Мили колеги, не мога и не искам да мълча. Ако искаме нещо да се промени, трябва да го изразяваме ясно и категорично, пък да става каквото ще. Май много хора не си дават сметка, че ние, учителите, се превръщаме в най-големия професионален дефицит в страната - по-възрастните колеги се пенсионират, а по-младите не могат да оцелеят в тежките училищни условия. И, както е тръгнало, в скоро време няма да има кой да преподава на децата в училищата...

Поздравявам всички колеги като Мария, които имат доблестта честно и смело да говорят за проблемите, с една много любима моя песен.

Какви са законовите изисквания за откриване на избирателна секция в Германия?

Съгласно чл. 41, ал. 8, т. 2 от Закона за избиране на народни представители, ръководителите на дипломатическите и консулските представителства могат да образуват избирателни секции в други населени места, извън местонахожденията на дипломатическите мисии на Република България, само при условие, че са получени над 100 бр. заявления (формуляр № 10 от приложението на интернет-страницата на Посолство в Берлин) попълнени и подписани лично от избирателите в населеното място. Тези заявления следва да бъдат изпратени по пощата, по факс или сканирани по електронна поща на адрес info@botschaft-bulgarien.de и да бъдат получени в Посолството не по-късно от 14.06.2009 г.

Какви бяха условията на Българското Посолство в Берлин за откриване на избирателна секция в Германия?

След като принудително организирахме инициативен комитет за откриване на избирателна секция във Фрайбург, с нас се свърза г-жа Игова от посолството в Берлин и заяви, че всъщност това, което пише в закона е недостатъчно и ние трябва да изпълним още цял списък с условия.

Въпреки разминаванията между законовите разпоредби и изискванията, ние решихме да изпълним всички точки от имейла, за да сме сигурни, че секция ще има и българските граждани от региона ще имат възможността да гласуват.

Предоставям Ви писмото, което г-жа Игова ни изпрати и което е на латиница, защото се оказа, че в Българското Посолство в Берлин, не само, че не разполагат с кирилица, ами и не могат да четат писма на кирилица, поради което трябваше всички да пишем на латиница.

(писмото е съкратено, но не съм променял съдържанието му)

„Saglasno Zakona za izborite, ostava v sila vazmozhnostta za otkrivane na izbiratelni sekcii i v drugi naseleni mesta, osven trite oficialni diplomatischeski misii na BG v Berlin, Bonn i Muenchen, pri slednite izrichni uslovia:

1. Nalichie na nad 100 zajavki /Formuljar 10 ot prilozhenieto na stranicata na Posolstvoto/ za Freiburg!! , nadlezhno popalneni i podadeni kam edin iniciativen komitet vav Vashija grad. Tezi zajavki ne e neobhodimo da badat izprashtani /mozhe skanirani po elektronna poshta, no ne e zadalzhitelno/, no vaz osnova na tjah naj-kasno do petak – 12.06. v Posolstvoto-Berlin trjabva da bade izpratena pismena molba na iniciativnija komitet kam poslanik Petrov za razreschenie za otkrivane na sekcija, podkrepena sas spisak na licata, podali zajavki – 3-te imena, EGN, i pone grada na mestozhiveene v Germanija.

2. Razreshenie na CIK/VIK – Sofia, po oficialno iskane na Posolstvoto, vaz osnova na postapolite opravdani iskanija na iniciativni komiteti po mesta.

3. Rrazreshenie na priemashtata strana, pismeno potvardeno ot Auswaertiges Amt s verbalna nota.

Kogato parvite 2 uslovija sa na lice, organizacionnia komitet ot balgari vav Freiburg trjabva da naeme podhodjashto pomeshtenie s osigurjavane na saotvetnite uslovija za glasuvane /za predpochitane v obshtestvena sgrada/ i da ni saobshti adres. Vaz osnova na tova Posolstvoto otpravja oficialnoto si zapitvane kam Auswaertiges Amt za poluchavane na razreshenieto na germanskata strana.“

По-късно получихме и друго писмо, според което:

“Посолството приветства проявената инициативност на българските граждани и заявява готовност да подкрепи съответните инициативни комитети в подготовката, организирането и провеждането на изборния ден.”

Още тук, поради разминаванията между законовите разпоредби и условията, които представителите на посолството ни изискаха, за да се отвори секция в града, се усъмних дали посолството наистина иска да ни помогне или по-скоро да ни попречи да дадем възможност на българите да гласуват.

Какъв е резултатът?

Явно, от Посолството на Република България в Берлин не очакваха, че всички инициативни комитети в Германия ще се обединят и ще направят мрежа помежду си, която да синхронизира всички действия. Мрежата беше създадена по инициатива на Боян Юруков и в последствие се превърна в инструмент за създаването на масивна акция за търсене на причините за отказа.

В така наречената мрежа, Николай Колев обобщи разминаванията между законовите изисквания и условията за откриване на секция така:

“Г-жа Игова е поставила искания да съставяме инициативни комитети, заставила е хората сами да търсят и наемат сгради, където да се провеждат изборите, както и е заставила хората от инициативния комитет да осигуряват съответните условия за провеждане на избори в дадената сграда.

Декларирала е, че съответните инициативни комитети, трябва заедно с консулството ни в Бон да определят членовете на изборната комисия. Г-жа Игова е заявила още, че инициативният комитет трябва да организира изборния ден и да отчете преброяването на бюлетините.

За разлика от г-жа Игова, ние четем законите, които тя с лека ръка нарушава.

Изводи:

1. От т.6 на Решение Нр.10 на ЦИК се вижда, че задължението на българските граждани в чужбина е само да пратят заявления до посланика ни в съответната държава, но не и сами да вършат работата на дипломатите ни, „НАЕМАЙКИ СГРАДА“ и „ОСИГУРЯВАНЕ НА СЪОТВЕТНИТЕ УСЛОВИЯ“ – предпочита се даже обществена сграда. Интересно е с какво право и с какъв акъл тази жена си позволява да ни пише дори предпочитанията си, какво да наемем.

2. От т.10. на Решение Нр.10 на ЦИК се вижда, че в състава на СИК (секционната избирателна комисия) могат да бъдат включвани лица, предложени от централните ръководства на партиите и коалициите, имащи представители в ЦИК, както и служители на съответното дипломатическо или консулско представителство или служители на МВнР.
Това означава, че не е наша работа и не могат да ни насилват да сме членове на СИК, нито пък сме ние тези, които трябва да определим състава на СИК, нито пък трябва ние да сме тези, които да проведат и отчетат изборите в нашия град.

Нарушава се чл.14 ал.2 от ЗИНП и правото на партиите представени в ЦИК да изпратят, ако желаят и ако изобщо знаят свой представител в съответната СИК.

Нарушават се и чл.15 и чл.21 от ЗИНП, където ясно е казано, че се полагат възнаграждения, които се определят от ЦИК, но не и че ние трябва да носим разходите сами, както и че членовете на избирателните комисии имат права, каквито явно един инициативен комитет, какъвто ни карат да съставяме не може да гарантира.

Нарушават се още редица членове от ЗИНП, което произтича от незаконовото настояване на г-жа Игова за създаване на инициативен комитет с организационни функции каквито не са му дадени по никой закон, нито пък по закон са дефинирани, какви да бъдат те.”

Как ни отказаха?

Чрез общо писмо до всички председатели на инициативните комитети в Германия, написано от г-н Катрачев, който е първи секретар на посолството в Берлин и от името на г-н Петров, който е посланик на Р. България в ФР Германия, ни беше съобщено, че отварянето на секции извън посолството, консулствата и почитните представителства на България в Германия е отказано от немска страна.

Като аргумент за това ни беше изпратена изрезка от някакъв текст, който според г-н Катрачев е част от писмото, което немското правителство е пратило на българското посолство. На сканираната част няма подател, дата, подпис и т.н.

Оригинала на писмото, както и нотата, с която бългаската страна е изискала разрешение от Германия за отваряне на избирателни секции, нямаме право да получим.

След разговор с Външно Министерство на ФР Германия се оказа, че е по-вероятно да получим документите и писмата от тях, отколкото да се надяваме на съдействие и прозрачност от Посолството на България в Германия.

Според г-н Катрачев, разминаванията между официалните закони на България за откриване на секции в чужбина и изискванията, които посолството ни има, се дължат на това, че (цитирам по памет) – “тези, които правят законите, си нямат и елементарна представа как се провеждат избори в чужбина”.

Ако е така, тогава силно се съмнявам в ефективността, компетентността и експертността на българските икономически, политически и обществени законодателни инициативи. Може би, заради това не функционира здравеопазването, енергетиката, образованието, администрацията и т.н. в България.

Явно законите на страната се изготвят не въз основа на компетентността на експерти и професионалисти от различни области, а на „гениалните“ законодателни идеи, които идват на по чашка ракия със салатка.

Законовите основания за отказ

ФР Германия отказва на българското посолство в Берлин откриване на избирателни секции извън теритовията на представителствата, като се основава на Вербална Нота от 2003г., която засяга въпросa с равноправието.

Какво означава това ще Ви оведомя след като получа отговор от немското правителство.

Прецедент

Стана ясно, че Гърция е отворила избирателни секции в около 20 германски града, сред които и Фрайбург, за да могат нейните граждани на 06.06.2009 да гласуват за Европейски Парламент.

Как Гърция отваря секции, а България не може, остава загадка до консултацията ми с експерт по европейско право.

Освен това, Община Фрайбург бяха така любезни да се съгласят да ми изпратят писменото съгласие с причините за отварянето на гръцката секция в града.

Как ще действаме занапред?

Разяри се масивен протест от страна на българските граждани, които живеят в Германия.

Тази седмица ще се консултирам с експерт по европейско право и с друг немски юрист за подробностите около законовите пречки за откриване на избирателни секции.

Външно Министерство на ФР Германия потвърди, че ще ни окаже пълно съдействие, за да осигури прозрачността на кореспонденцията си с Посолството на България в Берлин, въпреки отказа на Посолството да ни предостави информация.

Медиите в България и особено тези в Германия проявиха готовност и интерес да популяризират случaя.

Политици и партии от двете страни проявяват интерес към продробности около проблема.

Какво се питаме?

Колко ефективно са защитавани интересите на българските граждани от Посолството в Берлин и Правителството в България?

Защо посланикът на България в Берлин не е бил запознат със законовите разпоредби около откриване на секции в страната? Междудругото г-н Петров е едва от 2 месеца на този пост, но при положение, че непосредствено след неговото назначение се провеждат европейски и парламентарни избори, то той е длъжен да се информира около всички споразумения и закони, засягащи българските граждани в Германия.

Ако са знаели за пречките, защо не ни информираха предварително за проблемите, а ни окуражаваха да прахосваме много време и пари за обречена на неуспех кауза? Всички знаем, че законите са си закони и вероятността да се променят за 1 седмица клони към 0.

Ако са знаели за пречките, но все пак са искали да “пробват”, защо не ни уведомиха за намерението си и по този начин евентуално да ни спестят много време и пари? Пак повтавяр, че Вербалната Нота е от 2003, а не нещо ново.

Защо българското посолство не е задействало дипломаточески механизми на билатерално, междудържавно ниво за постигане на двустранни договорки?

Как при положение, че са знаели за тези закони (допускам, че са знаели, защото не ми се иска да повярвам, че посланика и другите лица, получаващи заплати за да защитават интересите ни, подхождат към работата си толкова несериозно), защо са си позволили да ни поставят редица допълнителни условия, които не фигурират в законовите разпоредби?

Имаше ли посолството в Берлин възможност да преодолее по дипломатически пътища тази Вербална Нота с Германия от 2003г. и какво е направило в тази насока?

Има ли някой интерес да не се открият секции в чужбина?

Има ли политически натиск върху представителите на България в Германия, за да не предоставят прозрачност на аргументите си?

Целта

Целта ни като интелигентни и образовани хора e не да оплюем конкретни личности. Далеч сме и от мисълта да предизвикаме скандали чрез “жълти новини”.

Единствената ни цел е да съберем възможно най-много информация по случая, да я разгледаме много внимателно, да я анализираме и обобщим, след което да изготвим писмен доклад за работата си, който да посочи слабите звена и пропуските в начина на работа и системата, както на българската, така и на германската страна, за да могат в бъдеще българите в Германия да упражнят правото си на глас.

На базата на аргументите от доклада ще бъдат изпратени писма до правителствата на двете държави с конкретни стъпки и препоръки за оптимизиране на работата между Р България и ФР Германия.

В случай, че се докаже злоупотреба, пропуск или несвършена работа от конкретни институции или личности, ние ще изискаме от съответната страна да пристъпи към незабавни реформи в системата си.

Какви сме ние, че да изискваме каквото и да е било?

Ние сме студенти, образовани хора, абсолвенти, специалисти от всички области и живеещи извън родината си.

Нашето обществено положение, подкрепено от щастливата случайност, че и България и Германия в момента се намират пред парламентарни избори, ни oсигурява изключително голямо политическо и медийно внимание и в двете държави, което ни дава увереността да вярваме, че ще успеем.

П.С.: Текстът не е написан от мен. Съчинен е по инициатива на българските студенти в Германия.

Links: 

http://www.facebook.com/note.php?note_id=92388847881&id=564868207&ref=nf#/group.php?gid=91322436518&ref=nf

http://www.facebook.com/note.php?note_id=92388847881&id=564868207&ref=nf

http://www.facebook.com/ext/share.php?sid=90868848281&h=pUbeT&u=JI_GH&ref=mf

Първа, втора и трета част.

Стоях на главната улица на столичния град. Мракът и студът на есенната нощ ме обгръщаха с безстрастната си завивка. Зад мен, в ниското,бяха сламените колиби на крепостните селяни. Сред тях като безвкусно украшение се издигаше Храмът на благоденствието. Статуята на златен змей до олтара блестеше със злокобно сияние дори в нощния мрак. Пред мен търговската улица спускаше застланата си с чакъл снага сред черните парцаливи островчета на зеленчукарските сергии и се вливаше в беломраморния простор на площада пред двореца. Откакто Черните бяха на власт, не остана нито една кална улица в столицата на Княжеството. Черната власт винаги обича да се загръща в лицемерна бяла пелерина.

 Дойде най-тъмната част от нощта, точно преди първото слънчево сияние да се подаде иззад далечните сини планини. Двуколката с димящия казан стоеше до мен, пред портите на колибата ми, готова да се впусне в убийствен полет по нанадолнището към портите на двореца на Черния главатар.

 Черна нощ, закрилница на убийци с кадифени ръкавици и крадци с леки стъпки… Черна нощ, в която клепките и на най-бдителните стражи на Черните се притваряха и спускаха уморена мъгла над строгия им касапски взор.Преди три дни, отново в черна нощ като тази, излях отровно биле в изворите, от които пиеше цялата крепост. Всеки мъж, дете, старец и съсухрена бабичка,богаташ и бедняк, страж и занаятчия се сгърчиха в адски стомашни болки. Над крепостния град се издигна нетърпима воня от препълнените нужници. Черният главатар заповяда да се запечатат всички кладенци в крепостта, докато се намерят нови извори или заразата премине. В стоманените доспехи на Черните стражи зейна страховита дупка, наречена жажда.

 Мечът, секирата, боздуганът са страховити оръжия, но без силната ръка на боеца са само парчета желязо. Никога не бих могъл да се изправя срещу всички мечове, секири или боздугани на Черните стражи. Но едно-единствено гърненце с отрова ми стигна, за да пронижа стомасите на цяла армия.

 Хванах дръжките на двуколката. До казана бях сложил тлеещи въглени, за да лумне катранът, веднага щом се разлее. Засилих се и бутнах с всичка сила двуколката по нанадолнището. Дървените колела подскачаха по белите камъчета, застлали търговската улица. В точно обратната на двореца посока.

 Изтичах с разтуптяно сърце обратно в колибата и облегнах гръб на вратата. Само миг, само миг още ме делеше от началото на най-сладкото отмъщение. Тръпнещо очакване… Тишина… Мощен трясък отекна в уличките на заспалия крепостен град.

 Пламъците вече трябва да са лумнали… Само още малко и тесните улички между сламените колиби ще се изпълнят с изтръгнати от леглата си изплашени бедняци и стреснати Черни стражи с накриво нахлупени шлемове.

 Вече дочух първите ужасени викове. След малко те се вляха в общия уплашен вой на хиляди гърла. Изскочих от колибата и се втурнах в нощта, като се блъсках в тълпа от обхванати от паника хора. Сега! Само сега и никога пак щях да имам златния миг на отмъщението. Сега, когато всички черни змии щяха да изпълзят уплашени от гнездото, за да гасят лумналия в града огън, да разбиват хоросана на запечатаните кладенци, да бягат панически. Всички щяха да са прекалено заети, за да опазят най-важния човек в Княжеството. Най-голямата и най-черната змия.

 Докато тичах към двореца, зад гърба ми грееше заревото на разрастващия се пожар. Бедняшката махала пламна като суха сламка, лишена дори от чаша вода заради запечатаните кладенци. Огнените цветя на запалените къщи разцъфтяваха едно след друго. Сред тях, Храмът на благоденствието се топеше в оранжевите езици на ужасяващия пожар. Статуята на златния змей също не беше пощадена. Златната облицовка се разтопи и все да се разтича. Изпод нея се подаде дървената сърцевина, почерняла и овъглена от пламъците.

Никога не бях тичал толкова бързо. В крачолите и наметалото ми се бяха набили бурени, слама, топки изсъхваща кал. Стигнах до рова около замъка на Княза. Бързо преодолях погнусата си и скочих. Нагазих във водата и започнах да се катеря по отточната кухина в стената. Хората от двореца я ползваха за всичко от място за изхвърляне на боклука до нужник. Смрадта беше отвратителна. По страните ми започнаха да се стичат сълзи от подлютените очи.

 Излязох в един от мрачните, сенчести коридори на замъка.Както и предполагах, стражи нямаше, бяха отишли да гасят огъня.

 С предпазливи и тихи стъпки след кратко лутане до масивната дъбова врата с герба на Княжеството. Златната дръжка беше оформена като глава на змей. Тронната зала на старото Княжество, сега бърлога на Черния главатар.

Първа и втора част.

Вървях бавно под ледения дъжд. Вятърът пронизваше със студени иглички подгизналото ми наметало. Над непробиваемата водна стена бяха сключили плещи зловещи черни небеса. Никога не ги бях виждал толкова черни, толкова празни и страховити, колкото тогава - в нощта, в която реших да лея кръв. 

Може би никога нямаше да вдигна ръка срещу властта на Черните... но властта на Черните вдигна първа ръка срещу мен. Черната власт винаги първа вдига ръка. 

Може би щях и аз като децата на селяните, които набучиха старото Княжество на вилите и факлите си, да израсна примирен роб и усърден работник. Никой не гаси огън, който не е гори в неговия двор. И стана така, че в мен лумна огън с хищническа сила. Най-жестокият огън, наречен любов. 

Още като деца с нея се гонехме из полята далеч от крепостните стени. Момчетата на моята възраст скубеха плитките на момичетата, бутаха ги в калта, понякога дори ги биеха, за да им покажат, че ги харесват. На моето момиче аз берях букети от трева и подарявах речни камъчета. Още тогава, аз хранех моята малка детска любов. Тя растеше и ставаше по-красива, както и момичето до мен. Тя стана една голяма, истинска мъжка любов. 

Отидох да я поискам. Аз, робът, синът на роби, отидох да поискам робинята, дъщерята на роби, за жена. Най-хубавата риза, букет от незабравимото ухание на полски цветя. Обещах на баща й да работя много, да я гледам добре и да построя къща. За сватба се уговорихме след седмица. 

Чаканият ден дойде по-бързо от миг. Носехме сватбени дарове, сърцето ми биеше от лудата радост на пламтящата млада любов. А тя, моята любов, стоеше насред двора, закичена със златнолист венец, с бяла премяна. Игривите лъчи на слънцето обличаха от плитката й в брилянтена верижки. Сияеше. И тогава разбрах... 

Всеки път, когато се сещам за това, мисля за образа й. За всяка вейка от венеца й, всяка гънка на ризата й, всяка мигла от красивите й очи. А после... после идва смехът й. Притискам ушите си, но той кънти в мен. Радостен смях. 

Отхвърлих с усилие мисълта за нея и се върнах в дъждовната нощ. Обикалях вече час покрай замъка на Черния главатар. Въоръжен мъж във всяка улица, на всеки ъгъл. Нямах шансове. 

Да се опитам да се промъкна и да убия Черния главатар беше самоубийство. По-лошо, това беше банално. Да отсека главата на безименен страж в сенчеста уличка също беше самоубийство. И още по-банално. Ще пролея малко кръв, после ще ме хванат и ще ме разчекнат между четири коня. Хлапетата от крепостта ще си поиграят два-три дни с изсъхващите карантии, изпопадали от разкъсания ми корем. И толкова. Един от многото. Подобно нещо се случваше през месец-два. Всеки път, когато някой глупак тръгнеше да бори мракобесната власт с гола тояга и много смелост. 

Не. Не исках това. Имах нужда да направя нещо повече. Нещо невиждано. Ужасяващо, зловещо, сатанинско, светотатствено, смразяващо кръвта. Нещо, което да донесе мрак в княжеството тъй, както онзи ден донесе мрак в душата ми. 

Планът блясна в ума ми като светкавица. След това дойде отново мракът. Спомних си пак онзи сватбен ден. Спомних си лицето на баща й. Какво дебелашко задоволство излъчваше само... 

На всеки няколко месеца Черният главатар избираше девойка от простолюдието и я привикваше в двореца си. „Да й се радва” – така казваха селяните. Родителите й получаваха злато, колкото теглото на дъщеря си в замяна на това да не я видят повече. Нито едно семейство досега не беше отказало. Не отказа и семейството на моята любима. Не отказа и самата тя. Доволна беше, че ще бъде държанка на разбойник, а не съпруга на роб. 

Спомням си чистата и неподправена радост, която струеше от лицето й. Дори не ме погледна, не ме забеляза, толкова беше погълната от предстоящото й приключение. Обърнах се, потърсих погледа на моите родители. Техните лица също няма да забравя. Бях ги виждал такива само когато вечеряхме вкисната пшеничена каша. Сякаш казваха: „Лошо, но няма какво да направим. Утре може да е по-добре”. 

Не броя дните и нощите оттогава. Скитах из гората, из улиците на крепостния град, из нивите. Не ядях, не спях, не говорех. Болката и жестоката обида ме прояждаха отвътре със сърбящия си гнилоч. До днес, когато те се вляха във всепомитащия порой на омразата. До днешната дъждовна и страшна нощ, в която реших какво да направя. Черният небесен купол се пропука от диамантена мълния.

Следва продължение.

Първа част

След пладне, още много преди слънцето да се скрие зад далечните сини планини, селяните отново започнаха да се събират на тържището. С факли, вили, коси, брадви и много мрачна решителност. В нестроен ред, тълпата се упъти с неотклоним устрем към двореца. Глухият й ропот постепенно прерасна в оглушителни кръвожадни крясъци.

Стражите пред дворцовите порти стояха вцепенени, уплашени, изненадани. Никой от тях не разбираше внезапно бликналия гняв на селяните срещу княжеската власт. Много скоро на недоумението им беше сложен край.

Тълпата спря рязко на няколко крачки от дворцовите порти. Кръвожадните крясъци и заплашителното размахване на оръжията обаче не спряха. Сред тълпата от сив шаяк и парцали, изникнаха, едно по едно, подобно на отровни гъби, знамената със златните змейове. Черните знамена.

Някъде отзад, в тила на безредното множество селяни, върху набързо скован от летви и рогозки трон, грееше мрачната звезда на главатаря на бунта. Качулка покриваше лицето на последния оцелял главатар на Черните. Той не каза нищо, само вдигна бавно ръката си и посочи напред. Гледах го от вратата на нашата колиба. И до днес помня жестоката непоколебимост, която излъчваше оня показалец, облечен в желязна ръкавица. Когато сочеше напред, сякаш пронизваше сърцето на всеки княжески войник. Сякаш забиваше нокътя си в последната жилка от живеца на Княжеството.

Бойният рев премина като вълна през тълпата. Настървените селяни се хвърлиха в нестроен бесен устрем срещу двореца. След това не видях нищо, майка ми ми закри очите с ръка и ме замъкна вътре в колибата. Помня само кръвожадните крясъци на тълпата, тракане на оръжия и трясък от строшено дърво.

Князът само седял безучастно на трона си, килнат на една страна. Воднистите му старчески очи мъртво гледали в безкрая. Пълководецът стоял до прозореца на кулата, вторачен в огъващата се под натиска на бунта дворцова порта. Челото му било по-мрачно от градоносен облак.

Капитанът се изправил до него. Разгневените му очи и току-що нахлузените бойни доспехи грееха с жажда за битка.

-Само заповядай, и ще ги залеем с горещ катран. Ще ги запалим, ще ги насечем на малки парченца, ще ги надупчим със стрели….

-Какъв е смисълът? – горчиво казал пълководецът. – Нали заради тях се бихме, за техния живот. Затова носим оръжията си - за да защитаваме хората. Същите тези хора, които сега напират да ни изколят. Какво да направи и най-строгият баща, когато синът му е насочил кама към сърцето му? Искахме да опазим къщите им от Злото, а то проникна в сърцата им. Те сами го избраха. Ние вече сме безполезни. Безсмислени.

Пълководецът извадил меча си и повел младият капитан към портите. Князът останал в кулата - да гледа с кухия си поглед.

Здравото резе от стебло на млад дъб се прекършило. Тълпата рукнала в двореца като буйна мътна река. Стражите един по един потънали в нея.

Когато всичко утихна, майка ми ме пусна. Подадох си главата през тесния прозорец на глинената стена. Видях как залезът играеше с бронзови лъчи в гънките на черното знаме със златен змей. Черното знаме, побито на дворцовата кула.

Оттогава Черните притежават Княжеството. Не понечиха да убият престарелия княз, нито да сринат двореца. Те не им пречеха. Не тръгнаха нито да колят, нито да грабят, както го бяха правили преди. Вече нямаше нищо, което селяните да не им дадат доброволно. Вече нямаше Добро и Зло. Имаше ги само Черните.

Животът в Княжеството тръгна мирно, тихо, кротко. Старите закони си останаха, но вече нямаше стражи, които да ги прилагат. Единствените стражи останаха хората на Черните. През деня носеха на гърдите си княжеския герб, през нощта – черните наметала със златни змейове. Прилагаха само един закон – дай ни, или ще вземем.

Селяните заживяха по-добре от преди. Всеки можеше да живее спокоен, тих и сит живот, стига да се подчинява. Аз също можех. Работата е, че никога не съм обичал да се подчинявам.

Вървях с тътрещи се от умора крака из буренясалите покрайнини на столицата. Пронизаният ми хълбок се тресеше болезнено с всяка крачка. Коленете ми трепереха, сякаш всеки момент щяха да ме предадат и да се сгромолясам сред крайградската пустош.

„Изправи глава!” скастри ме някой вътре в мен. „Ти си боец, а не мамин лигльо!”. Крачките ми станаха по-бързи и отчетливи, изпъчих гърди и вдигнах поглед. Все още усещах болката от раната, но сякаш не ми пукаше толкова за нея. Не ми пукаше, че може да е смъртоносна. Не ми пукаше и че претърпях срамно поражение, нито че си тръгвах от родната си страна.

Спомням си дните, в които Черните все още не притежаваха Княжеството. Всеки ден имаше кланета, бой, ужас по улиците. Животът беше едно постоянно изнервящо очакване – къде ще бъде битката днес, колко ще са жертвите, дали няма аз да съм една от тях?...

Стражите бяха малко, с ръждясали оръжия и недохранени коне. Черните почти винаги надделяваха. Всеки ден кръвта на верните на Княза хора обливаше каменните улици. Позорът и слабостта тегнеха над Княжеството като старческото слабоумие над немощния владетел. До една нощ… онази страшна нощ, която промени целият ми свят.

През деня Черните плениха трима стражи и ги обезглавиха пред тълпата на тържището. Позор. Шок. Невиждана досега дързост на кръвожадните банди. Когато научил, княжеският пълководец бил обзет от огнен бяс. Първо крещял оглушително, необуздано буйствал сред хладните стени на княжеския дворец. После внезапно замълчал. Взел меча си, събрал отряд от най-добрите си бойци и след залез слънце потеглили. Какво ли им е било на войниците… Никой не попитал къде и за какво отиват, защото добре знаели какво ги чака. Смърт. Тяхната или чуждата.

В тихият мрак на дълбоката нощ, десетина мъже, прикрили блясъка на доспехите си с обущарска вакса, нахлули в бърлогата на Черните. Неудържими като вятъра, безмилостни като огъня, единни като вълци, княжеските бойци потопили в кръв и смъртно страдание гнездото на злодеите.

Мълвата плъзна мълниеносно по калните улици на селата и отекна в каменните ъгли на града. Дойде оранжевият блясък на хладното есенно утро. Селяните се събраха в крепостта, защото знаеха, че има какво да видят. Сред сламата и конските изпражнения на тесния градски площад, червените лъчи на слънцето огряха шестте набучени на кол глави на разбойническите предводители. Тържището на столичната крепост стана позорище за останките на шест от седемте Черни главатари. Спомням си зловещо подбелените очи на отрязаните глави и окървавените медальони на гърдите на обезглавените трупове.  Черните туники и златните змейове сякаш бяха загубили страховития си вид.

Княжеският пълководец се изправи на дворцовата кула и говори на събралото се множество. Държа реч, пламенна и справедлива. Закле се да очисти Княжеството от бандитите, да изтръгне с камата си всяко сърце, затаило в себе си коварният помисъл на престъплението.

Хората го гледаха с неразбиращи очи. Някои започнаха да ликуват, но бързо се умълчаха под невидимия натиск на стотици сърдити погледи. Помня добре тази тълпа, грубите лица на тези хора. Сиво-кафявият шаяк на дрехите им, разкрасен от мазни петна и слама. Тогава бях само дете, сополивото хлапе на семейство крепостни селяни, но разбрах много добре. Те не се радваха.

Битката с Черните, със Злото, означаваше още дълги години на кръвопролития, трудности, страх. Висока цена, която поданиците на Княжеството не бяха готови да платят. Те искаха своето мъничко спокойствие, тих и кротък животец в сламените колиби. Трева за кравите си и просеник за трапезата си. Които кървавата и изтощителна война с Черните можеше да им отнеме. Затова, за пръв път в своя сив и глупав робски живот, те решиха да променят съдбата си. И го направиха.

Следва продължение

онфигурацията е твърде сложна, а ние при всички случаи трябва да изхождаме от нашия национален интерес, който не може да бъде извън и различен от позицията на ЕС по този въпрос”-заяви Герджиков

„Правителството работи за защита на българския националния интерес”, заяви министър Джевдет Чакъров

„Партийният интерес е след националния интерес”- смъмри съпартйците Станишев

Натка:Българските национални интереси могат все още да бъдат защитени само при активна позиция”

Татяна Дончева: Позицията на БСП е трудна за изработване. Защото се сблъскват много сериозни геополитически лобита и нагласи в самата партия, която винаги е възпитавана да изчаква, каквото и да значи това.

Какво е общото между тези цитати, изказани от различни по цвят политици?

Понятието национален интерес. Няма по дъвкан израз в политикоговора и публицистиката. Не знам за Гьобелс дали се е хващал за кобура, като е чуел „култура”, но аз наистина побеснявам като чуя това клише. Ще обясня защо.

Националният интерес на Германия е изисквал подкрепа на судетските немци. Лебенсраумът се разширява-едва ли някой истински  немец има нещо против. Нищо, че става с анексия на чужда земя. Националният интерес на косовците изисква да направят държава и да покажат среден пръст на международните  правила, спазвани от останалите. Същият интерес, значи, именно заради правилата, изисква  пък от останалите да им  счупят  този среден пръст. Националният интерес като оправдание е сторил толкова злини по света, че чет нямат.Той е най-важната кауза на безброй политически доктрини. В него се кълнат всички политиканстващи-от примапатриотите от тенекиената барака в Селеметя, до премиерите на последните три правителства. И лани, разбира се.

Що е то национален интерес. Ясно е, че първо имаме интерес, второ- той е национален, сиреч общ за синца ни, живеещи на тази земля, обозначена като България.  А що е това интерес? Интереса клати феса-ще отговорите по инерция. Тогава аз ще  ви река, че интерес е  полза –сиреч, келепир. От там-национален интерес, алфата и омегата на политическия смисъл,  е обща полза. За общото ни благо.

Дойдохме си на думата. Хич не ми се щеше да изпадам във философски задълбавания за общото благо. Но не можем и съвсем да избягаме от тях. Преди три години в сп. „Християнство и култура”  Костов писа: „Критериите за добро и зло в живота не са приложими в политиката; има друг критерий за оценка на успешната политика, и той се нарича „общо благо”. Сиреч-националния интерес. Изводи. Политиката няма нищо общо с морала. Употребата на категории като „добро” и „лошо” (морални категории) не е политическата, защото според Костов политиката не издържа моралния тест, защото той не е предназначен за нея.
Тя е налагане на интереси,тоест, келепир, полза на едни групи за сметка на други. Интересът на едни, налага плач и скърцане със зъби на други. Понятието  пък общо благо винаги е служело за бягство от морала и смачкване на индивидуалните права- то е безсмислено, дори и ако го разглеждаме буквално, като  сума от благото за всеки отделен човек, включен в цялото. Моето благо обаче, например е да кажем не на Косово, за да минавам през Сърбия, а не през братска Румъния. Също и благото на мнозина от Западна България, които си спомнят със страх бомбенето и с кеф далаверата през ранния преход с братска Сърбия.

Защо е така? Ами защото разбирането за политиката като борба на интереси на групови лобита е дълбоко погрешно-то е още от Маркс. От там мантрата в която  се кълнат политиците за „общото благо” всъщност е алиби за безконтролната им власт. Сиреч, колкото повече се бият в гърдите че действат за националният интерес-синоним на общото благо, толкова по-малко са  свободни индивидите и техният сбор, наречен общество. Защото свободата е функция на индивидуалните права, а моралът пък е цедката, която спира напъните на колектива, държавата, общността, да подтискат тези права, да подчинят личността на общото.

Така, че който ви говори за общо благо и национален интерес, всъщност мисли за собственото си благо и собствения интерес.

Защото политиката изхожда не от  общото благо и  не от интересите на групата индивиди,  а е конкуренция между визии за общото бъдеще на всички. Очевидно е, че в България е на мода риъл политиката, която изповядват всички цитирани . Сиреч, промарксовата политика, а не про аристотеловата. Според която държавата е не само естествена за индивида среда, но и политическа общност, в която справедливостта намира своя най-висш поведенчески израз- защото тя, справедливостта, е най-висшата добродетел.  

Избягването от дълбоките корени на същността на политиката винаги  има плачевни последици. Ако изходим от двете политики при случая с Косово, ще получим два противоположни резултата.

"Да", на независимо Косово,  първи да го подкрепим, защото ше изкярим най-много от общите батковци, които ни  крепят-нас, политическия елит -Натка

"Да, ама не." Всъщност, не можем да преценим келепира. Сърбия е умряла и ние сме седнали да делим наследството й.  Защото бидейки изразители на различни лобита, не е ясно кой ще настъпим и кой ще надделее-Татяна Дончева.

"Не" на Косово. Несправедливо е-викам аз. Не може правото на едни да е несправедливост за други. Не може да се решава проблемът Косово на парче, без обща визия за всички подобни проблеми в региона и света.Сядаме и решаваме-да  направим Балканска конференция, да разрежем възела, да направим общо бъдеще за страните от региона и за всички. Да създадем правила, общ договор- и да ги спазваме. Това бъдеще, което ни предлагате сега, не е добро-да изработим  наистина по добро.

Не ме чувате, нали. Но да знаете-публиката винаги иска да слуша прескриптивни, по оста добро-зло-аргументи. И политици, които мислят в тези категории-справедливо-не справедливо, като извлек на морално-неморално. И  съвсем логично другите, сегашните риъл политици,  ще бъдат недолюбвани и изхвърлени от борда. Засега тезата не на Косово изповядват Атака-правете си сметка за бъдещето!

Единственото положително в него е, че те пък се кълнат в мантрата „национален интерес”

Впрочем, проумяхте ли, че това е лошо за бъдещето. Ако да, може да отложим дежурното :

Лощо, Седларов, лошо…