Бях едно мъничко коте, когато ме довеха в новата ми къща.
Толкова малко, че се побирах в една шепа...


Но започнах бързо да се уча.
Как се ползва телефона... Как се влиза в bglog...


Как се работи с калкулатора... Кой е този от огледалото...


Търсех навсякъде и за всичко като един истински откривател.

Какво държат зад леглото... ... и под масата...


Гледах на терасата... През прозореца... В шишето...


И установих, че от всичко най-хубаво е да се папка... :))



А и колкото повече ядеш, толкова по-голям и пухкав ставаш. По-силен. И по-смел. Започваш да откриваш нови неща. Да правиш още по-невъзможни бели. Изобщо живееш съвсем иначе.

Научаваш стопаните да те слушат. Да идват като кажеш 'мяу', да те галят като легнеш в скута им, никога да не те оставят гладен и да играят с теб. Те понякога трудно възприемат, но аз съм търпеливо коте и им давам втори шансове. Въпреки всичко, те са някак симпатични по своему и ги обичам.

Чакам ги да се върнат... Грижа се за цветята на балкона.


Пазя пералнята... Напомнят им да си мият чиниите...

И ги посрещам с цветя... или просто с "Мяуу"...


Важното е не да си винаги добър, но да изглеждаш такъв. Да се качваш на кухненската маса, когато никой не те виждаш. Да ядеш тайно листата на палмата. Да бъдеш преди всичко мил..

И да си наясно къде можеш да се скриеш...


Не им позволявай да се държат лошо. Може да им се сърдиш по мъничко като гледаш обидено от телевизора и няма начин да не дойдат да те погалят. Ти си тяхното любимо коте. Нали..?


Одраскай ги с лапа, защото си наистина обиден.

И освен това не обичаш да те снимат!


Най-приятно е да мързелуваш. Колкото се може по-често. И по много.
Обожавам да спя. Мррр... Мога да го правя навсякъде.





До всеки...



В най-различни пози...

По разни причини тази публикация се появява около месец след събитието. Но тя самата е писана на самия ден.
Ето я и нея:

От 66 апартамента в блока, до който построиха цирка миналата седмица, никой не отиде на цирк. А повярвате ни, там живеят наистина много дечурлига... Беше тъпо, как глупавата лама пасе отпред заедно с едно симпатично пони и децата само да ги зяпат отстрани с надежда и сълзички в очите, че и те ще видят номерата им... Никой от любимите им татковци и мами не намери да отдели от 2 до 7 лв. за билети... А децата никога не бяха ходили на цирк (повечето)... Дори бабите и дядовците се ускръндзиха да заведат внуците си... Тъпо и жалко! Някои имаха късмета да гледат от терасата шоуто на ЗАКРИТИЯ цирк... Това си е тъпата гадна реалност независимо дали ни харесва или не...

ОБАЧЕ

Децата са си деца! =) И си искат своето.

Като не ги заведоха на цирк, те сами си направиха такъв. (фиг.1)


Беше невероятно весело. Купувахме си билети (фиг.2) - 10 стотинки, но бихме дали и повече за Шоуто на века. За 3-4 дни цирк "Еротино" (по примера на цирк "Арлекино") раздаде над 20 билета.



Всички бяхме доволни, че чухме култовите реплики на клоуна Рубо ("На царя на кралете ще му ръждясат гумите"; "Дай ми хартия"-"Надупи се, бе"):)))))))) През цялото време се води и епопеята за надмощие между клоуна и конферансието.




Клоунът Рубо се опита да пречука конферансието с някакъв чук (фиг.3). Но накрая тя го срази и той падна поразен. Само че се оказа, че имал "7 живота, като котките" и се възкреси набързо (фиг.4).

Имаха си и мис Ивелина, която правеше фокуси. Ама явно бяха толкова "фокуснически" и "тайни", че никой не виждаше какво прави. За това едно момиченце от публиката отиде при нея да я попита какво всъщност прави (фиг. 5).


Правиха се акробатични номера, въртяха се обръчи. Клоуните явно бяха звездите на вечерта, защото не слизаха от "сцената" (фиг.6).


Имаше много смях. Леле така не се бяхме смели от мноооого време. Децата наистина се забавляваха - и тези, които участваха, и тези които гледаха. Пейката, на която ни бяха наредили (публиката) беше късичка да побере всички.




Едно прекрасно изживяване за всички пораснали и непораснали деца, които бяха там.
От мястото на събитието репортери за вас бяха Лейди Фрост и Светлина.

Дали звучи странно или не, следващата история отново се случва в четвъртък. Ако някой ми беше казал преди месец, че ще ходя на "Четвърти километър", щях да го погледна странно, но ето че и това се случи.

Та събудих се сутринта в четвъртък (29.06), без една стотинка, пресрочил часа си при лекарката и с 9 километра, които трябваше да измина пеша (без пари няма билети, а от там и ходенето пеша). Обадих се на лекарката, че ще закъснея и тръгнах на просия по комшиите за 1.60 лв., да мога да си платя потребителската такса.

Последва една приятна двучасова разходка през центъра на Софето и през градинката на Борето (не Павлов, а оня БГ-цар без БГ-произход). Стигнах в уговореното двучасово закъснение и прекрачих прага на "Домът за неразбрани души", който по ирония на съдбата се казва "Св. Наум". Почудих се дали е случайно, че мястото, в което хората отиват с умствените си болежки е кръстено на човек, чието име завършва "на ум" всъщност цялата фраза му е името :))) Оставям го отворено за дискусии ;))

Та чаках аз още час да минат хората в едно място, което пожелавам на всеки да не посещава никога. Единственото което разведряваше тръпките на ужас и тъга, преминаващи от гледката на хора с неврологични заболявания беше сестрата от кабинета по "Множествена склероза" - каква ирония - една от най-гадните болести с една от най-ангелските мед. сестри...

Минах прегледа успешно. Скъсаха ме на входящия изпит за влизане в санаториума и настана време за разплащане със Здравната каса.

- Надявам се таксата да е лев и шейсет, защото нямам повече - измрънках на очарователната лекарка.

- А как ще се прибираш? - Запита какичката. Освен хубава, беше и умна. Беше забелязала, че живея на десетина километра от тук.

- Както и дойдох - пеша.

Дали защото й казах, че съм докторант или защото бях невероятно зле изглеждащ в махмурлийския си облик и ужасът, който бях изживял от срещата със суровата действителност на клиниката по неврология, докторката направи невероятен жест с фразата - "Тогава няма да плащаш такса". Ей, какъв човек!

Тръгнах си обратно с ясната идея да се прибера отново пеша, а парите да употребя достатъчно порочно. Имах 1.63 - левче за цигарки и ако имам щастието да си намеря бира за 63 стотинки. Да, ама не :((

Минах през квартал, дето кракът ми не беше стъпвал досега. Стар квартал, с остатъци от табелки на старобългарски, странен пощенски код на пощенския клон - 1111, и много, много джанкови дървета, които утолиха зараждащия ми се глад.

Така стигнах до Герена, където се видях с мама. Тя ме черпи биричка и ме спонсорира с парички за билет за връщане, защото бях тотално слънчасал вече.

Тъкмо си мислех, че историята свършва, когато на Сточна гара се оказах в един автобус с голяма част от служителите на една от фирмите за чистота, чието име подозрително прилича на бизнеса, с който се занимава, въпреки че ефектът от работата им не прилича на името. Та беше пълно с дами от екзотичен произход с оранжеви елечета. Някои от тях бяха дори с бебетата си?! Едното дори беше едва месец или два - не по-голямо от угоен заек. И това в ужасната жега. Зачудих се каква е причината на това масово изселение на народите и попитах една от тях. Ходили да си вземат заплатите. Милите, с бебенцата по жегата. Какъв живот....

В общи линии, малко претупано, така приключи този четвъртък. Остави в мен усещането, че съм бил на дълъг поход, през непознати земи с интересни гледки и интересни люде...