Последната ми любов беше информатик. Остави ми много неща - отвращение към някои видове мъже, куп излишни подаръци и спомени, знанието колко точно съм глупава. Но и ми взе доста - здравето (не искам да си спомням колко нощи съм плакала), спокойствието (защото вече се плаша от всеки по-настоятелен поглед), взе и част от сърцето ми. Вече не съм същата. Но така и не можа да ме отврати от писането и от математиката. Точно той ми отвори очите за информатиката - та нали тя свързва буквите и цифрите. След като скъсахме, си взех книжка на Сиела (внимателно прочетох условията ви за ползване, но не знам дали трябваше да напиша името на издателството). Научих се да работя с Интернет. На теория знам и какво е блог и какво е форум. Надявам се да съм попаднала на правилното място. Ако не - не ме съдете лошо - от незнание е [izchervqvam se]

 Знам.Това не е любов,а просто трепет.Знам.Единствената причина поради която пиша тук,е просто,че ми омръзна да си мълча.Това е просто някакво пубертетско увлечение.
 Не може да се каже,че го обичам, по-скоро го харесвам.Просто не знам той "харесва ли ме".И това е гадно.Наоколо има толкова много по-хубави момичета.И защо продължавам да се мисля за специална?Защо продължавам да си мисля,че той ще хареса именно мен?Защо продължавам да се залъгвам.Това честно ли е?Искам просто да разбера... Той ме накара да си мисля,че ме харесва.Идва у нас всеки ден и много се забавляваме.Станахме близки.Дори се радвам,че с едно момиче не си говорят.И отново си мисля това честно ли е?А може би това е едно лице.Една маска криеща същността...А може и да изпитва нещо към мен независимо увлечение ли е.Не мога да повярвам в тази възможност.На последния учебен ден подхвърлих на нашата суперготина психоложка, че ми е умръзнало от момчетата.И после се изтървах и за него.Той е колкото мен.Трябва да го изчакам да порастне.Да се усъзнае...Но дали мога да чакам толкова?Зна, че съм прекалено малко,но щом възрастните имат право да се чувстват като деца, защо не можем и ние дори и да не искаме да мислим като възрастни?

Супер съм!
Направо плувам в свои води - демек съм на финала на поредното си поражение... Вече съм истински корифей в тази област. Много съм добър! Жалко само, че не се търсят подобен род специалисти с такъв богат стаж - щях да съм ударният трансфер на сезона. Висша лига за отхвърлени биологични индивиди, демек - загубеняци... Хааа-ха... А си мислех, че животът не е весел... Той бил пълен с изненади - колко оригинален метод да ни задържат на този скапан свят (по-точно, светът си беше хубав, преди да го налазим), докато всеки допринесе по нещо за крайния успех на вселенския опит "Homo oligofrenikus"...
Няма въпрос... вече няма въпроси...
След поредното срутване на някоя въздушна куличка, въпроси вече не остават...
Просто вадиш дневника и записваш поредния гол в собствената си врата. И ставаш още по-голям темерут и песимист, измисляш още по-интересни думички към света, хората и вселената изобщо. Такива като теб, но с по-слаби нерви, избиват някъде 500 души... Ти си горд, че още имаш нерви и не си измислил нещо, което поне малко да докарва ефект на Армагедон... Изпиваш 2 водки и на сутринта - пак на пясъчника... пардон - кулите са въздушни - значи на облачето... Ма, много слънчево стана напоследък нещо, това глобално затопляне направо ще ми вземе хляба...
И въобще не подценявам оригиналността на вселената. В това отношение няма равна на себе си - много е добра в създаването на изненади. Ей така - как си седяло едно голямо НИЩО, изведнъж в него се появило едно съвсем-съвсем дребно и незабележимо НЕЩО (откъде се пръкна това НЕЩО в НИЩОТО - ???) и хоп - ей ти една безкрайна вселена.... От НИЩОТО!!!... Пълна с изненади...
Ей! Гле'й къде ходиш бе, метеорит нещастен!!!... Къде ли ми отидоха лопатката и кофичката пък сега, затрих ги... Дай ми твоите за пет минути, а? Вече съм много бърз. Или пък, я недей! За какво ли са ми вече при това безоблачно човечество?...

...

"Когато човек е влюбен, той престава да се храни, да спи, да работи, да е спокоен. Много хора се плашат, тъй като щом се появи любовта, тя разрушава всичко старо, което среща по пътя си.

   
 Моля да вземете под внимание факта, че освен, че във всяка измислица има голяма доза истина, то и в доста факти има голяяяяЯма доза фикция ;о) надявам се да си откриете все пак по нещо ваше и се надявам то вече да е минало ;о)



    Знаеш ли... в началото си мислех, че се е наркоманизирал. Просто така изведнъж да изпадне в апатия.. Не спи почти, самобичува се непрекъснато за някакви глупости, които само той вижда в съзнанието си, погледът му е тъжно, нещастно празен, безизходен, отчаян дори, точно като че ли в абстиненция.. Да, познат ми е този поглед... И неговият е такъв - сякаш уморен и обезумял от смазващата реалност след екзалтацията на опиата...
    Но после се размислих, че не е това - той просто няма момент на екзалтация! През цялото време е такъв - унил, виновен пред себе си за всичко, самонараняващ се - сякаш умрял за всичко, което го забавляваше преди!И то ей така отведнъж... Уж бяхме най-близки , а пък в един момент не разбрах как станах толкова далечна, че дори все още не знам защо сме на тоя хал.
    Опитах всичко - всички варианти - молби, ревове, скандали, стойки, мълчах, говорих, обиждах се, обиждах го, докосвах го, питах и пак просто.. не се получаваше - сякаш се мъчех да отварям милион ключалки на някаква безумно здрава врата, която стоеше между него и мен, а той не си мръдваше пръста да ми помогне... Въпросът е, че тази врата изникна изведнъж, или по-скоро ключалките се появиха изведнъж... а дали наистина изведнъж?
    Чувствам се много идиотски... Хем се чувствам прецакана, обидена, ядосана, наскърбена, озлобена, ако щеш и хем всеки момент чакам някоя магическа пръчица да отключи всички ключалки и всичко хоп! все едно не е било...
    В началото бях отчаяна - никога не съм била така - идеше ми да се наранявам от болка, т.е. да си причиня физическа болка, по-силна от тази, която усещам само със съзнанието си. Прекарах 24 часа в крещяща безизходица. Убедих се, че не е вярно, че сълзите свършват.
   На следващия ден обаче аз бях спокойна, както и цялата следваща седмица и то защото си наложих убеждението, че той всеки момент ще се върне. Грешка. Голяма грешка. За връщането не знам, ама за убеждението - определено!Но все пак за момента ме вдигна на крака.
    Тогава ми беше тъжно, но все още милеещо, болката беше съпроводена от моменти на безумна нежност към това ...объркано създание.
    След още няколко по 24 часа си намерих заместител - някой, който да ми каже, че знача нещо повече за него. За момента - добре, но като напредък по разрешаване на проблема: още по-голяма грешка.
    След като мина "времето" от израза "трябва време за тая работа", тази нежност, съпровождаща болката започна да закоравява и да се превръща в по-дръпнато, гадно отношение, докато в процес на осъзнаване на обидата, направо си изкристализира в добре оформено пряко заяждане, загуба на интерес, пренебрегване и всички свързани помежду си следствия от реакцията :о)
    Следвайки психологическата схема :denial, depression, acceptance, направо съм гушнала букета на финиш линията бррр в добрия смисъл де!!!

To be continued: приятелство или айде отначало!

Започвам на 24 ... февруари .... втория семестър ... и не знам ще имам ли време да сърчвам .... при мен фазата е тоже как и у тебя... от скоро. Не знам какво стана ... просто човек се спира за два часа и започва да говори сам със себе си и да си задава умни и важни въпроси, на които ако намери отговора ще е малко по-ориентиран(ако въобще е възможно такова животно). Например: "Аз щастлив ли съм?" Отговор: "Не!" Извод: "Значи трябва да направя нещо за да съм по-малко нещастен!" и т.н., и т.н. Невероятно е как в един момент започнах да си мисля, че е по-добре да съм сам, не за друго ами защото така шанса да се нараня намалява неимоверно много .... докато другите ... хмммм .... там не знаеш кога ще ти дойде и откъде. Въобще объркация! Тотална и безобразна! Мисля, че съм свидетел на началото на края и се моля да не се проточва дълго ..... изхабих се от компромиси! Опитвах да запазя нещо ... огън, пламък, връзка .... и аз не знам какво. Всички казваха, че този relationship е обречен от самото начало .... били са прави, просто аз не съм искал да го призная. Винаги съм мислил за себе си като суров, но справедлив и добър човек ... оказва се, че не е така . Приключвам връзката си с Мария още по-объркан отколкото бях в началото и (само, че тогава емоцията беше положителна).... оказва се, че съм подтисник, лигльо, предател, пияница, коцкар, егоист и какво ли още не. Странна работа е живота ... колко много неща научих за себе си ... и колко малко съм знаел за другите. Винаги съм искал 10 месеца да ми стигат, за да разбера хората, но не би .... мислех, че аз самият не се познавам и получих доказателство за това .... "Насилието е висша форма на любов" - е, мерси ..... аз искам нормална форма на любов - не искам да изнасилват душата ми, не искам да хабят чувствата ми, не искам да ме тормозят и ограничават .... не, че не съм могъл да спра това, но просто щом съм го позволил значи съм мислел, че си струва усилието - ами, лъгал съм се ..... Не трябва ли когато си с човека, който обичаш да се чувстваш все едно си с крила, а не сякаш са ти отрязали крилата? Това е въпрос, който постоянно си задавам. Прибрах се в Силистра след няколко години за по-дълъг период от време ... оказа се, че съм бил там да се напивам и да свалям чужди мацки (ще ви кажа и за това)! Интересното е, че през този така наречен "период на запоя" 3 или 4 пъти се налагаше да търся и тегля пари за лечението на майка ми - за 20 дена - 800 лева (смятайте сами - аз не мога да смятам дотолкова). Реших да отпусна след всички "хубави" неща, които ми се случиха там - отпуснах три-четири пъти, ама яко отпускане (вампирското слънце е свидетел), разбирайте алкохол, много алкохол .... защото човек, като му писне или се стяга или се напива .... аз се стягах през последните 20-на години, та реших да се напия (така съм се стегнал, че главичка на топлийка не може да влезе отзад или където и да било другаде) .... и човек като е пиян или е в тоалетната му идват разни идеи в главата ... в случая аз бях пиян и отпуснат ..... със стари приятели. Решил съм да проверя колко стегнати са гърдите на една дружка в присъствието на приятеля и (който не се възпротиви), но не би ... протегнал ръчичка и вече ме плеснаха с думичките: "Перверзник" и усмивка на лицето на въпросната мацка (забележете присъствието на приятеля и усмивката).... не можах да ги пипна тия стегнати гърди (забравих да кажа, че след случая всички мои приятели твърдят, че съм цицоман, в което според мен няма нищо лошо :)).... та, както и да е ... прибирам се в Търново за два часа, срещам се с Ниенор (Мария) и казвам как е минало всичко в Силистра, като разправям и за случая с Анито(въпросната гърдеста), за да разбера как ще го приеме, а и нали съм обещал да съм честен докрай.... тръгвам за София и започват да валят смс-и на които смятам да ви спестя съдържанието ... та явно, то е чакало удобен момент нещото и тази случка е отприщила бента .... знам ли?! Никога, ама никога не съм казвал на приятелката си: "Това няма да казваш .... когато аз говоря ще мълчиш .... не прекъсвай хората .... за това няма да говориш с баща ми (респективно майка ми) ... така ще направим, иначе ще направим ... " .... интересното е също, че никога не съм позволявал да се отнасят така с мен ..... досега. Пуста му орисия .... не се оплаквам, просто ми е гадно .... гадно ми е защото ...... защото ми е гадно. Толкова време мина, толкова неща направих, толкова не направих, но това е като трън в задника .... всеки път си мисля, че това е човека и накрая се оказва нещо съвсем различно .... мамка му и прасе ..... Поне едно нещо мога да кажа със сигурност .... всичките ми приятелки досега без изключение са били умни .... Мария също е много умна, но явно не е за мен - сигурно е въпрос на характери или по-скоро на манталитет .... ами то с тая разлика от 12 години, макар че не това трябва да отчитаме като главен фактор .... Познавам жени на по 30, които нямат и половината от това, което Ниенор има в главата си, но този гняв, и този яд не знам откъде ги черпи ...... страшно е. Да беше мъж разбирам, но то жена, или по-скоро момиче .... Дупката е огромна, дами и господа, и ми се ще някой да я запълни, но не с гняв и псувни, а с малко обич (малко, не много) която да показва, защото е важно любовта да се вижда и усеща, а не само да говорим за нея като екзотично цвете .... не искам само да ми казват, че ме обичат, а да ми показват .... и май прекалено много искам ..... а може би не знам какво искам. Абе, я ми кажете, да ви приличам на извънземен? Вярно, че самосъжалението не води до никъде, ама чак толкова ли съм зле, че да не заслужавам малко лично щастие ?!!?? Онзи ден ми се обажда един приятел и ми вика: "Алооооооооооо, обаждаме се от комисията по злетата! Търсим Ивайло Йовчев ... " Та така ..... Усещам я депресията как напира за пореден път да нахлуе като освободител в живота ми, но тоя път няма да стане, защото идва втория семестър и опцията да се превърна в книжен плъх по ми харесва от тази да стоя по цял ден с носните кърпички на някоя пейка в парка, да гледам минаващите двойки и да не мога да дишам от тежестта в гърлото ми или да се опитвам с всички усилия, на които съм способен да задържам сълзите си, но не защото мъжете не плачат (напротив, плачат и то много по-често отколкото си мислите и не само когато се напият - не говоря само за себе си), а защото пустата гордост не ми позволява да рева. Който имал успехи в професионалния живот, нямал в личния .... аз какво да кажа, като постоянно се дъня и на двата фронта ..... Не знам, хорица, защо ви занимавам с това .... трябвало е да излезе .... така си го обяснявам. То си има и капак, но не му е тук мястото, нито времето, а и ми писна да говоря за болести .... душата ми е достатъчно болна сега ..... изхабена е от компромиси ......