"Майка преби с тояга даскалка в забавачка. Учителка от асеновградската детска градина "Никола Вапцаров" е приета в болница, след като майка на едно от децата я преби с дървена тояга. Инцидентът станал само ден след като детето постъпило в забавачката. Малчуганът не спирал да реве и даскалката го пуснала да си тръгне с родителите на друго хлапе от групата. Минути след това обаче майката влетяла в градината и нападнала учителката Марияна Динкова. Обвинила я, че синът плаче, защото персоналът го тормозел и биел. В разгара на скандала родителката, която е от ромски произход, извадила изпод дрехата си тояга и започнала да бие педагожката. Преди да се намесят останалите учители от градината, на помощ на разгневената циганка се притекъл и мъж от ромската махала в Асеновград.
Динкова, която е с 30-годишен стаж като детска учителка, е постъпила с комоцио в нервното отделение на местната болница. Заради лютия нрав на майка си малкият Асан бил изключен от забавачката. Заради инцидента прокуратурата влиза на проверка в забавачката."

"Стандарт" 04.10.08г.

"Аз, аз ще го направя" е една от най-често изричаните фрази след навършването на втората година. Тази декларация за независимост предоставя златна възможност за усъвършенстване на уменията, стига да не се нарушават правилата. Трябва непрестанно да си припомняме крайната цел - да се отгледат самоуверени и самостоятелни деца. Така че трябва да се заредим с огромна доза търпение, с което да се посрещат детските грешки и да се намери добър баланс между това да се върши домашната работа и необходимостта да научим децата на най-важните житейски умения.

Не вменявайте на детето, че не може да прави нещо. Уважавайте неговото желание да се превърне в експерт във всяка една област. Това му дава шанс да опитва да направи нещо преди самите вие да го направите за него, т.е. не подценявайте качествата, които демонстрира в момента.

Купувайте му дрехи, които да облича само. Купувайте например панталонки, които то лесно да сваля и да вдига, за да седне на гърнето. Добре е деколтетата на фланелките лесно да преминават през главата, а не да запъват на рамената, докато се опитва да си ги сложи.

Подредете дрешките на достъпни места. Сортирайте ги в шкафчета с лесно отварящи се чекмеджета, така ще развиете координацията на детето.

Не допускайте да се разочарова. Опитвайте се да му давате лесни задачи, които то да изпълнява без особени усилия. Например, разкопчавайте копчетата на панталонките или започнете вие закопчаването с ципа на якето и го оставете да го довърши.

Дайте възможност на детето да сътрудничи и да споделя. Тъй като то не може да разбере защо не може да прави нещо и че рано или късно ще получи правото да го прави, предложете му да споделя процеса, оставяйки го да започне, а вие довършете. Например, когато завързвате обувките на едногодишно дете, му кажете: "Защо не държиш чорапчето си, докато ти обувам обувката?" Винаги, когато е възможно, го оставяйте да върши определена част от дейността ви, вместо просто безучастно да ви наблюдава и да се чувства неадекватно.

Оценявайте положените усилия. Като първи и най-важен учител на детето си, го окуражавайте да върши много и най-разнообразни неща. Научете го на правилото "практиката усъвършенства хората", като му кажете например: "Харесва ми как си се опитала да сплетеш косата си. Браво! Можеш да опиташ пак по-късно - ще стане по-добре."

Опитвайте се да проявявате спокойствие и търпение. Ако детето иска да прави всичко, помнете, че то в момента отстоява независимостта си, а не ината си. Оставяйте го да опитва. Не го разочаровайте, ако не свърши нещата прецизно или пък навреме. Вместо това, изразете задоволство от факта, че е направило първата крачка към своята самостоятелност и бъдете горди, че е взело инициативата.

Молете детето да върши нещата, не му заповядвайте. Покажете какво представлява любезната молба - "Стига да ме помолиш учтиво, аз ще ти позволя да направиш това". Обяснете какво имате предвид под учтиво, например го канарайте да каже: "Извинявай, мамо, би ли ми подала виличката?", когато се нуждае от вилица.

Не наказвайте грешките на детето. Не е възможно то да не прави гафове, така че бъдете търпеливи и толерантни. Ако се опитва да си налее млякото само и го разлее, вместо да му забраните да прави това повече, следващия път му помогнете да го направи както трябва. Не очаквайте моментален успех.

Не се чувствайте отхвърлени. То се опитва да прави нещата само и помощта ви може да бъде възприета като пречка. Ако ви каже: "Остави ме да отворя вратата", оставете го. То знае, че можете да направите нещата по-бързо и с по-малко усилия, но иска и се нуждае от варианти, чрез които да развива уменията си.

/из книгата "Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина"?

Агресивността – вродена или придобита

Според психолозите, филолозите, етолозите и философите има спор относно причините за агресивността. Едни смятат, че тя е вродено, инстинктивно явление, а други – че този вид поведение се заучава. Спорът се води от векове и надали скоро ще се разреши. Според схващането на Жан Жак Русо например за благородния дивак (публикувано за първи път през 1762 г.) човекът е мило, щастливо и добро създание, а обществото със своите ограничения му налага да бъде агресивен и го покварява. Друга част от учените, поддържат схващането, че в естественото си състояние човекът е звяр, чиито естествени инстинкти към агресивност могат да се обуздаят или сублимират само с прилагането на мерки за опазване на обществения ред. Към привържениците на второто становище принадлежи Зигмунд Фройд. Той смята, че човек се ражда с инстинкт към смъртта – thanatos : насочен навътре и изразяващ се в наказание, което човек налага върху себе си, и в крайната си форма това наказание се превръща в самоубийство. Насочен навън обаче инстинктът към смъртта се проявява във враждебност, разрушителни наклонности и убийство. Фройд е убеден, че тази агресивна енергия трябва по някакъв начин да намери отдушник, за да не продължава да се натрупва и да причини заболяване. Тази концепция може да се определи като „хидравлична” теория, т.е. по аналогичен начин нараства налягането на водната маса в контейнер : ако не намери отдушник за агресивността, тя ще доведе до взрив. Според Фройд обществото играе основна роля в регулирането на този инстинкт и помага на хората да го сублимират, т.е. да превърнат разрушителната енергия в приемливо или дори полезно поведение. Някои учени отиват още по-далеч в концепцията за вродената агресивност на човека като приемат, че в естественото си състояние той не само е убиец, но безмислената му разрушителна наклонност е единствена по рода си сред животните. Така тези учени правят предположението, че за да се нарече човешкото поведение „зверско” е оскърбление за другите видове, различни от човека. Красноречив израз на това схващане дава Антъни Стор :

„Най-отблъскващите примери на човешката жестокост обикновено описваме като зверски или животински и с тези определения подсказваме, че подобно поведение е типично за животните, намиращи се на по-ниско стъпало на развитие от нас. В действителност обаче крайностите на „зверското” поведение се проявяват само у човека : свирепостта, която един човек може да прояви към друг човек, не може да се сравни с нищо в природата. Печален е фактът, че ние сме най-жестокият и безмилостен вид, който е стъпвал някога на земята, макар и да настръхваме от ужас, когато във вестника или в учебника по история четем за жестокостите, които хора са извършвали върху хора.”

Липсват убедителни или поне ясни доказателства по въпроса дали човешката агресивност има или няма инстинктивен характер. Голяма част от доказателствата всъщност почиват на наблюдения и експерименти, провеждани върху видове, различни от човека. Цин Янкуо прави опит да опровергае мита, че котките дебнат и ловят плъховете по инстинкт. Експериментът му е съвсем прост. Авторът отгледал котенце и плъх в една и съща клетка. Котката не само че не нападала плъха, но дори се сприятелила с него. Освен това тя не проявявала никакво желание да гони или убива други плъхове. Този експеримент обаче не доказва, че агресивното поведение няма инстинктивен характер. Той само показва как ранният опит може да подтисне агресивното поведение. В експеримент, описан от Иренойс Айбъл Айбесфелт е установено, че плъхове, отгледани в изолация (т.е. без да са имали по-ранен опит да се бият с други плъхове), се нахвърлят върху друг плъх, който е въведен в същата клетка. Нещо повече, отгледаният в изолация плъх използва същия модел на заплаха и нападение, който използват плъховете с опит. Наистина агресивното поведение може да се модифицира с опита (както показва експеримента на Янкуо), но Айбъл Айбесфелт показва, че не е необходимо агресивността да се научава. От друга страна, въз основа на това изследване не би трябвало да се прави изводът, че агресивността е непременно инстинктивна защото, както изтъква Джон Пол Скот, за да се докаже този извод е необходимо да се наблюдават физиологични изменения в организма, които да отразяват появата на спонтанна стимулация за борба в самия организъм. В експеримента на Айбъл Айбесфелт стимулът идва отвън – появата на новия плъх подтиква отгледания в изолация плъх към борба. От своя анализ на резултатите от този експеримент Скот прави извода, че няма вродена потребност от борба : „ако даден организъм устрои живота си така, че в него да няма външни стимули за борба, той не ще получи никакви физиологични или психични увреждания, ако не проявява агресивност”. Това гледище противоречи на твърдението на Фройд и фактически означава, че не съществува инстинкт за агресивност. По мнението на Ленард Бърковиц, един от най-изтъкнатите американски специалисти по въпросите на човешката агресивност, хората се отличават коренно от останалите видове по това, че научаването играе по-важна роля в тяхното агресивно поведение.  У хората агресивността е функция на сложно взаимодействие между вродените склонности и заучените реакции. Редица данни подкрепят твърдението на Бърковиц, че поведенческите модели, вродени у човека, са безкрайно гъвкави и податливи на модификация. Което означава, че човек може да победи наследствеността чрез воля и вяра. Стига да иска, разбира се.

     Източник :    " Домашна енциклопедия на здравето"

Гонени от постоянна нужда да опознават света, децата в предучилищна възраст трябва непрестанно "да бъдат връщани в правия път" на безопасността, тъй като не са толкова самостоятелни и самоуверени, колкото си мислят. Да позволяваме на детето да експериментира, само ако пространството около него е достатъчно безопасно.

Установяване на ясни граници - вместо да повтаряме непрекъснато "не там" и "не така" да показваме и да говорим на младия пътешественик и изследовател как и какво би могъл да направи, без да се забърка в неприятности. Кажете например: "Можеш да пресичаш улицата, но трябва да ме държиш за ръката".

Давайте на детето повече свобода, отколкото то показва, че може да понесе - т.е. ако то показва, че е способно да поема отговорност в рамките на очертаните граници, разширете ги още малко. Позволете му да знае защо се променят те, за да се почувства добре от собствената си способност да следва инструкции, и че е достатъчно отговорно, за да воюва за свободата си. Кажете му: "Тъй като винаги ми се обаждаш, когато отиваш при приятелчето си в съседния двор, вече можеш да отидеш до края на улицата. Разбира се, винаги първо ме питай".

Предлагайте възнаграждения за това, че детето не напуска установените граници - окуражавайте го да стои в очертаните граници, като го възнаграждавате за това. Кажете: "Радвам се, че не стана от люлеещия се стол и не отиде в съседния двор да играеш с приятелчето си. Сега можеш да се полюлееш още пет минути".

Дайте му да разбере, че всяко неспазване на уговорката води до последствия - научете го, че всяко излизане от границите е за сметка на дадено забавление или удоволствие. Кажете му: "Съжалявам, но ти напусна двора. Сега ще трябва да останеш вкъщи". Или: "Тъй като пресече улицата, сега няма да напускаш задния двор".

Бъдете последователни - ясно дайте да се разбере, че ще има последствия при всяко нарушение на правилото. Това ще го научи, че държите на думата си и ще му помогне да се чувства по-сигурно в действията си, когато не сте край него, защото ще е пределно наясно какво очаквате от него.

Не си позволявайте да посягате на детето си за това, че е излязло на улицата - шамарите отключват детската способност да се крие от родителите нещо, което е било последвано от наказание. Действително децата, които се промъкват сами на улицата, са в голяма опасност, така че не задълбочавайте проблема, като ги карате да правят това тайно.

/от книгата "Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина"/

РС - :) Извинявам се на Лимпа, която вече си е купила книгата.

Представата на детето, че е нормално да е вкопчено в полата на майка си и да не се отделя от нея, сякаш животът му зависи от това, докато тя се опитва да готви или да излезе за миг от стаята е проблем за много родители. Как да се постъпи? За да свикне детето ви с идеята, че няма да прекарва цялото си време с вас, започнете периодично да го оставяте за кратки периоди от време (няколко часа) с други хора, и то още от ранната му възраст. Тези "междучасия" са изключително здравословни както за него, така и за вас.

Разкажете му какво ще правите и двете/двамата, докато сте разделени. Така ще му дадете добър пример за това, как да разказва за своите ежедневни дейности и в него няма да остава никаква тревожност.

Играйте на криеница. Тази простичка игра кара детето ви да свикне с идеята, че хората (и вие самите) си тръгват и, което е по-важното, се връщат. Прохождащите и децата в предучилищна възраст играят на криеница по различни начини - като крият лице зад дланите си, като се скриват целите зад определени предмети, като гледат как другите се крият зад дланите си или други предмети и (особено децата между 2 и 5 години) на същинска игра на криеница с отброяване със затворени очи и търсене.

Дайте на детето да разбере, че със сигурност ще се върнете. Не забравяйте да му кажете, че ще се върнете скоро и задължително се върнете преди то да заспи, за да му покажете, че държите на думата си.

Подгответе детето за тази раздяла. Обяснете му, че излизате и поставете открито въпроса за това дали би се справило без вас. Кажете например:"Предстои ти да станеш голям мъж. Знам, че ще се справиш добре в мое отсъствие". Ако го изненадате, като излезете без да го предупредите, той ще започне да се чуди кога внезапно ще изчезнете отново.

Подгответе се за голяма врява, когато детето разбере, че ще го оставите само. Помнете, че врявата е почти неизбежна, особено когато ви се налага да се отделите за първи път от него. Кажете си: "То плаче, защото ме обича, но рано или късно трябва да се научи, че въпреки че не мога да играя постоянно с него и от време на време ми се налага да изляза, аз винаги ще се връщам".

Оценявайте го, когато се справя добре във ваше отсъствие. Карайте детето да се чувства гордо от способността си да играе само. Например му кажете: "Толкова се гордея с теб, задето си поигра само, докато почиствах фурната". Това ще подсили неговото самочувствие и чувството му за независимост, от което всички ще имат полза.

Използвайте т.нар. стол на плача. Дайте възможност на детето да разбере, че е безсмислено да не одобрява вашата заетост или моментите, в които ви се налага да излезете, макар и за кратко. Нека му стане пределно ясно, че неговият вой и хленченето му разстройват околните. Кажете му например: "Съжалявам, че не ти е приятно да ме изчакаш да приготвя вечерята. Иди на стола на плача да си поплачеш, докато си в състояние да си играеш без да хленчиш".

Започнете бавен процес на отделяне. Ако детето ви изисква голям процент от личното ви време, поиграйте на "Победи часовника". Дайте му пет минути от времето си с уговорката, че после ще си поиграе пет минути само. Увеличавайте периодите на неговата самостоятелна игра постепенно, докато се научи да се заиграва само в рамките на час.

Не изпращайте на детето смесени послания. Не му казвайте да се махне, докато го държите в скута си или го галите. Това ще го обърка и то ще се разколебае дали да излезе, или да остане.

/откъс от книгата "Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина"/

Изключително интересно четиво, мисля че на всички ще бъде интересно да прочетат статията на Разбивачa на митове Adam Savage, включена в септемврийския брой на Popular mechanics. В нея той посочва 3 начина за по-добро обучение в областта на естествените науки:

1. Оставете учениците да си изцапат ръцете

"Наистина е трудно да възприемеш нещата, които просто ти се казват – аз знам, че не мога да уча добре по този начин. Ако учениците могат да си изцапат ръцете в часовете по природни науки те по-добре ще асимилират информацията. Можете да преподавате за повърхностното напрежение на водата, но това няма да е така ефективно, колкото да направите един прост експеримент с игла и еднораменна везна.

2. Да, трябват повече пари за наука

Ние често откриваме, че най-елегантното решение е и най-евтиното, но на нас въпреки това са ни нужни значителни средства. Направо ме влудява това, че когато се свиват училищните бюджети, първото нещо, което се реже са техническите материали, с които учениците да се упражняват, и така учениците нямат друг избор, освен просто да слушат научни теории. Много от моите приятели, които преподават в училища, си купуват материали със собствени пари. Хората казват: „Не може просто да се хвърлят пари за решаване на проблема”. На всяка цена и със всички средства трябва да се хвърлят пари за решаване на проблема! Изучаването на наука чрез експерименти води до иновативност, вдъхновение, интуиция и посвещаване.

3. Радвайте се на грешките

Един добър учен ще ви каже, че да сгрешиш е точно толкова интересно, колкото и да си прав. Децата трябва да знаят, че учителите и книгите не съдържат всички отговори – и това е нормално. Понякога дори неуспешният експеримент е добър начин за учене.”

Ако се пренесем обратно в България, тази кандидатстудентска кампания завърши с един много хубав резултат – въпреки многото незаети бройки в различните нароили се български ВУЗ-ове, беше отчетено възраждане на интереса към техническите специалности, след дългите години в които на мода бяха икономиката и правото. Но нещата не опират само до желанието на младите хора. Много по-важно е какво ще получат реално през годините на своето обучение, за да бъдат полезни и за себе си, и за страната.

Сегашната образователна система, базирана на принципа на „запаметяването” просто отегчава учещите до смърт…противно на тяхната естествена любознателност. Истинското учене е обратно на отегчението – то е въодушевление. Ето защо Bucky Fuller е казал: „Всички се раждаме гении и ни образоват до невежи”

И още нещо - ученето, любопитството и вдъхновението не бива да спират в деня на дипломирането!

Децата се раждат с различен темперамент: някои са дружелюбни и добронамерени, други - притеснителни и срамежливи, а трети се лутат между тези полярни състояния. Можете да приемете срамежливостта на детето си като част от уникалния му темперамент.

Как трябва да се постъпи? Създайте обстановка, свободна от обвинения и срам. Когато детето почувства, че може да сбърка, без да бъде обвинено за това, или пък да изпита срам, то по-лесно би преодоляло стеснителността си. Ако разлее млякото си, просто кажете: "Няма страшно, сега ще го почистим заедно." и действително му дайте възможност да участва в процеса на почистване.

Упражнявайте се в отговаряне на въпроси - ако детето изпадне в състояние на срам, то ви подсказва, че иска да бъде научено как да отговаря на въпроси. Правете упражнения със семейството и приятелите си, като давате възможност на детето да участва в разговори. Не го унижавайте или наказвайте, дори ако самите вие се чувствате объркани от неговата срамежливост. Избягвайте да го квалифицирате, това ще го обезкуражи в опитите му да се държи по-различно в бъдеще.

/откъси от книгата "Как без крясъци и шамари да приучим детето на дисциплина"/

Изнесете детето от ситуацията за определен времеви период, особено когато се държи зле. Типичното изнасяне ще рече да го отведете в съседно помещение или да го сложите да седне на стол, да нагласите таймер (приблизително на една минута за всяка от годините му - максимум 5) и да му кажете, че трябва да остане там, докато часовникът звънне. Ако то излезе от стаята или стане от стола преди уреченото време. пренавийте таймера и му кажете спокойно, че трябва да остане там, докато часовникът звънне. Повтаряйте процеса, докато детето се справи със задачата. Една от най-големите ползи от тази техника е, че тя ви отделя от детето в момент на бушуващи страсти, като дава възможност и на двама ви да възвърнете самоконтрола си.

/Без да съм знаела за тази техника, интуитивно съм прибягвала до поставянето на детето на стол в момент, когато то е било свръхемоционално. Определено има ефект. Разбира се, времето, знаем, че трябва да е минимално./