За столицата Пекин и уличното движение, за будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”

Предългият ми пътепис вече клони към своя край и е добре да ви кажа няколко думи за самия Пекин, преди да поставя последната точка. Името на китайската столица в оригинално произношение е Бейцзин (близко до английското Beijing) и означава ’северна столица’. Всъщност то е тясно свързано с историческата съдба на града и с неговия статут. В периодите, когато Пекин не е бил столица, е наричан Бейпин – ’северно спокойствие’. По време на монголската династия Юан (1280–1360) той е известен като Даду (кит. ’велика столица’) или като Ханбалик (монг. ’велика резиденция на хана’). И други имена е имал Пекин през вековете, може би защото често е преминавал от едни ръце в други: владели са го монголци, манджури, японци. Голям разцвет преживява по време на династията Мин (1368–1644), когато са построени Забраненият град и Храмът на Небето, а китайската култура и изкуство изобщо достигат своя апогей.

По брой на населението Пекин е вторият по големина град в страната след Шанхай (18 420 000 души). Днес тук живеят повече от 15 млн. души. Любопитен факт е, че китайската столица е била най-големият град в света през ХV и през ХVIII век.

В Пекин впечатление правят широките булеварди, които минават дори през историческия център на града. На картата те имат вид на концентрични кръгове и радиално пресичащи ги лъчи. Пръстените, които опасват столицата, са четири, а в момента се изгражда петият! Най-дясната лента на булевардите е запазена – наистина е запазена – за автобусите и когато трафикът е натоварен, пътуването с градския транспорт пести време.

От двете страни на булевардите са разположени велосипедни алеи. Както знаете, колелото е доста популярно средство за придвижване в Китай. Според Добринка, която е била в Пекин преди няколко години, броят на велосипедите чувствително е намалял. Като гледам и самите колелета, си мисля, че са на изчезване. Толкова очукани, изтормозени и мръсни возила, запазили далечен спомен от фабричната си боя, в България могат да се видят единствено в пунктовете за вторични суровини. Просто стоиш и се чудиш коя неведома сила кара тези развалини да се движат и свързва в едно цяло съставните им части.

Тук се сещам за една публикация, която навремето – заедно с коментарите – прочетох с интерес. Асоциация по контраст. Ех, Дани, ех, THE_AI, какво ти изкуство, каква ти поддръжка! Ако отидеш в Китай, не поглеждай велосипедите – очите ти ще се насълзят при вида на тези страдалци!

За да не решите, че съм черногледа, ще кажа няколко хубави думи за пекинския автомобилен парк, които той напълно заслужава. Леките коли са доста по-млади и съответно по-лъскави от софийските. Обяснението в голяма степен се съдържа във факта, че автомобилната промишленост в Китай набира голяма скорост в последно време. За тази година се очаква производството и продажбите да достигнат 9 000 000 броя. В бившата Поднебесна империя се сглобяват не само модели на Volkswagen, Citroen, Toyota, Hyundai, но и родните Chery, Great Wall (“Великата (китайска) стена” – ако още не сте направили връзката), Geely, Mudan, ZX Auto... Страната има най-бързо развиващия се автомобилен пазар в света със среден годишен растеж от 26 % за периода 2001–2006 г. Освен това Китай е голям износител на автомобили – вече се правят прогнози, че до 2009 г. ще настигне и дори ще изпревари първенеца Германия в това отношение.

Разбира се, медалът има и обратна страна. Голяма част от продукцията дава сериозни дефекти още през първите шест месеца от експлоатацията. За причините и сами може да се досетите: използване на евтини и съответно нискокачествени материали в стремежа към конкурентоспособност, съкратени срокове за разработка и изпитание на новите модели.

Да се върнем все пак към уличното движение и да не пропуснем пешеходците като участници в него. За тях са изградени многобройни надлези – на кръстовищата и на доста места над самите булеварди, което изобщо не им пречи да вършат безумия. Така стигаме до една болна тема не само за България, но и за Китай, както се оказва. Вие може би си мислите, че нашите шофьори са страшно недисциплинирани, а пешеходците пресичат когато и където намерят за добре? Всъщност те са хрисими овчици в сравнение с жителите на Пекин.

Първи пример: с очите си видях как се прави успешно ляв завой на червено, при натоварено движение – и това съвсем не беше единичен случай. Втори пример: пешеходците системно и категорично отказват да се съобразяват със сигналите на светофара. Затова в пиковите часове на големите кръстовища могат да се видят специални хора с червени флагчета в ръка (защо не ги снимах?!) – те предотвратяват масови самоубийства и пускат тълпата да премине, когато светне зелено. Допълнителна паника всяват велосипедистите, които, в унисон с общата недисциплинираност, се провират между коли и пешеходци.

В тази почти апокалиптична обстановка аз намирам достатъчно смелост у себе си и излизам съвсем сама на разходка в Пекин. Набелязала съм си два обекта, за които, в интерес на истината, не бях и чувала, преди да започна да събирам информация за китайската столица: будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”.