Всеки човек е нечие дете.

Пиер Огюстен де Бомарше

Раждането на новия човек е едно от най-вълнуващите събития в живота на всяко семейство. Родителите, в състояние на тревожно и радостно очакване, предварително обзавеждат детската стая, избират креватче и количка, мъжът, долепил ухо до издутото коремче на жена си, слуша как шава плодът.

Честно казано, далеч не всички изпитват умиление пред тази пасторална картинка. На много от хората са им напълно достатъчни тези деца, които вече съществуват около тях и те съвсем не искат да имат собствени деца.

Такива хора наричат себе си childfree – свободни от децата. Отстоявайки своите убеждения пред натиска на традиционното общество, childfree оправдават позицията си, като посочват камара убедителни причини.

Най-разпространената причина е недостигът  на средства, с които да се осигури приетото в обществото ниво на живот, без да лишава себе си от нищо. Другата причина, актуална предимно за еманципираните жени, е служебната кариера, която не оставя време и сили, а най-важното- желание, необходимо за раждане и възпитаване на децата. И, разбира се, при отсъствие на съпруг или съмнение в неговата надеждност, е напълно оправдано нежеланието да се отглежда дете без баща.

Мнозина, без да се натоварват с търсене на причина, честно признават, че искат просто да си поживеят, а някои извеждат бездетността до нивото на философия на живота и призовават всички да следват примера им.

Всичко това говори за угасването на майчиния инстинкт. Защото, ако жената иска дете, недостигът на средства няма да я спре. Ставайки майка, тя лесно ще се откаже от много неща, които си е позволявала по-рано, а ще реализира себе си не правейки кариера, а създавайки домашна атмосфера и възпитавайки децата. Даже отсъствието на мъж не винаги е непреодолима преграда. За да бъдат майки много от жените са готови да стоварят изцяло върху себе си бремето на възпитанието на детето.

Но как инстинктът може да угасне? Оказва се, че може. Даже инстинктът за самосъхранение отстъпва пред натиска на обществото. Хората са готови да загинат за идеята или да умрат, но „да запазят честта си”.

Натискът от страна на обществото, стресът, проблемите в семейството и на работата, могат да накарат човека да „убие” самия себе си.

А какво се случва с инстинкта на майчинството? Думата да родиш произлиза от думата род и това не са само думи с един корен. Раждането на детето е неразривно свързано с продължаването на рода и тази връзка е фиксирана в нашето съзнание.

Появата на новия човек винаги се е възприемала като добавка /тоест усилване/ към семейството, династията, родовия клан. Семейството било защитник на човека, негова опора, общност, към която той принадлежал. Но днес, във века на тоталния индивидуализъм ние не усещаме своята принадлежност към продължаващия се в поколението род. Семейните връзки се стесняват до най-малката клетка – мъж, жена, деца, родители – или изчезват съвсем.

Човек  става самодостатъчен и самотен, даже създаването на стабилна съпружеска двойка вече може да се смята за голям късмет. Но съпружеската двойка, която няма деца, това не е семейство – това са двама души, документално оформили интимните и имуществените си отношения. В същото време, мъж и жена, които възпитават дете – вече са семейство, дори отношенията им да не са официално закрепени.

Природата е единствената сила, действаща в цялата реалност. Спрямо нас тя действа като един закон – законът на съединението, сътрудничеството и любовта, законът на отдаването. Пример за това е привеждането в действие на всичките и части на неживо, растително и човешко ниво. Затова съществува понятието живот, развитие, което би било невъзможно без постоянно доставяне на топлина, храна и всичко необходимо за този процес.

Ако ние сами нищо не създаваме, как тогава можем да намерим сила в природата, която да обуздае нашия егоизъм и да ни даде възможност да го използваме положително? Това не значи, че искаме да понижим нивото на егоизма си, защото се развиваме благодарение на егоистичните си желания.

Например, техническият прогрес може да освободи за човек 8-10 часа на ден. Това ще ни позволи да се занимаваме с различни неща, като изключим грижата за храната, облеклото, жилището и здравето. Ще  се чувстваме свободни в живота и ще можем да посветим една трета от денонощието – своето така наречено свободно време – на занимания, които ще носят полза на всички.

Ако егоизмът ни е довел до високи достижения в техниката, можем да го използваме и за други добри дела. Как да го обуздаем, т.е. да го насочим от ненавист към любов към ближния?

Всъщност ние оставяме нашия живот такъв, какъвто е и продължаваме да се развиваме във всички сфери на нашата дейност – възпитание на децата, култура, изкуство, наука, усвояване на космоса. Това развитие ще бъде положително само ако се научим да управляваме природния си егоизъм, използвайки го за благото на обществото, ако възпитаме в човека способност да не взима под внимание личната си изгода, както сега, а да се съобразява с обкръжението си.

Човек трябва да се почувства така, както са се чувствали хората преди хиляда години, живеейки като едно голямо семейство. Всички били като братя и всеки мислел за другите. Тогава това се е получавало естествено, защото егоизмът не е бил развит.

А как днес да научим човека, чийто егоизъм се е разраснал максимално, да мисли за всички като за свое семейство? Възможно ли е това? Откъде ще се появят такива разум и чувство, за да можем да действаме инстинктивно? Защото такова отношение не може да бъде достигнато, независимо от това, какви огромни усилия полагаме!

Щеше да е добре, ако можехме да измислим такива хапчета, които да ни позволят да видим света през интегралните очила – всички като един! Ще усетя, че не съм знаел и не съм осъзнавал, че заобикалящите ме хора – всичките 7 милиарда – са части от мен! Не съм знаел, че те буквално са ми роднини, които чувствам не като сегашните си роднини – не ги пренебрегвам, не се гордея с превъзходството си, а се грижа за тях като за себе си или за малките си деца, т.е поставям ги над себе си.

Къде да намерим лекарство, с помощта на което ще се поправят отношенията помежду ни и отношението на всеки към обществото и към цялото човечество? Тогава ще можем да продължим да се развиваме и да процъфтяваме, въпреки кризата, която ни е вкарала в задънена улица и спира развитието ни във всички посоки. Чувстваме се загубени в пустинята и не виждаме как да напредваме по-нататък.

Трябва да помислим откъде да вземем сила, способна да обуздае нашата природа и да я използваме изцяло, променяйки само посоката. Сега аз действам единствено заради себе си, с желанието да подчиня целия свят. Мисля, че това е в моя полза, но в крайна сметка нищо не се получава – само страдам, но инстинктивно продължавам да се занимавам със себе си.

А ако променя отношението си и започна да мисля за ползата на ближния и цялото общество, ако всички станат за мен като мои деца – нима това е лошо? И такива ще станат всички! Ще дадем на всички това лекарство и светът ще се напълни с любов! Може би, тогава ще можем да разберем, че ние сами разваляме света и никой друг.

Може би, ако изградим помежду си отношения на добрина, съчувствие и внимание един към друг, в природата също ще се установят такива взаимовръзки. Защото съгласно съвременните научни изследвания всичките части на природата са свързани помежду си. Природата е единна, интегрална, а ние влияем на неживото, растителното и животинското ниво отрицателно.

Добрите отношения помежду ни биха променили не само обкръжаващата ни среда, която сега разрушаваме. Отношенията помежду ни всъщност са основните сили на природата – силата на мисълта, силата на желанието. Казват, че това са най-мощните енергии в реалността и се намират в онова силово поле, което пронизва целия ни свят от край до край, управлявайки всичките му системи – от междузвездните до междучовешките.

Може би равновесието във нашите отношения ще предизвика равновесие в природата! Тоест не само ние, но и целият ни свят, включително и неопознатите от нас сили, ще придобият спокойствие и равновесие.

А аз мисля, че не помните, защото тя си отива незабелязано. После се появява раздразнение, недоволство, отблъскване. А отначало нищо не се случва.

Просто навикът дотолкова притъпява първоначалното, изострено чувство на влюбеност, че после не забелязваш, че ТОВА Е ТВОЯТА ЛЮБОВ. Във всеки случай, така си мислел/мислела някога.

Любовта се разтваря в обикновеността и рутината, става незабележима. При това, изчезва ли тя?

Но най-напред, трябва да отговориш на въпроса: нея имало ли я е? И как точно да узнаеш това?

Обичайното възприятие ни диктува следния алгоритъм: когато ти е хубаво, сърцето изкача от гърдите, краката сами те носят към него/нея – тогава това е любов. Даже когато страдаме, тъгуваме, това също се смята за любов. И когато ревнуваме, и когато се ругаем за дреболии…

Но когато гледаме „любовта си” и вътре в нас нищо не откликва, то се смята, че всичко си е отишло. Но това само така се смята. А какво се случва в крайна сметка?

В крайна сметка, всичко прилича на игра с играчка. Първо, я виждаш, после тя те възхищава и накрая я пожелаваш. После я взимаш и си играеш. Играеш си, играеш си – дотогава, докато ти радва очите (тоест сърцето)!

А после? Както в известния анекдот за въздушните балони: „Е, те не ме радват!”.

И какво правим ние? Оставяме играчката си. За какво ни е сега, вече не ни доставя удоволствие?

И къде е сега любовта? А какво е това тогава, питате вие?

Да вземем, например, обичайната любов – на майката към детето. Помните ли? Боледува – не боледува, работи – не работи, заета – не заета, в добро – в лошо настроение: тя, независимо от това, мисли за малкото си, грижи се за него, предугажда желанията и потребностите му. И то се чувства защитено и спокойно.

А как се случва това между нас?

Аз днес много работих, затова те обичам по-малко, тъй като съм уморен/а. Или днес сънувах лош сън и не съм в настроение, да ти обръщам внимание. И въобще, в последно време искам да остана сам/а – изведнъж в мен възникват такива вътрешни искания.

А каква е нашата любов? Тя е като дете, винаги изисква внимание и топлота! А най-главното, спокойствие и увереност. Тя очаква, че независимо от някакви „лоши времена”, настроения, заетост, несъгласия и прочее причини, нея ще я пазят и охраняват.

От какво? От нашето подобие на любов.

Природата ни води към съвършено състояние. Досега се движихме напред по задължителен и принудителен начин. Оттук нататък, ще можем да напредваме само, прибавяйки от своя страна осъзнаването на това – по какъв начин се развиваме.

Занапред ще можем да подобрим, да смекчим и ускорим своето развитие с помощта на средата. Всички деца и възрастни се развиват с помощта на средата. Обществата на анонимните наркомани, защитниците на животните, курсовете за отслабване – всичко това се базира на въздействието на средата върху човека. Ето и ние сме длъжни да направим същото.

Развивайки се в добра среда, ние ще бъдем като добри деца и, допълнително към това, ще създадем същите рамки и за децата си. За да може, като резултат, от тях да излезе нещо хубаво. В крайна сметка, човечеството няма друг проблем, освен добрата среда.

Всеки родител би се радвал да доведе децата си в такава среда, където струи топлина и царят добри отношения, където ги учат на обединение, която носи увереност и позволява да се избегне страхът от беди, страданията  на гордостта и прочие проблеми, заложени в човешката природа. Там няма нищо такова – това, наистина е добра среда, предоставяща на човека „меко място” за развитие.

И тогава, те се разкриват, придобивайки възможност да възприемат и попиват, без да се чувстват в отбранителна позиция и във враждебна среда. Дори ние, възрастните, не разбираме какво е това – да пребиваваш в добра среда. По този начин бебето, намиращо се в ръцете на майка си, не усеща нищо, освен нея. Само такова усещане  му дава сила за развитие.

Ние, обаче, нямаме такова чувство и затова се спряхме, сблъсквайки се с глобалната криза. Във всички сфери, където преди сме имали успех, няма да можем да продължим напред. Напротив, заплашени сме от падение.

Кризата може да се окаже, от една страна, катастрофа , а от друга  –  ново раждане. Самата дума е дошла от гръцки език и по своята етимология означава ново начало. Но ние не го използваме вярно.

Като цяло, човек трябва да разбере какво му е необходимо, за да бъде щастлив. А му е необходимо нова добра среда. Благодарение на добрата среда, ние просто ще се радваме на добър живот. „Аз усещам сигурност, имам приятели, целият свят се отнася добре към мен и иска да ми дарява само добро. Всички се грижат за мен и аз се грижа за всички. Ние живеем в свят, който изцяло е пропит от топлина, увереност и доброта. Целият той е любов”.

    Едва ли има съмнение, че науката и вярата са напълно различни материи. Първата изисква обективизъм, който се постига само с безпристрастен и лишен от емоции подход. Критичният анализ, едно от основните й оръжия, помага грешките и фалшификациите, които са неизбежен спътник на всяка човешка дейност, да бъдат рано или късно отстранени. На другия полюс е вярата, която предполага и налага безпрекословно доверие в определен авторитет, неизменност на задължителните постановки, потушаване на критичното мислене и ограничаване разума в тясното поле на предписаната догматика.

    Основен пункт в противопоставянето между наука и вяра е упрекът към последната, че представлява неосъзната доверчивост, което автоматично я превръща в неефективен способ за постигане на каквото и да е познание и в недостоверен източник на такова.

    Все пак трябва да уточним, че понятието „вяра” има две основни значения: вярата като такава и конкретната вяра в Бог. И макар на пръв поглед да не изглежда така, но между двете има много съществени различия, които е задължително да установим, за да избегнем нежелателни недоразумения.

    Вярата неизбежно присъства в живота на всеки един човек, независимо дали той осъзнава това и без значение дали го желае или не. Огромна част от пълния обем знания, които притежава който и да е индивид, се основава на вяра. Това е неминуемо, понеже никой не е в състояние да подложи на проверка цялото количество информация, с която разполага и борави. Човешките способности и качества дават възможност само ограничен размер данни да бъдат подложени лично на частен анализ или да бъдат потвърдени или отхвърлени от жизнения опит. Физически не е възможно всеки нов факт да бъде надеждно проверен. Ето защо на хората се налага да приемат солидна порция информация (всъщност една много значителна част от нея) на доверие. Но това упование в наготово поднесените сведения чувствително се различава от настоящата вяра в Бога-Творец.

    Трябва да се отбележи, че огромна част от цялата известна информация за света хората получават не чрез непосредствен досег с нея, а посредством вторични източници. В реалния свят сме принудени да се доверяваме на определена част от постоянно течащия информационен поток. Ние съзнателно избираме кои елементи от него са достатъчно надеждни, основавайки оценката си на предишния си опит, който ни сочи, че между фактите съществуват естествени закономерности. Когато нашето съзнание открие такава убедителна взаимовръзка между старите и новопостъпващите факти, ние ги приемаме като достатъчно достоверни. Логически правдоподобната, от гледна точка на нашите познания, опит и умствени способности, зависимост и последователност на отделните информационни сегменти е критерият, по който се ръководим в нашата преценка. Разбира се, този подход не изключва грешки, неточности и заблуждения, поради обичайните слабости в знанията и мисловния потенциал на всяка личност. Но ако установим такъв дефект, ние сме в правото си да го поправим. В случай, че ние не забележим пропуска си или не сме в състояние да го коригираме, някой друг ще го стори вместо нас рано или късно. Понякога това може да отнеме години, друг път столетия, но ревизия на проблема непредотвратимо ще настъпи в някакъв момент. Именно тази свобода на критичното мислене позволява на човечеството да върви напред, да се развива, да открива нови хоризонти и да покорява непознати светове. Защо тогава антагонистите на вярата проявяват такъв радикален скептицизъм към нея, след като в една или друга степен са поставени в нейна неизменна зависимост?

    Причините за подобна резервираност са основно две. Първо, информацията може да бъде както правдива, така и невярна. Единственият начин да удостоверим качеството й е като я подложим на критичен анализ. Но дори и това може да не бъде достатъчно, тъй като резултатът зависи от нашата компетентност, която все пак е ограничена. Но пък  шансът ни да определим годността на информацията, доверявайки й се безусловно, без да проучим нейния характер, е несъмнено нулев. В такъв случай бихме могли по случайност да имаме сполука, но това е като игра на руска рулетка – всичко е въпрос на късмет. Така ние бихме били подвластни и зависими от информацията, а не тя от нас.

    Второ, отричането на вярата не е проява на мнителност към самото доверие като един от инструментите за постигане на познание, а подозрителност към конкретния предмет на вярата – Господ Бог. Изхождайки от наложената представа за Бог като създател и господар на целия свят, на абсолютно всичко, ние имаме пълното основание да изискваме от поддръжниците й някакъв по-убедителен от обикновеното доверие аргумент, удостоверяващ неговото съществувание. Защото, според тълкуванията на религиозно вярващите, Господ Бог не може да бъде сравняван с която и да е друга личност или вещ, затова и доказателствата за наличието му трябва да са специални и подобаващи на образа му. Поради особената специфичност на случая, обичайната вяра, основана на безрезервна доверчивост, е неуместна и неприложима. Именно тази причина налага изискването екзистенциалното, върховното доказателство за Бог да бъде извънредно, изпълнено с убедителност и категоричност. В противен случай вярата си остава смътно чувство, несъзнателна доверчивост, емоционално предпочитание, пасивна реактивност, напълно противоположни на активната съзнателна дейност на пълноценната човешка личност, в която взимат участие всички нейни компоненти – ум, воля, чувства. Вярата, изискваща самопожервувание на разума, поставяйки го в субординация на подсъзнателната интуитивност и първична сензитивност, е антипод на чистия разум, чиято осъзната ориентация се базира на естествените закономерности, свързани в логическа последователност. Вярващият може да бъде единствено пасивен консуматор, потребяващ непроверена и недоказана (даже недоказуема) информация, поставил разума си в подчинение на някакъв неопределен и съмнителен авторитет. Това, разбира се, не прави религиозните хора непременно интелектуално недостатъчни. Във всички други сфери от живота те могат да бъдат съвсем пълностойни и полезни личности – добри родители, приятели, колеги, творци. В тези области те могат да разсъждават и постъпват рационално като всеки друг. Но целият прагматизъм и логичност изчезват мигом пред респекта от техния Бог.

    Затова познанието може да бъде постигнато само от рационално мислещи индивиди, извършващи критична рефлексивна обработка на непосредствени или вторично придобити емпирични данни. С инструментариума, с който вярата борави, тя не може да постигне адекватна оценка на обкръжаващата среда дори и в най-елементарните й форми и проявления. А по такъв сложен проблем като възникването, устройството и функционирането на света, част от който проблем е и въпросът за съществуването на Бог, тя е напълно неспособна да даде разумен и интелигентен отговор.

    В заключение можем да кажем, че вярата (религиозната) е несъвместима с истината, поради заложените в нея ирационална доверчивост и безусловно упование в някаква необоснована фикция. Липсата на каквато и да е вътрешна самокритичност, враждебното игнориране на всеки външен упрек или препоръка, пословичната ригидност (ригиден – нетърпящ развитие; неподвижен; скован), догматичната инертност не позволяват по никакъв начин вярата да бъде източник на познания и на правдива информация. Тя не е в състояние да даде рационално и проницателно обяснение на явленията в света, а още по малко да разреши централния въпрос – този за съществуването на Бог.

 Един от фундаменталните въпроси, който стои пред философи, учени и, навярно, пред всички хора, е този за съществуването на Бог. Неизброими са опитите да бъде доказана или отхвърлена неговата екзистенциалност. Някои от тях са доста груби и недодялани и имат по-скоро обратен ефект. Но други предлагат много по-фини и интелигентни тези.

    Едно от най-хитроумните и находчиви предложения, поставящо си за цел да потвърди божествения произход на света, принадлежи на английския теолог и философ, архидякона на Карлайл Уилям Пейли (1743-1805). Този християнски апологет публикува през 1802 г. своя труд „Естествена теология” (Natural Theology; or, Evidences of the Existence and Attributes of the Deity). В него той ни кара да се запитаме как би разсъждавал човек, който, разхождайки се из гората, намери джобен часовник. Вероятно би се запитал как е попаднало там такова сложно устройство. Един от възможните отговори е, че появата му може да е резултат от случайно комбининиране на различни молекули, които, съединявайки се произволно една с друга, са образували този фин и прецизен механизъм. Но дори и на пръв поглед това изглежда твърде невероятно, за да се приеме сериозно, и справедиво е отхвърлено от автора.  

   Единственият логичен отговор е, че приборът е бил създаден целенасочено от някакъв майстор – часовникар, а не е случаен сбор от невероятен брой произволни съвпадения. Тоест, имаме творение, създадено по предварителен замисъл от изкусен занаятчия, който притежава специални умения и възможности, неприсъщи на всеки.

    До този момент няма причина да не се съгласим с г-н Пейли. Но това е само неговото встъпление. От тази позиция той заключава, че хората, като извънредно комплицирани механизми, способни на далеч по-сложни действия от един часовник, би следвало да са сътворени с определена цел от интелигентен създател.

    Тази теза на преподобния Уилям Пейли може да се определи като апология на библейската доктрина за сътворението, в чиято защита е и замислена. Мнозина, между които и самият Чарлз Дарвин, са посветили не малко време и усилия на каузата да бъде оборен непреодолимия аргумент на карлайлския архидякон. Оставяйки настрана чисто научните методики, които недвусмислено отхвърлят догмата за едновременното създаване на живите същества и тяхната неизменяемост, ние ще се опитаме да решим проблема с космическия часовникар по дедуктивен път.  

    Нека започнем с часовника. Този инструмент наистина е бил създаден с определена прагматична цел от квалифициран специалист и не е плод на хаотично и спонтанно подреждане на физични константи. Но за да се научат хората да произвеждат такива акуратни уреди, е било необходимо натрупване на огромен обем от знания, умения и опит. Това е процес, продължил хиляди години – от създаването на колелото, през зъбните колела, пружините, откриването на различните метали и тяхната обработка, до необходимостта от прецизно измерване на времето, която се появява в точно определен момент. Логично, първите часовници са били по-примитивни и недостатъчно точни. Постепенно дизайнът и функционалността им били подобрени. Значи, в изработването на всеки часовников механизъм е  въплътена мъдростта на хиляди поколения, защото е очевидно, че той не може да бъде произведен от маймуните в джунглата, нито дори от кой да е непосветен в конкретната дейност дилетант.

    По същия начин човекът също е творение на определен създател. Този дизайнер е Природата. Човекът не се е появил отведнъж, а е следствие на милиарди години еволюция, които са запечатани в неговите гени. През този необозрим период Природата е усъвършенствала своите механизми, създавайки първоначално по-посредствени „часовници” – всички организми преди нас. Натрупала опит, тя постепенно, но неотклонно подобрява качеството на своята продукция. И в крайна сметка се появява и най-съвършенното ѝ произведение – Човекът. Целта, с която е създаден, е същата като на всеки нов модел часовници – да бъде по-съвършен от предишните. Огромното количество биомаса, невероятното разнообразие от живи организми (сред които сме и ние, хората) и необятният им ареал на разпространение имат една функция – да поддържат живота, това крехко творение на Природата. На човека, в качеството му вече на съзнателен творец, принадлежи ролята, отредена му от Нея, да опази този безценен дар като го разпространи из Космоса. В такъв случай вероятността животът да бъде погубен вследствие на глобален катаклизъм, поразил Земята, отпада.

    Природата е онзи дизайнер, на чиято интелигентност дължим както своето съществувание, така и способността си да разсъждаваме върху предизвикателствата, пред които ни изправя.   

   Литература:

Paley, William Natural Theology: or, Evidences of the Existence and Attributes of the Deity

http://darwin-online.org.uk/content/frameset?itemID=A142&viewtype=text&pageseq=1

  Следващата логична стъпка в нашето библейско разследване е учението за т. нар. „първороден грях”, вината и последствията от който се прехвърлят автоматически на всички живели и живеещи на земята хора по силата на наследяването на осъдената от Бога и повредена от греха човешка природа. 

 Според първата книга от Библията „Битие” гл. 2-3 Господ заповядва на първите хора Адам и Ева, създадени от Него, да не откъсват плод от Дървото на Познанието: „И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш”. Но змията, която била коварна твар (по неведоми пътища тя е асоциирана в християнството от Йоан Богослов със Сатаната, въпреки че самата Библия не дава основание за това), изкушила нашите първородители и те престъпили Божията повеля, вкусвайки от забранения плод, получавайки при това способността да разпознават съвсем нови и непознати за тях до този момент категории-Добро и Зло. „ И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет”.  Ето как се развива тази история според Библията: 

„Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокинови листа та си направиха препаски.

3:8 И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.

3:9 Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си?

3:10 А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих.

3:11 А Бог му рече: Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш?

3:12 И човекът рече: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох.

3:13 И Господ Бог рече на жената: Що е това, което си сторила? А жената рече: Змията ме подмами, та ядох.

3:14 Тогава рече Господ Бог на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влачиш, и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си.

3:15 Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.

3:16 На жената рече: Ще ти преумножа скръбта в бременността; със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее.

3:17 А на човека рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си.

3:18 Тръни и бодли ще ти ражда; и ти ще ядеш полската трева.

3:19 С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш.

3:20 И човекът наименува жена си Ева {Т.е. Живот.}, защото тя беше майка на всички живи.

3:21 И Господ Бог направи кожени дрехи на Адама и на жена му и ги облече.

3:22 И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, -

3:23 затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет.

3:24 Така Той изпъди Адама; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота”.          

 Тук изниква въпросът: Ако Господ е Съвършен, тоест безгрешен (а Той задължително трябва да е такъв, за да бъде Бог) Той би трябвало да сътвори Адам и Ева така, както самият желае, без да прави грешки (защото грешките са присъщи само на стоящите по- ниско в небесната иерархия, както и на простосмъртните), които след това да Му се налага да поправя. Има се предвид, че творенията на Господ трябва да постъпват според зададените им от Него параметри, без да имат ни най-малка възможност да излязат от поставените им рамки. Те могат да действат само по Неговата воля, която е непоклатима и непристъпна. Ако следваме логиката, ще стигнем до извода, че престъпването на Божията воля е изключено, абсолютно невъзможно. Но Библията ни учи, че Адам и Ева са постъпили в разрез с нея, което пък противоречи на разбирането за Бог като всемогъщо същество. 

Друго противоречие в тази част на книгата „Битие” съзираме в наивния момент на задаване на въпроси от Господ и техните отговори от страна на Адам и Ева. Ясно е, че за Бог не е нужно да търси своите чеда из градината, нито пък има нужда от техните отговори, защото Той трябва да знае всичко. 

Но най-крещящата несъвместимост с утвърденото схващане за всезнаещия, справедлив и милосърден Бог е проклятието,  което той отправя към собствените си чеда, и което според библейското сказание, противно на всяка логика, се пренася автоматично върху всички бъдещи човеци. В тази ситуация Божият гняв и коравосърдечност нямат граници и не признават никакви правила и здрав разум. Парадоксът се състои в това, че щом Адам и Ева са създадени от Бог, значи всички техни черти – характер, мислене, същност, душа, физика, поведение и т.н. се предопределят от Неговия замисъл и би трябвало нищо да не е в състояние да ги отклони от предначертания им от Него път. Следователно отговорност за техните постъпки носи Той и няма никакъв смисъл в приписването им на вина, която следва да се търси у техния Творец. 

Редно е да запитаме също така и защо, ако Бог знае всичко, той не знаел как ще постъпят собствените Му чеда? Или след като вижда всичко, защо не е видял какво замисля коварната змия и как ще се поддадат на нейната съблазън нашите праотци?

Силно неприятно впечатление обаче прави отмъстителността на Бог и садистичната безпощадност, с която той наказва Адам и Ева, ярко контрастиращи на благостта, снизходителността и милосърдието, които Му се приписват. Първо, няма никакво основание да бъдат санкционирани, при това толкова жестоко първите хора, които в крайна сметка са подвластни единствено на Неговата, а не на собствената си воля. Второ, в абсолютно противоречие на всяка логика и на представата ни за Него, той пренася проклятието си върху всички следващи поколения, които са предварително осъдени на мъки и страдания без дори да са се родили все още и, следователно, без да са извършили какъвто и да е грях. 

Това ли е Господ, за който е казано във втората книга на Мойсей „Изход” гл. 34.:

«6.Господ, Господ, Бог човеколюбивий и милосърдний, дълготърпеливий, многомилостивий и истинний...

7. Който пази (правдата и показва) милост в хиляди поколения, Който прощава вина, престъпление и грях»;

 - в книгата на Неемия гл.9.:   «Но ти си Бог, Който обича да прощава, благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив»;

 - в книгата на пророк Иоиля: «Раздирайте сърцата си, а не дрехите си, и се обърнете към Господа, вашия Бог; защото Той е благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив, и съжалява за злочестината».

Примерите за венцеславене на Божието милосърдие, дълготърпеливост и простителност (способност за прощаване), които услужливо и в изобилие ни дава Библията, са неизброими. Но когато внимателният читател се взре в делата Божии, той вижда рязко разминаване с хвалебствените дитирамби. В делата си Бог наказва жестоко, убива, проклина, осакатява, и както казва библейския текст: «Който за вината на бащите наказва децата и децата на децата до трета и четвърта рода» (Изход гл. 34.) . 

Това е несъвместимо с идеята за състрадателност, справедливост, снизходителност, опрощение, благородство, великодушие, доброта, търпимост, човеколюбие и благосклонност, каквито с право се изискват от всяко човешко същество, и като пример за които ни се предлага Божието дело, което при взискателен прочит се оказва в противоречие с тия морални категории. 

Все пак трябва да имаме предвид, че т. нар. Свети писания са писани от хора, които са въплатили в тях своята представа за Божествения Разум, формирана от условията на обкръжаващата ги среда и от предшестващи ги вярвания. Ето затова Бог не е виновен за деянията, които Му биват приписвани от люде, познаващи слабо дори своя ограничен свят и неспособни да проумеят истинската Му същност. Каквито впрочем сме и ние, живеещите в ХХI век.