По тези улици
е заледявал вятърът
следите на
отминали минути
и писал с` скреж
в прозорците.
Нечуто
отминал си ме.
Пак в амфитеатъра -
полусрутен
на чувствата ми стари
играят сценки
смешно и трагично
и гледайки ги,
някак безразлично,
аз искам пак това
да се повтаря.

Аз казах:"Нищо!"

Помислих си, че няма нужда да рисувам нищо на него, защото там си има всичко. Всичко необходимо за този свят съществува в този свят. Няма нищо излишно, нищо повтарящо се, нищо несъвършено...

Всъщност истинския прекрасен свят е не непременно добър, но е непременно съвършен в своята пълнота и неповторимост...

А ако се наложи да добавя нещо, просто ще затворя очи и ще си го измисля... то ще се появи, ще започне да съществува... И светът вече няма да е същият. Но пак ще си е така цял и съвършен, и прекрасен!

Ти ще ме намериш - в това съм сигурна - и ще обгърнеш цялото ми сърце в малката си ръчичка. Чудо. Моето дете. Толкова красиво, толкова истинско и желано, колкото цял един човешки живот... Не знам дали ще си родено от мен или някога ще срещна погледа ти и ще знам, че аз съм твоята майка. Знам само, че много ще те обичам. И че най-голямото ми щастие ще бъдеш ти ...

Ти може би ще имаш тъмни къдрици или светло-пухкав ореол коса. Може да си със бистри сини очи или да имаш огромните кафяви очи с дълги мигли.. на баща си. Може да обичаш ванилов сладолед или да предпочиташ течен шоколад. Може да искаш да станеш точно като мама или да бъдеш моя пълна противоположност. Това няма значение наистина - има значение единствено да се смееш. И да бъдеш щастливо.

Ще дойдеш ли? И кога ще дойдеш? Ще бъда ли готова? Ще заплача ли от щастие и страх? Дори когато пиша тези редове ме е страх...

Толкова съм слаба понякога... Видях една детска количка, а вътре имаше детенце с пухкави ръчички и усмивка сравнима единствено с неземното.. То ме погледна, засмя се и запротяга ръчички към мен. Моята карма -- привличам децата като магнит още откакто бях на 11 години и за пръв път гледах племенничката си за повече от час... Не съм сигурна защо децата ме обичат - може би защото в погледът ми усещат нещо, присъщо почти на всяка жена - топлината от мисълта за собственото й дете един ден...

Искам те. Страхувам се. И всичко е толкова прекрасно и страшно. Да живея с мисълта, че един ден ще те има. И красотата няма да ме подминава вече на сладко прискърцващите колела на щастлива детска количка...

Кога ли ще те пожелая истински, тук и сега?

Бях едно мъничко коте, когато ме довеха в новата ми къща.
Толкова малко, че се побирах в една шепа...


Но започнах бързо да се уча.
Как се ползва телефона... Как се влиза в bglog...


Как се работи с калкулатора... Кой е този от огледалото...


Търсех навсякъде и за всичко като един истински откривател.

Какво държат зад леглото... ... и под масата...


Гледах на терасата... През прозореца... В шишето...


И установих, че от всичко най-хубаво е да се папка... :))



А и колкото повече ядеш, толкова по-голям и пухкав ставаш. По-силен. И по-смел. Започваш да откриваш нови неща. Да правиш още по-невъзможни бели. Изобщо живееш съвсем иначе.

Научаваш стопаните да те слушат. Да идват като кажеш 'мяу', да те галят като легнеш в скута им, никога да не те оставят гладен и да играят с теб. Те понякога трудно възприемат, но аз съм търпеливо коте и им давам втори шансове. Въпреки всичко, те са някак симпатични по своему и ги обичам.

Чакам ги да се върнат... Грижа се за цветята на балкона.


Пазя пералнята... Напомнят им да си мият чиниите...

И ги посрещам с цветя... или просто с "Мяуу"...


Важното е не да си винаги добър, но да изглеждаш такъв. Да се качваш на кухненската маса, когато никой не те виждаш. Да ядеш тайно листата на палмата. Да бъдеш преди всичко мил..

И да си наясно къде можеш да се скриеш...


Не им позволявай да се държат лошо. Може да им се сърдиш по мъничко като гледаш обидено от телевизора и няма начин да не дойдат да те погалят. Ти си тяхното любимо коте. Нали..?


Одраскай ги с лапа, защото си наистина обиден.

И освен това не обичаш да те снимат!


Най-приятно е да мързелуваш. Колкото се може по-често. И по много.
Обожавам да спя. Мррр... Мога да го правя навсякъде.





До всеки...



В най-различни пози...

Дали звучи странно или не, следващата история отново се случва в четвъртък. Ако някой ми беше казал преди месец, че ще ходя на "Четвърти километър", щях да го погледна странно, но ето че и това се случи.

Та събудих се сутринта в четвъртък (29.06), без една стотинка, пресрочил часа си при лекарката и с 9 километра, които трябваше да измина пеша (без пари няма билети, а от там и ходенето пеша). Обадих се на лекарката, че ще закъснея и тръгнах на просия по комшиите за 1.60 лв., да мога да си платя потребителската такса.

Последва една приятна двучасова разходка през центъра на Софето и през градинката на Борето (не Павлов, а оня БГ-цар без БГ-произход). Стигнах в уговореното двучасово закъснение и прекрачих прага на "Домът за неразбрани души", който по ирония на съдбата се казва "Св. Наум". Почудих се дали е случайно, че мястото, в което хората отиват с умствените си болежки е кръстено на човек, чието име завършва "на ум" всъщност цялата фраза му е името :))) Оставям го отворено за дискусии ;))

Та чаках аз още час да минат хората в едно място, което пожелавам на всеки да не посещава никога. Единственото което разведряваше тръпките на ужас и тъга, преминаващи от гледката на хора с неврологични заболявания беше сестрата от кабинета по "Множествена склероза" - каква ирония - една от най-гадните болести с една от най-ангелските мед. сестри...

Минах прегледа успешно. Скъсаха ме на входящия изпит за влизане в санаториума и настана време за разплащане със Здравната каса.

- Надявам се таксата да е лев и шейсет, защото нямам повече - измрънках на очарователната лекарка.

- А как ще се прибираш? - Запита какичката. Освен хубава, беше и умна. Беше забелязала, че живея на десетина километра от тук.

- Както и дойдох - пеша.

Дали защото й казах, че съм докторант или защото бях невероятно зле изглеждащ в махмурлийския си облик и ужасът, който бях изживял от срещата със суровата действителност на клиниката по неврология, докторката направи невероятен жест с фразата - "Тогава няма да плащаш такса". Ей, какъв човек!

Тръгнах си обратно с ясната идея да се прибера отново пеша, а парите да употребя достатъчно порочно. Имах 1.63 - левче за цигарки и ако имам щастието да си намеря бира за 63 стотинки. Да, ама не :((

Минах през квартал, дето кракът ми не беше стъпвал досега. Стар квартал, с остатъци от табелки на старобългарски, странен пощенски код на пощенския клон - 1111, и много, много джанкови дървета, които утолиха зараждащия ми се глад.

Така стигнах до Герена, където се видях с мама. Тя ме черпи биричка и ме спонсорира с парички за билет за връщане, защото бях тотално слънчасал вече.

Тъкмо си мислех, че историята свършва, когато на Сточна гара се оказах в един автобус с голяма част от служителите на една от фирмите за чистота, чието име подозрително прилича на бизнеса, с който се занимава, въпреки че ефектът от работата им не прилича на името. Та беше пълно с дами от екзотичен произход с оранжеви елечета. Някои от тях бяха дори с бебетата си?! Едното дори беше едва месец или два - не по-голямо от угоен заек. И това в ужасната жега. Зачудих се каква е причината на това масово изселение на народите и попитах една от тях. Ходили да си вземат заплатите. Милите, с бебенцата по жегата. Какъв живот....

В общи линии, малко претупано, така приключи този четвъртък. Остави в мен усещането, че съм бил на дълъг поход, през непознати земи с интересни гледки и интересни люде...

Искам да честитя празника на общност "Сапунени Мехури", както и на всичките й членове! Искам да честитя и личния празник на Момо и всеки от нас, който ще си остане винаги в онази сладка възраст, в която са нашите приятели - Малкият Принц, Мечо Пух и всички знайни и незнайни деца в този, онзи и литературния свят. На всички, които пазят детското у себе си, независимо колко са порастнали!!!