От тях половината не могат да се възпитат от днешното училище, защото то е антиобществено.

За разнообразие малко питания към споделения ви модел д Гато:

1. какво бихте направили с широкоразпространената ценност "личен успех" в съвременния й вид в т.нар. високоразвити общества? къде ще я вместите, как ще я промените, така че да я лишите от възможността да поражда безобразия заради "10% годишен ръст на печалбата" и консумативните ексцесии от всички видове.

2. как ли би изглеждала общосподелената представа за "прибавям стойност на всяка среща и група,в която участвам"? аз съм малко саката в способността за абстрактно мислене и си представих няколко мои собствени срещи и групи, за които съм сигурна, че горното е невъзможно за всяка от страните. какво да го прави добрият ученик този опит?

3. 6 и 12 ми изглеждат като разполовено 1 цяло. и 2 се съдържа в него. въсщност май изобщо не съм съгласна с разделението на 12 "равностойни" елемента. виждам 2 - човекът като индивид и човекът като част от общност

Ще се съглася с вас, колеги ако беше преди 20 години.За какви правила и ценности говорим? При 33 г. учителски стаж  в момента на заместническо място,нямам право да бъда  старши учител.Не за пари иде реч-нямам обяснение.Но да ви кажа чувствам се по-младша  от младите! Бягат децата ни! Тъгуват майките! Питам колега когато няма държава, кому са нужни само 12 правила.От администратори - училище не става!

Велика,

Прости, но тук темата е за човеците и човешките им качества, а не за държавата, младшите или старшите учители, или парите за образование. И все пак ще ти отговоря. Питаш  "Когато няма държава, кому са нужни само 12 правила?" Отговарям: това не са правила, ами са качества, които един човек или притежава (и ги проявява ежедневно), или не притежава. Тук държавата няма нищо общо.

Споделям ви колко ми допада разбора на Гато поради една проста причина: аз държа, когато комуникирам с някого, да използвам понятия, които означават едно и също за мен и за събеседника ми, та да можем да се разберем колкото и да е сложна темата (То е като да говориш на един и същ език, а не на два различни.) Горната дузина качества съвпада с личната ми статистика, където са и някои от вас, пишещите тук, и с мнението ми за самия себе си. Та аз като кажа образован човек, имам предвид човек, който:

   1. разполага със свой уникален набор от ценности и същевременно познава и признава онези на общността си и на различните култури по Земята;

   2. проявява жив интерес към рода, културата и земята си;

   3. се чувства добре дори когато е самичък; той създава стабилни връзки, разбирайки динамиката на човешките отношения, и т.н.

-----

Мария  :)

Може би преведох малко нескопосано това с "добавянето на стойност към групата". На английски то звучи Add value to every encounter and every group of which they are a part (ето тук оригиналът).

А за "личния успех" по днешните мерки може да отворим цяла нова тема. При всички положения истински образованят човек не съвпада с днешния "успял".

----

Както и да е, на мен тази дузина ми харесва много. Обобщения и групирания естествено са възможни, но те пoтулват някои много идейни характеристики като онази с достигането до истината "без да се осланя прекалено много на мнението на другите".

Алберт Айнщайн е роден в Улм, Германия, на 14 март 1879 година. На 15-годишна възраст той напуска училище, тъй като не харесва дисциплината и зубраческата система там!

Ето някои от неговите безценни мисли, извадени от писмата му до различни хора:

• Не забравяйте, че тези, които са по-чувствителни и благородни, са винаги сами - това е необходимо - и поради това те могат да се наслаждават на чистотата на своята собствена атмосфера.
  
  
• С увеличаването на моята известност аз ставам все по-глупав, което, разбира се, е обикновено явление. Съществува прекалено голямо несъответствие между това, което си, и онова, което хората мислят, че си. Или поне това, което казват, че мислят за теб. Но всичко трябва да се приема с чувство за хумор.
  
  
• Една студентка от Вашингтон му пише, като споменава между другото, че по математика е под средното равнище и трябва да работи по-усилено в сравнение с колегите си. Отговаряйки и, Айнщайн споделя следното:
  " Не се вълнувайте от затрудненията си по математика. Мога да Ви уверя, че моите са далеч по-големи."
  
  
• Тема, разработвана в клас:
  Моите планове за бъдещето"Щастливият човек е прекалено доволен от настоящето, за да мисли много за бъдещето. От друга страна обаче, именно младите обичат да се отдават на дръзки проекти. Освен това, съвсем естествено е един сериозен млад човек да създаде за самия себе си, доколкото може, точна представа за целта, към която се стреми ..."
  
  
• Що се отнася до работата ми, въпреки обещаващото начало, сега напредвам бавно и трудно. Във фундаменталните изследвания във физиката ние се движим пипнешком и никой няма доверие в онова, което другият, изпълнен с големи надежди, прави.
  
  
• Моята научна работа се обосновава единствено от неудържимия ми копнеж да разбера тайните на природата и от никакви други чувства. Любовта ми към справедливостта и стремежът ми да допринеса нещо за подобряване условията на човешкото съществуване са съвсем независими от моите научни интереси."
  
  
• Колко жалък е физикът-теоретик, когато се изправи пред Природата - и пред студентите си!
  
  
• О, младост! Знаеш ли, че твоето поколение не е първото, което е бленувало за живот, изпълнен с красота и свобода? Знаеш ли, че всички твои предшественици са имали същите стремежи и са станали жертва на страха и омразата? Знаеш ли също, че всички твои пламенни желания могат да бъдат осъществени само ако ти успееш да постигнеш обич и разбирателство с хората и животните, и растенията, и звездите, така че всяка радост да стане твоя радост и всяка болка - твоя болка? Отвори очите, сърцето и ръцете си и не поглъщай отровата, която твоите предци така жадно изсмукаха от Историята. Едва тогава цялата земя ще бъде твоя родина и твоят труд и усилия ще създават блага.
  
  
• Нищо истински ценно не може да бъде постигнато в резултат на амбиция или обикновено чувство за дълг. То може да бъде постигнато само чрез любов и преданост към хората и към действителните неща.
  
  
• Науката е великолепно нещо, ако човек не е принуден да изкарва хляба си чрез нея. Всеки трябва да печели препитанието си, след като избере професия, за която е сигурен, че е в състояние да овладее. Само когато не сме длъжни да даваме отчет някому, можем да намерим радост в научните занимания.
  
  
• През по-голямата част от времето ние, хората, живеем с лъжливото чувство за сигурност и удобство в едно привидно познато и сигурно физическо и човешко обкръжение. Но когато обичайният ритъм на ежедневието бъде нарушен, ние разбираме, че сме като корабокрушенци, които се опитват да пазят равновесие на една жалка дъска сред открито море, забравили откъде идват и незнаейки накъде отиват. Но след като веднъж завинаги се примирим с този факт, животът става по-лесен и не ни очакват повече разочарования.
  
  
• Не вярвам аз на думичката "ние",
  не може тя двамина във едно да скрие.
  Зад всяко разбирателство стои
  дълбока бездна , скрита от очи.
  
  
• За да бъде човек безупречен член на стадо овце, трябва преди всичко той самият да стане овца.

Благодаря ти, Gony, :-)

За мен по-важното в случай с Айнщайн е, че до 15 годишна възраст го считат по-скоро за бавноразвиващ се и безперспективен ученик!

А иначе, ако Айнщайн беше жив, щах да бъда една от влюбените в него жени!

Един приятел ми изпрати цитат от Дикенс (Домби и син"), във връзка с тази публикация. Тъй като доказва, че проблемът не е от вчера ще го публикувам.

Всъщност заведението на доктор Блимбър представляваше огромен парник, където постоянно действаше форсиращ апарат. Всички момчета разцъфваха преждевременно. Умственият грах узряваше за Коледа, а през цялата година имаше интелектуални аспержи. Под надзора на доктор Блимбър се появяваше математическо цариградско грозде в най-неочакван сезон, и то върху крехки филизи. При най-голям мраз от най-сухите момчета-клонки се раждаха всякакъв вид гръцки и латински зеленчуци. Природата не играеше никаква роля. Независимо за какъв плод е бил предназначен даден младеж, по един или друг начин доктор Блимбър го принуждаваше да ражда по определен образец.

Всичко това бе много приятно и остроумно, но системата за насилствено разцъфване имаше и своите слаби страни. Преждевременно узрелият продукт нямаше добър вкус и бързо загниваше. На всичко отгоре един млад джентълмен (най-старият от десетте, "преминал" през всичко) един ден внезапно спря да цъфти и остана в заведението като сухо стебло.

Замислих се върху следния пасаж:

Когато битовата и учебната среда около детето е организирана така, че да може то свободно да избира своите занимания, когато тези занимания се подкрепят и поощряват, тогава то със сигурност ще развие своя истински потенциал, следвайки своя Път и своята Мисия в този свят. Разковничето е думата "свободно". Тя е несъвместима с думата "дърпам".

Убедена съм, че така организирана, средата дава най-добри възможности за развитие, но в тази връзка бих искала да коментираме следното:

1. Как българските деца, обучавани и отглеждани в такава среда, по-късно, когато станат ученици, ще се адаптират към една съвсем различна среда, каквато е училищната? В училище те нямат възможност да избират онези дейности, които им харесват, а от тях се очаква да усвояват знания и умения от различни области.

2. Как Валдорфската система развива волеви качества, необходими за извършване на не толкова привлекателни дейности (или т. нар. ученически задължения), но и които са необходими на децата, за да постигат целите си; да следват упорито мечтите си; да възпитават в себе си самодисциплина, която да ги предпазва от лоши влияния.

Волеви качества са нужни на децата, за да се формират като добри и почтени личности. Защото, за да бъдеш добър, се изисква да положиш известни усилия, свързани с въздържанието да нараняваш другите, да подбираш думите си, да обмисляш поведението си и т. н.

Аналитични въпроси, Куини! Благодаря ти!

И двете програми, за които говоря – американската „Стъпка по стъпка” и Валдорфската – имат собствени мрежи от начални училища, в които преходът между детската градина и училище е плавен и е резултат на цялостна концепция за образование на детето. Дори в България има система от училища, които работят по Програма „Стъпка по стъпка” Там организацията на средата, възможността на правят избор и методиката на работа, поне в първи клас, е близка до тази на детската градина. Така, че децата не преживяват голям интелектуален и „организационен” стрес. Част от „моите” деца също отиват в такова училище. И, трябва да кажа, че общественият интерес към това училище в моя град е много голям. То не може да приеме всички желаещи да бъдат ученици там.По-голямата част от децата ми, по разни причини, отиват в масови училища, но години наред не прекъсват връзката си с нас. Така, че аз имам поглед върху адаптацията им. Имам контакт и с някои от колегите – начални учители, които ги поемат в първи клас. Единственият „проблем”, който споделят колегите, е тяхната активност и освободеност. Например, в часовете по изобразителни дейности, те предлагат да се рисува не само с водни бои, а да има и пастели, моливни бои….Склонни са да увличат учителите си в „интелектуални” беседи и да изказват мнения. Това са „прегрешенията” им.

И в двете програми преходът между детската градина и училището е добре обмислен. Взема се предвид, че той става тогава, когато децата физически, психически и социално са готови да преминат на друго учебно ниво. Така, че тяхната концентрация на вниманието, воля, развитие на ума и комуникативни умения могат да им осигурят успешна адаптация. Освен това за американската програма умението да посрещат промяната и да се справят успешно с нея е базово умение, върху което се работи през целия период на детството, а каква по-голяма промяна, от преминаването от една образователна степен в друга! За децата, били във валдорфска градина ученето във варианта на началното училище е съвсем нова дейност и ги привлича точно с новината си. От учителят зависи доколко ще успее да използва тази нагласа за своите цели. В тази програма, всяка образователна степен е съвсем различна от предходната по методика на преподаване. В детската градина водещо е подражанието, в началното училище – авторитета  на учителя (моралните качества и знанията ). Така че в началният курс пак само от него зависи какви деца ще има край себе си!

И в двете програми развитието на качеството „самостоятелност” е начинът да се развият концентрацията на вниманието, волята и умението да постигаш целите си. Тези програми ме убедиха, че ролята на детската учителка  не е да им дава неограничено количество знания, а да възпитава това качество, да подкрепя усилията на детето да се справя с предпочетените дейности, да развива у него усещането за успешност, независимо от постигнатия резултат. Има един виц за детските учителки, който аз много обичам. Защо мъжете харесват детски учителки? Защото каквото попадне в ръцете им, все голямо изглежда. Умеят да подкрепят: „Опитай! Ще се получи!” . И поощряват: „Браво! Ти успя! Опитай пак!” . J По друг повод лятото писах, че една случка за мен е визия за мисията на детската учителка. Едно четиригодишно дете от валдорфска детска градина за първи път искаше да ходи босо по камениста алея, дълга около 200 метра. Учителката не му каза: „Недей, ще се изцапаш и нараниш.”  Тя просто застана до него и търпеливо успореди крачки с неговите. Детето пристъпяше едвам – едвам. Цялата група, заедно с другата учителка и мен, ги задмина. Тя нито в един момент не показа нетърпение и не прекъсна тази трудна дейност, до тогава, докато детето не се измори и само не се отказа. Ето така „валдорфските деца” се учат да следват импулсите си и да преследват цели, въпреки трудностите. Така се учат на самостоятелност. Мислиш ли, Куини, че на това дете ще му се опре „трудното учене”?

Добре организираната учебна среда с много материали и играчки, заедно със система от различни методи – личният пример на детската учителка, подходящи приказки и разкази, беседи и лични разговори, театър, поощряване на добрия пример сред децата пък са средствата, чрез които и ние, в Програма „Стъпка по стъпка”, и във валдорфската програма се „справяме” с детската агресия и подкрепяме подходящото поведение.

Куини, нищо не се иска от МОН за да започне СпС в училище. За сметка на това се искат разни неща като: съгласие между колегите, които работят с едни и същи деца; съгласие на родителите (повечето от тях са по дефиниция съгласни, но трябва да се намери време да им се обясни); някаква обща подготовка на различните учители, които заедно ще прилагат системата; средства за множеството консумативи, които се използват и - според учителите на малките деца - средства за преоборудване на кл. стаи. В няколко училища ми казаха, че са спрели да прилагат СпС, след като е спряло допълнителното финансиране специално предназначено за разпространението на програмата, и не са намерили алтернативен източник на средства. Но не съм виждала никога годишен бюджет. Така че - не знам сериозна причина ли е или не.

Павка - аз съм ЗА обнародването. В момента не е важно дали "ведрина" не е умряла българска дума, а дали зад такава визия могат да се съберат съмишленици.

Утре вечер отварям темата.

Благодаря ти, Мария! 

Излиза, че най-сериозният проблем е финансирането. Който не е малък, разбира се. Няма как да се предлага добро образование без необходимата материална база и допълнителна квалификация на учителите. Това важи за всички програми, но някои като Стъпка по стъпка не могат да се прилагат, ако не са обезпечени финансово. 

Павка, целите, идеите винаги са ни били от прекрасни по прекрасни, но приложени в действителността някак не си го представям как ще стане. Та ето - дори тази тема, в която коментираме, е пример за това.

Да, програма "Стъпка по стъпка" в нейният оригинален американски вариант е доста скъпо удоволствие. :-) Бяха вложени доста пари за внасяне на мебели и материали от Дания и Англия. В нашата градина, както и във всичките 8 първи градини има по две групи с такива мебели. Когато всички групи на градината започнаха да работят по тази програма, останалите групи не промениха съществено мебелировката. Бяха осигурени само по 2 шкафа със строителни блокчета и по една библиотека, родно производство. Просто организирахме съществуващата среда според изискванията на програмата. Мисля, че и в училищата нещата се развиха по подобен начин. Със сигурност има по 1-2 класни стаи, оборудвани "образцово", останалите са въпрос на ентусиазъм, изобретателност и помощ от родителите. 

Да, пари за материали са необходими повече, отколкото за реализацията на други програми, но до сега - 14 години вече, не сме имали сериозни затруднения. До сега сме успявали да убедим родителите да ни помагат по най-различни начини: и като спонсори, и с доброволен труд, и с участие в благотворителни мероприятия.Няма родител, който да не се съгласи да помогне, когато му се разясни за какво става дума и има прозрачност и почтеност при изразходването на парите. Не купуваме нищо разточително, но за това пък имаме в изобилие необходимото - различни видове хартия и бои, рециклиране материали.... Дори самите родители предлагат помощта си. Даже бивши родители от първите випуски все още се сещат за нас и ни спонсорират с материали и играчки .

Всъщност, най-трудна е пряката работа с децата, защото се различава от българските стериотипи. И доста от колегите не могат да се справят точно с идеята за свободата на избора, с различната организация на дейностите, с по-различния контрол върху занималнята/класната стая. Всички сте виждали, за зло или за добро, как учат децата в американските училища в американски филми. Това би трябвало да се получи при обучение според Програма"Стъпка по стъпка". Защото акцентите на програмата - индивидуален подход към всяко дете, право на избор в центрове на дейност и участие на семейството, са акценти на цялата американска образователна система. Какво говоря. Те са техни основни ценности, които доведоха Барак Обама на власт. :-)  

Галина, 

Индивидуалният подход към всяко дете не е американски патент (малко по-горе ви говорех за немец, руснак, италианка и французин), но те със сигурност са много добри в пропагандирането му.

---

Куйни,

Казваш, че не си представяш как ще реализираме идеите си и ще преследваме целите си, които винаги са били "от прекрасни по прекрасни". Аз съм на мнение, че    ... тази твоя оценка за целите и идеите ни не е точна. Всъщност мисля, че тя е направо заблуда. Защо? - Защото:

1. целите и идеите ни до този момент са били разделечени прекалено много от желанията на обществото (ако искаш поради неграмотността на последното); 
2. им е липсвал винаги реализъм;
3. не са били обезпечени с достатъчно средства;
4. ефективното им преследване е зависело  прекалено много от прекалено малко хора;
5. не може депресирани хора да формират ведри такива;
6. се е работело винаги на парче, т.е. без широка визия (за това което се строи), в която всяка от "прекрасните" идеи да се вписва органически, и

 ... още дузина други причини, които започваме да елиминираме една по една.

Павел,

За наше съжаление педагогиката е толкова стара наука, че твърде малко неща са патент на един народ, още по-малко патент на един човек.:-) И аз имам представа как се възпитават децата не само в България, но и в страни от Африка, САЩ, Германия и Швейцария. Просто се опитах да бъда конкретна и коректна към една чуждестранна програма и да визуализирам крайния резултат. Струва ми се, че част от нашият проблем е, че не сме последователни, по-скоро сме стихийни при възпитанието на определени качества. Пример: вместо свобода и едновременно уважение към различността на другия, възпитахме у израстващото поколение слободия, неуважение и дори грубост към другия и най-важното неустойчиви морални ценности. Поне на мен ми се струва, че е така, от това, което виждам около себе си. Т.е. няма важни качества на личността, ценности, върху които да се работи през целия училищен период. (Май за това става дума под "широка визия"...)И да, все още тук е валидно правилото "какво тук значи някаква си личност?!" Ние ,възрастните го демонстрираме и после се чудим защо децата ни отговарят със същото!

Другият проблем е, че щипнем от тук, щипнем от там и си правим някакъв домашен полуфабрикат, под претекст "да отговаря на нашите национални особености". Нямам нищо против националните ни особености, но голяма част от тях плачат да бъдат променени, за да сме в крак с времето си.За това поисках да дам по-цялостна представа как това става в една страна като САЩ, към която гледа цял свят.

Обществото ни е не толкова неграмотно, колкото инертно. А от възпитание на деца всеки разбира.:-) И не се нуждае от съвети. :-) Нали помниш: "Пари ми дай! Не ми давай акъл!" . Неграмотното общество тепърва се задава на хоризонта, ако се вярва на изнасяните периодично в пресата разни резултати от анкети и статистики.

Идеята училищното образование "да запазва и развива детския творчески порив така, че всяко дете да живее пълноценно и придобива с радост допълнителни знания и умения, и второ, да спомага за израстването на детето като самостоятелно-мислеща и социално отговорна личност, която се отнася към живота с ведрина,  ентусиазъм и значителен обществен ангажимент" е от прекрасна по-прекрасна, но реализацията зависи от много фактори, влияещи върху системата. Повечето от тях пречат - съзнателно или не, това да се случва.

Образованието не е приоритет и това най-ясно личи от средствата, които се отпускат за него, като например сумата за издръжка на един български ученик. Погледни как изглежда МТБ в повечето училища, като почнеш от столчетата и масите и завършиш с учебно-техническите средства. Виж какви пари получават учителите - заплащането продължава да е недостатъчно, за да се издържа един учител, да си осигурява необходимата литература за четене, да си плаща за квалификационни курсове и дори да посещава театър, кино и т. н. 

В резултат на ниския социален престиж на учителската професия, така старателно поддържан и от немалка част от съгражданите ни, педагогическите специалности са с най-нисък бал, не са привлекателни и даже завършилите обикновено не стават учители, а просто ползват дипломата си само, за да кажат, че са висшисти.

Затова се чудя как ще променим системата, ако се ограничим само в предлагане на програми, за които, за да се изпълнят, е необходимо сериозно финансиране и воля от онези там, горе, от които зависи реализирането им. Засега положителни индикации в тази посока не са забелязани.

Представи си клас, в който преобладават ромчета и деца от социално-слаби семейства. В този клас всеки по-сериозен напредък е постигнат с цената на много труд, време и висок професионализъм от страна на учителя.

След това си представи клас от обгрижвани деца, които са живели в нормална среда. В него с много по-малко усилия един учител постига огромни резултати, които са космически в сравнение с напредъка на класа от първия пример.

И сега идва ред да се оцени труда на учителя, работил с първия клас, и труда на учителя, работил с втория клас. Какво излиза? Че на колегата, на когото му е било по-лесно и приятно да работи, ще му вдигнем заплатата, а на другия - не, така ли?

Мога да ти давам още примери за несправедлива оценка на учителския труд. Като например факта, че през последните години се лансират учителите, които работят по проекти или си попълват стриктно документацията, а не онези учители, които имат дарбата да преподават по интересен начин научната материя и да запалват децата да знаят и могат повече.

Не си споням да съм казвал някъде, че ще стигнем бързо и лесно до дефиницията за "добър образователен продукт", Куйни.

Може да се наложи да постановим, че дефиницията му е задача на всяка училищна управа или на всеки отделен учител, и е съобразена с конкретните условия. Или пък го дефинират заинтересованиете страни в нарочни анкети, или ... ще го измислим. Бъди сигурна!

Но дефиниция трябва да има, защото няма ли, няма как да отсеем сеното от плявата. Не мислиш ли?

Съгласен, Мария. 

Вече е предвидено в

Цел N°6 – Задоволяване на индивидуалните нужди

Всяко училище трябва да помага на всичките си ученици без изключение да развиват възможно най-пълно своя потенциал както в научните, така и в ненаучните сфери (кaто изкуство, спорт и човешки отношения), независимо от разликите в индивидуалните им възможности. Това се отнася за децата с физически или психични недъзи, за децата с особени дарби и за за децата с нормално развитие.

Измерването трябва да се извършва не само от тестове, които измерват знанията и уменията, но и от тестове, които измерват индивидуалните възможности на детето да възприема, разбира и помни информация - т. е. задължителна начална диагностика.

Следващият въпрос е кой и как извършва оценяването. Задължително това трябва да е външна независима институция, специализирана в тази област - оценяване на резултати от образователна дейност, която е разработила качествени единни стандарти.

Абсолютно не съм съгласна оценката да се извършва вътре в училището, чрез училищни комисии, които нито имат поглед върху работата на учителя, нито са компетентни по различните учебни предмети да дават оценки, нито са безпристрастни в оценяването.

Както и не съм съгласна така наречените национални тестове да се извършват от учители от същото училище и да са във вида, в който ни се предлагат, защото те всъщност не установяват нищо. Чисто и просто не измерват знанията и уменията на учениците, а една много малка, и бих казала - несъществена, част от овладяното учебно съдържание.

Препрочетох тази хубава тема, дискутирана преди година, и не мога да не се сдържа да добавя нещичко. Ето го тук
____________________________________

Куйни, външната независима "институция", оценяваща постигнатите образователни резултати, ще бъде обслужваната териториална общност, т.е. хората засегнати пряко от образователните дейности (кой знае защо отново ми се появява в съзнанието понятието "учеща общност"...?!). Тази функция не може да бъде изпълнявана подобаващо от някоя бюрократична "експертна" машина, защото тя по дефиниция е винаги на подчинение на властта. 

Стандартите за качество (виж нашите "Цели") пък трябва да са проникнали дълбоко в съзнанието и сърцата на оценителите - същите хората засегнати пряко от образователните дейности. Това е, и за това работим.