Камионетката подскачаше по неравния планински път. Сред чувалите с картофи седяха четири човешки същества. Очите им гледаха безжизнено и разсеяно, сякаш бяха под въздействието на тежка ориенталска дрога. Тъгуваха. Искрицата простичка житейска радост и душевната топлота на селски хора гниеха и се разпадаха.
Oтиваха на гурбет. Незаконно, опасно, изпълнено с неизвестност начинание в чужбина. Отиваха да работят на жестоки чорбаджии с остри бичове, свикнали във всичко да равняват работниците си на добитъка.
Четирима бяха. Заедно тръгнаха от село, надяваха се заедно да работят оттатък и заедно да се върнат. В ъгъла на ремаркето, опрял гръб в чувал картофи, седеше седмокласник с току-що наболи мустаци. Момчето беше с баща си, майка му си изплака очите докато да го пусне. Но и пъпчивият хлапак, и широкоплещестия му родител бяха непоколебими в решението си: “Няма хляб - трябва да се работи.” И толкова. Заминаха.
Едрият селянин седеше до сина си, без да се допира в него. Беше сключил един в друг големите си като топузи юмруци. Отпуснатият корем преливаше в мощни гърди. Дълбоките, изпечени от слънцето бръчки придаваха на лицето му постоянна свъсеност. Тези впити в плътта му резки от изпитана болка чертаеха целия му жизнен път. Път, извървян в тежък, монотонен, затъпяващ физически труд.
Под ноктите и в сгъвките на ръцете му се беше набил плътен, неподлежащ на измиване слой работна мръсотия. Целият живот на суроволикия петдесетгодишен мъж беше белязан от пръст, цимент, дърво, машинно масло и много, много пот и кръв.
От всичко на света, тоя човек най-добре умееше да работи. А България му отне точно това – възможността да се труди. Според както го убеждаваха, в името на това да бъде свободен. На него обаче не му харесваше да е свободен и гладен, защото това беше робство чрез свобода. И затова сега огруханият от живота работник отиваше в доброволен плен, в робство, но и на работа. Защото искаше горчив робски хляб, а не горчива полусвобода.
Малкият не беше толкова мрачен като баща си. Той не осъзнаваше напълно какво става, какво ги чака и защо го правят, но седеше свъсен и мълчалив просто защото всемогъщият в очите му родител също го правеше.
Другите пътници в камионетката бяха млади момче и момиче, и двамата малко над двайсет. Познаваха се, но явно нищо повече, седяха раздалечени. Момичето ту чоплеше, ту поглаждаше почернелия съсирек на дълбоката рана на ръката си. Почти беше зараснала и все повече я сърбеше. Раната беше от някакъв инструмент. Голям, груб и тежък инструмент. Такъв, който не е създаден за женска ръка. Но и такъв, когото неволята беше поставила в нея. Грубоватите черти на младата жена също бяха добили особения израз, който получаваше човешкото лице, щом се е изкривявало множество пъти в миг на болка и трудност. В гарвановочерните й коси имаше следи от неотдавнашно несръчно изрусяване в домашни условия. Макар и закърмена с мотиката в ръка, младата жена тайничко желаеше да заприлича поне малко на лъскава мадама от списание. Да изпита поне частица от усещането за жадно изпиващи я стотици мъжки очи.
Опеченото от слънцето чело на младежа се криеше под гъстата гора от несресани ситни къдрици. Гъстите му черни вежди излъчваха мъжественост и воля. Погледът му пронизваше с дързостта на млад лъв. И при най-малкото движение, под бронзовата кожа на врата му играеха дебели, здрави жили. Момчето знаеше колко сила се таи във възлестите му ръце и в правите му плещи. Той се гордееше с нея, излъчваше около себе си чувството за превъзходство, за неоспоримо надмощие. Младият мъж с осанка на древен воин съвсем не бе добил силата си в махленски побоища или под тежестта на някоя щанга. И той, както и всички други в ремаркето на камионетката, откакто можеше да си връзва сам обувките, беше удрял само черната земя с мотика. Но колкото и да бяха яки мишците на тоя селски гладиатор, те не можеха да се опрат на помитащата вълна на безработицата, която завлече цялото село в блатото на глада.
По едно време момичето доби странно усещане, което я накара за миг да спре да чопли раната си и да вдигне очи. Тя срещна погледа на младежа. В него липсваше традиционната груба мъжественост, липсваше и съвсем доскорошното отчаяние. В лешниковите ириси на момчето грееха момчешка закачливост, нежния похот на сръндак и любвеобилността на пале. Младата жена се усмихна. Сянката на мъка се поразсея. След устните, усмивката премина и по бузите, слепоочията, очите й.
-Какво гледаш, бе? – престорено грубо рече тя, без да спира да се усмихва.
Той самоуверено повдигна вежди и, пиейки чертите й с поглед, отвърна:
-Гледам! Да не е забранено?
По-старият селянин, досега неподвижен и мрачен като планинска канара, трепна, усетил топлия полъх на любовната закачка. От един път изваяните му от болка бръчки се извиха в шегобийска усмивка. Той се наведе напред, за да ги вижда и двамата и каза:
-Ей, като тръгнем из баирите, да не се изгубите в храсталака!
Тримата се изсмяха от сърце, на висок глас. Цялото им напрежение се отприщи в тия няколко весели секунди. Малкият се изчерви и на свой ред изпадна в задушаващ, засрамен пубертетски смях. За няколко неуловими мига четирите човешки същества в ремаркето с картофите отново си върнаха искрицата селяческа топлота и канарите, затиснали сърцата им, поолекнаха.
Старото камионче наби спирачки със скърцане. Четиримата удариха рязко гръб в дъсчените прегради на ремаркето. Това означаваше само едно – трябваше да слизат. Изведнъж погледите отново станаха мрачни, отчаяни и решителни. Един по един, спътниците надигнаха брезента и излязоха от ремаркето.
Махнаха на шофьора за благодарност и, сред черен облак от изгоряла нафта, той отпраши нататък по пътя. Разкаляният черен път се влачеше в подножието на стръмния рид, когото трябваше да преодолеят, за да стигнат границата. Мъхнатият му хълбок беше тук-там обрасъл с дървета. Колкото по-високо и стръмно ставаше, толкова по-гъста бе гората. Някъде напред, много напред и нагоре, бяха телените мрежи. Но оттам, където стояха, четиримата спътници виждаха пред себе си само гъста мъгла – милиони водни капчици, опасали вековните ели в ефирния си пояс.
Тръгнаха. По обувките им веднага полепна студената есенна роса. Здрачът на септемврийската сутрин, мъглата и гората приеха в несигурните си прегръдки четирима смели българи, решени да хванат живота за гушата. Между загрубелите им от труд ръце и белия насъщен хляб стояха закон, телени мрежи, стръмен планински хребет и още хиляди трудности. Безумното им начинание можеше да ги доведе до жалка незаслужена смърт. И все пак те я предпочитаха пред жалък незаслужен живот.
Всъщност, най-нещастен от четиримата беше хлапакът. Жал му беше, че е запъртъкът на компанията, че са му дали най-малкия багаж, защото ръцете му са още слаби и крехки. Някакси завиждаше на другите, че са научили много повече уроци от него, че вече са изпили шишенцето с горчилка на живота. Всъщност, малкият не знаеше колко много те му завиждат, че още не е пил от това същото шишенце.
Спътниците, вече целите пропити от студената есенна влага, с неотклонно упорство си проправяха път през все по-сгъстяващата се гора. Двамата младежи продължаваха да се закачат.
-Внимавай да не се подхлъзнеш, че знам ли къде ще те подхвана…
-Ти знаеш ли, че си имам мъж, бе, ей!
-Е,аз пък си нямам жена!…
Накрая суровият глас на стария селянин прогърмя сърдито и двамата млъкнаха. Наближаваха границата.
Блещукащата под лъчите на изгряващото слънце мъгла все тъй лениво се виеше около граничното възвишение. Вековните ели извисяваха непоклатими зелени плещи като горди стражи, бдящи над покоя на планината. По могъщата снага на Родопите пробяга тръпка хлад. Започваше есента.
Comments12
..ти пък къде отлетя...
.....стой си в гаража, ако изобщо си от там! Какво искаш да ти дават 18-годишни девици, които се чудят къде да си пестят парите, изкарани с дългогодишен и упорит труд! Хей, слез на земята или в сервиза!
А и нискобюджетното кино е много скъпо платено от имотни спонсори!
А "ТЯ и той" си има своя рейтинг там, където го разбират!
Няма да сме ватенки, ракии и салата, когато дораснем да сме други!
Брях! Че то има ли разлика?
Любимият ми писател е Дикенс. Той има един такъв много особен стил... Първите 100 страници са смешни и забавни. След това обаче изведнъж осъзнаваш, че в действителност нищо смешно и забавно няма в цялата работа, напротив. Осъзнаваш, че това, което четеш, всъщност е толкова тъжно и в същото време реално, че ти идва да заревеш (а и наистина съм го правил на края на "Приказка за два града"). Та и положението с развитието и хумора е същото. Смеят се хората на Слави и "Комиците", а не разбират, че трябва да плачат.
**
В живота, от тревоги още гърбав, претоварен
ний всеки ден по мъничко изгаряме.
И някои са уморени рано, много рано -
Вий, хлебоеди, слушайте!
И аз съм хлебоед загрижен за цената на брашното;
и аз търча за лук и зеле и вардя в магазина своя ред,
следя и аз тиража на спорт-тото.
Но смелите мечти, възвишените цели
нима са в зелето и печелившия билет?
Да гледаш в седмицата два-три пъти мач,
да тръпнеш цял, че можел някой си играч
и с левия, и с десния си крак да ритне топката така и еди-как —
в това ли са високите стремежи, идеалите?
Това ли е на времето голямото вълнение?
Не с тоя лучен дъх и тотомания ти,
мое мъдро, мое храбро поколение,
изграждаше заводите,
централите
и белите грамадни здания!............................"
Из "Дни на проверка" - Пеньо Пенев
Но пък и аз не разбирам хората, които гледат комиците. Хайде, Слави съчетава доста неща, но комиците ?! Не че гледам Слави, аз бтв не гледам, освен новините по обяд. Просто не ми понася тази телевизия.
От друга страна, като селянче по природа, мога да ви дам едно много смислено обяснение защо гледат това- на село хората ловят само няколко програми. Обикновено първите 3. Ние на вилата ни ловим 5, но все пак сме доста близо до София. Та като имаш 3 програми, една от които е канал 1, какво да гледаш с ракията си? Изборът е или Комиците или някой от 3те криминални сериали по Нова. Пък разните там разложени трупове не всички ги възприемат на вечеря. Та така. Въпрос на избор.
Пък за пиенето, Дядо пиеше по около 100гр ракия вечер. Може и по-малко да са били, на мен ми се виждаха винаги много :) Но не се напиваше. От друга страна, в селото тогава имаше 1 магазин и 2 кръчми. И там имаше хора от отварянето им сутрин до затварянето им вечер. Козари, кравари на смени губеха добитъка, защото се заплеснали в кръчмата. Такава е селската действителност. Или поне беше такава.
Не виждам какъв образ се налага на селяните, ми че те са си такива. Не използвам думата селянин по лош начин. Но такива са фактите. На село няма нужда да се правиш на културен или цивилизован. Там всичко се знае. И да се преструваш и да не се преструваш, полза няма. Ако тук този образ буди смях, то е защото ние всички крием селяните в себе си. И едновременно осмиваме този образ на прост човек и прост живот, и му завиждаме. Което е тъпо, разбира се, но това е друга тема.
Поради тази причина от 2 години живея на село. Тук няма трафик, няма светофари и задръствания, няма синя зона и проблем с паркирането. Тук децата играят на улицата, ходят сами до магазина и не се страхуват да отидат у съседите когато навън е тъмно. Тук въздуха е по-чист, усеща се по-силно аромата на цветя и цъфнали храсти. По-тихо е, летните вечери се чува само песента на щурците. Има светулки навсякякъде, дори и по небето :) Когато няма облаци звездите са много, ярки са и сякаш са по-близо. Понякога имам чувството, че ако протегна ръка към небето ще ги докосна. В нашето малко село има кабелна телевизия и интернет. И хората са по-различни. Подават си разни неща през дуварите и оградите, разменят си семена и цветя, спират се пред портите за да побъбрят... не като някогашните седянки, но спират и питат „Как си?” и ако могат да помогнат с нещо го правят. Тук няма денонощни магазини, последния затваря в 22:00, но тук можеш да събудиш съседа си посреднощ и да поискаш шепа сол или аналгин и той няма да те гледа под смръщените си вежди, просто ще ти даде, а на сутринта ще попита „Как си?”. Младите хора са добре облечени, модерно. По-възрастните са спретнати и чисти, никой не носи ватенка. Има и кръчма, разбира се, но е нова, построиха я миналата година. И хората не ходят там за да се напият, а за да се видят, да поприказват, да се позабавляват. Тук, в селската кръчма съм виждала по-малко на брой пияни хора от колкото са пръстите на ръцете ми. Не мога да кажа същото за кръчмите в София.
Може би хората в нашето село носят ватенки и се наливат с ракия в къщите си, там където никой не ги вижда, но аз мисля, че по-скоро реалноста в българското село (или поне в селата които са близо до големи градове) вече е различна от тази преди 50 години, когато и в София много хора носеха ватенки и където все още пиенето на ракия за много хора е цел в живота.
С този пост искам да изкажа само и единствено собственото си мнение, аз харесвам живота си такъв какъвто е. Не искам някой да си помисли, че критикувам неговото мнение или че съм обидена на хората които си мислят, че селяните носят ватенки и пият ракия със салата всеки ден, по цял ден. Мисля, че всеки има право да харесва градския или селския живот. На мен не ми понася Софийския, на други им харесва и за нищо на света не биха го заменили с друг. И слава богу, че е така, иначе нямаше да има място за всички в София или за всички на село ?))