Камионетката подскачаше по неравния планински път. Сред чувалите с картофи седяха четири човешки същества. Очите им гледаха безжизнено и разсеяно, сякаш бяха под въздействието на тежка ориенталска дрога. Тъгуваха. Искрицата простичка житейска радост и душевната топлота на селски хора гниеха и се разпадаха.
Oтиваха на гурбет. Незаконно, опасно, изпълнено с неизвестност начинание в чужбина. Отиваха да работят на жестоки чорбаджии с остри бичове, свикнали във всичко да равняват работниците си на добитъка.
Четирима бяха. Заедно тръгнаха от село, надяваха се заедно да работят оттатък и заедно да се върнат. В ъгъла на ремаркето, опрял гръб в чувал картофи, седеше седмокласник с току-що наболи мустаци. Момчето беше с баща си, майка му си изплака очите докато да го пусне. Но и пъпчивият хлапак, и широкоплещестия му родител бяха непоколебими в решението си: “Няма хляб - трябва да се работи.” И толкова. Заминаха.
Едрият селянин седеше до сина си, без да се допира в него. Беше сключил един в друг големите си като топузи юмруци. Отпуснатият корем преливаше в мощни гърди. Дълбоките, изпечени от слънцето бръчки придаваха на лицето му постоянна свъсеност. Тези впити в плътта му резки от изпитана болка чертаеха целия му жизнен път. Път, извървян в тежък, монотонен, затъпяващ физически труд.
Под ноктите и в сгъвките на ръцете му се беше набил плътен, неподлежащ на измиване слой работна мръсотия. Целият живот на суроволикия петдесетгодишен мъж беше белязан от пръст, цимент, дърво, машинно масло и много, много пот и кръв.
От всичко на света, тоя човек най-добре умееше да работи. А България му отне точно това – възможността да се труди. Според както го убеждаваха, в името на това да бъде свободен. На него обаче не му харесваше да е свободен и гладен, защото това беше робство чрез свобода. И затова сега огруханият от живота работник отиваше в доброволен плен, в робство, но и на работа. Защото искаше горчив робски хляб, а не горчива полусвобода.
Малкият не беше толкова мрачен като баща си. Той не осъзнаваше напълно какво става, какво ги чака и защо го правят, но седеше свъсен и мълчалив просто защото всемогъщият в очите му родител също го правеше.
Другите пътници в камионетката бяха млади момче и момиче, и двамата малко над двайсет. Познаваха се, но явно нищо повече, седяха раздалечени. Момичето ту чоплеше, ту поглаждаше почернелия съсирек на дълбоката рана на ръката си. Почти беше зараснала и все повече я сърбеше. Раната беше от някакъв инструмент. Голям, груб и тежък инструмент. Такъв, който не е създаден за женска ръка. Но и такъв, когото неволята беше поставила в нея. Грубоватите черти на младата жена също бяха добили особения израз, който получаваше човешкото лице, щом се е изкривявало множество пъти в миг на болка и трудност. В гарвановочерните й коси имаше следи от неотдавнашно несръчно изрусяване в домашни условия. Макар и закърмена с мотиката в ръка, младата жена тайничко желаеше да заприлича поне малко на лъскава мадама от списание. Да изпита поне частица от усещането за жадно изпиващи я стотици мъжки очи.
Опеченото от слънцето чело на младежа се криеше под гъстата гора от несресани ситни къдрици. Гъстите му черни вежди излъчваха мъжественост и воля. Погледът му пронизваше с дързостта на млад лъв. И при най-малкото движение, под бронзовата кожа на врата му играеха дебели, здрави жили. Момчето знаеше колко сила се таи във възлестите му ръце и в правите му плещи. Той се гордееше с нея, излъчваше около себе си чувството за превъзходство, за неоспоримо надмощие. Младият мъж с осанка на древен воин съвсем не бе добил силата си в махленски побоища или под тежестта на някоя щанга. И той, както и всички други в ремаркето на камионетката, откакто можеше да си връзва сам обувките, беше удрял само черната земя с мотика. Но колкото и да бяха яки мишците на тоя селски гладиатор, те не можеха да се опрат на помитащата вълна на безработицата, която завлече цялото село в блатото на глада.
По едно време момичето доби странно усещане, което я накара за миг да спре да чопли раната си и да вдигне очи. Тя срещна погледа на младежа. В него липсваше традиционната груба мъжественост, липсваше и съвсем доскорошното отчаяние. В лешниковите ириси на момчето грееха момчешка закачливост, нежния похот на сръндак и любвеобилността на пале. Младата жена се усмихна. Сянката на мъка се поразсея. След устните, усмивката премина и по бузите, слепоочията, очите й.
-Какво гледаш, бе? – престорено грубо рече тя, без да спира да се усмихва.
Той самоуверено повдигна вежди и, пиейки чертите й с поглед, отвърна:
-Гледам! Да не е забранено?
По-старият селянин, досега неподвижен и мрачен като планинска канара, трепна, усетил топлия полъх на любовната закачка. От един път изваяните му от болка бръчки се извиха в шегобийска усмивка. Той се наведе напред, за да ги вижда и двамата и каза:
-Ей, като тръгнем из баирите, да не се изгубите в храсталака!
Тримата се изсмяха от сърце, на висок глас. Цялото им напрежение се отприщи в тия няколко весели секунди. Малкият се изчерви и на свой ред изпадна в задушаващ, засрамен пубертетски смях. За няколко неуловими мига четирите човешки същества в ремаркето с картофите отново си върнаха искрицата селяческа топлота и канарите, затиснали сърцата им, поолекнаха.
Старото камионче наби спирачки със скърцане. Четиримата удариха рязко гръб в дъсчените прегради на ремаркето. Това означаваше само едно – трябваше да слизат. Изведнъж погледите отново станаха мрачни, отчаяни и решителни. Един по един, спътниците надигнаха брезента и излязоха от ремаркето.
Махнаха на шофьора за благодарност и, сред черен облак от изгоряла нафта, той отпраши нататък по пътя. Разкаляният черен път се влачеше в подножието на стръмния рид, когото трябваше да преодолеят, за да стигнат границата. Мъхнатият му хълбок беше тук-там обрасъл с дървета. Колкото по-високо и стръмно ставаше, толкова по-гъста бе гората. Някъде напред, много напред и нагоре, бяха телените мрежи. Но оттам, където стояха, четиримата спътници виждаха пред себе си само гъста мъгла – милиони водни капчици, опасали вековните ели в ефирния си пояс.
Тръгнаха. По обувките им веднага полепна студената есенна роса. Здрачът на септемврийската сутрин, мъглата и гората приеха в несигурните си прегръдки четирима смели българи, решени да хванат живота за гушата. Между загрубелите им от труд ръце и белия насъщен хляб стояха закон, телени мрежи, стръмен планински хребет и още хиляди трудности. Безумното им начинание можеше да ги доведе до жалка незаслужена смърт. И все пак те я предпочитаха пред жалък незаслужен живот.
Всъщност, най-нещастен от четиримата беше хлапакът. Жал му беше, че е запъртъкът на компанията, че са му дали най-малкия багаж, защото ръцете му са още слаби и крехки. Някакси завиждаше на другите, че са научили много повече уроци от него, че вече са изпили шишенцето с горчилка на живота. Всъщност, малкият не знаеше колко много те му завиждат, че още не е пил от това същото шишенце.
Спътниците, вече целите пропити от студената есенна влага, с неотклонно упорство си проправяха път през все по-сгъстяващата се гора. Двамата младежи продължаваха да се закачат.
-Внимавай да не се подхлъзнеш, че знам ли къде ще те подхвана…
-Ти знаеш ли, че си имам мъж, бе, ей!
-Е,аз пък си нямам жена!…
Накрая суровият глас на стария селянин прогърмя сърдито и двамата млъкнаха. Наближаваха границата.
Блещукащата под лъчите на изгряващото слънце мъгла все тъй лениво се виеше около граничното възвишение. Вековните ели извисяваха непоклатими зелени плещи като горди стражи, бдящи над покоя на планината. По могъщата снага на Родопите пробяга тръпка хлад. Започваше есента.
Comments5