Искам с моето първо клипче, което направих благодарение на вас,  да поздравя всички в блога.

http://animoto.com/play/Qn3Oc2JQJlOkfzySAXqAqw

       Това са две от нещата, които харесвам - песента от Петричкия край и моята градинка, която направих тази пролет и в която се опитах да съхраня част от миналото...

        ВИЕ пък сте част от най-хубавото, което ми се случи това лято.

        БЛАГОДАРЯ  ВИ!

                      Благодаря, че с любов ме информирате,

                      че с вдъхновение ме провокирате,

                      че неуморно апликирате, презентирате ...,

                      но и време за добра дума винаги намирате!

Да ви се похваля! До мен достигат новини дори от централния затвор. Хе-хе, информиран човек съм, ще знаете :)))

Ще ви разкажа една съвсем истинска история, чута преди няколко дни. Става въпрос за една мутра, която си потрошила ръката по време на поредното сбиване и какво се случило след това.

След удара с ръката някакви костици се били поразпръснали около кокалчетата му и побойникът отишъл на лечение при виден столичен лекар. На доктора му се носела славата, че умеел да лекува такива травми много успешно по някакъв нов начин, само като намества фино частиците със специален инструмент, без разрези, болки, упойки и кръв.

След кратката безболезнена операция докторът вежливо обяснил, че ръката ще се възстанови много бързо. Даже очаквал след две седмици да няма никакви следи от травмата. Поканил пациента си тогава да дойде на контролен преглед.

Минал периодът на възстановяване и пациентът, заедно с свой приятел – същия брутален тип мутра, пристигнали в лекарския кабинет. Както очаквал докторът, всичко било минало благополучно, ръката на пострадалия била напълно здрава и малко по-късно изпратил двамата посетители да си тръгнат по живо по здраво.

Да, ама не. Двамата бабаити слезли долу пред вратата на клиниката, и на оздравелия пациент му хрумнала нова идея. Казал на приятеля си:

- Е-е-е, ма не може така да си тръгнеме. Оня доктор нещастен ми пипА ръката, а аз ше го остаим жив? Не е познал! Аре да се кАчиме да му счупиме кратуната.

- Добре, съгласен, ама айде да не е сега – отговорил другият. – Не за друго, а щото сега ни видеха колата отпред и ше се сетат, че сме били ние. К'во ше каеш да дойдеме довечера и да си го земеме доктора с нас? Ше го закараме у нас, ше си се забавляваме с него целата нощ и сутринта ше го заровиме некъде. 

- А-а-а, не моем да търпим чак до довечера. Е сега се качвам да го утрепам!!!

И наистина се качил. Пребил до почти смърт доктора. Само че полицаите хванали изрода и по-късно той бил осъден да излежава няколко години затвор. Всъщност това е един от редките случаи у нас, когато една мутра е тикната в затвора - там, където се намира и в момента. Между другото – става въпрос за известна личност, но не пожелаха да ми кажат коя е.

Някои са вечно недоволни. Други никога не се оплакват. Трети се възмущават от време на време, от време на време плачат, понякога изразяват щастието си.

По какво всъщност се различават тези хора? Дали вечно мрънкащите действително са най-онеправданите и лишени от шанс в живота? Дали на безропотните всичко им е наред или пък са безволеви, лениви, апатични, крайно отчаяни или пък глупави? А третият вид - да не би да са непостоянни, непоследователни или пък напротив, са най-добре балансираните личности?

Около себе си имам и от трите вида и дълго време съм наблюдавала реакциите им и събитията, предизвикали един или друг ответ. И забелязах, че неоплакващите се също имат проблеми. Дори понякога техните трудности са огромни, неизмерими с дребнавостите, заради които вечно мрънкащите вдигат шум до небето.

Ясно ми е, че хората са различно емоционални. Зная, че някои никога не плачат, а други – за щяло и нещяло и това им иде отвътре.

Но все пак понякога се чудя защо, например, лелката, която цял ден си клати краката на работа, най-малко компетентна е от всичките си колеги и взима пари почти колкото тях, има най-големи претенции за увеличение на заплатата си. Защо “нормалните бели хора” (здрави, прави, работоспособни, не-стереотипизирани) все се оплакват, че някой (т.е. държавата) се грижел повече (т.е. давал пари и намирал работа) за интересите на малцинствата отколкото за техните. Как така в еднаква ситуация двама представители на една и съща група реагират по коренно различен начин? Единият се осланя на собствените си усилия и умения и смята, че големите му очаквания трябва да са насочени към самия него. Другият живее с нагласата, че целият свят му е длъжен и вини за всяка своя неудача фактори извън себе си. И в крайна сметка коя от тези две нагласи е истински печеливша в живота?

В моменти на трудност ми се случва да обвинявам някого/нещо. Но не печеля нищо от това. Затова мисля, че човек не трябва да възлага прекалени очаквания и надежди върху другите, особено ако не им го е показал красноречиво. Трябва да поставя най-значимите изисквания – тези от които зависят най-важните за него развития в живота му - на самия себе си. И тогава ще разбере, че не е толкова лесно да постъпва правилно почти винаги; че не може винаги да отгатва мислите и желанията на другите; че това, което той е възприема като добро, невинаги се приема като добро от другата страна. И може би ще прави добро, без да очаква да му се върне. И може би ще бъде благодарен – за това, което има.

Затова смятам, че би било полезно родителите да обясняват и показват на децата си, че идеалите са нещо, към което трябва да се стремят, но са непостижими в своята пълнота. Че съвършенството трябва да е еталон, но не и императив. Че човек може да е много щастлив, успял, обичан, обичащ и пълноценен, дори когато не е идеален и когато партньорът му не е идеален. Че винаги трябва да има мечти, амбиции, стремежи, но да не става техен роб.

И някой беше казал, че беден е не онзи, който има малко, а онзи, на когото му липсва много. Като погледна живота си досега ... никога не съм била бедна. И се опитвам да бъда благодарна. Защото има за какво :-)

Коледа мина, но ще дойде следващата, и пак, и пак, и...
Цитирам дословно статията така, както я видях за пръв път.
- - - - - - - - - - -- - -  -- - - -
Коледа е идеално време за добрини. Ако не вярвате, питайте Лари
Зъзнещ в ледената си таратайка, Дядо Коледа стискаше с разтреперана ръка студената дръжка на 22-калибров пистолет. Отчайващите моменти раждат отчайващи решения, а в тази потискаща декемврийска вечер единственият спътник, съратник и съветник на Дядо Коледа бе именно отчаянието. Изоставен от късмета си, напълно разорен и отритнат от съдбата, той бе само на две минути разстояние от най-голямата грешка в живота си. На 20 метра светеше витрината на малък магазин и Дядо Коледа възнамеряваше да използва пистолета, за да го ограби. У дома го чакаха гладната му съпруга и дете и той нямаше сили да ги погледне в очите и да им каже, че отново е без работа, без пукната пара, че няма да може нито да плати наема, нито да сложи храна на масата за празниците. По това време той все още не бил Дядо Коледа, а 27-годишен младеж, чийто живот бил постоянна верига от жестоки провали и незаслужени разочарования. Постепенно разумът се прокраднал в студената кабина на кашлящата с последни сили кола и миг преди да нахълта в магазина, Дядо Коледа сложил край на безумния си план. "В този момент гледах на себе си като на абсолютен несретник - спомня си днес той. - Един загубеняк, който не е в състояние да спаси семейството си. Единствената причина да не насоча пистолета към себе си бе мисълта за жена ми и детето."
ИВО ИВАНОВ
Канзас
Трийсет години са изминали от онзи декемврийски ден - много вода е изтекла, много неща са се променили. Светът вече е коренно различно място, а отчаяният младеж е възрастен мъж, който може да си позволи да погледне назад без притеснение - с усмивка и гордост. Защото той е човекът, който вече четвърт век е обожаван и обичан от цяла Америка, без тя дори да знае името му. Днес е денят, в който най-после ни бе отворена вратата към неговото минало и ни бе дадена възможността да разкажем изумителната му история. Обичам да повтарям, че някои истории нямат никаква нужда от мен: те са толкова силни, уникални и въздействащи, че някак си успяват да се саморазкажат. Не им трябват украса, метафори и хумор, не им трябва дори разказвaч. Такава е историята на човека, когото цяла Америка нарича Тайнствения Дядо Коледа. Всеки декември тази мистериозна личност обикаля бедните квартали, евтините магазини, гетата, гарите и автобусните спирки в търсене на хора с овехтели дрехи, счупени коли или просто тъгa в очите. "Извинете, струва ми се, че изпуснахте нещо" е любимата му фраза, с която уж грабва нещо от земята и набутва 100-доларови банкноти в ръцете на изумените късметлии. После, преди да са успели да реагират, Тайнствения Дядо Коледа се изпарява като дим. От 26 години този екстравагантен благодетел е истинска енигма и подлудява винаги любопитната Америка.
Кой е този човек? Защо се крие?
Защо раздава парите си, без да иска благодарност? Хиляди са тези докоснати от неговата загадъчна благотворителност. Често се случва хора със сълзи на очите да се обадят на медиите с молба да бъде излъчена благодарността им към този човек. Едно от любимите му места за действие са заложните къщи. Там причаква бедните родители, които идват, за да заложат стар телевизор или потомствен златен пръстен и да купят с парите подаръци на децата. Известен е случаят, в който Дядо Коледа взел от ръцете на една жена очукана микровълнова печка за $ 20 и я "купил" за 800. После изтичал до ръждясалата й кола и сложил печката на задната седалка. Жената разказала всичко, ридаеща от щастие. А това е само един от стотиците подобни жестове. В началото легендите за Тайнствения Дядо Коледа кръстосваха предимно улиците на Канзас Сити, но през последните години действията на благодетеля бяха регистрирани и в други големи градове. И независимо от изпепеляващото любопитство на медиите и засадите на фотографите той неизменно успяваше да съхрани тайната си.
Преди 11 години Опра Уинфри му отправи официална покана
за популярното си токшоу. Той позволи да бъде интервюиран, но се появи напълно неузнаваем, защото бе плътно дегизиран като Добрия старец. Преди броени дни обаче една тъжна ситуация го принуди да разкрие самоличността си и да разкаже как точно се е превърнал от отчаян млад мъж с пистолет в Дядо Коледа, раздаващ усмивки на изпадналите в беда и нищета. Най-после лицето му погледна цяла Америка от първите страници на вестниците, а името му стана достояние на всички ни. Преди много години Дядо Коледа е бил просто мaлчугaнът Лари Стюърт, растящ в абсолютна бедност в прашния и влажен щат Мисисипи. Отгледан е от баба си и дядо си, които свързвали двата края с по няколко долара седмично. Били са толкова бедни, че са нямали течаща вода и слагали по десетина кофи из къщата, за да събират дъждовните капки, минаващи през дупките на покрива.
Малкият Лари често ходел на училище бос
а Коледите карал без подаръци. Когато другите деца се хвалели с придобивките си, той просто се свивал на чина си. Шансът на мaлчугана в живота бил спортът. Оказало се, че има талант за баскетбол, футбол и лека атлетика. Благодарение на постиженията си Лари се добрал до спортна стипендия в университета, но когато решил да се хвърли с глвата напред в живота и да се опита да изплува от тресавището на немотията, той осъзнал, че над главата му сякаш е надвиснало проклятие. С каквото и да се захванел, младежът винаги се натъквал на несполуки. Компаниите, за които работел, фалирали, мошеници го въвличали в схеми и обирали спестяванията му, работодатели го съкращавали. Отгоре на всичко нещастието му явно имало някакво мрачно чувство за хумор и винаги го спохождало около Коледа. В студените зимни дни на 1971 младежът живеел в ръждясалия си жълт Датсън и се хранел веднъж на два дни. Накрая бензинът му свършил и Лари не можел да отоплява кабината. Опитал се да изпроси малко храна от местна църква, но дори и от там му отказали. Прималял от глад, Стюарт влязъл в малката гостилница "Дикси Дайнър" и си поръчал вечеря. Когато дошло време да плаща, изчервен от притеснение, Лари се престорил, че си е загубил портмонето. Заведението било толкова скромно, че собственикът Тед Хорн бил също главен готвач, касиер, чистач и мияч на чинии. Тед дошъл до масата, погледнал Лари право в очите, след което бавно се навел и рекъл: "Я, струва ми се, че сте изпуснали нещо." С тези думи собственикът сложил "намерената" банкнота от 20 долара в ръцете на изумения клиент. Това били много пари за времето си. те се равняват на $ 120 днешни пари. Лари платил, излязъл зашеметен от заведението, избутал колата си до бензиностанцията и отпрашил в посока Канзас Сити в търсене на по-добър живот.
Но както вече знаем, съдбата продължила да му подхвърля Коледни кошмари. Година след като замалкo да дръпне спусъка, Лари за кой ли път бил съкратен от новата си работа. При това две седмици преди Коледа. Звучи невероятно, но абсолютно същият сценарий се повторил и следващата година. Обезверен, Лари спрял да си купи сандвич от павилион и забелязал, че продавачката е с болнав вид и трепери от студ в старите си дрехи. Младежът извадил 20 долара за сметката от $ 1 и казал на момичето да задържи рестото. "На теб ще ти свърши повече работа", уверил я безработният Лари. "Устните й се разтрепериха - спомня си Стюарт. - И от очите й рукнаха сълзи. Никога няма да забравя благодарността й." И тогава някакъв необясним импулс накарал Лари да отиде в банката, да изтегли $ 200 от оскъдната си сметка и да тръгне да ги раздава по улицата на хора, които изглеждат в по-голяма беда от него. И ето че от този момент, още по-необяснимо, късметът и съдбата му направили завой на 180 градуса. Всяко негово начинание, всяка сделка и бизнес идея почнали да се увенчават с успех и Лари натрупал състояние от 5 млн. долара! Но колкото повече имал, толкова повече осъзнавал колко е важно да дава на другите. Затова дойдел ли декември, тръгвал по улиците на Канзас и слагал пари в ръцете на отчаяните хора, без да са го искали и без да ги обиди. "Извинете, струва ми се, че изпуснахте нещо." Никoй не знае точно колко хора е зарадвал Лари с тази фраза през годините, но се знае, че е дарил общо $ 1,3 милиона. Постепенно медиите му подариха прякора Тайнствения Дядо Коледа, а той разшири обсега си, правейки дарения не само тук, но и в гетата на Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Ню Орлийнс и Сан Диего.
Казват, че добрината е като бумеранг и неизменно се връща при теб. Преди 7 години Лари се върнал в Тупело, Мисисипи, за да открие Тед Хорн, собственика на "Дикси Дайнър". Преди да е разбрал какво става, Тед се озовал с дебел плик в ръката, пълен до пръсване с хилядарки! От години следя с възхищение репортажите за Тайнствения Дядо Коледа и се чудя кой е прекрасният човек, който се крие зад този щедър градски ангел. Защо след толкова години Лари Стюърт махна маската? Защо наруши тайната си? В отговорa има много тъгa, но и много надежда. Тази Коледа ще бъде последната, в която този изключителен мъж ще кръстосва улиците с банкноти в ръка. Оказва се, че дори Дядо Коледа не е неуязвим.
Дори Дядо Коледа може да се разболее от рак
Започнал е в хранопровода и е пропълзял бързо в черния му дроб. В момента Лари се подлага на експериментално лечение, за да спечели още малко време, в което да разкаже историята си на колкото се може повече хора и да ги вдъхнови с мисията си. Той иска от нас поне понякога да се разделяме с мислите за себе си и да се отдаваме на произволни прояви на добрина. Без корист, без облага, без услуга за услуга, дори без "благодаря!" Живеем в странни времена: светът се задъхва от безсмислени войни, геноцид, смърт, бедност и глад. Има страхотен дефицит на човечност. Дефицит на хора като Лари Стюърт. Толкова се гордея с него. Толкова го обичам. Не защото ми е съгражданин, а защото непровокираната му щедрост ми вдъхва вяра в доброто начало. Вчера се качих на колата и отидох да се срещна с него на около час път от тук. Той бе изморен, смазан от проклетата болест и от химиотерапията. Когато стиснах ръката му, усетих колко е крехък животът в нея. Но от бледото му лице ме гледаха две големи, добри очи, в които нямаше нито умора, нито страх от смъртта, а само тихо благородство и спокойствие, характерно за човек, който не е пропилял дните си на майката земя. Обещах му лично, че ще занеса историята му в България. Вярвам, че и у нас има много хора, които биха я оценили. Скоро ще си вземем сбогом с Лари, но не и с Тайнствения Дядо Коледа. В неговия случай ракът няма думата. Аз не съм особено религиозен: не знам със сигурност кой се е родил на Коледа: дали е Божият син, дали някой месия, мъченик или просто един изключителен човек, който е загинал на кръста, изкупвайки греховете на другите. Знам обаче, че Коледа е идеален повод да дадем шанс на собствената си добрина. Във всеки един от нас има по един Тайнствен Дядо Коледа. Нека тази седмица го пуснем на свобода. Бедни или богати, ние всички имаме нещичко, което можем да предложим на тези, които страдат. Не става дума само за пари: понякога една дума, една усмивка е достатъчна, за да повдигне падналия, да го изправи на крака. Според мен двайсетте долара на Тед сами по себе си са по-маловажни от силата на жеста му. И вярвам, че ако не беше той, Лари сигурно щеше да дръпне спусъка в онази студена нощ преди 30 години. Никога не знаем какво може да се окаже животоспасяващо за един отчаян човек. Tа такава е историята на Тайнствения Дядо Коледа. Благодаря ви, че й позволихте да се саморазкаже. Тя определено го заслужаваше.
Аз нямам много. Не съм милионер
Не съм дори хилядиер. Но знам, че мога да бъда по-добър човек. Да направя нещо хубаво тази Коледа. В близката бензиностанция всеки следобед забелязвам един възрастен човек с добри очи и отрудени ръце. Дрехите му са окъсани и той все събира жълти центове за кафе. Дано не се лъжа, но имам чувството, че утре около пет следобед той, без да подозира, ще изпусне нещо и аз ще бъда там, за да вдигна плика от земята и дa му го подам.