Когато войниците стоят в укритията, а наоколо гърмят изстрели и няма какво да се прави, те старателно търсят занимания, които да им помогнат по-лесно да понесат опасността. И често всички хора приличат на такива  войници, спасяващи се от света: кой с честолюбие, кой с карти, кой с писане на закони, кой с жени, кой с игри, кой с коне, кой с лов, кой с вино, кой с държавни работи.

Л.Н. Толстой.

Във вагона на метрото всеки се старае да наведе поглед към книгата, без значение каква е тя. Целта е да не виждаш редовете от чужди безразлични лица, а зад тях – чернотата на  гърмящия тунел, накъсвана за кратко от светлите отблясъци на спирките. Според твърденията на психолозите, сред множеството човешки страхове, най-разпространеният е страхът от смъртта. Днес на първа позиция излиза страхът от живота.

Ние имаме всичко, което до скоро се срещаше само във фантастичните романи. Постигнахме много и в същото време чувстваме, че нямаме най-важното. Ние бяхме на Луната, но се боим от утрешния ден. Защо правим всичко възможно за да избягаме и да се скрием от живота?

Човекът е единственото същество на Земята, което иска да получи отговор какъв е смисълът на живота му. Но нито в училище, нито в университета това не се изучава. У дома отговорът на такива „неудобни” въпроси е един: „като пораснеш ще видиш”.

А след като пораснем попадаме в обществото на потреблението, където се усещаме висящи в безлична тълпа, лишени от каквато и да било твърда опора. Чувството на отчуждение е толкова силно, че задължително води към осъзнаване на самотата във Вселената, безразлична към нашата съдба.

За да се избавим от плашещото чувство на празнота и вътрешно безпокойство, ние се опитваме да се отдадем на развлечения или различни видове занимания, или приспивайки разума си с някаква идеология, да й прехвърлим отговорността за живота си. В бягството си от истинския живот, ние се задоволяваме със заместители: пиянство, наркотици, спортни състезания или с преживяване на чужди измислени страсти, заливащи ни от екраните.

Но ако само за миг се отвлечем от тези занимания, тревогата  и  безпокойството се връщат. С тревога, чувствайки, че животът, като пясък, изтича между пръстите ти, започваш да усещаш, че съществуването губи своя смисъл. В крайна сметка, изпадаме в отчаяние.

За да осъзнаем дълбочината на проблема, неговите причини и търсенето на решения, трябва да погледнем правдата в очите, колкото и горчива да е тя. А тя се състои в това, че живеем в свят, където станахме част от машина, създадена със собствените ни ръце. Ние мислим, чувстваме и желаем в съответствие с очакванията на околните, загубвайки при това истинското си „аз”. Ние свикнахме да не мислим за това, какво всъщност ни е необходимо и как губим живота си в надпреварата да притежаваме.

Но ако поне за миг спреш тази безумна надпревара, неволно се прокрадва мисълта: „Добре, ще получа новата работа, ще купя нова кола, ще замина на пътешествие – и после какво? Защо ми е всичко това? Не преследвам ли това, което ще ми омръзне, веднага щом го постигна?”. „Нормалният” човек се старае да избяга от тревожните мисли, като ги смята за резултат от умората или депресията и продължава гонката към целите, които погрешно смята за свои собствени.

Да бъдеш – означава да разкриеш талантите и дарованията, които са вложени във всеки един от нас. Преодолявайки тесните рамки на своя „аз”, да проявяваш интерес и любов към другите, развивайки в себе си не желанието да вземаш, а - да даваш.     

Ерих Фром.” Да имаш или да бъдеш..”

В книгата, излязла през 1976 година, Ерих Фром, немски социолог, философ и психолог, оценява състоянието на човечеството като състояние пред катастрофа. Надеждите за всеобщо щастие, благодарение на постиженията на техногенната цивилизация, не се оправдаха. Причината на нарастващите кризисни явления е в пороците на обществената и икономическата система, игнорираща изконните интереси на човека. Системата произвежда адаптиран към нея индивид – егоистичен, самолюбив и алчен – осакатена личност в болно общество. Единственият способ да се избегне катастрофата е да се промени нашето отношение към света, от принципа да притежаваш към принципа да бъдеш.

Принципът да притежаваш

„Притежаването” по своята същност е базирано на самосъхранението и натрупването. Отношението към света, базирано на този принцип, разпространява собственическите желания практически върху всичко: върху вещите, другите хора, собственото „аз”, идеите, убежденията и даже навиците. Биологично обусловеното желание да живееш, поражда потребности за заместители на безсмъртието – славата и предаваната по наследство собственост. Изконните интереси и стремежи на човека се заместват от приетите в обществото мисловни и чувствени стандарти; щастието се вижда в превъзходството над другите, в славата и властта.

Принципът да бъдеш

Принципът „да бъдеш” произлиза от „не биологичната” особеност на човека – неговата потребност да се преодолее самотата, посредством единението на човека с другите хора. Този принцип се базира на реализирането на заложбите, интереса към света, преодоляване на рамките на своя изолиран „аз”; условие за щастието се явява любовта и грижата за другите.

Стъклената чаша, поглъщаща всички цветове, освен един, ние наричаме „синя” – по свойството на това, което тя отдава.

Ерих Фром.

И двата принципа – и „да бъдеш” и „да притежаваш” – са вкоренени в  нашата същност и живеят във всеки човек. Коя от тях ще преобладава – зависи от обществото, неговите ценности и норми. Не тези, които декларира, а по които живее и които, неволно копирайки, като гъба попива младото поколение. Какъв товар възлагаме на крехките плещи на младото поколение, въвеждайки ги в живота на възрастните?

Детето по природа е пълно с любопитство и иска да знае истината – защото това е най-сигурният начин да се ориентираш в непознатия свят. Тук като правило то се сблъсква с неискреност, обичайна при общуването с децата, когато възрастните поднасят на децата изкривена картина на света.

В училище окончателно му убиват желанието да мисли самостоятелно, след като му натъпчат главата с готови мисли. Заради необоснованото суеверие, че за постигане на реалността са необходими колкото се може повече знания, цялото му време отива за запомняне на стотици разпокъсани, не свързани помежду си, факти. А време за мислене няма.

Знанията, придобити извън рамките на общата картина, губят конкретните си очертания, придобивайки отчужден, абстрактен характер и на преден план излиза количеството зазубрени факти. Информацията, получена по този начин, става не по-малко препятствие за мисленето от нейното отсъствие.

Поставяйки на пиедестал заучаването на разностранни факти и цифри, образователната система се отказа от възпитанието. Като резултат тя формира „психологически робот”, създаден по поръчка на обществото на потреблението за удовлетворяване на неговите конкретни нужди. Той живее само биологично, но емоционално е мъртъв. В него се развиват характерните черти на психопата: неспособност да поставиш себе си на мястото на другия, отсъствие на емпатия/съчувствие, съвест и разкаяние.По думите на американския професор по психология Робърт Хеер, психопатите анализират обкръжението логически, а не емоционално, постоянно,  разработвайки нови начини за манипулация на хората.” Терминът „костюмирана змия”, описва психопата, който не лежи в затвора, а е част от даден управленски екип”. Познат образ, нали?

Своята лепта в разрушаването на връзката с реалния живот внасят и медиите. Свикнали сме съобщения за гибелта на хиляди хора да се сменят от пленителен глас, който, на приятен музикален фон, разказва за достойнствата на дамските превръзки. На екстравагантното поведение на естрадните звезди се отделя много повече внимание, отколкото на най-значимите събития от реалния живот, науката или изкуството.

Ние постепенно губим връзката с чутото и ставаме безучастни към случващото се в света и в резултат към самите себе си. В крайна сметка, ние се превръщаме в стадо, вярващо, че пътят, по който върви, непременно ще го доведе до желаната цел, единствено защото и другите вървят по него. Загубвайки чувството за ценност и уникалност на всеки един от нас, ние превърнахме себе си и своите близки в инструмент за постигане на някакви външни цели, а всички останали - в обекти, оценявани само по изгодата, която може да се извлече от тях.
 
Обществото на „психологическите роботи” се крепи на твърденията на съвременната наука, че светът наподобява механизъм, който може да бъде разбран посредством изследване на отделните му части. Като резултат човек с недоумение и страх стои пред безформената планина от тези части, без да знае какво да прави с нея.

Пътят към дома – светлината в края на тунела

Човекът е част от цялото,което ние  наричаме Вселена… Той усеща себе си, своите мисли и чувства като нещо отделно от целия останал свят, което, само по себе си, е нещо като оптическа измама. Тази илюзия се е превърнала в затвор, ограничавайки ни в света на собствените ни желания и привързаността към тесен кръг хора. Нашата задача е да се освободим от този затвор, разширявайки сферата на своето участие до всяко живо същество, до целия свят в цялото му великолепие.

А. Айнштайн.

Нашето време е последният стадий от преходния период, проточил се четири столетия – време на край и начало, наситено от възможности и опасности.

Ние не можем и по-нататък да вървим по стария път: развитието по предишните правила се изчерпа. От психологическата и икономическата катастрофа може да ни спаси само коренна промяна на отношението ни към света – от принципа да притежаваме към принципа да живеем –  да бъдем.
 
Съвременният човек, живеещ с идеалите на потреблението, не може да разбере духа на общество, което няма да е ориентирано към собствеността и алчността. Само единици са тези, които могат да плуват срещу течението, преодолявайки съпротивата на обкръжението си. А и колко дълго ще имат сили? Значи единственият път е да се променят принципите на обществото. Какъв е начинът да се извърши масова промяна на мирогледа? По мнението на Е.Фром, отношението към света може да се промени ако: ”Ние страдаме и осъзнаваме причините за нашите страдания. Ние разбираме, че за да се освободим от страданията трябва да променим съществуващия начин на живот и да се придържаме към нови норми и правила”.
 
„Висшите принципи на нашите стремежи,- пише Алберт Айнщайн, са: развиването на свободен и отговорен човек, който да може с радост да предостави своите сили в услуга на цялото човечество;…нашето съществуване и нашата дейност придобиват смисъл, само ако са насочени към тази цел и свързаните с нея ценности”. Но такъв преход не може да бъде осъществен чрез революции. За тази цел трябва да се възпита новият човек.

„В какво се изразява ролята на образованието и училището? – продължава гениалният физик, - Те трябва да помогнат на младежта да расте в такава атмосфера, в която  тези фундаментални принципи да станат за нея като въздуха, който дишат. При механичното заучаване това не може да се случи”.

От тук следва, че без коренно преобразуване на образователната система, при което на първо място да се постави възпитанието, а образованието да е негово допълнение. За да може вместо човешки роботи, които да са приставки към машините и компютрите, да се възпитават личности, устремени и способни да съберат заедно всички „парчета” на разбития свят.

 
Нито злото, нито доброто не са предопределени и не се реализират автоматично. Решението се взема от човека. Но ако действаме сами, няма да постигнем успех. Никой от нас не притежава истината и няма достатъчно знания и мъдрост. Никой от нас няма сили и влияние, достатъчни, за да започнат необходимите промени.
 
Само ако обединим усилията си, издигайки се над възгледите, които ни разделят, над навиците и привързаностите, ще можем да започнем движение напред.

Трябва да се вслушаме в зова на сърцето и да търсим пътя към общия дом, за да се обединим с хората, с които заедно ще можем да създадем и развием такова общество, заради което си струва да живеем и да раждаме деца. И тогава, в края на нашия тунел задължително ще заблести светлина.

Любовта, или законът на пълното взаимно отдаване, е основното обединяващо свойство на мирозданието. На законът на всеобщата любов се подчинява цялата природа – „неживото”, „растителното” и „животинското” нива, освен нивото „човек”, където ние, оставени сами на себе си, вършим всичко, каквото си поискаме, действайки против него.

Като говорим за човека, ние нямаме предвид жизнените функции на нашия организъм на ниво животинско тяло. Разбира се, на това ниво неговото функциониране се подчинява на законите на природата.

Нивото „човек”, нашето „аз”, – това е нивото на нашите взаимодействия, усещания, мисли. Тук ние сме абсолютни егоисти. Ние не искаме да вземем под внимание интегралността на света, взаимодействието между неговите части. Явявайки се неразделна част от природата, ние чрез своите мисли, желания, действия нанасяме на тази интеграция огромна вреда на всички нива. И тя, в крайна сметка, се връща към нас във вид на отрицателно въздействие от страна на всички части на природата. Днес ние започваме да усещаме това. 

Съществуването на всеки организъм и неговото развитие има за основа пълното интегрално взаимодействие на неговите елементи. В съответствие с това, всяка клетка се грижи за поддържането на неговата жизнеспособност, тоест тя автоматично отдава всичко, което е необходимо, като даже се подчинява на заповедта за самоунищожението си. След като е изпълнила своята функция и е отработила своя ресурс – програмата се изключва и клетката се самоунищожава.

В наше време сме свидетели на пълното разпадане на човешките взаимоотношения. Всичко е изградено на проста егоистична сметка. Всеки се стреми да използва всекиго – в секса, в семейството, в обществото – за своето мнимо благо. Мнимо, защото накрая човек не получава никакво благо. И това е добре, защото виждайки истинското си лице, пагубността на своето поведение, ние все повече се приближаваме към проблема и неговото решение.

Искреното желание на човека доброволно да приеме закона на интегралното развитие ще му разкрие онези части на природата, които той все още не може да почувства. Нови измерения, нови светове, където съществуваме в изконно вечното си състояние, където се намираме до раждането и след смъртта си, където пребиваваме като неразделни части на природата – това, което за сега е скрито от нас.

Днес ни се дава възможност да разкрием тези области на мирозданието, които засега не усещаме. Но те са реални. Нашият егоизъм – защото в него е основният проблем – не ни позволява да направим живота си, нашите отношения в обществото и семейството прости и хармонични.

Не е възможна връзка между мъж и жена, които въплътяват в себе си две абсолютно противоположни свойства, ако между тях не се разкрие чувството на любовта, управляващо мирозданието. Но за това, трябва да видим как този закон действа на Духовно ниво, откъдето към нас слизат сигналите на управлението и на тази основа, да изградим отношенията помежду си.

Днес приемаме за любов свойство, абсолютно противоположно на това, което съществува в природата. Под думата „любов” ние подразбираме своето отношение към това, което ни носи наслаждение.

„Обичам тази жена” – днес означава, че обичам да я използвам за себе си. Аз имам такива потребности, празноти и тя ме насища, наслаждава. Тогава, нея ли обичам или онова наслаждение, което получавам от нея? – Аз обичам себе си, а нея я обичам като източник на наслаждение както, например, сутрешното кафе или следобедния сън…

Любовта не е получаване на наслаждение от някого, а отдаване, насочено към обекта на любовта. Почувствай какво желае любимият и напълвайки го, ти ще изразиш своето отношение към него, което се нарича „любов”.

Дори при получаването има възможност да изразиш любовта си, когато използваш получаването, за да отдадеш. Така, например, детето, знаейки, че любящата майка желае то да си изяде кашата, я изяжда, за да достави наслаждение на майка си. То трябва да се наслади от това, което тя му дава, и тогава тя ще се наслаждава, че то получава от нея.

Даже от такъв прост пример се вижда, че понятието „любов” е много сложно взаимодействие. Какво да кажем за такива сериозни системи, като взаимодействията на нива „жена – мъж”, „бащи – деца” и т.н. Това е цяла наука, която трябва да се изучава от детска възраст. Иначе човек не пораства и не разбира най-важното – как да живее, как правилно да изгради човешкото общество.

В нашия свят започваме да откриваме, че сме абсолютни егоисти, че не обичаме, а само се опитваме, по пътя на компромисите, да се договорим помежду си, защото друг път няма. Ту се караме, ту се помиряваме, свързват ни общи деца, живеем като съквартиранти – но това не е любов! Без свойството на отдаването не е възможно съществуването на елементарна човешка връзка, затова истински съпруг и съпруга могат да бъдат само тези, които работейки върху себе си, се издигат до това ниво.

Това не е никак лесно, но страданията от опустошеността, от разбиването на взаимоотношенията – в семействата, между децата и родителите, в обществото – ще доведат до там, че хората ще са готови да положат всякакви усилия, за да достигнат това свойство. Подсъзнателно, инстинктивно те ще започнат да разбират, че този идеал съществува, той е далечен, но трябва да бъде достигнат. Именно в дълбините на падението те ще усетят възможностите за възход и ще бъдат принудени да го направят.

Проблемът е там, че човекът не е достатъчно развит, за да разбере, че неговият вътрешен свят – това е светът на наслажденията. Когато той се наслаждава на красива картина, музика, жена, дете, супа, – това е едно и също. Протичащите в нас процеси са чисто животински, потребителски. Незнайно защо, представяме някои от тях като някакви нереални чувства и искаме от другите същото. За каква любов говорим? Ще ви инжектират определен вид хормони и съвсем по друг начин ще започнете да се отнасяте към обекта на любовта.

Любовта се изгражда от взаимни отстъпки, от придобиването на алтруистично движение един към друг, когато всеки живее в другия, напълва другия. Такава духовна двойка култивира взаимоотношения над нашите животински желания и на тази основа създава единение. Ние имаме потребност от това – чрез сливането на телата да достигнем сливане на душите.

Нивото на висшите животни и човека е изградено на основата на взаимодействието.

Защо? Природата се стреми да извиси човека до такова ниво на развитие, когато той би взел съзнателно участие в този процес, би разбрал, оценил, постигнал вселенския му мащаб и би го одобрил.

Израстването заема една трета от живота на човека. Човешкото дете – за разлика от животинското, което от първите дни на живота си се приспособява към заобикалящата го среда, – се нуждае от грижи, от огромен обем информация, за да стане годно за съществуване в този свят. Затова бракът – съединяването на мъжката и женската част – трябва да бъде дълъг и съвършен. Природата предизвиква в нас любовта към децата, иначе ние не бихме се съединили и не бихме им дали възможност да просъществуват.

Институтът на брака не е създаден за таткото и майката, за съпруга и съпругата, а изключително за продължаването на рода, тоест за децата. Недоволството, че в семейството нещо не е така, че не получавам достатъчно, че по-малко ме обичат, по-малко ме наслаждават, е следствие от това, че всичко се прави в противоречие на отдаването – всеки търси в брака собственото си наслаждение, без да разбира, че бракът е създаден за детето.

Днес в развитите страни хората не искат да имат деца, стремят се към егоистично напълване, към усещане за свобода. Да съединят живота си с друг човек, да живеят в един дом, да раждат деца, да ги възпитават, да мислят за тях от сутрин до вечер… Защо? Какво удоволствие ще ми даде семейството?

Семейството е необходимо, за да може човекът да се научи да се грижи за ближния си. То съществува само за това. Затова сме създадени с желанието да раждаме, да отглеждаме и да възпитаваме. Природата влага в нас инстинктивна, животинска любов, за да можем по неволя да се учим и постепенно да се издигаме на други нива на отдаване.

Целта не е да родиш подобен на себе си малък егоист и безцелно да го отглеждаш. Човек трябва да осъзнае, че крайната цел е достигането на най-висшето природно ниво – свойството на отдаване и любов. Затова мъжът и жената са създадени такива, че да имат нужда един от друг и от деца, за да могат – на примитивно животинско ниво – да разберат, да почувстват това свойство и да го издигнат на човешко ниво. Ето тази е причината да сме създадени като разделно съществуващи мъжки и женски елементи, които, съединявайки се, пораждат следващото поколение. В това е смисълът на съществуването на института на брака.

А на животинско ниво никакви задължения и клетви няма да помогнат. Ние искаме да удовлетворим ежеминутните си желания. Ние не търпим нито натиск, нито ограничения. Не се нуждаем от постоянни връзки. Такъв е днешният егоизъм. С това се обяснява статистическият бум на разводите по света.

Цялата ни история е процес на постепенно, но непрекъснато развитие на егоизма, който в наше време хиперболично нараства и не се поддава на никакви ограничения и рамки. Затова институтът на брака не може да бъде опазен нито от морала, нито, още повече, от лицемерни забрани. Всички разбират безполезността и безсмислеността на такъв подход. Значи, на човек ще му се наложи да осъзнае истинския закон на природата, духовния закон, а за да го направи, ще трябва да се издигне над животинското си ниво.

Желанията слизат в човека свише и се проявяват вътре в него.

В следващия миг в мен ще се прояви някакво друго желание. Аз мога да го потисна, заплашвайки го с наказание, но няма да мога да спра да желая. Да заповядаш на човека „не желай” – това е равносилно да заповядаш на котката да не желае мишка. Това е невъзможно, защото противоречи на природата. Да не желаеш – значи да се поправиш. Поправянето е издигане на нивото на отдаване, на нивото на силите, които ни управляват. А това е процес на полагане на осъзнати усилия и задълбочено обучение.

Средствата за масова информация, или просто СМИ, без преувеличение могат да бъдат наречени лакмусовата хартийка на нашето време. На едни и същи информационни пространства мирно съседстват апокалиптични прогнози и прогнози абсолютно противоположни на тях.

            Настъпва глобално затопляне, топят се ледниците на Антарктида, заплашва ни световна катастрофа – крещят заглавията на статиите във вестниците и интернет-сайтовете. Глупости, всичко е наред, всичко върви по план, как може човечето-буболечка да наруши екологическия баланс на огромната Земя – не се съгласяват други.

            Всеки момент ще настъпи световна икономическа криза, Китай е изпомпил цялата доларова маса, Америка е включила печаната машина за пари – крещят експертите. Всичко е планирано перфектно, доларът е по-силен от всякога – успокояват ги опонентите им.

            По същия начин стоят нещата и с другите глобални проблеми. Песимистите настояват, че всичко отива по дяволите, а оптимистите, не по-малко убедително доказват, че всичко е тип-топ. Лавина от позовавания на официални източници, гръмки имена на учени, доклади на авторитетни комисии и даже филми на нобеловски лауреати – използва се всичко.

            Как да постъпи обикновения гражданин? На кого да вярва!?

            Отговорът тук е категоричен – не трябва да се вярва на никого. Всичко може  и трябва да бъде проверявано на основата на познаването на абсолютните закони на природата. Само знанието на тези закони може да даде на човека сигурност в утрешния ден, заедно с разбирането, кое и как може да се прави, а кое по-добре да не се започва.

            Колкото и да е странно, действията на болшинството от тези закони се развива направо пред очите ни, те са прости, разбираеми, но ние, под въздействието на инатливата си природа, предпочитаме да не се разделяме с ролята на мними слепци.

            Като пример можем да посочим „закона на развитието”. Той е формулиран така: „всичко се оценява не в процеса на развитието, а в неговия край”. Действието на този закон можем да се наблюдава повсевместно.

            Малкият горчив плод, преминавайки през множество междинни състояния, накрая се превръща в червена, сочна, вкусна ябълка. Невзрачното пиле, „грозното патенце”, става красив, грациозен лебед. А колко „малки трагедии” се случват с безпомощно крещящата топчица, докато израстне и се превърне във венеца на природата – човека!

            Можело ли е да се предвиди щастливия завършек на тези събития без да се знае крайния резултат? Разбира се, че не!

            Ние виждаме действието на този закон, но не го вземаме впредвид и не смятаме да го правим. Както е казал селекционерът Мичурин: ”Ние не можем да чакаме милост от природата, нашата задача е да вземем, каквото ни трябва”. Затова се месим във всичко, което можем, действайки по своите, чужди на природата правила, разрушавайки и унищожавайки всичко по пътя си. А от „закона на развитието” произтича следствие: „ тъй като крайният резултат на развитието не ни е известен, всичко в света има право на съществуване”. От своя страна това означава: „ нищо не бива да се поправя и унищожава!”

            Но ние не можем да се спрем. Виждаме в света маса вредни и пречещи на човека неща и явления. И какво сега, да не се борим с тях и да не се опитваме да ги поправим? Да не унищожаваме микробите, вредните насекоми и даже терористите? Въобще да не се борим за равноправие и демокрация? С озоновите дупки и наркоманията? Да оставим всичко както си е и нищо да не правим? Каква е тогава нашата роля на единствен разумен елемент на природата?

            Всъщност, ние хората сме единствения останал в природата елемент, намиращ се в процес на развитие. В края на пътя ни е гарантирано идеално съвършено състояние в общата природна система, тъй като за това сме били създадени. Но за разлика от неживата, растителната и животинската част от природата, на нас ни е дадена възможност да избираме. Ние можем да бъдем активна част от природата и да участваме в процеса на развитие, а можем да си останем, както днес – пасивна част. В този случай ние попадаме под влиянието на „закона на развитието”, който ни управлява противно на волята ни, тоест притискайки ни от всички страни, водейки ни през междинните непоправени състояния към крайната цел.

            Човекът може и е длъжен да вземе под контрол „закона на развитието”. За това той е длъжен сам да изучава и открива непоправените си междинни състояния.

Джефри Д. Сакс – профессор по икономика и директор на Института на Земята при Колумбийския университет. Той също така е съветник на Генералния секретар по Целите за развитието на хилядолетието в Организацията на обединените нации

Ние живеем в много тревожни времена. Независимо от безпрецедентното световно сумарно богатство, съществуват много причини за неувереност, вълнения и недоволство. В САЩ болшинството от американците считат, че страната върви „по грешен път”. Песимизмът расте. Това е справедливо и за много други страни.

Настъпи време на този фон да се преразгледат основните източници на щастието в нашия икономически живот. Безпрецедентния стремеж към по-високи доходи води до безпрецедентно неравенство и тревоги, а не до повече щастие и удовлетворение от живота. Икономическия прогрес е важен и може значително да подобри качеството на живота, но само ако стремежът към него е съчетан с други цели.

Лидер в това отношение е хималайското кралство Бутан. Преди четиридесет години младия и току що встъпил на престола четвърти крал на Бутан направи забележителен избор: Бутан трябва да произвежда „брутно национално щастие”, а не брутен национален продукт. Оттогава страната експериментира с цялостния алтернативен подход към развитието, което способства не само на икономическия ръст, но и на развитието на културата, психическото здраве, състраданието и чувството за общност.

Десетки експерти неотдавна се събраха в столицата на Бутан, Тхимпху, за да направят изводите за развитието на страната. Аз заедно с министър председателя на Бутан Джигме Тинли, лидерът в усигуряването на устойчиво развитие и велик борец за концепцията „БНЩ”/брутно национално щастие/, посрещахме участниците. Ние се събрахме след като през юни тази година Генералната асамблея на Организацията на Обединените нации прие декларация, в която призова страните да изучат по какъв начин националната политика може да способства на щастието в живота на обществото.

Всички, които се събраха в Тхимпху се съгласиха с важността от достигането на повече щастие, а не на по-голям брутен вътрешен приход. Въпросът, който разглеждахме: как да достигнем щастие в светът, който се характеризира с бърза урбанизация, средства за масова информация, глобален капитализъм и деградация на заобикалящата ни среда. Как може нашия икономически живот да бъде пренасочен към създаването на чувство за общност, доверие и усигуряване на устойчива околна среда?

Ето някои предварителни изводи.

Първо, длъжни сме да не опорочаваме значението на икономическия прогрес. Когато хората са гладни, лишени от най-необходимото, например от чиста вода, здравеопазване и образование и когато отсъства пълноценна заетост, те страдат. Икономическото развитие, което понижава нивото нивото на бедността се явява жизнено важна крачка за повишаването на нивото на щастието.

 Второ, упорития стремеж към БВП в ущърб на други цели също не води към щастие. В САЩ БВП рязко се е повишил за последните 40 години, но щастие няма. Вместо това целенасоченото преследване на усигуряването на БВП довело до по-голямо неравенство при разпределянето на богатството и властта, способства за повсеместно разрастване на нищетата, породи обедняването на милиони  деца и предизвика сериозна деградация на околната среда.

 Трето, щастието се постига благодарение на балансиран подход към живота както на индивида, така и на обществото. Като индивиди, ние не сме доволни, ако сме лишени от нашите основни материални потребности, но също така и не сме доволни когото гонитбата за високи доходи измества нашето внимание към семейството, приятелите, общността, умението да сме състрадателни и нарушава вътрешния ни мир. От гледна точка на обществото, едно е да се организира икономическа политика, за да се осигури подобряване на жизнения стандарт,  и съвсем друго е когато се задействат всички обществени ценности единствено в гонитбата за печалби. И все же проводимая в США политика все чаще позволяет корпоративным прибылям доминировать над всеми другими устремлениями: честностью, справедливостью, доверием, физическим и психическим здоровьем, а также экологической устойчивостью. Корпоративные взносы в пользу избирательных кампаний все больше подрывают демократический процесс, и делается это с благословения Верховного суда США.

Четвърто, глобалният капитализъм представлява множество преки заплахи за щастието. Той разрушава природната среда променяйки климата и замърсявайки околната среда, като в същото време заради непрекъснатия поток от пропаганда плащан от нефтената промишленост, повечето хора остават в неведение за случващото се. Това отслабване на социалното доверие и психическата устойчивост, с преобладаване на клинични депресии видимо се увеличава. Средствата за масова информация се превърнаха в посредници за „корпоративни послания”, голяма част от които е откровенно антинаучна и американците страдат от все по-разширяващ се спектър на потребителски пристрастия.

Замислете се над това, как промишлеността на фаст-фуд използва масла, мазнини, захар и други предизвикващи пристрастеност съставки за създаване на нездрава зависимост от продуктите, което способства за развиване на затлъстяването. Една трета от всичките американци днес страда от затлъстяване. Останалия свят, в крайна сметка ще ги последва, ако страните не ограничат тази опасна корпоративна практика, включително и показването на малките деца реклами на нездравословна храна, предизвикваща зависимост.

И проблемът не е само в храната. Масовата реклама дава своя принос за много други пристрастия на потребителя, в това число прекомерното гледане на телевизор, хазартните игри, употребата на наркотици, тютюнопушенето и алкохолизма, което подразбира нарастване на обществените разходи за здравеопазване.

Пето, за да способстваме на щастието ние сме длъжни да определим множество фактори, различни от БВП, които могат да повишат или да понижат благосъстоянието на обществото. Болшинството от страните инвестира в измерване на БВП, но харчат незначителна част за да определят източниците на лошото здраве/ например, консумирането на фаст-фуд и прекомерното гледане на телевизор/, което довежда до понижаването на общественото доверие и деградация на околната среда. Когато локализираме тези фактори ще можем да действаме.

Безумната гонитба за корпоративни печалби ни заплашва отвсякъде. Справедливо е да кажем, че трябва да се поддържат икономически ръст и развитие, но само в по-широк контекст: в този, който способства за устойчивостта на околната среда и значимостта на състраданието и честността, така необходими за социалното доверие. Търсенето на щастието не бива да се ограничава с красивото планинска кралство Бутан.

 Много хора се оплакват, че животът им е празен, скучен, тежък, безсмислен, … А как да се запълни празнотата, как скуката да се замести с вълнуващи преживявания, как да отместим тежестта, как битието да придобие смисъл? Запълни, замести, отмести, придобие – все глаголи. Глаголите отразяват движение. Движението е в основата на виталността, промяната, развитието, адаптацията. Липсата му поражда проблеми, тоталната липса – смърт.

 Около нас кипи от потенциали, но за да се изпълнят е нужно движение. Както гласеше една мисъл „И най-дългото пътуване започва с една малка крачка”(Лао Дзъ), а моята преподавателка по психотерапия казваше: „Който има потребност, той се движи”.

Когато в нас се породи желание, то генерира енергия, която трябва да се превърне в движение, за да достигнем до удовлетворение на желанието.

 Съвременните технологии спомогнаха за масово обездвижване –  и в пряк и в преносен смисъл. Седим и пазаруваме, седим и се срещаме и запознаваме с хора, които седят другаде, седим и си плащаме сметките, седим и си поръчваме храна, седим и изпращаме подаръци, цветя, седим и някакъв модерен тренажор стимулира мускулатурата ни, … Вече не е нужно да търсим, защото има търсачки, не е нужно да ходим на кино, защото можем да си свалим филм на компютъра, не е нужно да посещаваме концерти, защото има съраунд, не е нужно да се обадим на близък или приятел, за да го чуем как е, защото можем да прочетем статуса му, не е нужно и да отидем на гости на някой, защото има скайп, не е нужно да се разходим сред природата, защото тя ще влезе в дома ни под формата на омекотител за дрехи или ароматизатор… А кога ще се срещнем?! Кога ще нахраним сетивата си с реалност, преди да атрофират!? Кога ще се движим?

В никакъв случай не обвинявам техническия прогрес(той съществува, благодарение на хора, които се движат), отговорността е изцяло наша – на хората! Питам се как ли би се отразило на целокупното човечество едномесечно прекъсване на електричеството? Мрак ли ще настъпи или просветление? Замислете се какво бихте правили – ден, два, седмица, втора, трета, … Трябва ли някой да ни дръпне шалтера, за да прогледнем?!

Всички изобретения са средства за постигането на определени цели. Проблемът на съвременното общество е, че превръща средствата в цели – искам да имам кола, а не средство за предвижване; искам да имам къща, а не дом, … Колата не върши работа, ако не зная къде да ида, къщата е просто кутия от тухли, ако не се насели с атмосфера и уют. Прекрасно е да имам луксозен телефон, но има ли на кого да се обадя и какво да споделя? Придобиването на средства не създава щастие!

Толкова сме се отдалечили от истинските цели и стойности в живота… и се чудим защо обществото ни е все по-болно. Говорим за движение на капитали, информация, стоки и все по-малко движещи се хора. Прекрасно е, че мога да спестя време като платя сметките си през интернет, но какво правя с това време, за какво го използвам?!

Ако продължаваме така фантастичните филми, в които машините превземат човечеството ще се окажат реалност, не защото са по-силни, обаче, а защото хората сами се превръщат в роби на техниката.

Време е да се събудим, да се раздвижим, да се срещнем, да си спомним вкуса на живота, да нахраним сетивата си, да развием потенциала си.

 „Човекът е човек, когато е на път!”

                                                                          Ирина Кирякова http://irinakiriakova.alle.bg/

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3714711

Тук можете да се запознаете с утвърдените от правителството девет национални програми за развитие на средното образование и със съответния бюджет за всяка една от тях.

В настоящия пост си правя гаргара с мен си и си отоговарям на въпроси, които ми задава онази книга за интуицията. А въпросите са:

На какви сфери от живота /работа, любов, развлечения и др./ аз –душата, бих желала ти – личността, да обръщаш най-много внимание точно сега? Защо?

Работа

Искам най-после да си намеря постоянна работа в България. Имам чувството, че ако имам постоянна работа по някакъв начин ще пусна корени и няма да мисля повече за чужбини и глупости, макар че през последно време си мисля, може би пък чужбина ми е съдбата и сигурно някъде по чуждите земи трябва да търся установяване и корен. Защо се случи така с живота ми, че всичките ми мечти се разпиляха по пътища и чужди земи? Иска ми се да се върна у дома, в моята къща и там да започна живота си от нула или поне да го продължа от този момент. Мисля си, че по някакъв начин мога да залича 10 години емиграция, всички горчиви спомени от най-чуждите чужбини, но какво да се прави, като душата ми е номад и пак ще тръгне да броди из пътища чужди. Странно кога родината стана такава мащеха, че си заключи вратите за мен, а из всички пътища на земята няма такова място, където да се чувствам напълно щастлива или поне напълно у дома. Дори представата ми за дом някак се изроди и се превърна в покрив, под който мога да скрия глава, когато завали. Наистина ли съм толкова отчаяна или наистина неща радикално ще се променят в живота ми?

Любов

Колко странно?!   Сега точно ми се струва, че никога не ми е била стихията, тези дни си мисля, че е възможно и да ми стане интересна, макар че през всички тези години по-скоро ме е отегчавала или поне хората, които са предявявали претенции към тези ми чувства със сигурност са ми омръзвали много бързо, дори тези с най-големи амбиции към мен са ми били най-неприятни, а онези, за които се е отваряло небето и душата ми е била щастлива да се докосне до тях, някак си останаха само минало. Живота умее по много странен начин да подрежда нещата, така че да бъде интересен, но май никога не ми е давал точно нещата, които съм искала или поне хората, които са докосвали с перо душата ми. По някога се чудя какво точно е любовта и дали пък при мен не е ампутирана по някакъв начин този вид чувствителност, защото просто не припадам от щастие, когато я срещна. Колко отегчително!!! Мамка и’.

Духовна практика

Имаше един период от живота ми, в които непрекъснато търсех нещо за душата и се опитвах да разбера себе си и живота. В момента не търся такива неща. По-скоро се интересувам от нещата, които не ми се случват, а толкова много съм желала. Дали съм се обърнала твърде много към земните си проблеми или духовните просто са се изхабили и  прашясали в някои ъгъл на задръстения ми мозък? Това изобщо не го знам, но ми се иска нещо да се промени сега. Искам аз да се променя отвътре и навън. Искам да си облека красивата рокля, искам да изляза навън с ветрило и нахлупена капела и света да се пукне от към гърба

Писна ми. Искам само малко бърза промяна, може и без красивата рокля и капелата.  

Физически упражнения

Не искам нищо повече от изтягане след сън. Никога не са ме правили особено щастлива такива неща и не съм сигурна, че ако започна сега, че биха ме правили щастлива, нека ги оставим за динамичните хора. Аз съм от мързеливите.

Развлечения

Най-голямото ми развлечение в момента е компа и му се отдавам напълно и докрай... жалко, че тук няма нет, тогава щях да им дам на всички читатели да разберат какво е скука...

Юли, 2009, Гърция