и казва „Няма”. На това място ние задаваме възможно най-логичния въпрос (аз поне не се сещам за по-логичен) „А какъв има?”. Тук няма как да ви напиша отговора. По книгите това май го изразяват така: „???!!!” (уплашен, неразбиращ, силно изненадан поглед на човек, хванат неподготвен). Тя мига, аз се усмихвам мило, щото ме е страх да не се разреве и казвам „Вижте какъв друг има и дайте него”. Тук го четете бързо, но случката се развива за около час-час и нещо. Та, тя се връща и казва „Ми, май няма никакъв” и приключва въпроса. Няма нещо от рода на „Имаме Мерло на тази и тази изба, или някакво там друго. Ще желаете ли от него?”. Жената е видяла, че няма Мавруд и ни уведомява....и гледа стреснато. След дълги, дълги борби и перипетии Мирославчо отиде до някакъв стелаж с бутилки и за всеобща изненада откри там Мавруд. Така ние се уредихме с вино, а най-хубавото е, че бяхме все още млади. Мисълта ми е, че този вид поведение не беше изолиран случай. Иначе ресторантчето на мен ми хареса. От много години не бях ходила на ресторант с певица, предимно защото се страхувам, че ще трябва цяла вечер да слушам някакви простотии за валяци примерно, или пък кючеци (Боже опази!). Не, че в заведенията там не беше застъпено предимно озвучаване от телевизия „Планета”, но някак с певица на живо е по-страшно. В този ресторант обаче момичето пееше песни на Тони Димитрова и Тоника СВ, а на по-късен етап пя македонски песни, на които доста от посетителите станаха да играят. Почти ме пренесе в атмосферата на „Оркестър без име” – сещате ли се за онзи ресторант на морето и как Катето Евро пееше вечер за „любов и още нещо”. С други думи – хареса ми, а като добавим и успешната борба за виното и насъщния, нещата стават чудесни.

В съботата посетихме Батак, намиращ се на 8 км. от Цигов чарк. Градът е малък и както се казва от селски тип, но там ИМА какво да се види и смятам, че всеки трябва да отиде да го види. Започнахме с църквата-костница „Света Неделя” на центъра на града.

Църквата "Света Неделя"

Всички знаете за Баташкото клане и за тази църква, в която са били затворени 2000 души – жени, деца, старци и мъжете, които са се опитвали да ги защитават. Атмосферата вътре е потресаваща, носи заряд – на мъка. Виждат се дупки от куршуми, петна от кръв, сложено е и стихотворението на Вазов „От Батак съм, чичо”, за чийто текст се опитвам да не мисля, дънерът на който са секли главите, снимките, правени от Димитър Кавра и откъси от репортажите на Джанюариъс Макгахан. Там е и дупката, която майките са изкопали с голи ръце, за да търсят вода за децата си и разбира се ямата с костите, върху която има възпоменателна плоча. Нямам снимки от това място – едно, че уважих забраната да се снима и второ – не искам и да имам. Не вярвам някога някой да е способен да забрави това място. Единственото, което ме спираше да се разрева, бяха многото хора и неудобството ми. Душата ми се беше събрала в гърлото, разума ми не може да го проумее. Не разбирам как може българин да подложи на съмнение нашата история. Хайде, разбирам го от части немеца Улф Брунбауер, той не е с нашето съзнание и историческа памет, тези неща са доста по-далечни за него, но нашата сънародничка Мартина Балева не мога да я разбера. Не говоря за часовете по история и кой какво е учил там. Говоря за друго – за това дали има кътче в България, което да не пази спомени за онова време, този действителност е пропита във всичко - в народните ни песни, в бита, във всяко, всяко нещо. Отказвам да повярвам, че може това да се измисли в такива мащаби. Отказвам да простя! Много съм далеч от мисълта да проявявам някаква форма на расизъм към днешните турци, имам достатъчно култура, за да не генерирам омраза към хора, които нямат нищо общо. Би било глупаво да мразя например младежа, който правеше дюнери в Студентски град преди години (сега не зная дали е там). Мисля (направо съм сигурна), че не е заклал никой в Батак по време на Априлското въстание. Но на онези турци, на онзи султан и войниците му, НЕ МОГА и НЯМА да простя! Както и да е – не искам да задълбавам в тези неща, защото нито имам компетенцията, нито нужния талант за изразяване, имам си само чувствата.

Хубаво е да се види и историческият музей на Батак. Разбира се от там няма да си тръгнете с по-светли чувства в душата (аз си тръгнах с още по мрачни), но някой ден ще заведа и децата си. Интересно е (не съм убедена, че думата е правилна за това място, но не се сещам с каква да я заменя) – има документи, снимки, автентични предмети, картини, извадки от произведения на Иван Вазов и Захари Стоянов, черешово топче дори и една огромна стена, плътно изписана с имена и възрасти – от 1 годинка до и аз не знам колко (101 да речем). По едно време се хванах, че се опитвам да не я поглеждам.

Интересна е и секцията, посветена на антифашистката борба и отряда на Антон Иванов. Имаше цяла стена с мраморни плочи на загиналите – всяка с по една роза на нея.

Аз на площада пред музея

Такива ми ти работи. И за да разсея малко депресарските размисли, ще спомена и за една къща-музей, която разгледахме. Много обичам да влизам в тези възрожденски къщи. Хубаво ми става да гледам всичко вътре – подредбата, мебелите от онова време, представям си направо сцени от „Под игото”: седянките, задявките с момите, бабите с вретеното. Труден живот са имали, но е имало и хубави неща – чудните родопски песни, нашите си празници – Коледа и Великден, с традиционните трапези, коледарите и всички други нашенски традиции. Въпреки, че и там имаше забрана за снимане аз взех, че щтракнах тайно и полека една от стаите (какъв лош човек съм).


Въпросната стая. Там са тъкали лен.

Само ще спомена и Велинград набързо (има го в заглавието все пак) и ще взема вече да млъкна. Преди да си тръгнем към София, просто се отбихме до там за по едно кафе и бърз тур през градските сергийки. Иначе там много скъпарски хотели, много нещо. На където и да се обърнеш все лъскави фасади с по 4 зведички. Е, красиви са де. Даже пишках (извинете ме) в тоалетната на един 4-звезден лоби-бар – европейска работа е това, не е шега!

Миро пие кафе в 4-звезден лоби-бар

... или моите размисли по темата за Батак, възникнали след прочита на поместената във в. „Култура“ статия със заглавие „Кой (по)каза истината за Батак" от изкуствоведката Мартина Балева.

Причината да напиша този постинг е, че темата обсеби мислите ми, ангажира ме, и аз реших да сложа някакъв ред и яснота в тях, като ги изложа в писмена форма. Тоест изпитах нужда да поразсъждавам върху публикацията.

Докато четях статията, се опитах да преценя дали приведените доказателства наистина могат да послужат за аргументи на тезата, или не. Също така се помъчих да схвана каква е целта на изследването и защо изпитвам трайно неприятно чувство, докато чета материала. И понеже съм от хората, които реагираха отрицателно на въпросното изследване, се запитах дали пък моят негативизъм не се дължи на някаква „травматична идентичност“ или просто не съм разбрала написаното.

Още от първите редове почувствах неприязън, щом прочетох следното: „Американският журналист с ирландски произход, женен за руска аристократка... Текстовете на МакГахан правят впечатление не само с прецизното описание на фактите, а и със силно емоционалния си и образен език, който не се опитва да прикрие проруското настроение на автора и изключително негативното му отношение към османската държава и ислямската религия.“

От това изказване оставам с впечатлението, че авторката се опитва да внуши на читателите, че МакГахан е подсилил, което значи преувеличил фактите, тъй като журналистът е бил женен за руска аристократка, което не може да не му е повлияло върху проруските му нагласи. За мен това си е чиста проба догадка, защото проруските настроения на журналиста не гарантират непременно изопачаване на истината. Неприятно се прокрадва тук идеята, че жестокостите и мъченията на турците не са били чак в такава степен ужасни, както са описани в репортажите на американския журналист.

Втори цитат: „По-малко известни са може би следните факти: Още преди последвалата руско-османска война (1877/78) и създаването на българската национална държава зловещите събития в Батак били толкова бързо забравени, колкото бързо станали и известни, за да се превърнат едва 16 години по-късно в централен обект на българското обществено внимание. От 1876 до 1892 г. единствените свидетелства за кървавата история на Батак са двете известни снимки на пловдивския фотограф от гръцки произход Димитър Кавра на оцелели след клането батачани и на баташката църква със смъртни останки, и двете от 1878 г., както и Стамболовият превод [на кореспонденциите на МакГахан] от 1880 г.“

Изводът, че зловещите събития в Батак в периода 1876-1892 г. са забравени, на какво се опира? Липсата на информация, която може да се е загубила по някакви причини, не е доказателство, че нещо е забравено. Пак ще припомня, че през 1881 година (т. е. в посочения период) Вазов публикува стихотворението „Възпоминания от Батак“, което, въпреки че е художествено творчество, доказва обратното: че Батак не е забравен. Освен това тук дразнещото е, че авторката отново се опитва да внушава идеята, че клането има далеч по-миловиден характер, отколкото ние си мислим, щом хората толкова бързо го забравят.

Балева открива прилика между снимката на Димитър Кавра от 1878 г. и картината на Пиотровски от 1892 г., от което заключава, че снимката е с подправена година на създаване. Посочва като аргумент, че Пиотровски не е можел да ползва за основа на картината си „Записките“ на З. Стоянов (въпреки че художникът твърдял точно обратното в автобиографията си), защото „Записките“ излизат в печата три месеца по-късно, след като картината била представена на изложението в Пловдив. Излиза, че човекът лъже, документирайки живота си! Не ми звучи убедително.

По-нататък в статията авторка започва да твърди друго: че всъщност Пиотровски е нарисувал картината не през 1892 г., а още по-рано: през 1889 г., когато бил силно впечатлен от срещата си със З. Стоянов през пролетта на 1889 година. Според Балева художникът бил объркал за пореден път датите в автобиографията си. Интересно объркване, при което разминаването тук е с цели три години! Едва ли художникът е проявил чак такава немарливост при изготвяне на автобиографичния си труд!

Пък и се оказва, че не е толкова далеч от истината твърдението на художника, че Захари Стоянов е провокирал създаването на картината, а не МакГахан, както твърди изкуствоведката. В разговора, който провели двамата – Стоянов и Пиотровски, историкът очевидец може да е разказал, че му предстои да публикува книгата „Записки по българските въстания“ и затова Пиотровски по-късно обяснява, че е бил повлиян от „Записките“. Така художникът може да бъде освободен напълно от набеждаването, че е написал автобиография с невярно съдържание.

За да е точен в изобразяването на събитието, художникът наел фотографът Кера, който снимал инсценировка на баташкото клане. Авторката пита защо няма снимки от съвместното посещение на Пиотровски и Кера в Батак. Според нея Кера и Кавра са един и същи човек. Тя стига до този извод, заради съвпадения по отношение на произхода, местожителството и първата буква в имената на фотографите. Вярно е, че има сходство, но ако търсим научна точност, това не е достатъчно, за да докажем дадена теза. Ако целта на поляка е била да скрие факта, че Кавра е снимал с него, като го е нарекъл с друго име, защо фотографът се е съгласил името му да бъде променено? Според авторката единият е излъгал, че снимката му е по-стара, отколкото всъщност е, а другият го е прикрил, като му е променил името. Боже, какви „мошеници“ са тези хора според Балева! Има ли смисъл тогава изобщо да бъдат коментирани?

В крайна сметка не се уточнява кога се е състояло посещението на Пиотровски и наетия фотограф в Батак, след като авторката съобщава, че картината е нарисувана през 1889 г.? Идването на двамата е било все пак преди създаването на картината. Няма яснота по въпроса.

Другият довод на Балева да отрече автентичността на снимката на Д. Кавра от 1878 г. е наличието в десния й край на трудно различимата фигура на мъж с чалма и ятаган, сложен на дръвник. И в тази връзка тя задава въпроса: „Но какво търси един мъж с чалма и положен на дръвник ятаган при оцелелите батачани през 1878 г.?“ Аз си мисля, че нищо не пречи и на тази снимка (както и на режисираната от Пиотровски) хората да са се опитали да пресъздадат спомен от баташкото клане отпреди две години. За целта са застанали по определен начин, а един от тях е представил символично турчина с ятагана, опрян на дръвника.

И сега стигаме до извода на Балева, която казва, че „щом фотографията [на Кавра или Кера] е плод на онази инсценировка на клането пред училището, която Пиотровски [нали не можеше да му се вярва?] е описал в автобиографията си, значи, че снимката не е правена през 1878 г., а – както Пиотровски пише – много по-късно [1892 г.], т. е. няколко месеца преди изложението в Пловдив.“ Да де, но изложението е било през 1892 г., а за инсценировката и снимката последно се каза, че са направени три години по-рано – през 1889 г.? Ето как може да се „забатачи“ човек в опита си да проследи и улови логиката на изследователката.

Но да оставим неточностите в годините. Аз питам какво е пречело на Кавра да помоли местното население да представи подобна сцена през 1878 година и да снима този момент? Та нали тогава хората съвсем ясно са си спомняли събитията? Не е ли логично при идването на другия фотограф Кера, години по-късно, хората да са се подредили отново по сходен начин в стремежа си да са максимално обективни? Възможно е след създаването на картината, снимката, поръчана от Пиотровски, да е била загубена или унищожена. Може художникът да не е искал да се правят сравнения на неговата картина със снимката.

Също така е прекалено смело да се твърди с абсолютна сигурност, че такъв известен за времето си фотограф като Кавра е фалшифицирал годината на създаването на своята снимка. Освен това Пиотровски не казва, че е рисувал своята картина по снимка на Кавра, а по снимка на наетия от него Кера.

Балева стига до главното заключение, че „можем със сигурност да твърдим, че фотографии на Батак от 1878 г. не съществуват“. Аз пък смятам, че въз основа на подобни доводи нищо със сигурност не може да се твърди. Всички нейни аргументи бих отнесла единствено към сферата на догадките.

Когато се говори за сериозни безспорни доказателства, обикновено историците се опират на следи в материализиран вид. Такива например са истинските кости в музея, повечето от които са на жени и деца, пребити с ятаган; това са следите от пожара, който е лумнал, след като турците са опожарили черквата, а след това той обхванал целият град Батак; това са опръсканите с кръв стени; изкопаният с голи ръце кладенец.

И още един железен аргумент: нещата са запазени непокътнати така, както са останали след клането – значи преди 131 години. От този факт едва ли има по-голямо доказателство за желанието на българите да увековечат събитието и да се постараят никога да не го забравят.

Освен това не разбрах какво се цели с това изследване. Че историята може да се изопачава? Нищо ново: това го знаят и малките ученици. По-скоро трябва да се разсъждава върху причините, пораждащи това изкривяване и изопачаване – те се коренят от една страна в липсата на информация, която ние, съвременниците, се мъчим да възстановим, а от друга – в желанието на определени политически сили да представят историята в онази светлина, в която на тях им харесва да бъде поднасяна.

_____________________________

Още по темата:
В момента в сайта на община Батак може да се прочете следното нещо: 

Колко струва родната история? – или:
Една “българка” продаде паметта на 5000 изклани батачани
 
В броя на в.”24 часа” от 24 април 2007г., на първа страница, с големи букви е изведена новината: Нямало баташко клане. Журналистката Йовка Димитрова е направила своята сензация, но какво се крие зад всичко това?

Малко история: през 2006 година в Батак се появява г-ца Мартина Балева /световно неизвестна/ и предлага сътрудничество обвързано с евентуална финансова помощ за музея от страна на ФРГермания – кой е този, който не би проявил интерес към такава оферта при оскъдицата на средства за бранша!

В кореспонденцията с музея е намесена и г-жа Мая Тодорова – проф. в САЩ, която въобще не е известена за идеите на Балева. Музеят проявява интерес и предлага да му бъдат изпратени някакви текстове – на проект, договор и т.н., които да обсъди. Такова нещо не се получава.

Малко по-късно, г-ца Балева пристига в Батак заедно с г-н Улф Брунбауер – все още няма никакви текстове. При проведения разговор Исторически музей отказва предложеното сътрудничество поради два прости факта:
1. Абсолютна професионална некомпетентност
и 2. Антибългарския характер на излаганите тези.

До този момент всичко е ясно! Въпреки това, колегите от Националната галерия за чуждестранно изкуство изпращат текст на проект, предложен от г-ца Балева. Становището на ИМ – Батак е категорично – никакво сътрудничество. Прави впечатление, че в проекта фигурира музея като контрагент, без той да е давал съгласие. Дори се предлага на директора г-жа Е.Пейчинова да посети Берлин на разноски на фондацията при участие на музея. Все още има родолюбиви българи, които не се продават за едно кафе на “Унтер ден линден”, та било то и със сметана! За музея нещата приключиха с това становище!

Изведнъж се появява статията във вестник “24 часа”, което ме навежда на някои определени мисли!

Няма да се спирам на някои дребни факти като хронологията З. Стоянов и Пиотровски, които не са установени от Балева, а бяха посочени в становището на музея. Няма да коментирам фактът, че г-ца Балева престоя при посещението си в Батак около 10 минути в експозицията и с орлов професионален поглед оцени нейната стойност и фалшификатите и! Няма да споменавам вопиющата и некомпетентност в област, която не е изучавала – история на България и това, че според нея след Пиотровски никой никога не е споменавал повече Батак! Няма да говоря за международният заговор чиито представители Юго, Уайлд, Дикенс, лейди Странгфорд и преди всичко продажния Макгахан осъществяват с една единствена цел – г-ца Балева и “ученият” Брунбауер да докажат състоятелността на своя проект.

Клането няма свидетели, няма спомени от съвременници, няма документи, няма нищо! Има една легенда, която трябва да се развенчае. Тази легенда води до възродителния процес и “ненавист” към съвременна Турция! Тази легенда “принуждава” днешните българи да издевателстват над мюсюлманите в страната. Тази легенда е факторът, който спъва развитието на България днес! Тази легенда…дава възможност за “българката” Мартина Балева да получи някое и друго евро!

_____________________________

Ще припомня накратко и събитията в Батак (целия доклад, посветен на Априлското въстание можете да прочетете в общност "Образование")

БАТАК

След жестокото потушаване на Априлското въстание Батак става най-известното селище не само в България, но и в чужбина, благодарение на Международната анкетна комисия за разследване на извършените зверства по време на въстанието.

На 23 април по най-тържествен начин въстанието се обявява в църквата. Общо въстаниците наброяват над 1000 души, но разполагат едва с 500 пушки, 380 пищова, приготвени са и два топа.

От 23 до 27 април не се води никакъв бой. Губи се ценно време в обмисляне на плана за общо действие с Брацигово. Когато се пристъпя към изпълнението на това решение (27 април), е вече много късно. Башибозукът се опомня и залавя кервана от 200 коне, изпратени в помощ на Брацигово за пренасяне.

По заповед от Пазарджик Ахмед ага Барутанлията мобилизира около 8000 башибозушки пълчища от Доспат, Ардинско, които повежда към Батак. На 29 април предните въстанически постове забелязват приближаването им, а на 30 април врагът е вече над самия Батак.

Първият удар на озверените башибозуци е отбит, но силите са неравни. Въстаниците се отдръпват в селото и оттам се отбраняват.

Като вижда безизходното положение, през нощта на 30 април П. Горанов пробива обръча на противника и извежда голяма група население което се спасява. Другите се укрепват в Богдановата и Кереловата къща, в училището и църквата, и продължават да се бият.

През следващите няколко дни башибозукът извършва с нечувана ярост и жестокост масови зверства. Последното злодеяние Ахмед ага извършва на 4 май, като събира около 300 души, повечето от тях жени, и в центъра на селото им отсича главите.

Батак е покорен. Озвереният башибозук издига най-зловещия паметник на деспотичната Османска империя.

"0нова, което видяхме" - пише Макгахан, - "беше така ужасно, че човек не можеше да спре погледа си повече от един миг... Никога не бих могъл да си представя нещо по-потресаващо... Обходихме мястото и видяхме същата гледка да се повтаря сто пъти.

Навред ужаси, ужаси и само ужаси..."

Църквата, училището и десетки още места днес в Батак са светиня за всеки българин.