Заниманията ми с този текст, изследванията и описването на всичко на сайта го правя за себе си и другите, които ми помагат в това, както и за тези, които се интересуват от нашите открития. Не търся одобрението на никого, както и не ангажирам никого да се занимава с това или да се уповава на това, което съм написал. Много от нещата се различават от общоприетите разбирания, и който го притеснява това, не е длъжен да чете написаното нататък.
Описването на историята във вида, който е достигнал до нас, има предел във времето назад. Връщането още по-назад във времето се гради само на предположения и нищо сигурно, няма никакви ясни и достоверни източници.

Какво са правили хората тогава, за какво са мислили, как са мислили, как са общували, за какво са си говорили и дали са общували чрез говор? Има доста празни полета в историята и те обхващат големи периоди от време. Дори и историята, която е описана или предавана устно, може да бъде поставена под съмнение. Описването на дадено събитие е повлияно малко или много от субективния фактор. Обикновено при описването на каквото и да е, истината се изкривява и изопачава, когато описващият е заел някаква позиция. Обективно може да се предаде нещо само от неутрална или безпристрастна гледна точка. А това е много трудно, да не кажем и невъзможно. Съществува теорията, че различните народи са говорили на един език. Или езиците са били приблизително еднакви, както диалектите в един език.

Когато преди няколко години попаднах на един стар текст, нямах и представа че ще се изправя пред тези въпроси. Тогава поради ред стечения на обстоятелствата се срещнах окончателно с този текст. Тогава търсех да си купя някоя нова книга за йога, и така попаднах на първи том на "Йога - наука за душата" на Ошо. Това е първия от десетте тома, съдържащи коментарите на Ошо върху един древен текст, известен като "Йога сутрите на Патанджали". Бях много въодушевен от прочетеното и в последствие си купих и следващите три тома. Всъщност в България са издавани само първите четири тома. Но бяха достатъчни за да проявя интерес и да започна изследвания върху този текст. За съществуването на йога сутрите знам още от времето, когато се занимавах сериозно с практикуването на йога преди 30 години. Интересът ми се усили и от това, че обърнах внимание на различните интерпретации и преводи на този текст.

Ако не е имало видоизменение на езиците, то надали ще има разлики в различните преводи. Има доста преводи и интерпретации на този текст, и първите ми стъпки бяха да започна да ги сравнявам. Смислово те имаха известни различия, но основно си приличаха. Първото нещо, което ме доведе до съмнение относно верноста на преводите и интерпретациите беше смисловото разминаване между тях и основната цел, до която трябва да се достигне с помоща на текста - абсолютната свобода. Основната идея на преводите е че, чрез следването на определени правила човек може да постигне абсолютна свобода или поне някаква свобода. Но опита и наблюденията ми противостояха на тази идея.

След като се запознах с коментарите на Ошо, реших да видя какви други преводи на текста има. Намерих пет превода на руски език, и ги използвах за да извадя един обобщен превод на текста на български. Тези, както и всички останали преводи които намерих, нямат някакви съществени различия помежду си. И ако преводите са правилни, то в повечето точки на този текст пише глупости. Или другата вероятност е преводите да са тотално сгрешени, на която теория заложих аз. Стана ми интересно да намеря този текст написан на санскрит. Тогава все още си мислех, че всичко което е написано с деванагари шрифт е на санскрит.  Намерих го написан на хинди. Научих се да чета деванагари шрифт и започнах да го разчитам. Вземах за това няколко различни речника санскрит-английски и започнах да вадя значенията. Английския ми даваше много значения на думите, което беше добре за целта ми. Многото значения на думите, преведени от санскрит на английски, ми даваха още повече значения когато ги преведох на български.

В по-нататъшните ми търсения взех в предвид няколко неща. Първото е, че няма еднакви неща. От това следва, че с една дума се означава реално само едно нещо. Второто е, че езиците и наименованията са се променяли през годините и вековете, и следователно се е изменило и значението им. Следователно за да се разбере нещо, писано преди векове, трябва да се проследи видоизменението на думите в обратен ред. По друг начин казано - всяко нещо е надстроено върху друго нещо, което от своя страна е довело до усложняването на нещата и живота. Третото е, че е възможно езикът на който са се изразявали преди хилядолетия да е бил един. От това следва, че ако е така, то трябва да се включат в търсенето повече езици, и то такива, които си приличат с търсения език - санскрита. Сведенията за самият санскрит са доста противоречиви, както и дървото на езиците, което са сътворили учените. Едно от важните неща е, че не се знае как е възникнал този език и писменноста му. Просто се е появил от някъде. По това се различава от иероглифите например. За тях е описана цялата история на възникването им. От възловото писмо, преминало в клиновидно и оформило се в иероглифи.

Според различни сведения от онова време, един от последните хора, които са знаели този език е Сидхарта Гаутама или тъй наречения Буда. Вероятно по неговото време, преди 2500 години се прекъсва използването на санскрит. Казвам ви това като пояснение, за да не се надявате, че можете да намерите учебник по този санскрит или пък, че хората които живеят в Индия знаят или използват този език. Там се говорят много диалекти на хинди. Въпреки това хинди съдържа елементи от санскрита и символи от деванагари шрифт, които могат да бъдат от полза при търсенето. Когато започна да търся нещо, аз се опитвам да стигна до източника. Точно така направих и с този текст. Допусках че може да има разминавания в написаното там и в това, дето съм чел до този момент. Започнах да търся всякаква информация за текста - за историята му, за автора му, коментари върху него, оригинала и преписи. За автора му пише, че е Патанджали, който е живял някъде в периода от 4 век преди новата ера до 3 век от новата. Това е доста голяма неточност в определянето на времето, което породи в мен съмнения. Някои го асоцират с един граматик на име Патанджали, живял по него време, но със сигурност не е той автора. Другаде можете да прочетете, че Патанджали е внук на създателя на вселената и други подобни легенди. Истината е, че не се знае кой е авторът на този текст. Нито се знае къде се намира оригиналът на текста.

Успях да намеря в интернет един препис, правен преди неизвестно колко време и от кого. Не е известно също от кого е качен в интернет и как е сниман този препис. Намира се в Англия, в една фондация, попаднал там по някаква случайност. Фондацията е медицинска и просто е събирала колекция от древни текстове, без нито да ги превеждат, нито да изследват. А колекцията им е доста внушителна - около 60 000 текста. Всъщност излезе че няма оригинал и никой от хиляди години до сега, не е заявявал, че го е виждал. В Индия има хиляди преписи от средновековието насам, но открих един, който е общоизвестен и даже се смята за оригинал.  Отчитам една от грешките си, че първоначално се базирах на тях, както и на всички останали преводи. Всъщност първия грешен превод и коментари са направени от Вяса, който е и първият коментатор на сутрите. Всички следващи преводи са базирани на неговите грешки и не представляват нищо по-различно. Без значение е разликата на някои думи в различните преводи, тъй като основния замисъл е сгрешен. След направена проверка установих, че Вяса е разполагал именно със същият текст, като този на жълтите листи. Един от важните белези на този текст е липсата на дадесета точка от трети раздел, която е пропуснал и Вяса.

Това е първата част от поредица статии за Размишления върху "Теория на робството и свободата". Переодично ще публикувам следващите части. Втора част вече е публикувана в сайта.                                                                     Теория на робството и свободата

Копирам тук един интересен пост в една група във фейсбук ( Правилният израз е "Османско владичество", а не "турско робство"), защото много ме впечатли и не ми се иска да бъде изтрит случайно или нарочно и да се изгуби всичката тази информация (която аз естествено не знаех). Ако някой иска може да коментира, но не ми е това целта, защото нямам време пък и енергия за спорове (някакви летни грипове ме мъчат от 2 седмици).

Но просто...не разбирам как хората могат да вярват, че забравата може да донесе спокойствие. Както и да е. В допълнение пускам и още един линк по повод на темата, която дискутирахме толкова много. Просто FYI както се казва :) Защото има разни полезни и тогава неизвестни подробности. "Турски генерал забрани 3 март"

Между другото, за да е напълно ясно, не изпитвам омраза към днешните турци и си комуникирам с тях без никакви проблеми, даже напротив, разбираме се доста добре в нормални ситуации. И това не се дължи на удобна амнезия, а на това, че преценявам хората спрямо това което са те самите, а не прадедите им. Но това не значи, че миналото трябва да бъде пренебрегвано, защото урок, който бива забравен се повтаря. Точно този не искам да го повтаряме.

Цоньо Цонев Бертрардон де ла Брокиер, бургундски рицар, минал през българските земи през 1432: "Задморско пътешествие":
Из пътя срещнах около 15 мъже и най-малко десет жени с дебели вериги на шията. Двама турци ги водеха за продан в Одрин

Бартоломео де Яно, миноритски монашески орден, 10-на години по-късно:
От шест години насам турците са отвлекли от християнската земя повече от 400,000 християни, заробили ги всичките, като не смятаме старите и болните, които убили и обезглавили, понеже не можели да ги откарват.
Клетите християни и християнки, отвеждани в робство с въжета, железни вериги, навързани двама по двама в този град [Цариград], безропотно, както се води добитък на пазар, те плачат и пъшкат жално.
Видяхме и малки деца, и девойчета, носени в кафези на коли и на коне, както се носят птици на пазар...О, жалостен взор! О, тежка, печална и жална мъка!
(Из писмо на Бартоломео до ръководители на йоантийския орден в Йерусалим)
Заповед на султан Осман II, третата десетдневка на месец мухарем 1209 година (28.12.1616-6.01.1620)
Не е позволено на никой от немюсюлманите да носи пушка, щит и други военни оръжия, да язди кон, да навива на главата си чалма и да носи военен калпак.

Това все още е нищо.

21. ден на месец шабан 1240 година (25 март 1631), от великата хиджра. Заповед на султан Мурад IV:
Установено е от гледна точка на шериата и закона, щото кяфирите да личат чрез облеклото и външния си вид въобще, че са презрени и унижени, като не яздят на коне, не се обличат в друхи от разни копринени и атлазени материи, не надяват самурени кожуси и калпаци, а жените им да не се разхождат с облекла като на мюсюлманките иа де на надяват фередже, ушито от персийски плат.
Обаче от известно време насам на тоя ред е погледнато с пренебрежение и кяфирите почнали да се разхождат из улиците, яздейки коне, надянали самурени кожуси и облечени в скъпи и луксозни дрехи. Що се отнася до жените им, те не слизали от калдъръма, за да отстъпят място на срещналите ги на пазара мюсюлмански жени.
Въобще, както мъжете, така и жените им, се носят по-великолепно от мюсюлманите, което показва, че тия хора не се смятат за презрени и унижени.
Затова заповядвам:
по силата на шериата и закона да личи по облеклото и въобще по тяхната външност и походка (!), че кяфирите са презрени и унижени.
Да се заставят отсега нататък: да не яздят на коне, да не надяват самурени кожуси и калпаци, да не се обличат в копринени и атлазени дрехи, жените им да не носят високи иракчии и фереджета от персийски плат, въобще да не се обличат като мюсюлманките.
Такива случаи да бъдат запретени и забранени, за което, ти, кадийо, да не губиш нито минута, а да туриш в изпълнение моята свещенна заповед.

Ако се възпротивиш, Сюлейман I Законодателя си имал решение: заповядал (1528):
Да се издирят всички метежници и да не допуснете да се спасят, да се заловят и да се донесат до щастливия ми праг, незабавно едни да бъдат обесени, а други - набити на кол.!

че тези препоръки са се изпълнявали старателно, се потвърждава и от "Пътни бележки"(1596) на австрийския аптекар Фридрих фон Зайдел:
Турците бяха поставили от двете страни на пътя в чест на турския султан много стотици пресни човешки глави на християни, бедни български селяни, те се били разбунтували срещу турския султан...

И за да е унижението наистина пълно, малка ретроспекция към девширмето:
Жан Палерн Форезиен:
Най-красивите биват избрани, за да ги пратят в султанския сарай - до 500-600 души.
Между тях пък се избират 24 от най-красивите и приятните, за да обслужват султана на масата му и в покоите му и да му доставят обичайните удоволствия (?)
Като стана дума за "свободата" и "богатството" и "правата" на раята на султана, да напомним малко за "свободата" на хората да отглеждат собственните си деца:

Ханс Дерншвам (из "Дневникът на Ханс Дерншвам, пътувал до Цариград през 1553-1555 година):
Турчинът има обичай в християнските земи редовно да взема през 3 години най-избраните, красиви, сръчни и стройни момчета навсякъде по градове си села. От евреите не взема детски десятък, от турските и мохамеданските земи също не взима.
Тези момчета на около 8,9,10,12 години се обличат в нови дрехи за сметка на султана, остригват се и на всеки дават жълта островърха шапка, направена от плъст, откарват ги като обикновен добитък и ги отвеждат по места, където султанът има сараи, т.е. дворци, най-известните места са Цариград, Галата, Одрин и Бурса. Тук ги обрязват.
настаняват ги в сараите, т.е. дворците на султана, и ги учат да пишат и говорят турски или пък - на военни игри.
От тях султанът произвежда еничари. Нарича ги синове или деца на султана, на които никой не може да направи каквото и да е.

Антон Вранчич, австрийски дипломат, босненец по произход, минавал по нашите земи през 1556 година:
Научих, че имало някога обичай на всяка пета година да се събира този данък от малолетни деца. Сега това правят на втората и третата година, и то по-жестоко, отколкото позволява приетия закон. Поради това става така, щото нещастният народ, като чуе, че турците са дошли за събирането на този данък, завежда децата си в гората или ги изпраща другаде, докато мине бедствието.

1582 година: Жан Палерн Форизиен, френски пътешественник
Събират като данък на всеки четири или пет години деца от християните, от три момчета едно се взема по волята на изпратените чиновници, които често злоупотребяват - щом видят, че са красиви, вземат ги и трите.

1539 година: руски монах Илия от Псков
Ако турците намереха в някой християнин трима синове, те взимаха двама за султана; ако ли пък някой имаше един син - и него взежаха с насилие. И събираха от тези християнски деца до дванадесет хиляди, а понякога и до двадесет хиляди, от 5 до 10 години.

Неизвестен български монах, написано върху житието на пожълтялото Евангелие:
Да се знае кога изпрати цар Мехмед силния Склав, та дойде в село Мъглиш през януари, 13 ден, та взеха от Мъглиш 813 еничарчета. Така да занете, братя, когато чуете, че иде силния Склав, вие далече да бягате. Ох,ох,ох, окаяни грешни! Написа се в година 7131 (1623) при Търновския митрополит Гавраил.

И за да не излезе, че нарочно цитирам само онеправданата, българската страна на въпроса, да дадем думата и на султаните:

1621 г, заповед на султан Осман II
Тъй като вземането на момчета за еничарство от раята в закриляните императорски земи е стар закон още от древно време и понеже съгласно със следваната практика в миналото и досега е заповядано да се събират момчета за еничари, то за избирането, събирането и изпращането в щастливата ми столица на годните момчета, достойни за еничарство, е назначен ветерианът и стар ага, чест между подобните и почтенните, турнаджибашията(командир на еничарския корпус, който отглеждал кучета и хрътки за султана)...., да бъде увеличена славата му.
С пристигането му строго да предупредите всички поданици в селата, паланките, селищата, градовете, ленните владения хас, зиамет и тимар, вакъфските селища и чифлиците, че бащите следва да съберат всичките си деца, без да оставят нито едно, и да ги заведат при казания ага.
Поменатия ага да избере по едно момче, годно и извънредно добро и хубаво, да го вземе за еничарство, да го запише в списъка и да го задържи.
Всяко момче се записва в списъка със собственното му име, с името на баща му, на майка му, на селото му заедно с отличителните му белези, качества и особенности на момчето, каквито са, така че, ако някое момче се отлъчи, като се направи справка в списъка и се узнае кое е и откъде е, да се залови и доведе обратно

1666 г. заповед на султан Мехмед IV Ловджията
Понеже въпросът за набиране на деца за еничари е от най-важните за държавата, трябва да наберете по едно дете от всеки неверен рая от петнадесет до двадесет години и годни за служба

1601 г., заповед на султан Мехмед III
Ако някой от неверниците родители или друг някой се противопостави да предаде за еничарин сина си, да се обеси веднага на прага на вратата му!
(същия султан е бил шампиона по удушени братя при качването на престола си: 19 на брой)
Ханс Дерншвам, пътувал до Цариград през 1553-1555 година:
Българите нямат право да носят хубави дрехи. Ходят всички в сиви и бели ямурлуци, нямат нито обуща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до коленете. Шапките им са от бяла плъст, а също и от бяло или кафяво просто сукно, със заострена форма. Мъжете нямат горна дреха, ходят само по ризи зиме и лете. Никой не носи оръжие, само големи тояги.
Антонио Брешияно, венециански нотариус, из документи за продажба на българи като роби:
7 юни 1381 година. Правя достояние аз, Франциско Костатера, жител на Крит, че с моите наследници давам, продавам и прехвърлям завинаги на теб, магистър Жаме де Фано, лекар на служба в Крит, и на твоите наследници една моя робиня на име Ирина от български род, от селището, наричано Мелник.

Следват още 12 такива документа за продажба на български робини и роби на остров Крит.
Обърнете внимание: думите "робиня", роб", робство", дебели вериги на шията", "въжета", "кафези" и прочее не са писани от Ботев или Левски, нито са съчинени днес от някой туркофоб.
Слава Богу, че не си.
Виж си само последното изречение, да видим дали ще проумееш оксиморона в него. Ако академиците се изразяваха с оксиморони, тъжна и майка на тази Академия.
Следим.
И си правим изводите.

Може би искаш тогава да направиш реклама на данъчната система на Османската империя (отречена и отхвърлена впрочем...от Ататюрк?)

Напомням:

- ресм-и бенак
- ресм-и буюндрук
- ресм-и чифт
- тасма акчеси
това са разни видове поземлени данъци, плащани на феодала за ползване на неговата земя.
-адет-и ангам - данък за притежаване на овце и кози
-ресм-и агъл - данък за кошара
-ондалък - десятък върху селскостопанските произведения и овцете
-отлук хакъ - за сено
-ресм-и бостан - за зеленчукова градина
-яйлак хакъ - данък за пасище
-бач - данък за стоки, изнесени на пазара
-яве - данък за намерен загубен добитък (интересен данък)

ако след тези данъци все пак ти остане нещо за ядене и оцеляваш, и, не дай Боже, решиш да се жениш, те чака:
- ресм-и гердек - данък за правото на мъжете да се женят
ако ли не щеш да се жениш, ще плащаш ергенски данъкАко ли пък си бедняк и нямаш земя, то ест, работиш аргатин на някого, плащаш::
- ресм-и мюджеред
ако се зажениш, плащаш сватбен данък:
-бад-и хава
Ако гледаш тютюн (което си продължава и сега)
-ресм-и духан
ако нямаш къщичка и хайманосваш (subigi kurt твърди, че се вземал предимно от юруците, но кой знае), ще плащаш:
-ресм-и хаймане
за кефа да бъдеш поданник на султана цял живот плащаш гордия данък:
-ресм-и райет

Някой да не си помисли, че това е всичко?
Нищо подобно!
Това са само редовните данъци.

Имало и допълнителни:
наред с държавния десятък, за да се радваш на благоденствието на спахията, имаш честта и удоволствието да плащаш и допълнителен десятък: саларлък.
Обаче, за да не мизерства стоящия по-високо от спахията управител, плащаш и
- ресм-и ниябет

И накрая, за да ти съдерат наистина кожата, трябва да платиш данък и на събирачите на данък:
- адет-и гулямие

Освен редовните и допълнителните имало и извънредни данъци:
по време на война за покупка на оръжие:
- авариз
- бедел-и нозул
за изхранване на войската: натурален данък: сюрсат
Но, тъй като войни се водели редовно, данъците ставали от извънредни - редовни, то ест, постоянни

Освен това султанът имал правото и навика да налага с декрет и [b]други извънредни данъци:[/b] текялиф-и йорфие, но понеже султаните били хора отрудени, измъчени и разсеяни, забравяли да отменят декретите и тези данъци също ставали редовни

Отгоре на всичко неверната рая, то ест, немюсюлманите, плащали и наказателни данъци:
всеки гяурин, навършил 15 години, заради правото да си наси главата на раменете плащал поголовен данък джизие "защото не се взимал войник" Явно девширмето за войници не стигало!
Като навършел пълнолетие, гяуринът плащал още един данък: испендж
Ако гяуринът притежавал някакво парче земя, нивичка или градинка, плащал поземлен данък харадж-и мувазаф.
Освен този паричен данък гяуринът плащал и данък в натура харадж-и мукасеме, то ест: половината от произведеното жито, царевица и прочие.
Освен това му вземали всяка десета крава, теле, гъска, кокошка, всяка десета лъжица мед...този данък се наричал юшур
Освен това гяуринът трябва да плаща данък във вид на безплатен труд, да прекопае градините, да преоре нивите и прочие на господаря: добре известната ангария.
Особенно унизителен бил данъкът хизмет: господарите канели гяурките в сараите си да им слугуват с всички произтичащи от това "романтични" последствия.
Но най-страшен, естественно, бил "кръвният данък" - девширме, с който били облагани християните в Османската империя. Въведен е от султан Мурад 1, който бил женен за хубавата българка Мара, сестрата на последния цар Иван Шишман
Въведен през 1360 година, а еничарският корпус е ликвидиран чак през 1826 година от Махмуд II: след 4.5 века.
По най-пестеливи изчисления това са над 30 млн български деца, превърнати в еничари.

(източник)

В едно малко градче имаше един голям лош човек. Широкоплещест, с бръсната глава и очи на бясно куче. Той беше толкова голям и лош, че взимаше всичко от всекиго, стига само да го поиска. Всички пари, всички жени и всички къщи бяха негови. Той взимаше заеми от хората в това градче, без да им ги връща, ходеше им неканен на гости, женеше се за дъщерите им за по една вечер, а после ги изплюваше като изстискани парченца портокал.

Този голям лош човек беше толкова страшен, че никой не смееше да изрече името му. Когато го молеха за нещо, хората му казваха „господине”, а когато говореха за него го наричаха просто „Лошия”. И така, Лошият господаруваше с тежка ръка над това градче и нямаше държава, кмет или полицай, които да му кажат „няма да правиш така”. Лошият беше държавата, той назначаваше кмета и той плащаше на полицая.

Лятната вечер премина в приятна топла нощ. Последната събота на юни увлече в празничния си вихър всички млади хора в малкото градче. Може би съботата беше единственото нещо, което не беше под властта на Лошия. Дори и той имаше нужда да от ден в седмицата, в който да не краде, убива и мачка толкова много, колкото през останалите.

Единствената дискотека (притежавана от Лошия, разбира се), се напълни със стотина хлапета. От тонколоните все по-силно дънеха хитови парчета на певици с голи пъпове и големи гърди. Лошият седеше на бара и от време на време процеждаше през зъби малка глътка от парливата водка. Тази вечер Лошият беше режил да се жени. Както винаги, за малко. Докато между краката на момичето не се появеше кръв или докато тя не изпаднеше в безсъзнание. След това щеше да я изхвърли някъде - жалка, пребита и изнасилена.

-Мило, стига си ги гледал тия ученички! Ето ме, аз съм с тебе!
Любовницата му сложи нежно ръце около дебелия му врат. Лошият я блъсна и й удари шамар с опакото на ръката. Тя се сви и стисна с ръка разбитата си уста.
-Махай се оттука! Тъпа курва, омръзна ми от тебе!

Мутресата се завлачи нанякъде, докато хленчеше като сритано пале. И тогава той я видя. Не, не мутресата. Лошият видя Новата.
Хубава беше. И изпипана – прическа, дрешки, всичко на място. Намести се на стол точно на противоположния край на бара и с леко отегчена физиономия си поръча нещо.
Лошият стана. Кучите му очи блеснаха. Красивото й лице накара една тънка жилка в мускулестите му гърди да преиграе. В малкото градче нямаше такива жени. Никоя не се осмеляваше да е толкова красива. А тази... Късото дънково якенце беше полуразкопчано. Над него се подаваха две сочни гърди, разкошни и изкушаващи като леко разтопени топки сметанов сладолед, изпънали бяла памучна блуза с дълбоко деколте. Полата й не беше прекалено къса. Само колкото да покаже нежните колене и малко от изящните й и нежни като коприна бедра. Колкото да загатне... да намекне... да предизвика... да настърви...

Лошият преглътна голяма глътка слюнка. Толкова вцепенено беше зяпнал тази жена, че вече няколко секунди не помръдваше от мястото си. Той я искаше. Той щеше да я има. Тръсна глава, после самоуверено тръгна към нея, като се дуеше с огромните си мускули.

Лошият подпря мощната си ръка на бара до момичето, след това доближи лицето си до нейното и каза:
-Ей.
Тя помръдна очи, после се извърна към него с леко уплашен поглед и каза:
-Здрасти.
-Ти май не си от тука.
-Не – сухо отвърна тя.
Той подпъхна месеста длан под малкия й женски лакът и рече:
-Ела да те черпа е’но.
-Не, мерси. – каза тя и обърна главата си на другата страна.
Дланта му се заключи в желязна хватка и той така силно я дръпна, че тя падна от стола.
-Идвай!!! – изрева той.

-Недей, това е Лошия. – каза уплашено някой.
Лошият усети нечий твърд юмрук в слепоочието си. Той пусна момичето, отстъпи, понечи да отърси глава от силния удар, но вече беше съборен на земята.
-Майка му... – успя да изръмжи Лошият и се хвана пистолета. Късно. Фанелката му се разпра шумно.

Тонколоната спря да трещи. Хлапетата се струпаха около трупа на поваленото чудовище. Лошият се давеше с кръв, прехапал дебелия златен синджир, а пробитите му дробове хриптяха шумно, докато поемаха предсмъртните глътки въздух. Сякаш повикани по тревога, дотичаха още сума ти хора от малкото градче. Изскочили от леглата си, те гледаха с невярващи сънени очи вече умрелия Лош.

Най-голямата и най-тъмната сила, която техният малък град и малък живот познаваха, потъна в Преизподнята. А над поваления колос на мракобесието стоеше един съвсем обикновен млад мъж, опръскан с кръв, стиснал почервенялото острие на ножа. „Кой е тоя?” питаха всички. Много просто – това беше Добрия. Излезе по-лош от Лошия. А това до него беше любовта на живота му, жената, на която ненапразно се беше клел да убива за нея, ако се наложи. Момчетата от малкото градче го зяпаха с възхищение и тайно си се представяха как ще бъдат като него, когато пораснат.

На следващата сутрин Добрият си тръгна заедно с момичето си. Не го избраха за кмет, нито за полицай. Вече си имаха. Предстоеше им много по-важен избор. Трябваше да определят кой да бъде новия Лош. Може би щеше да е кмета, или полицая. Или някое от момчетата, които снощи с възхищение зяпаха Добрия.

Робите жадуваха хомота си.

Някога, някъде там, всред жълта суха земя, напукана от безплодие и отрова се изправяше черната снага на град. Хората вървяха из свъсените му сиви улици със свъсени сиви лица и почернели от тъга и злоба души. Над тях тегнеше вековното проклятие да нямат това, което искат и да искат това, което не могат да имат. Зад всяко от сивите лица и всяка от черните души се криеше малка розова мечта за райски живот, без страдание и без несгоди – кротък измислен оазис на нежността и любовта, които хората се бяха отучили да изпитват един към друг. И във всеки от малките измислени оазиси хората си мечтаеха да дойде Герой с бляскави доспехи и ясни очи, който да ги спаси от робството на тъгата и неуспеха. Всички тайно си говореха за това как един истински Герой би могъл да ги поведе към слънчевия простор на свободата. Но никой и никога не се наемаше неговите хилави плещи, пожълтели от сенките на града, да понесат бляскавите доспехи и той да бъде Героят.

-Истински Герой... как ни трябва един истински Герой – каза Някой си.

-М-да – отговориха му другите и продължиха да бродят из сивите улици, надянали своите сиви лица. Бяха си разменяли тези думи стотици пъти.

“Колко отдавна чакаме този истински Герой... и колко ли дълго още сме прокълнати да го чакаме...” - помисли си Някой.

“А как искам някак да го доведа този Герой, само да знаех кой е или къде да го намеря! Ами ако не се е родил? Ами ако той не се роди преди аз да умра?...”

“Казват, че Героят е последната ни надежда и няма кой друг да ни спаси от тъгата и робството... но как искам още утре да бъда щастлив и свободен!”.

Някой си седеше и си мислеше, а около него бушуваше морето от хора със сиви свъсени лица. И никого не тревожеше и никого не вълнуваше, че Някой си седи сред морето и тъгува. Всеки бе прекалено зает да тъгува сам за себе си.

“Ние сме тъй безразлични и безчувствени! Как ще ни спаси този Герой, ако ние сами не потърсим спасението си?”

“А дали Героят няма да ни се обиди, че сме тъй бездушни и груби?”

“Няма да стоя тук и да чакам! Ще направя нещо, за да бъдем готови, когато Героят дойде да ни спаси!”

“Но какво може да направи един Някой си?Аз нямам бляскави доспехи, нито огнен меч, с които да се изправя срещу злото, тъгата и робството. Аз не съм силен и красив, аз съм просто един човечец със сиво лице и хилави плещи, който крачи из черния град. Какво мога да дам аз, за да ни избавя от мъките?”

И Някой си се сети, че имаше нещо, което би могъл да даде - нещо, което би могъл да жертва. Което никой друг не искаше да даде и да жертва - своя малък измислен оазис. Някой можеше да даде мечтите си, любовта си, копнежа си. Сърцето си.

И Някой си лекичко почувства как го обгръща нежен топъл вихър и многоцветни искри и лъчи бликат от гърдите му и любовта, щастието и мечтите от неговия малък оазис обсипват морето от сиви свъсени хора.

Някой си усети как бурният порив на криле го отдели от земята. Само миг след това, в небесните висини, мразовит повей развяваше косите му и галеше челото му със студени капчици мъгла.

“Жалко, че не съм Герой и не мога да ни спася от тъгата и робството” – помисли Някой си в последния си миг. – “И нямам бляскави доспехи, нито огнен меч, а само моята малка човешка любов и моите малки човешки мечти. Колко ми е мъчно, че те няма да ни спасят...”.

А долу, на земята, морето от хора със свъсени сиви лица беше застинало в потрес, със съсечено безразличие в ръце, вторачено в безжизненото тяло на Някой си. Някой си лежеше с огромна кървяща рана в гърдите и изтръгнато сърце. И нито един човек със сиво свъсено лице не го подмина с безразличие и хлад. Защото кръвта, любовта, мечтите и устрема на жертвалия се Герой нарисуваха в черната снага на града първото петънце свобода и щастие.

В далечните полета жълта суха земя, напукана от безплодие и отрова, се появи малък стрък. Зелен, крехък и свеж.