Още в древни времена, един от най-великите философи Платон разказва в диалога си "Пирът" един мит (Митът на Аристофан): човешката природа не била като сегашната - мъж и жена, а човекът бил едно цяло (с четири крака и четири ръце, с две лица, разположени в противоположни посоки на една глава, с четири уши, с два полови органа и т.н.). Тези страшни по сила и храброст хора посягали дори на величието на боговете. Зевс ги наказал, разсичайки тялото им на две части. оттогава "половините копнее ли една за друга и се събирали. Те се обгръщали с ръце и се оплитали заедно, стремейки се да се срастнат и така загивали от глад и изобщо от бездействие поради това, че нищо не можели да вършат една без друга..." Така безсъмнено - пише разказвачът - от това далечно време е внедрена у хората любовта един към друг - тя събира нашата първична природа, стремейки се да направи от две тела едно и да се излекува човешката природа. "Жаждата и стремежът да се възстанови тази цялост има названието любов." Митът си е мит...Но смисълът на човешката цялостност и пълнота действително е символът на любовта, на любовта като духовно и телесно единение. Стремеж към единение, пълнота, възвишеност и красота - така най-общо може да се опише това тайнство - любовта. Любовта поражда живота и в буквалния, и в преносен - духовен смисъл. Любовта е преживяване, част от моя собствен живот, негов смисъл или падение, красиво напрежение на жизнените сили или безутешно страдание, уникален, неповторим феномен. Именно като личностен житейски проблем любовта попада в "ореола" на човешката моралност. Собственото Аз и неповторимият друг (любимият като единствен на света), очертават етическия пласт ан любовта като човешко битие, като способ на човешкото съществуване. Аз-любящият. Любовта поставя на изпитание личността. Всяко общуване - в любовта с особена сила, поставя проблема за моралното самопреживяване. Усещането, че Аз-ът живее в света на любовта, е предизивкателство за неговото достойнство. Свободното самоосъществяване с другия и чрез другия или "животът в сянката на другия" са двата полюса, между които възникват многото лица на любовта. Животът с другия - съвместният живот - колкото щастлив да е той, не отнема отговорността на личността за собствените чувства, мечти, страсти, въжделения, посъпки. Самоосъзнаването на отстояването на собственото достойнство, уважението към любимия човек нагласата да споделиш неговите радости и тревоги, да бъдеш там, "при него", са основата на човешкото самоуважение в любовта. Обратно, зачертаването на собственото Аз в името на това - да не изгубиш другия - е в същото време и загуба на собственото Аз, пренасяне себе си в жертва на другия. Кому е нужно това? На другия? Любовта едва ли е поробване. Тя едва ли би се възродила от жертвата. Поставянето на себе си в положението на раздаващ се е магията на любовта. Защото любовта е и грижа, изискваща себеразкриване, себеоткриване. Границата, зад която раздаването на себе си губи своя смисъл, е достойнството на любящия. Единственият неповторим друг. Любимият, това е съществото, дарено с най-силните чувства, с най-светлите помисли. Единствено майчинството може да съперничи по красота на това отношение. Другият, един равнопоставен на мен Аз, един друг Аз, чрез заедността с който животът става пълноценен за двама. Съзнаването на тази заедност на живота е и съзнаването, че някой друг в този свят има потребност аз да бъда добър, че моят стремеж към хармония, свобода и човеченост не е напразно усилие, че моят живот има смисъл и за друг. И същевременно осъзнаване на значимостта на другия, на неговите достойнства.
Comments