Огромната  изящно орнаментирана  дървена врата се отвори тежко с прискърцване и през прага прекрачи премръзналият собственик на голямата нова къща в класически стил. Свали черното си кашмирено палто и белия шал, закачи ги на окачалката до вратата, обърна се и погледа му срещна очите на стария иконом.

-         Добър вечер господин графе – каза напълно равнодушно възрастният човек.

„Добра ли?” – помисли си младият мъж. „Нищо добро не се случва по света, как така вечерта може да е добра?”, а после измърмори - Добър вечер! – и съвсем между другото попита, дори без да го интересува особено – Къде е Дора?

-         Госпожата е в библиотеката. Чете.

„- Даже пък и госпожа... Мис някакъв си плаж или по-точно басейн...и по неволя моя жена за известно време, поне докато е удобно и за двамата - за баща и’ и за майка ми” – мислейки в тази посока графът премина през коридора, после през салона за гости и почука по отворената врата на библиотеката.

-         Да не си решила все пак да завършваш право? – попита мъжът и’ с не малка доза сарказъм в гласа.

-         Аз ще завърша право независимо какво си мислиш ти господинчо.

-         Маноле, ела и обясни на тази префърцунена селяндурка кой и’ плаща висшето, червилото, гащите и дамските превръзки....- със студена усмивка, която повече приличаше на грозна гримаса, младият мъж извика иконома.

Възрастния човек лекичко наведе глава и преди да каже името на Александър Литвинов, Дора вдигна глава от книгата и злобно каза:

-         Баща ми. Ти само обираш лаврите и заблуждаваш хората, че можеш да направиш нещо съществено.

Манол веднага разбра, че е излишен и тихичко се измъкна само и само да не стане жертва на поредната съпружеска престрелка с обидни думи.

-         Така ли? И какво не съм направил до сега за теб? – попита подигравателно мъжът.

Дора изкриви лице в презрителна усмивка и изкрещя без  дори да си даде сметка за това.


П.П. Това е началото на моето чисто новичко сапунено мехурче. Написах около 56 страници, но няма да ги пусна сега, защото няма изчитане, но ще ми е интерсно дали ви е интересно какво не не е направил Александър? -:D

„Човек трябва да носи хаос в душата си,

за да може да роди танцуваща звезда.”

Ницше

Разхождам си се аз безгрижно из нета, цъкам си насам-натам и хоп, свежо конкурсче. Веднага реших, че това е баш като за мен. Хем съм писала повече отколкото съм чела, хем пак трябва да пиша. Е, как да не се включа?

Направо грабвам лапа и започвам. Ноооооо, се появи едно голямоооооо НО. Разбирайте много голямо. Трябва да пиша за герой и то не какъвто и да е герой, а за моя най-любим герой. Ами сега??????? Изведнъж разбрах, че нямам такова нещо като любим герой.

Ето, това вече е много сложен казус от вида на МИСИЯТА НЕВЪЗМОЖНА, защото тук следва един изключителен момент, в който ми се налага да си помисля, а ми се налага да си помисля, защото нещо не стана с идването на героя изведнъж, хей така, в празната ми глава.

И се замислих, мислих, мислих и си казах, така на моето вътрешно Аз и дори си го казах почти на глас, нали ние – разбирайте Мен и Аз се случва и да си общуваме в много редки случай, примерно да се понапсуваме, но днес си казах от Мен на АЗ:

- Защо ли не съм малко по-малка, примерно с 15-20 години, тогава знаех със сигурност, че любимият ми герой е „Синът на Зевс”, по-известен като Александър Велики.

В онези смътни години на безславно умиращ социализъм и раждаща се уродлива демокрация знаех, че харесвам всичко онова, което символизира успеха, а Александър беше успял – да изпозаколи  бая народ. Е и някои други успехи има, примерно в харченето на пари и ограбването на цели народи, но тези видове негови приноси към историята имат право да коментират по-умните от мен. Аз съм лаик и затова толкова по въпроса с много отдавна отминалите герои.

Но мисълта е аристократична и безпощадна гостенка и не си отива лесно от главата на онези не особено умните, които не постъпват твърде мъдро като си позволяват  лукса, понякога, да се обърнат към нея и да я поканят. Та като се настани една мисъл в главата ми, като ме зачовърка из гладкия мозък, нямаше как да не стигна до Заратустра. Просто всички пътища водят към Ницще, когато най не ми трябва.

На тази моя глупава мисъл няма ли кой да и’ изкрещи:

“При жена ли отиваш? Не забравяй камшика!”

А можех да си взема готварската книга и да превърна едно печено агне в главен герой на вечерта, примерно.

Но той, камшика, си бил наоколо. Точно пред очите ми - моята библиотека. Погледнах я и такова прозрение ми се стовари върху дребното количество мозъчни клетки, че направо щях да занемея, ако имаше с кой да говоря...

Бе, хора вие помните ли Поразяващата ръка? Тук трябваше да се сетя за Винету, но нещо не се получи. Спомних си Поразяващата ръка. Направо ме порази с невъзможността да си спомня какво толкова повече беше направил освен да счупи маса с един удар.

Е, може ли такива неща да ми се случват на мен?! На мен?! Дето преследвах един роман 4-5 години да си го купя и сега да се сетя за Поразяващата ръка...поне да се бях сетила за Белия зъб или поне за Бък и за онзи дебел край на тояга, наречена живот, която учи най-жестоко на живеене...

А като се позамисля, не мога да си обясня и как пък не се сетих за една геройня? Нали по женски щеше да е нормално да се сетя за някоя – красива, добра, леко сълзлива...

Май все пак ми изплува една, но тя е мнооооооого далеч от сапунен мехур... Просто ми просветна като светулка в мрака ... Помните ли Пипи?

Ясно! Вече напълно се вдетених, пък и това, което не прилича на есе стана твърде дълго за изчитане, затова смятам да изгоня онази гостенка – мисълта – и да се пусна по течението на пълното безсмислие, не че успях да напиша нещо мноооого смислено, но поне се опитах :)

ЦЪК

Аз не съм от снощния филм герой

и никога няма да бъда.

Красивите му дами нивга не ще

                                   бъдат мои.

Аз съм просто човек с надежда една,

че на този свят ще се намери поне

                           едно същество

     за което винаги да бъда №1

Първа, втора и трета част.

Стоях на главната улица на столичния град. Мракът и студът на есенната нощ ме обгръщаха с безстрастната си завивка. Зад мен, в ниското,бяха сламените колиби на крепостните селяни. Сред тях като безвкусно украшение се издигаше Храмът на благоденствието. Статуята на златен змей до олтара блестеше със злокобно сияние дори в нощния мрак. Пред мен търговската улица спускаше застланата си с чакъл снага сред черните парцаливи островчета на зеленчукарските сергии и се вливаше в беломраморния простор на площада пред двореца. Откакто Черните бяха на власт, не остана нито една кална улица в столицата на Княжеството. Черната власт винаги обича да се загръща в лицемерна бяла пелерина.

 Дойде най-тъмната част от нощта, точно преди първото слънчево сияние да се подаде иззад далечните сини планини. Двуколката с димящия казан стоеше до мен, пред портите на колибата ми, готова да се впусне в убийствен полет по нанадолнището към портите на двореца на Черния главатар.

 Черна нощ, закрилница на убийци с кадифени ръкавици и крадци с леки стъпки… Черна нощ, в която клепките и на най-бдителните стражи на Черните се притваряха и спускаха уморена мъгла над строгия им касапски взор.Преди три дни, отново в черна нощ като тази, излях отровно биле в изворите, от които пиеше цялата крепост. Всеки мъж, дете, старец и съсухрена бабичка,богаташ и бедняк, страж и занаятчия се сгърчиха в адски стомашни болки. Над крепостния град се издигна нетърпима воня от препълнените нужници. Черният главатар заповяда да се запечатат всички кладенци в крепостта, докато се намерят нови извори или заразата премине. В стоманените доспехи на Черните стражи зейна страховита дупка, наречена жажда.

 Мечът, секирата, боздуганът са страховити оръжия, но без силната ръка на боеца са само парчета желязо. Никога не бих могъл да се изправя срещу всички мечове, секири или боздугани на Черните стражи. Но едно-единствено гърненце с отрова ми стигна, за да пронижа стомасите на цяла армия.

 Хванах дръжките на двуколката. До казана бях сложил тлеещи въглени, за да лумне катранът, веднага щом се разлее. Засилих се и бутнах с всичка сила двуколката по нанадолнището. Дървените колела подскачаха по белите камъчета, застлали търговската улица. В точно обратната на двореца посока.

 Изтичах с разтуптяно сърце обратно в колибата и облегнах гръб на вратата. Само миг, само миг още ме делеше от началото на най-сладкото отмъщение. Тръпнещо очакване… Тишина… Мощен трясък отекна в уличките на заспалия крепостен град.

 Пламъците вече трябва да са лумнали… Само още малко и тесните улички между сламените колиби ще се изпълнят с изтръгнати от леглата си изплашени бедняци и стреснати Черни стражи с накриво нахлупени шлемове.

 Вече дочух първите ужасени викове. След малко те се вляха в общия уплашен вой на хиляди гърла. Изскочих от колибата и се втурнах в нощта, като се блъсках в тълпа от обхванати от паника хора. Сега! Само сега и никога пак щях да имам златния миг на отмъщението. Сега, когато всички черни змии щяха да изпълзят уплашени от гнездото, за да гасят лумналия в града огън, да разбиват хоросана на запечатаните кладенци, да бягат панически. Всички щяха да са прекалено заети, за да опазят най-важния човек в Княжеството. Най-голямата и най-черната змия.

 Докато тичах към двореца, зад гърба ми грееше заревото на разрастващия се пожар. Бедняшката махала пламна като суха сламка, лишена дори от чаша вода заради запечатаните кладенци. Огнените цветя на запалените къщи разцъфтяваха едно след друго. Сред тях, Храмът на благоденствието се топеше в оранжевите езици на ужасяващия пожар. Статуята на златния змей също не беше пощадена. Златната облицовка се разтопи и все да се разтича. Изпод нея се подаде дървената сърцевина, почерняла и овъглена от пламъците.

Никога не бях тичал толкова бързо. В крачолите и наметалото ми се бяха набили бурени, слама, топки изсъхваща кал. Стигнах до рова около замъка на Княза. Бързо преодолях погнусата си и скочих. Нагазих във водата и започнах да се катеря по отточната кухина в стената. Хората от двореца я ползваха за всичко от място за изхвърляне на боклука до нужник. Смрадта беше отвратителна. По страните ми започнаха да се стичат сълзи от подлютените очи.

 Излязох в един от мрачните, сенчести коридори на замъка.Както и предполагах, стражи нямаше, бяха отишли да гасят огъня.

 С предпазливи и тихи стъпки след кратко лутане до масивната дъбова врата с герба на Княжеството. Златната дръжка беше оформена като глава на змей. Тронната зала на старото Княжество, сега бърлога на Черния главатар.

Първа и втора част.

Вървях бавно под ледения дъжд. Вятърът пронизваше със студени иглички подгизналото ми наметало. Над непробиваемата водна стена бяха сключили плещи зловещи черни небеса. Никога не ги бях виждал толкова черни, толкова празни и страховити, колкото тогава - в нощта, в която реших да лея кръв. 

Може би никога нямаше да вдигна ръка срещу властта на Черните... но властта на Черните вдигна първа ръка срещу мен. Черната власт винаги първа вдига ръка. 

Може би щях и аз като децата на селяните, които набучиха старото Княжество на вилите и факлите си, да израсна примирен роб и усърден работник. Никой не гаси огън, който не е гори в неговия двор. И стана така, че в мен лумна огън с хищническа сила. Най-жестокият огън, наречен любов. 

Още като деца с нея се гонехме из полята далеч от крепостните стени. Момчетата на моята възраст скубеха плитките на момичетата, бутаха ги в калта, понякога дори ги биеха, за да им покажат, че ги харесват. На моето момиче аз берях букети от трева и подарявах речни камъчета. Още тогава, аз хранех моята малка детска любов. Тя растеше и ставаше по-красива, както и момичето до мен. Тя стана една голяма, истинска мъжка любов. 

Отидох да я поискам. Аз, робът, синът на роби, отидох да поискам робинята, дъщерята на роби, за жена. Най-хубавата риза, букет от незабравимото ухание на полски цветя. Обещах на баща й да работя много, да я гледам добре и да построя къща. За сватба се уговорихме след седмица. 

Чаканият ден дойде по-бързо от миг. Носехме сватбени дарове, сърцето ми биеше от лудата радост на пламтящата млада любов. А тя, моята любов, стоеше насред двора, закичена със златнолист венец, с бяла премяна. Игривите лъчи на слънцето обличаха от плитката й в брилянтена верижки. Сияеше. И тогава разбрах... 

Всеки път, когато се сещам за това, мисля за образа й. За всяка вейка от венеца й, всяка гънка на ризата й, всяка мигла от красивите й очи. А после... после идва смехът й. Притискам ушите си, но той кънти в мен. Радостен смях. 

Отхвърлих с усилие мисълта за нея и се върнах в дъждовната нощ. Обикалях вече час покрай замъка на Черния главатар. Въоръжен мъж във всяка улица, на всеки ъгъл. Нямах шансове. 

Да се опитам да се промъкна и да убия Черния главатар беше самоубийство. По-лошо, това беше банално. Да отсека главата на безименен страж в сенчеста уличка също беше самоубийство. И още по-банално. Ще пролея малко кръв, после ще ме хванат и ще ме разчекнат между четири коня. Хлапетата от крепостта ще си поиграят два-три дни с изсъхващите карантии, изпопадали от разкъсания ми корем. И толкова. Един от многото. Подобно нещо се случваше през месец-два. Всеки път, когато някой глупак тръгнеше да бори мракобесната власт с гола тояга и много смелост. 

Не. Не исках това. Имах нужда да направя нещо повече. Нещо невиждано. Ужасяващо, зловещо, сатанинско, светотатствено, смразяващо кръвта. Нещо, което да донесе мрак в княжеството тъй, както онзи ден донесе мрак в душата ми. 

Планът блясна в ума ми като светкавица. След това дойде отново мракът. Спомних си пак онзи сватбен ден. Спомних си лицето на баща й. Какво дебелашко задоволство излъчваше само... 

На всеки няколко месеца Черният главатар избираше девойка от простолюдието и я привикваше в двореца си. „Да й се радва” – така казваха селяните. Родителите й получаваха злато, колкото теглото на дъщеря си в замяна на това да не я видят повече. Нито едно семейство досега не беше отказало. Не отказа и семейството на моята любима. Не отказа и самата тя. Доволна беше, че ще бъде държанка на разбойник, а не съпруга на роб. 

Спомням си чистата и неподправена радост, която струеше от лицето й. Дори не ме погледна, не ме забеляза, толкова беше погълната от предстоящото й приключение. Обърнах се, потърсих погледа на моите родители. Техните лица също няма да забравя. Бях ги виждал такива само когато вечеряхме вкисната пшеничена каша. Сякаш казваха: „Лошо, но няма какво да направим. Утре може да е по-добре”. 

Не броя дните и нощите оттогава. Скитах из гората, из улиците на крепостния град, из нивите. Не ядях, не спях, не говорех. Болката и жестоката обида ме прояждаха отвътре със сърбящия си гнилоч. До днес, когато те се вляха във всепомитащия порой на омразата. До днешната дъждовна и страшна нощ, в която реших какво да направя. Черният небесен купол се пропука от диамантена мълния.

Следва продължение.

Вървях с тътрещи се от умора крака из буренясалите покрайнини на столицата. Пронизаният ми хълбок се тресеше болезнено с всяка крачка. Коленете ми трепереха, сякаш всеки момент щяха да ме предадат и да се сгромолясам сред крайградската пустош.

„Изправи глава!” скастри ме някой вътре в мен. „Ти си боец, а не мамин лигльо!”. Крачките ми станаха по-бързи и отчетливи, изпъчих гърди и вдигнах поглед. Все още усещах болката от раната, но сякаш не ми пукаше толкова за нея. Не ми пукаше, че може да е смъртоносна. Не ми пукаше и че претърпях срамно поражение, нито че си тръгвах от родната си страна.

Спомням си дните, в които Черните все още не притежаваха Княжеството. Всеки ден имаше кланета, бой, ужас по улиците. Животът беше едно постоянно изнервящо очакване – къде ще бъде битката днес, колко ще са жертвите, дали няма аз да съм една от тях?...

Стражите бяха малко, с ръждясали оръжия и недохранени коне. Черните почти винаги надделяваха. Всеки ден кръвта на верните на Княза хора обливаше каменните улици. Позорът и слабостта тегнеха над Княжеството като старческото слабоумие над немощния владетел. До една нощ… онази страшна нощ, която промени целият ми свят.

През деня Черните плениха трима стражи и ги обезглавиха пред тълпата на тържището. Позор. Шок. Невиждана досега дързост на кръвожадните банди. Когато научил, княжеският пълководец бил обзет от огнен бяс. Първо крещял оглушително, необуздано буйствал сред хладните стени на княжеския дворец. После внезапно замълчал. Взел меча си, събрал отряд от най-добрите си бойци и след залез слънце потеглили. Какво ли им е било на войниците… Никой не попитал къде и за какво отиват, защото добре знаели какво ги чака. Смърт. Тяхната или чуждата.

В тихият мрак на дълбоката нощ, десетина мъже, прикрили блясъка на доспехите си с обущарска вакса, нахлули в бърлогата на Черните. Неудържими като вятъра, безмилостни като огъня, единни като вълци, княжеските бойци потопили в кръв и смъртно страдание гнездото на злодеите.

Мълвата плъзна мълниеносно по калните улици на селата и отекна в каменните ъгли на града. Дойде оранжевият блясък на хладното есенно утро. Селяните се събраха в крепостта, защото знаеха, че има какво да видят. Сред сламата и конските изпражнения на тесния градски площад, червените лъчи на слънцето огряха шестте набучени на кол глави на разбойническите предводители. Тържището на столичната крепост стана позорище за останките на шест от седемте Черни главатари. Спомням си зловещо подбелените очи на отрязаните глави и окървавените медальони на гърдите на обезглавените трупове.  Черните туники и златните змейове сякаш бяха загубили страховития си вид.

Княжеският пълководец се изправи на дворцовата кула и говори на събралото се множество. Държа реч, пламенна и справедлива. Закле се да очисти Княжеството от бандитите, да изтръгне с камата си всяко сърце, затаило в себе си коварният помисъл на престъплението.

Хората го гледаха с неразбиращи очи. Някои започнаха да ликуват, но бързо се умълчаха под невидимия натиск на стотици сърдити погледи. Помня добре тази тълпа, грубите лица на тези хора. Сиво-кафявият шаяк на дрехите им, разкрасен от мазни петна и слама. Тогава бях само дете, сополивото хлапе на семейство крепостни селяни, но разбрах много добре. Те не се радваха.

Битката с Черните, със Злото, означаваше още дълги години на кръвопролития, трудности, страх. Висока цена, която поданиците на Княжеството не бяха готови да платят. Те искаха своето мъничко спокойствие, тих и кротък животец в сламените колиби. Трева за кравите си и просеник за трапезата си. Които кървавата и изтощителна война с Черните можеше да им отнеме. Затова, за пръв път в своя сив и глупав робски живот, те решиха да променят съдбата си. И го направиха.

Следва продължение

Някога, някъде там, всред жълта суха земя, напукана от безплодие и отрова се изправяше черната снага на град. Хората вървяха из свъсените му сиви улици със свъсени сиви лица и почернели от тъга и злоба души. Над тях тегнеше вековното проклятие да нямат това, което искат и да искат това, което не могат да имат. Зад всяко от сивите лица и всяка от черните души се криеше малка розова мечта за райски живот, без страдание и без несгоди – кротък измислен оазис на нежността и любовта, които хората се бяха отучили да изпитват един към друг. И във всеки от малките измислени оазиси хората си мечтаеха да дойде Герой с бляскави доспехи и ясни очи, който да ги спаси от робството на тъгата и неуспеха. Всички тайно си говореха за това как един истински Герой би могъл да ги поведе към слънчевия простор на свободата. Но никой и никога не се наемаше неговите хилави плещи, пожълтели от сенките на града, да понесат бляскавите доспехи и той да бъде Героят.

-Истински Герой... как ни трябва един истински Герой – каза Някой си.

-М-да – отговориха му другите и продължиха да бродят из сивите улици, надянали своите сиви лица. Бяха си разменяли тези думи стотици пъти.

“Колко отдавна чакаме този истински Герой... и колко ли дълго още сме прокълнати да го чакаме...” - помисли си Някой.

“А как искам някак да го доведа този Герой, само да знаех кой е или къде да го намеря! Ами ако не се е родил? Ами ако той не се роди преди аз да умра?...”

“Казват, че Героят е последната ни надежда и няма кой друг да ни спаси от тъгата и робството... но как искам още утре да бъда щастлив и свободен!”.

Някой си седеше и си мислеше, а около него бушуваше морето от хора със сиви свъсени лица. И никого не тревожеше и никого не вълнуваше, че Някой си седи сред морето и тъгува. Всеки бе прекалено зает да тъгува сам за себе си.

“Ние сме тъй безразлични и безчувствени! Как ще ни спаси този Герой, ако ние сами не потърсим спасението си?”

“А дали Героят няма да ни се обиди, че сме тъй бездушни и груби?”

“Няма да стоя тук и да чакам! Ще направя нещо, за да бъдем готови, когато Героят дойде да ни спаси!”

“Но какво може да направи един Някой си?Аз нямам бляскави доспехи, нито огнен меч, с които да се изправя срещу злото, тъгата и робството. Аз не съм силен и красив, аз съм просто един човечец със сиво лице и хилави плещи, който крачи из черния град. Какво мога да дам аз, за да ни избавя от мъките?”

И Някой си се сети, че имаше нещо, което би могъл да даде - нещо, което би могъл да жертва. Което никой друг не искаше да даде и да жертва - своя малък измислен оазис. Някой можеше да даде мечтите си, любовта си, копнежа си. Сърцето си.

И Някой си лекичко почувства как го обгръща нежен топъл вихър и многоцветни искри и лъчи бликат от гърдите му и любовта, щастието и мечтите от неговия малък оазис обсипват морето от сиви свъсени хора.

Някой си усети как бурният порив на криле го отдели от земята. Само миг след това, в небесните висини, мразовит повей развяваше косите му и галеше челото му със студени капчици мъгла.

“Жалко, че не съм Герой и не мога да ни спася от тъгата и робството” – помисли Някой си в последния си миг. – “И нямам бляскави доспехи, нито огнен меч, а само моята малка човешка любов и моите малки човешки мечти. Колко ми е мъчно, че те няма да ни спасят...”.

А долу, на земята, морето от хора със свъсени сиви лица беше застинало в потрес, със съсечено безразличие в ръце, вторачено в безжизненото тяло на Някой си. Някой си лежеше с огромна кървяща рана в гърдите и изтръгнато сърце. И нито един човек със сиво свъсено лице не го подмина с безразличие и хлад. Защото кръвта, любовта, мечтите и устрема на жертвалия се Герой нарисуваха в черната снага на града първото петънце свобода и щастие.

В далечните полета жълта суха земя, напукана от безплодие и отрова, се появи малък стрък. Зелен, крехък и свеж.