Искам да уточня, че тук не се подлага под съмнение самото съществувание на Бог, а единствено библейската представа за Него, разширена и допълнена от християнските теолози и превърната в непоклатима и неприкосновена догма от църковната институция. Фундаменталният въпрос "има или няма Бог" не е в компетенциите на автора, поради което и не се повдига и разглежда в настоящото критично изследване.                                                                    

Основните положения, залегнали в представата за Бога, изградена в библейските писания, са че Той е всезнаещ, всевиждащ и всеможещ. Това е неделимата "света троица" от условия, на които трябва да отговаря "нещо" или "някой", за да претендира за божествения трон. Липсата дори и на едно от тях нарушава задължителния актив от качества, които детерминират Бог и го отличават от всички останали същества, независимо дали обитават земния, подземния или небесния свят. Казано по друг начин, Бог трябва да Вижда абсолютно всичко от миналото, настоящето и бъдещето; трябва да Може абсолютно всичко, при това да го прави безгрешно и безупречно и трябва да Знае също абсолютно всичко от началото на света до самия му край. Само този, който отговаря на всички тия специфични белези, може да бъде Бог, защото Той е  Съвършен. Именно абсолютното съвършенство е основната специфична особеност, разграничаваща Бог от всички останали създания, които освен изначалното си несъвършенство, са и негови творения.         

 Освен това концепцията за Бог, въведена в употреба от Библията и установена от християнската богословска традиция, Го представя като създател на всички неща – на Вселената с всички небесни тела, на живата и неживата материя, на духа и на законите, според които функционира целият Всемир от най-малките градивни частици до най-големите космически обекти. Бог наблюдава и контролира всички явления и процеси в създадения от Него свят. Следователно Той е началото и края, Той е създателят и заличителят, Той е всичко и навсякъде, Той вижда, знае и може всичко, и нищо и никой не се ражда или умира, не се движи или стои неподвижно, тоест нищо не се случва извън Него и без Неговото знание и санкция. Принципът е, че който отговаря на тези ръководещи и първостепенни характеристики, Той е Богът, а всички останали сме Негови създания и се раждаме, живеем, мислим, постъпваме и умираме по Неговата воля и по Неговите закони.                                                                                                    

Това са основните компоненти, които моделират библейския образ на Бог, извън които всичко друго е ерес и противоречи на каноничните максими.  

Това вече не е стария възглед за езическите елински божества, притежаващи досущ човешки характери, недъзи и несъвършенства, които се различават от хората само по това, че са безсмъртни и обладават определени, непосилни за човека възможности (макар и това да не е малко). Тук става дума за класическия библейски Бог, за съвсем различна концепция, за напълно отделен модел.                                                                                                

Изхождайки от тези основополагащи за проумяването на библейския Бог постановки, които едва ли някой би оспорил, ние сме в правото си да заключим, че щом Бог е създател на всички неща и те съществуват по Неговите правила, значи Той е и първопричина за всичко случващо се в необятния Космос. А от това следва, че Той е ответствен за всичко, включително и за всички събития и явления на Земята. Тъй като Доброто и Злото са част от това Всичко,  съставен елемент от Божието дело, значи Той е отговорен и за тях. На какво основание тогава Доброто се приписва Нему, а Злото на други сили, мисля е резонен въпрос, който следва да се зададе на защитниците на тая теза.                                                                                        

Но ако все пак някой държи да освободи Господ от бащинство върху Злото, той трябва да признае, че щом То не е божие дело, значи е създадено от някой друг. Това означава, че този някойдруг има поне същата сила и власт като Бог и може наравно с Него да създава неща по свое усмотрение, без да се съобразява с волята Му. Щом Бог не е могъл да се противопостави на този Някой, създал Злото в противоречие с Неговото желание, значи Господ не е всесилен, не е всемогъщ, значи Неговата сила е крайна и ограничена.                  

Ако някой създава нещо пряко божието желание, то този Някой не е ли по-силен от Бог (а дали не е и създател на самия Господ)?                                    

Ако някой прави нещо, с което ние не сме съгласни, но не можем да му се противопоставим и той продължава да го върши, не означава ли това, че той е по-силен от нас?                                                                                                        

А щом Този, когото наричаме Бог, не е творец на всичко и не е всемогъщ, то с какво право нему се приписват божествени черти и характеристики и с какво право се назовава Бог, след като не отговаря на едни от най-важните условия, поставени от самата Библия и от християнската теологическа традиция?

 Друг полемичен въпрос, който ще разследваме в следващата публикация, е учението за т. нар. „първороден грях”, вината и последствията от който се прехвърлят автоматически на всички живели и живеещи на земята хора по силата на наследяването на осъдената от Бога и повредена от греха човешка природа.

Съзвездие от добрини е новият ни кът, където лепим звездичка за   всяка добрина. Идеята е от помагалото "Спазвам правилата" на издателство Рива за 3. клас.Учениците се гордеят с огрялата звезда с тяхното име и извършената добрина. Полагат усилия да вършат добрини. А това е толкова трудно, за някои дори непосилно.

В своето хилядолетно съществуване човечеството търси спасение от злото. Казва се най-общо от злото, защото такава е човешката нагласа – да приема света разделен на две: на Добро и Зло. И тази нагласа придава  смисъл и съдържание на целия човешки живот. Съществуването на Доброто и Злото се приема като принцип, който влияе на човешкия род от както свят светува След като е така, значи има някаква твърде голяма сила, която го предопределя. И тук стигаме до истината, че нищо не би съществувало, ако Бог не е решил.”Всичко чрез Него стана”. Тогава обективната истина изисква от нас да си отговорим на  въпроса, защо е определено така да съществува светът и доколко човешкият ум има дял за този начин на живот. И още нещо: защо човечеството още от преди 2 000 години е очаквало Спасител и след като Той е дошъл не Го е познало?

Защо е определено така да  съществува светът?

Има определение, но няма предопределеност. Мъдростта на Висшето Съзнание е предвидила две различни форми на развитие, които взаимно се допълват. И точно тук е най-съществения момент от цялостния модел на съществуването на света -  човечеството да осъзнае потребността от наличието на двете форми. Те са създадени като необходимия фактор за развитие на обществото и затова е предвидено взаимно да се допълват. В какъв смисъл можем да говорим за тяхното взаимно допълване? Смисълът се предопределя от необходимостта от еволюционно развитие. Творецът, като Висше Съзнание е заложил основите на двата фактора Добро и Зло, за да може човешкият ум да работи с тях и като ги използва да постигне развитие. Тези две морално-етически категории служат като инструмент за изграждане и усъвършенстване на човешкия ум.  Точно затова казваме, че те взаимно се допълват и сега ще поясним в какъв смисъл трябва да се разбира това твърдение.

Доброто и Злото са основни импулси на живота. Те създават условията за укрепване на човешката воля и разум. Чрез тях животът се превръща в училище.

Злото  в смисъла, в който е създадено трябва да служи като провокация за осъзнаването и развитието на човешките умствени способности. То е импулс дотолкова, доколкото е определено да предизвиква към себедоказване и самоутвърждаване. Злото е било предвидено като различни форми на усложняване на човешкия живот, като препъни камъка по пътя, за да може умът да се научи да разсъждава, да обобщава и анализира, т.е. да се научи човекът да мисли. В сегашния си уродлив вид, то е създадено от човека в резултат на неговия стремеж да си спести трудностите или от невежество. И забележете: човекът краде, защото не иска да работи; убива защото иска бързо да забогатее или поради алчност, или злоба, което е все неразбиране ценностите на живота. Така, подведен от собствения си ум, човекът е постигнал крайно видоизменение на първоначалния замисъл за Добро и Зло. Дори доброто се възприема неправилно. То се приема като даденост, която ни принадлежи по рождение, т.е. Бог ни е създал, за да сме щастливи и трябва да ни осигурява всички необходими възможности за щастието, което ни принадлежи. Всъщност Доброто ни е дадено като отправната точка, от която нататък можем да употребим свободната воля. А тя е внедрена в живота като задължително условие за съществуването на човешкия род. Доброто е основата, а Злото е предизвикателството, което трябва да помага на ума да направи съществуващото Добро, още по-добро. Затова те взаимно се допълват. Ние трябва да възприемаме всеки срещнат проблем като упражнение за ума, а не като нещастие за душата. Гледната точка определя смисъла.

Христос ни учи да не се противим на Злото и в тази препоръка е вложена изключителна мъдрост. Да не се противиш на злото не означава да се примириш с неудачите в живота си. Да не се противиш на Злото изисква разумно възприемане на обективната действителност и правилно подреждане на приоритетите и възможностите. за преодоляване на възникващите проблеми. Всяко от желанията ни трябва да има своето място във времето и то да е съобразено както с нашите собствени способности и умения, така и с обективната действителност. Не може да си поставиш като главна цел, например да си купиш луксозен автомобил, когато имаш в джоба си ограничени средства. Ако си поставиш такава цел ти веднага създаваш Зло. В какъв смисъл се изразява злото? Незадоволеното, необмислено желание създава неудовлетвореност и поражда напрежение както в съзнанието на човека, така и между него и заобикалящата го среда.  Ако целта не е автомобил, а е определена длъжност в службата, ако е притежание на определени вещи или нещо каквото и да било, но надвишаващо умствените или финансовите възможности на човека, то несъмнено поражда неудовлетвореност и в голяма степен кара човека да се чувства нещастен. За него в такъв случай непостигнатото желание се превръща  в злото, което му пречи да живее щастливо. Така е и по отношение на умствените способности и умения. Ако те са посредствени, няма как да се стигне до по-високия пост. Така че нека всеки да е наясно, че една от причините за съществуващото зло е необмисленото човешко желание. Това може да се каже по отношение на правилното подреждане на приоритетите и възможностите. 

Друг е въпросът когато възникват, например социални проблеми. Всички хора осъждат социалната несправедливост и в същото време никой не се чувства достатъчно силен да я отстрани от живота. И действително, как може един обикновен работник или чиновник да се противопостави на своя работодател, когато трудът му явно е експлоатиран? Сам той нищо не може да направи, защото колкото и да се противи на сполетялото го зло, т.е. както и да изразява своето несъгласие, работодателят му няма да го послуша. Няма да го послуша защото той вече е създал по-голямото зло в ума си: целта към богатството. Той не иска да печели така, че да има и за него и за другите, той иска да забогатее. Когато целта на всеки работодател е забогатяването, естествено че ще има и експлоатация. Значи какво трябва да направи работникът попаднал при такъв работодател? Той трябва да си отговори защо е попаднал в тези условия, какво иска да му каже Животът? И когато си направи лична преценка на обективните и субективни фактори, да си даде сметка как и по какъв начин би могъл да си помогне. Осъзнаването на главната причина – целта на работодателя към забогатяване от мнозинството работници, може да създаде различни условия за тяхната работна среда. Осъзнатото мнозинство може да бъде фактор в случая, защото е в състояние да използва принципните правила на законодателната власт. Така че когато Христос е казал да не се противим на злото, той е имал предвид да не отговаряме на злото със зло, а да използваме разумните  възможности, чрез които можем да се освободим от злото. През годините Животът е доказал, че насилието поражда насилие. Остава съвременния човек да възприеме толерантното, спокойно, но последователно отношение към проблемите на обществото, за да може да се постигне промяна. Някой би казал, че тук отново призоваваме към търпение и обезличаване. Не е така! Защото личността се изгражда точно когато се използва конструктивния подход към разрешаването на проблема. Ако всеки участва в разрешаването но проблемите с ума си, т.е. има свое последователно, упорито отношение към задачите на обществото, той ще изгради своя лична позиция, ще се докаже като личност. Всеки човек когато разсъждава израства духовно. Така той ще има положително участие в еволюцията на човечеството. И когато говорим че има определение, но няма предопределеност за съществуването на Доброто и Злото, трябва да разбираме точно тази възможност за изява на човешките мисли и чувства – да се завиши тяхната роля в изграждането на лична позиция. Така човек ще постигне осъзнато отношение към всеки от проблемите в живота. Ето, по този начин можем да си отговорим на въпроса за дела на човешкия ум по отношение на принципното съществуване на Доброто и Злото като морално-етически категории. Благоразумието и благородството трябва да определят стойността на този дял.

Защо човечеството не позна Христос преди 2000 години? А ако сега дойде ще го познае ли? Или ще продължи да мисли, че  Христос като е дошъл тогава е изкупил греховете човешки и сега всеки може да си живее живота както си знае?

В голяма степен битува убеждението, че Христос е дошъл да изкупи греховете на хората и така от само себе си се налага мнението, че едва ли не хората са освободени от кармичното си наследство. А какво е то? Хората не се научиха да работят със законите  в природата. Хората и до ден днешен все така неграмотно общуват с природата и помежду си. Главната заръка на Твореца за живот чрез любов и до ден днешен не е изпълнена. Любовта е все още теоретично съществуващо мнение, защото не се прилага в живота. Нейната роля все още е недооценена, тя за съжаление продължава да бъде неопознато чувство. Поради това неразбиране все още не може да се осъществява  замисъла за взаимно допълване на Доброто и Злото, а това пък от своя страна забавя еволюцията на човешкото съзнание. То все още стои в сферата на ограниченото разбиране за съществуващия враг, с който трябва да се бори. Така се оформя кармичната обремененост, т.е. трупат се грешка след грешка, защото хората продължават да търсят причината за съществуващите проблеми вън от себе си. И да чакат Спасителя си.

   Много ми харесаха картинките в двете презентации и затова си позволих да ги адаптирам на български език. На последните слайдове ще откриете техните автори:)))))

   koe ne6to e dobro i koe e lo6o.ppt     Източник: http://viki.rdf.ru/item/577/

    tu slon_tu lavica.ppt          Източник: http://viki.rdf.ru/item/479/

                                     Доброто в мен

                      Есе на Маги Назер,ученичка в НГДЕК

          Ден след ден се лутаме безспирно: между любовта и омразата, между доброто и лошото, между живота и смъртта. Набелязваме си високи цели, жадуваме за пари и известност и колкото повече си мислим, че сме себе си, толкова повече се отдалечаваме от същността си. Горчиво плачем за изгубеното- любовта ни се размива от вечната алчност за повече, надеждата ни се струва все по-далечна и недостижима, остава ни единствено прошката, но на всеки е ясно, че да простиш на себе си е най-трудно…

         Къде съм аз в този кръговрат от отчуждение и злоба? Къде е мястото ми в този свят, изпълнен с болка и сълзи? Тук съм, но въпреки това ме няма. И може би се страхувам повече от това, че и аз мога да се превърна в част от тази ужасяваща реалност, повече и от самото разочарование и мъка. Понякога си мисля,че имам прекалено огромни изисквания и очаквания към хората, без значение дали са роднини, познати или приятели, понякога си задавам и друг въпрос, а именно дали самата аз отговарям на тези критерии .Твърде вероятно не, но има ли значение, щом се опитвам и стремя да го постигна. Знам, че не съм нито най-хубавата, нито най-умната, но желанието ми да се развивам, обогатявам и променям ме прави не по-малко достоен човек, напротив. Всеки си има своите слаби моменти, отклонения от правия път, дни, венчани със знака на неуспеха и отчаянието и може би донякъде основната ни цел е не да се научим как да намалим броя им, а по-скоро как от всяко изживяване да извличаме най-доброто. Такава съм си аз- искам от всичко да опитам, да изживея всеки един момент, било той щастлив или тъжен.Искам да си спомням болката, за да оценявам максимално дори и дребните неща, които животът ми е поднесъл, но искам и да не забравям щастието, за да намирам сили за изправяне след всяко падане. Искам да съм дете- да бъда неподправена, импулсивна, себе си. Ако да стана възрастен, означава да изгубя способността си да преценявам (и съответно да греша), да обичам (и съответно да страдам), то определено никога не бих желала да се откъсна от детството.

          Дълго се търсих , сякаш бях изгубила себе си... И колкото повече ме болеше и колкото повече лица сменях, толкова повече се отдалечавах от собственото си Аз... Отчаяна от живота, от хората и собственото си безсилие, бавно крачех към смъртта- сама и изгубена! Но ето, че един ден, макар отдавна да бях изгубила надежда за това, животът ми се усмихна- посочи ми пътя, по който да тръгна... Аз знаех, че ще срещна много трудности, ясно ми бе, че тъгата и разочарованията да съпътстват всяка моя крачка... Знаех, че малко ще ме подкрепят, но предпочетох да бъда себе си (и следователно да бъда мразена от някои), пред това да живея чужд живот (харесвана от всички). И не съжалявам- много спечелих!Да знаеш, че си себе си във всеки един момент от живота си, да си неподвластен на чуждата омраза, да живееш своя живот, по своя начин е безспорно най-силното и велико чувство! Щастлива съм! За първи път от много време насам, нямам нужда от ничие одобрение, защото знам, че хората, които истински ме ценят и обичат, ще ме подкрепят във всичко.

          Казват, че когато искаш да се почувстваш богат, е достатъчно да преброиш всички неща, които не си купил с пари. Съгласна съм, но също бих добавила, че е много повече от щедрост да даряваш на хората това, от което знаеш, че се нуждаят най-много ,просто за да ги зарадваш. Много пъти в живота си съм се чувствала самотна, тъжна, изоставена... Колко пъти само мъка е издаряла сърцето ми, но днес вече знам- след всеки залез следва изгрев, просто трябва да се въоръжим с малко повече търпение и оптимизъм, да не губим увереност и да се учим от грешките си, защото винаги има начин, винаги има как...

           За съжаление предубеждението е станало неотлъчна част от сивото ни ежедневие. Разделението започва още от училище- метъли, емота, фешъни… , животът затяга примката около врата ни още повече. Но какво от това, че си се доказал пред обществото, щом душата ти се е превърнала във вехта дрипа. Още от пръв поглед човек си създава впечатление за събеседника си, тъжно е обаче, че напоследък се отделя много повече внимание и “почит” на дрехите и стилът на обличане като цяло, отколкото на очите, излъчването… На повечето хора стилът ми ще се стори дързък, донякъде арогантен (щом подборът на цветовете е извън черно-бялата гама) и дори признак на лош вкус, но за мен това е моят макар и символичен начин да изразя себе си, да влияя на околните… Дръзка съм! Чувствителна и преливаща от емоции. Сега се усмихвам, след 5 минути може да заплача- незрялост, противоречивост- както щете го наречете, такава съм и не искам да се променям!Искам да творя,да създавам,да преоткривам хората,да им въздействам…Помислете си само колко красиво би било, след уморителен работен ден да ви бъде подарена просто една усмивка, един топъл жест от човек, който дори не познавате… Друг въпрос е, че от личен опит съм разбрала, че усмивките не винаги са споделени, но дори и тогава ми остава тайната надежда, че все пак съм станала повод за един размисъл- за отминалата младост и скътаните надълбоко спомени на някой отдавна пораснал Пораснал… И както си седя в метрото започвам да си представям какъв е бил на млади години, какво е научил от живота, с какво чувство би посрещнал смъртта, че дори и какви пакости е вършил, какъв ученик е бил, с какво ли е ядосвал родителите си… И ето, че въобще не осъзнавам как съм започнала да се смея- силно и на глас, без никаква видима причина, без никакъв повод, другите ме гледат втренчено, а в очите им чета хем упрек, хем мъничко завист за тази бодрост,  жизнерадостност и младост.

              Твърде често си мисля, че сякаш не съм за тук- за този свят, за тази планета… Отварям широко прозореца с плахата надежда, че някоя звезда ще влезне в стаята ми, за да разсее това тягостно чувство… В тези моменти усещам как просто не се вписвам в света на околните, по същия начин, по който и те не се вписват в моя… В моя розов свят, както биха го нарекли някои, свят само мой- чист и изпъстрен с красота, любов, мечти, спомени и моменти…Свят, където не ме е срам да изплача неудовлетвореността от собствените си постъпки или постижения, както и огорчението от чуждата омраза. И макар да знам колко сила се крие в мен, макар и невидима с просто око, се чувствам все толкова крехка и уплашена. Хората винаги ме нараняват…Четох в една книга, че има вярване, според което всеки човек, преди да се роди, избира как да протече живота му, все едно, че са му предложени няколко сценария, от които трябва да избере един. Човек обаче отново избира и сам моделира собствения си характер каква личност да бъде и докъде да стигне в духовното си израстване ,посредством способността си да променя настоящето. Основното според мен е сам за себе си да разбереш какъв искаш да бъдеш и да положиш воля и устрем в постигането на целите си. Моите цели- да допринеса с нещо за всеобщото съществуване, да изградя от себе си не Човек, а Личност. Не е въпросът в това да натрупаш определен капацитет от знания, знанието не е равносилно на мъдрост. Мъдростта се изгражда на основата на житейския опит, на способността да виждаш невидимото… А аз искам да помагам на хората, да им даря от своето щастие, да им покажа,че има много прекрасни неща, които очакват да бъдат видяни, че има много върхове и места, очакващи своя откривател. И не е нужно да си Магелан или Колумб, за да ги превземеш: ”Търсенето на дребни победи осуетява извършването на велики дела”. Да,може би съм наивна до глупост, може би изречените от мен до тук неща граничат с богохулство, но аз вярвам- вярвам в любовта, макар да съм била разочарована, вярвам в приятелството, въпреки че са ме предавали и съм повече от убедена, че мога да постигна всичко, щом го правя по моя начин и с моите средства- без фалш и измама, без лицемерие и с много любов.

            Каква съм аз и дали пазя доброто в себе си, оставям на всеки да реши поотделно.Тази година преживях много неща, израснах неимоверно много благодарение на училището си- моето училище- и на своя собствен стремеж към това. Прекарах най-тежката зима (период на дълго търсене и голям преход), но и най-незабравимата пролет, затова желая на всички да открият и пазят повече от всичко на света истинското си “Аз”, да даряват обич и радост, да се радват на всяко едно разцъфнало цвете, на всяка прелетяла покрай тях птичка, на всяка макар и безвъзвратно отишла си любов!

Здравайте приятели,
сравнително нов съм във вашето обществено-социална мрежа. Днес се регистрирах, но я следях от месец-два. Желая с първия си пост да поставя един въпрос, който ме вълнува - отношението към различните и по-специално към хомосексуалността.

През вековете нашата цивилизация е преминавала през различни етапи, на отношение към хомосексуализма: От пълното "Осанна" до пълното "Разпни го". Нека припомня, че в древна Елада, хомосексуалната (и по-специално мъжката) любов се е приемала за единствената същносттна любов. И това е съвсем обяснимо: Добрите приятели са общували и са си споделяли мислите и изживяванията (Диалозите на Платон са изключително показателен документ за тези отношения). Завършеният, свободен човек на античността, обаче именно затова е бил завършен, тъй като общувал свободно във всички свои аспекти. Общуването, освен вербално е и сексуално, и за древния елин е било съвсем естествено след приятелския разговор, да се впусне и в любовна игра със събеседника си. Чрез секса се разкриват неща, които не могат да се разкрият чрез речта.
Тук, естествено, някой може да попита: "Добре, но защо пак изключваме жената?" Не, не я изключваме, но съществуват неща, теми, разговори, които могат да се проведат и разберат само от мъже - истинската, напълно завършена любов е едно от тях. Необоснимо е с думи.

Следващата епоха, през която хомосекуалната любов е била  общо приета е италианския Ренесанс. Отново мъжете могат да разчитат на относително спокойно и пълноценно общуване. Резултатите не закъсняват. Ренесансът е период на разцвет на човешката мисъл и творчество.

Всъщност, ако забележете, всеки един исторически период, в който има бум на творческа енергия, по съществя е свързан с едно либерално отношение към хомосексуалността. Някой считат, че генетично в хомосексуалистите е заложен един по-голям афинитет към творчество, аз обаче не съм съгласен с това. Не гените правят твореча, а общуването му с други творци! Всеки мъж е творец. Смятам, че творчеството е резултат от разрешеното пълноценно мъжко общуване. При налагането на някакво социално табу върху мъжкото общуване винаги следва спад на творческите възможности на обществото и обратното, при премахването на социалните пречки - следва творчество.

За да не бъда разбран погрешно. Не отричам пълноценното общуване на ниво мъж-жена - то е необходимо за репродукцията на човека. Но за пълноценно творческо съзидание е необходимо пълноценно мъжко общуване.

Тази констатация може да бъде открита и в най-древната човешка история. Какво иначе представляват мъжките общества, специфично мъжките ритуали, отделянето на мъжетеот жените, инициацията. Нака съвсем накратко да разгледаме кукерството в България. Какво се открива: мъжете се отделят при направата на маските в помещение, в което жените нямат достъп; самите маски притежават силно изразена сексуалност-репрезентираща оплождането на земята. Какво е обяснението на ритуала – борбата със злото. Съвсем очевидно е, че мъжете се отдават на пълноценно общуване. Общуването е „оплождането” един-другиму идеи (създаването на маска е само външния израз на тези идеи) и по този начин правят света по-добър (борят се със злото). Общество богато на идеи е по-добро от общество бедно на идеи.

В този смисъл, може да ме приемете за ретрограден, но съм противник на феминизацията. Има неща, които не могат да бадат обяснени на жените. Ако сте гледали Барака, помислете си за онзи ритуал в Кабоджа, в който мъжете виката „Да-да-да-да”, клатеха се като дрогирани, и всичко това грижриво дирижирано от онзи великолепен, плешив старец с криви зъби. Представете си една жена там. Какво ще прави – ще пита: „Ама това защо го правите?” и тъй като то е необяснимо, ще стигне до извода „Занимавате се  глупости вместо да си гледате семейството!” и ще започне да трови мъжът си всеки пък когато той и каже, че отива да се види с приятели. Мъжът, тъй като няма да може да обясни, защо е там (тъй като, да не забравяме, че пълноценното творческо общуване е чисто мъжко), ще започне да избягва приятелите си и този велик ритуал би западнал. Творчеството би изчезнало, а злото би се възцарило. Ето затова съм против феминизацията. Жената ражда деца, мъжат – творчество!

Това приятели е първият ми пост и се надявам тук да намеря много приятели, за да общуваме пълноценно.

Симеон Аспарухов

Някога, някъде там, всред жълта суха земя, напукана от безплодие и отрова се изправяше черната снага на град. Хората вървяха из свъсените му сиви улици със свъсени сиви лица и почернели от тъга и злоба души. Над тях тегнеше вековното проклятие да нямат това, което искат и да искат това, което не могат да имат. Зад всяко от сивите лица и всяка от черните души се криеше малка розова мечта за райски живот, без страдание и без несгоди – кротък измислен оазис на нежността и любовта, които хората се бяха отучили да изпитват един към друг. И във всеки от малките измислени оазиси хората си мечтаеха да дойде Герой с бляскави доспехи и ясни очи, който да ги спаси от робството на тъгата и неуспеха. Всички тайно си говореха за това как един истински Герой би могъл да ги поведе към слънчевия простор на свободата. Но никой и никога не се наемаше неговите хилави плещи, пожълтели от сенките на града, да понесат бляскавите доспехи и той да бъде Героят.

-Истински Герой... как ни трябва един истински Герой – каза Някой си.

-М-да – отговориха му другите и продължиха да бродят из сивите улици, надянали своите сиви лица. Бяха си разменяли тези думи стотици пъти.

“Колко отдавна чакаме този истински Герой... и колко ли дълго още сме прокълнати да го чакаме...” - помисли си Някой.

“А как искам някак да го доведа този Герой, само да знаех кой е или къде да го намеря! Ами ако не се е родил? Ами ако той не се роди преди аз да умра?...”

“Казват, че Героят е последната ни надежда и няма кой друг да ни спаси от тъгата и робството... но как искам още утре да бъда щастлив и свободен!”.

Някой си седеше и си мислеше, а около него бушуваше морето от хора със сиви свъсени лица. И никого не тревожеше и никого не вълнуваше, че Някой си седи сред морето и тъгува. Всеки бе прекалено зает да тъгува сам за себе си.

“Ние сме тъй безразлични и безчувствени! Как ще ни спаси този Герой, ако ние сами не потърсим спасението си?”

“А дали Героят няма да ни се обиди, че сме тъй бездушни и груби?”

“Няма да стоя тук и да чакам! Ще направя нещо, за да бъдем готови, когато Героят дойде да ни спаси!”

“Но какво може да направи един Някой си?Аз нямам бляскави доспехи, нито огнен меч, с които да се изправя срещу злото, тъгата и робството. Аз не съм силен и красив, аз съм просто един човечец със сиво лице и хилави плещи, който крачи из черния град. Какво мога да дам аз, за да ни избавя от мъките?”

И Някой си се сети, че имаше нещо, което би могъл да даде - нещо, което би могъл да жертва. Което никой друг не искаше да даде и да жертва - своя малък измислен оазис. Някой можеше да даде мечтите си, любовта си, копнежа си. Сърцето си.

И Някой си лекичко почувства как го обгръща нежен топъл вихър и многоцветни искри и лъчи бликат от гърдите му и любовта, щастието и мечтите от неговия малък оазис обсипват морето от сиви свъсени хора.

Някой си усети как бурният порив на криле го отдели от земята. Само миг след това, в небесните висини, мразовит повей развяваше косите му и галеше челото му със студени капчици мъгла.

“Жалко, че не съм Герой и не мога да ни спася от тъгата и робството” – помисли Някой си в последния си миг. – “И нямам бляскави доспехи, нито огнен меч, а само моята малка човешка любов и моите малки човешки мечти. Колко ми е мъчно, че те няма да ни спасят...”.

А долу, на земята, морето от хора със свъсени сиви лица беше застинало в потрес, със съсечено безразличие в ръце, вторачено в безжизненото тяло на Някой си. Някой си лежеше с огромна кървяща рана в гърдите и изтръгнато сърце. И нито един човек със сиво свъсено лице не го подмина с безразличие и хлад. Защото кръвта, любовта, мечтите и устрема на жертвалия се Герой нарисуваха в черната снага на града първото петънце свобода и щастие.

В далечните полета жълта суха земя, напукана от безплодие и отрова, се появи малък стрък. Зелен, крехък и свеж.