Не бях ходила в Родопите и за това идеята да използваме няколкото почивни дни покрай празниците за да отидем до Цигов чарк, беше прегърната от мен веднага. И така втурнахме се в петък (07.09) по обяд да штурмуваме Родопа планина. Като цяло пътят до там не е лош. Дори бих казала, че е интересен, може би защото много обичам да минавам през разни селца и да се радвам на бабите, излезли да преметат пред къщи, вързаните на тротоара магаренца, пресичащите козички и всякакъв друг домашен добитък. По някакъв начин тези картинки ме стоплят и ми става мило, а по пътя за Цигов чарк, след като се отбием от магистралата, има изобилие от тях. Освен това в даден момент пътят започва да се вие през планината, красив и малко опасен – от едната страна скали, а от другата дере, през което минава река. Изпреварването на натоварен с няколко тона дърва камион, е тежка и отговорна задача от компетенцията на малко и все специални хора. Моят любим съпруг явно е сред тях, и то сред челните им редици, защото успя да изпревари не един, а няколко такива, и то без да е поставял семейното здраве в опасност. Покрай пътят минава и влакова линия (теснолинейка), наръсена с табелки от типа на „Спирка Целина”. Въпросната табелка не е просто в средата на нищото, тя е локализирана просто на някакво място по линията, намиращо се на солидна височина над дерето и човек си мисли, че е забучена там от някой шегаджия. Човешкото въображение не може да е толкова богато, че да си представи начин, по който това място може да се използва като спирка. Имаше и една гара, от онзи тип – просто гара и нищо друго наоколо. Там беше спряла и теснолинейката, но не успях да я снимам. За всеки случай изглеждаше лъскава и сякаш излязла от някой уестърн.

Така - па дорожке, па дарожке – и стигнахме до Голямото Мокро, а именно язовир „Батак”. Да си призная това е първият язовир, който виждам, и се впечатлих. Не че съм очаквала да е малък, но въпреки това ми се стори огромен. Дори не мога да си представя колко вода има в това пространство. Ето няколко снимчици. Първият ден валя и са малко мрачни, но след това времето се оправи и има и слънчеви.


Островът


Язовирът и неговите лодки


Заснежените рано сутрин Родопи


Аз на язовирен фон

Верни на семейните навици ощастливихме с присъствието си един кръгъл бар точно до язовира и намиращата се в непосредствена близост битова кръчма.


Тези сърнички бяха пред едно от заведенията. Явно хората си ги гледат и, силно са надявам, не за храна

Тук е мястото да спомена, че цените в местните заведения са на път да грабнат приза „Най-високи” от морските си роднини. Скъпо се явява, особено като се има предвид, че околната инфраструктура не предлага кой знае какво, освен красотата на природата, а тя би трябвало да е безплатна. Да не говорим за обслужването. Аз не съм придирчива по принцип и не очаквам кой знае каква любов и професионализъм да струят от персонала, но дори на мен ми прави впечатление тоталната липса на каквато и да е заинтересованост към клиента. Имах чувството, че приличахме на напълно бездушни ходещи портфейли, които не заслужават особено внимание и даже, като че ли, леко им пречат на живота. След като няколко пъти моето усмихнато „Здравейте” биваше посрещано с повдигане на вежда, почти успях да се откажа изобщо да поздравявам с членоразделна дума, което за мен е неприсъщо. Това беше един, от общо два типажа персонал. Другият се изразяваше в уплашен поглед, вперен абсолютно неразбиращо в теб, сякаш обясняваш закона на Раул (примерно), а не поръчваш две ракии и две шопски салати. Аз съм с впечатлението, че това са едни от най-честите поръчки, които се правят по българските кръчми, но съдейки по сложността на ситуацията там, явно онези хора ги чуваха за първи път. Ето друг пример – седим си в ресторанта на хотела и си хапваме трудно извоюваните салати (момата се връща три пъти за две салати) и решаваме да поръчаме и виното, тъй като скоростта на обслужване по онези земи също е умопомрачителна, но за сметка на това пък – повсеместна. Казваме на девойчето „Една бутилка Мавруд – Памидово”, тя се връща (след сериозен времеви интервал) и казва „Няма”. На това място ние задаваме възможно най-логичния въпрос (аз поне не се сещам за по-логичен) „А какъв има?”. Тук няма как да ви напиша отговора. По книгите това май го изразяват така: „???!!!” (уплашен, неразбиращ, силно изненадан поглед на човек, хванат неподготвен). Тя мига, аз се усмихвам мило, щото ме е страх да не се разреве и казвам „Вижте какъв друг има и дайте него”. Тук го четете бързо, но случката се развива за около час-час и нещо. Та, тя се връща и казва „Ми, май няма никакъв” и приключва въпроса. Няма нещо от рода на „Имаме Мерло на тази и тази изба, или някакво там друго. Ще желаете ли от него?”. Жената е видяла, че няма Мавруд и ни уведомява....и гледа стреснато. След дълги, дълги борби и перипетии Мирославчо отиде до някакъв стелаж с бутилки и за всеобща изненада откри там Мавруд. Така ние се уредихме с вино, а най-хубавото е, че бяхме все още млади. Мисълта ми е, че този вид поведение не беше изолиран случай. Иначе ресторантчето на мен ми хареса. От много години не бях ходила на ресторант с певица, предимно защото се страхувам, че ще трябва цяла вечер да слушам някакви простотии за валяци примерно, или пък кючеци (Боже опази!). Не, че в заведенията там не беше застъпено предимно озвучаване от телевизия „Планета”, но някак с певица на живо е по-страшно. В този ресторант обаче момичето пееше песни на Тони Димитрова и Тоника СВ, а на по-късен етап пя македонски песни, на които доста от посетителите станаха да играят. Почти ме пренесе в атмосферата на „Оркестър без име” – сещате ли се за онзи ресторант на морето и как Катето Евро пееше вечер за „любов и още нещо”. С други думи – хареса ми, а като добавим и успешната борба за виното и насъщния, нещата стават чудесни.

В съботата посетихме Батак, намиращ се на 8 км. от Цигов чарк. Градът е малък и както се казва от селски тип, но там ИМА какво да се види и смятам, че всеки трябва да отиде да го види. Започнахме с църквата-костница „Света Неделя” на центъра на града.

Църквата "Света Неделя"

Всички знаете за Баташкото клане и за тази църква, в която са били затворени 2000 души – жени, деца, старци и мъжете, които са се опитвали да ги защитават. Атмосферата вътре е потресаваща, носи заряд – на мъка. Виждат се дупки от куршуми, петна от кръв, сложено е и стихотворението на Вазов „От Батак съм, чичо”, за чийто текст се опитвам да не мисля, дънерът на който са секли главите, снимките, правени от Димитър Кавра и откъси от репортажите на Джанюариъс Макгахан. Там е и дупката, която майките са изкопали с голи ръце, за да търсят вода за децата си и разбира се ямата с костите, върху която има възпоменателна плоча. Нямам снимки от това място – едно, че уважих забраната да се снима и второ – не искам и да имам. Не вярвам някога някой да е способен да забрави това място. Единственото, което ме спираше да се разрева, бяха многото хора и неудобството ми. Душата ми се беше събрала в гърлото, разума ми не може да го проумее. Не разбирам как може българин да подложи на съмнение нашата история. Хайде, разбирам го от части немеца Улф Брунбауер, той не е с нашето съзнание и историческа памет, тези неща са доста по-далечни за него, но нашата сънародничка Мартина Балева не мога да я разбера. Не говоря за часовете по история и кой какво е учил там. Говоря за друго – за това дали има кътче в България, което да не пази спомени за онова време, този действителност е пропита във всичко - в народните ни песни, в бита, във всяко, всяко нещо. Отказвам да повярвам, че може това да се измисли в такива мащаби. Отказвам да простя! Много съм далеч от мисълта да проявявам някаква форма на расизъм към днешните турци, имам достатъчно култура, за да не генерирам омраза към хора, които нямат нищо общо. Би било глупаво да мразя например младежа, който правеше дюнери в Студентски град преди години (сега не зная дали е там). Мисля (направо съм сигурна), че не е заклал никой в Батак по време на Априлското въстание. Но на онези турци, на онзи султан и войниците му, НЕ МОГА и НЯМА да простя! Както и да е – не искам да задълбавам в тези неща, защото нито имам компетенцията, нито нужния талант за изразяване, имам си само чувствата.

Хубаво е да се види и историческият музей на Батак. Разбира се от там няма да си тръгнете с по-светли чувства в душата (аз си тръгнах с още по мрачни), но някой ден ще заведа и децата си. Интересно е (не съм убедена, че думата е правилна за това място, но не се сещам с каква да я заменя) – има документи, снимки, автентични предмети, картини, извадки от произведения на Иван Вазов и Захари Стоянов, черешово топче дори и една огромна стена, плътно изписана с имена и възрасти – от 1 годинка до и аз не знам колко (101 да речем). По едно време се хванах, че се опитвам да не я поглеждам.

Интересна е и секцията, посветена на антифашистката борба и отряда на Антон Иванов. Имаше цяла стена с мраморни плочи на загиналите – всяка с по една роза на нея.

Аз на площада пред музея

Такива ми ти работи. И за да разсея малко депресарските размисли, ще спомена и за една къща-музей, която разгледахме. Много обичам да влизам в тези възрожденски къщи. Хубаво ми става да гледам всичко вътре – подредбата, мебелите от онова време, представям си направо сцени от „Под игото”: седянките, задявките с момите, бабите с вретеното. Труден живот са имали, но е имало и хубави неща – чудните родопски песни, нашите си празници – Коледа и Великден, с традиционните трапези, коледарите и всички други нашенски традиции. Въпреки, че и там имаше забрана за снимане аз взех, че щтракнах тайно и полека една от стаите (какъв лош човек съм).


Въпросната стая. Там са тъкали лен.

Само ще спомена и Велинград набързо (има го в заглавието все пак) и ще взема вече да млъкна. Преди да си тръгнем към София, просто се отбихме до там за по едно кафе и бърз тур през градските сергийки. Иначе там много скъпарски хотели, много нещо. На където и да се обърнеш все лъскави фасади с по 4 зведички. Е, красиви са де. Даже пишках (извинете ме) в тоалетната на един 4-звезден лоби-бар – европейска работа е това, не е шега!

Миро пие кафе в 4-звезден лоби-бар

Монреал. Англоезичните го произнасят Монтриал, с ударението на монт... А франкофонските квебекци (които в Квебек наричат „кебекари”), си имат своя неповторим начин за проинасяне на всичко наоколо, но ние не искаме да го научим. Ние просто минаваме пътьом оттук, само за няколко дни. Разглеждаме, снимаме, приказваме с приятели, зареждаме батериите, и бегом обратно в англоезичния свят...

Иначе френският език наистина погали ушите ни. Навътре и надълбоко.... Голям кеф, след две години все варианти на сухия американски изговор сме се позатъжили за подобие на европейски стил – затова и ако ни паднеше британец или шотландец – разкъсвахме го от радост. А сега – бонус: френска реч... Ме, уи! Голяяям кеф! И като погледнеш дамите кебекарки – имат сякаш някаква здрава европейска жилка, един изискан, небрежно-елегантен стил... Кеф, кеф! Зареждам батериите определено!

Сега, нека вметна – това НЕ е първото посещение на Жорко и Таничка (и отчасти Калоян) в Канада. О, съсвем не. Това е второто за нас, мда... За първото не нося топъл спомен. Нося студен, резлив, минус-двадесет под нулата спомен... И дори не искам да си го спомням много тоя спомен. И хората тогава бяха резливи, защото си имахме работа с оригинал кебекари, а не пловдивчани другари по душа....

Първото ни посещение се осъществи в древната 1994 г., когато Жорко имаше поредица бизнес пътешествия дотам, и първото от няколкото той реши да сподели с мен. С една леко бременна Таничка, която вместо да вземе да роди там едно франкофонско канадче (да речем, Жерар) и да вземе задграничния ни живот в ръце цели 11 години по-рано, взе че просто си развя корема по белия свят и се върна в 7-я месец да си доизносва пълнежа на българска почва, че да го пръкне Калоян...

Не искам и да си спомням полетът Торонто-София на тогавашната авиокомпания Балкан (нали тя беше онзи наш любим национален превозвач, звучи ми.... като превозвач на картофи все едно) – директен полет, около 11 часа и половина. Коремът осезаемо ми пречеше, а самолетът не беше от най-пълните, затова посред нощ, по пътя обратно, с подути крака и изобщо схваната от свръхкомфортната седалка на превозвача, се преместих на предния празен ред и си изтегнах корема в релакс. Тъкмо задрямах и дойде намусена Бг стюардеса, за да ме събуди с информацията, че не мога да седя на седалки, за които не съм платила. Преместих се чинно, но с Жорко наплюхме наум Балкан и майка му. И го затвориха горе-долу тогава май, мамка им гаднярска...

Понякога страх ни хваща, ама е доказано вече – отнесат ли се с нас гадно някъде, било в магазин, ресторант, авиокомпания, фирма, където и да е (;)) и възмутим ли се издълбоко (което ние свойски наричаме „да ги наплюем”), няма „рано или късно” – само рано е, край!, ликвидират ги почти завчас... Малеееее, каква сила носим скрита в дълбините си!Може да ни наричат „затварячите”! Сега вие да не вземете да решите, че вървим и кълнем наоколо – не, просто като ни обидят някъде, си казваме „И вие няма да изкарате дълго, щото сте гадове..” И така става – не изкарват дълго, щото са гадове.

Отплеска: някога в дълбока младост разхождаме Калоян в количка из пловдивската Главна улица. И хоп, ето ни пред един магазин за луксозни чанти, портфейли, колани, етсетера. А на следващата вечер сме на тежък рожден ден, трябва ни доволно елегантен подарък. И хоп, отварям аз кавалерски вратата на магазина и Жорката ловко с количката – вътре! И като скочи онова маце продавачката срещу нас: „Не!!!! Не може да влизате с количката вътре! Веднага излезте!” Моля? Каква развръзка ни предлага госпожицата? „Ами вие пазарувайте, но количката трябва да е вън!” Така ли, маце? Защо? „Разпоредба на собственика – драска се мрамора непрекъснато, не може на който му скимне да влиза и излиза от магазина с колички...” Аааа, мраморът значи....

Жорко красноречиво обясни на мацето какво мисли за нея и за шефа й, после й обясни, че кирливият им луксозен магазин съществува благодарение на всички балъци като нас, които искат да пазаруват там и го правят в момент на увлечение.... Също така пласира и любимата ни фраза, че със сигурност магазинът им ще затвори в най-скоро време при подобно отношение към клиентите и ...още нещо по-грубичко за финал.

Мацето, обаче, твърда кака, не пропуква, и ни гледа възмутено. Ние, окей, кръгом и си излязохме. Обаче ги наплюхме наум.... След 2 месеца на това място направиха магазин за парфюми, който после стана ресторант, и накрая им загубих нишката. Оттогава се научихме да пазаруваме само в определени магазини, дето ни знаят по име и ни имат телефоните, и ни се обаждат за нови стоки или за организирани коктейли... Така де, ама ха! Нагли гъски, мраморът ще пазят.

Та и с превозвачът ни Балкан май стана така няколко години по-късно.... Ясно, че не съм си платила да ползвам цял един ред седалки, на които да изтегна бременно тяло. Ама те стоят празни и ме викат, викат „Ела, полегни си, изпъни ги тез крака надути”..... А като е посред нощ и не преча никому, все си мисля, че можеха вероятно да си затворят едното око каките стюардеси, както правят в доста цивилизовани авиокомпании. И да оставят многотонната бременна да се отпусне поне за час-два... Оттогава повече не пожелахме да чуем за национален превозвач на картофи.

Друг отплеснат спомен, пак авиокомпанен: 2000-та година летяхме с нашия кум Ицо (който е и СТО на фирмата) за Щатите. Авиокомпания KLM. Аз съм разпределена на супер седалка, взета с връзки в софийското бюро на KLM - първи ред, крайно място, мога да виря крака от Амстердам до Мемфис.... Ицо малко по-назад, на средна седалка. Да, ама аз искам да седя с него, не сама. Ха сега, дилема....

И тъкмо излитаме от Скипхол и се чудя как да си поискам преместване и идва шефът на стюардния екип, лъскав, ухилен, мазен холандец. „Мадам, дали случайно няма да имате нещичко против да ви развалим спокойствието Ви? Имаме възрастен господин с оперирано дясно коляно и Вашето място е идеално за него. Ще Ви бъдем безкрайно благодарни, ако се съгласите са отстъпите мястото си – в отговор ще Ви настаним където пожелаете в класата си.” Е, ако не беше казал „в класата” можех и да помечтая... Ама ясно, щом не го настаняват дядото в друга класа, значи сме с класово деление...:))

Аз лесна – веднага съгласна, до Ицо искам да седна. Ама как така, Мадам, това е на големият ред седалки, не искате ли нещо по-самостоятелно. Не, там искам, ей на онова крайно место до Ицето, става ли? Ама разбира се, мадам, толкова сте мила. И после ни почерпиха с Ицо мигновено алкохол някакъв, а после ни се мазниха и усмихваха, и ме питаха как съм, и студено ли ми е, и.... мда. Така правят хората. И ако се премести някой на друго, празно място, му казват „Окей, не се тревожете, стойте си”, щом на клиента му е удобно и пак ще пътува с тях...

Та, с Балкан тоя момент не беше така по холандскому, хич даже... И онова посещение в Канада хич не беше така топло... Интересното тогава бе, че квебекците упорито отказваха да говорят с нас на английски, а ние с френския сме в нерегламентирани отношения. Абе, ти им говориш любезно и усмихнато „така...онака..” на английски, а те без да трепне и мускул на лицето им отговарят само и единствено на френски. Е, да не съм луда да си родя момъка там, че първата му дума да е „мамА”... No, merci!   А и студ здрав, както ни се оплакаха всички. Температури и сняг като колорадските, но влагата им разкава играта.... Тая пуста влага. При нас е сухо и много слънчево – нещо, което е мечта за квебекската зима.

Монреал днес, обаче, ми се видя съвсем различен – адаптиран, модерен, забързан град. Много интересна архитектура, сгради в т.нар. френски колониален стил, красиви катедрали (включително и копие на Нотр Дам), изключително чаровна стара част, с кръчми и магазинчета, невероятно красивата река (всъщност - огромно речище) Свети Лаврентий, наричана тук Сен Лоран (или нещо много подобно, но да не взема да сбъркам, че не искам наказание....:))

Много шантава история, обаче, е паркирането в Монреал - като в европейски град. Ще приложа снимки, защото на мен леко ми се зави свят от пътните знаци за паркиране. Значи, може да паркирате от дясната страна на улицата в определени дни - да речем, понеделник и някой си друг ден (ще импровизирам малко) от 7 сутринта до 6 часа вечерта, а на лявата страна – във вторник и не знам кога още, от еди-колко-си до еди-колко-си.... Плюс на еди-коя-си дата от някой си месец.... Ох, обърках се. Пълен ребус. Но със сигурност има часове, в които колите се налага да кръжат в небето, понеже от никоя страна не им е позволено да спрат, милите те....

Тежко е да си автомобил в Монреал. Юркат те, по пътя те засичат други събратя, по-стройничките като SMART се мушкат да паркират на една кърпичка място, а ти обикаляш ли, обикаляш като идиот, докато накрая намериш местенце да си починеш почти ребром някъде заврян в тиха уличка, а пешеходците те подритват бързешком, защото място из улиците просто няма!

Мда.... Не е като по нашите колорадски територииииииии – отидеш да пазаруваш – паркинг за 1000 коли. Отидеш на ресторант – паркинг за 100 коли. Отидеш до банката – паркинг за поне 20 коли... МегАло, мегАло, както казват гръцките ни събратя...Земя бол, за всяка кола е рай. И затова ги карат 15-метрови пикапи, че и свойски има казват “truck”…. Ами да, камион можеш да паркираш негде, и да се разходиш. А в Монреал – ти трябва по-компактна машина, и маневрен водач, да умее френски паркинг само на кърпичка място....

И много шарен народ щъка из тоя Монреал – редом до елегантните дами вървят кришнари, наоколо улични музиканти, после прегърнати гейове, малко по-настрана скинари-пънкари-или-каквито-са-там, вляво индийки, вдясно арабки, зад нас цигани, а отпред някаква странна секта ортодоксални евреи... Влязохме в един от големите супермаркети и вътре беше като сборище на всички националности! Направо не бе за вярване.... И всеки си ломоти на неговия си език.

При нас, в Колорадо, е много различно - като един доста затворен откъм пришълци щат, говоренето на език, различен от испанския на меХиканците, минава за екзотика. И най обичам, когато минем край групичка младежи (те обикновено са най-отворени да задават въпроси) и изведнъж долети въпрос: „Извинете, вие германци ли сте?” Мдааааа, това ще да е, защото таткото е военен и излита и каца от базите в Германия, и за клетите ни съграждани няма друга държава в Европа, освен Германия. Та, и ние минаваме за германци.

Като им кажеш: „Не, сладурчо, от България сме, и тя е в Европа...”, те ахват: „Ау, нима? Колко екзотично!” Мдааа, много екзотично... Имаме трето око на челото и живеем в хралупи по дърветата. Досега, само една мадама в киното, съседка на Калоян по седалка, знаеше къде е България и каза, че съпругът й е посещавал някаква военна база у нас и бил с прекрасни впечатления от страната ни. Аз хич не й хванах вяра и попитах да не би случайно да е бил в някоя база в съседна Гърция или Турция? Мацата, обаче, печена – не, казва,”... в Гърция и Турция и аз съм била. За България говоря”. Искали да ходят да карат ски в България, за да видели как е там. Паднах.... Отиде ми филма! Станахме кръвни сестри, тя не спря да говори, докато почна филма и спряхме чак, когато киноманът Калоян ме заплаши, че ще се махне публично от седалката си, ако не спрем...

Та, нека се върна на шарения свят в Монреал и да се поотплесна малко за евреите – всъщност имат няколко разновидности, не знам дали са на една секта (или група, не съм наясно какъв е точния термин) или всъщност са няколко, но ние решихме, че са едно цяло, но се различават в йерархията според тоалетите.

Болшинството, които срещнахме бяха облечени с вталени черни манта до прасеца, надолу са с черни високи чорапи, които изглеждат като чорапогащник. На главата са с широкополи черни шапки, а под шапката висят дълги спираловидни бакенбарди – сякаш са ги навивали с маша. Много са сериозни на вид, и обикновено вървят придружени от деца и съпруги. За съпругите ни информираха, че са с перуки, което си личи, но не знаехме защо – оказа се, че отдолу са с бръснати глави, за да се изчистят от всичко женствено и изкусително, и така да се приближат до единствената женска функция – да се продължи рода. За тази дейност по продължението на рода също ни разказаха канадци още при първото посещение – то трябвало да става през чаршаф с дупка, за да се минимизира шанса да се изпита удоволствие. Останахме изненадани, но все пак вярата на хората е различна и няма как да я разберат всички, особено ако нямат достатъчно информация.

Та, много колоритни хора видяхме из улиците. Имаше и още една група евреи, решихме, че са с по-висок ранг от първите – с големи кръгли шапки от някаква козина, като че ли с по-лъскави манта и докато ходеха, държаха ръцете си кръстосани отзад на кръста – както някога децата в училище са правили... Живеят предимно в централната част на града, вероятно в квартал населен само с евреи. Но сред цялата шарена тълпа от националности, носии, езици и култури, някак бързо спираш да наблюдаваш всеки отделен индивид с интерес. Не посмяхме да ги снимаме, обаче, защото не е редно да нарушаваме правата им....

Монреал бе свързан за нас с поредица безсънни нощи за наваксване на изгубеното. Направихме опит за наприказване с нашите приятели. Мохабети до късни нощи, безкрайни разходки из града, разглеждане, смях, пиене на бира, дори мини купончета с техни приятели – сладки Бг зевзеци. По повод трудното паркиране из града и нуждата от автомобили-миньони, зевзеците дори си бяха правили множество майтапи с нашия „ЗИЛ” – наддаване как ще го вкарат Наско и Жоро в подземния паркинг, без да отнесат покрива му, понеже измерили височината и заложили как ще му се поразмаже таванчето (е, бяха пропуснали подробността, че височината му се изменя с копче..., нали сме от хората на оф-роуда..:)). Та се посмяхме с весели българи и ни стана мнооооого домашно, много....

Дори отпразнувахме шепа празници на кръстница и кръщелница – единият ден Веси имаше рожден ден (който бе и поводът на огромното ни пътешествие дотам – тя бе поласкана, че някой може да измине хиляди мили, за да бъде с нея на рождения й ден :), а после и именният ден на Траяна (тя празнува на Св. Троица). Та беше много, много хубаво да сме там на тези дни. Значи – яли, пили и се повеселили, а после – хайде, пак на разходки, да ги поизгорим тия калории в разглеждане на града.

Голяма част от къщите в центъра на Монреал са от типа townhouse (или онова, което любимите ми британци наричат row houses или terraced houses) – дълга редица от къщи на калкан, като ония сред които се разхождат Кари Брадшоу и останалите нимфи от „Сексът и градът”...

Видяхме и прекрасни еднофамилни къщи, някои по-прекрасни от други (и с още по-прекрасна цена от по няколко милиона всяка), и къщи край брега на реката (която всъщност прилича на истинско море, защото бряг отсреща не се вижда)... Много бяха атрактивни къщите на хълма, който свойски наричахме Бунарджика, нали сме пловдивчани....

I

Цетралните улици на Монреал са изпъстрени с ресторанти и кафенета с много европейски дух. Посетихме пекарна с кроасани (мммм...), и кафене с кафе (да, истинско европейско еспресо, не половинлитров американски пикоч, с лек примес на нещо като дъх на кафе), и прясно-изстискани сокчета без половин килограм лед вътре, и омлетчета по френски модели и пържени филийки (които на тоз континент наричат French toast) и изобщо една домашност да те настане.... И изобилие от разнонационални ресторантчета, стопанисвани от цялото това изобилие на представители на различни култури.

Видяхме и скромни хорица с няколкометрови яхтички, които се разхождаха по реката – от каки по бански, които мама е извела на разходка, до чичковци, които явно разклащаха бирата в коремчетата по реката... Както каза нашият приятел Д-р Наско „Е, мамка му, сега и лодка трябва да добавяме към списъците”... Да, ще трябва, каза Таничка замечтано.

Между другото, да си доктор в тоя свят е добре. Даже, много добре. Дори в наше Колорадо на т.нар. Physician Parking, докторските паркинзи демек, има паркирани едни по-различни и по-кабриолетни играчки.... Не сме видяли на докторски паркинг пикап, да речем, не не сме... Все са автомобили, малко сведени до максимум 9-10 елитарни марки, и някак си приличат помежду си... Така се получава в тоя гаден капиталистически свят – учиш добре, после работиш добре и живееш още по-добре.

Та в тази връзка, една от добрите страни тук е, че децата ни се научава бързо, че образованите хора имат добри професии, което означава и шанс за множество други добри неща... И не те питат „Ами, къф е смисъла да уча?” Оказа се, че и докторското детенце в Канада вижда нещата в абсолютно същия план. Силно ми хареса израза му; „Тоя трябва да е много свестен човек да кара това Порше, нали мамо?” Свестен ще е, ами как.... Добре, че не си е ходило детето в родината 4 години и вече е успяло да забрави какви точно „свестни хора” карат поршета, мазератита, ягуари и прочие хищници из родните БГ улици. Всички сме ги гледали тия свестни батковци и още по-свестни каки.

Та, и в Монреал, както и по земите колорадски, е радостно да видиш достолепна дама в последен модел кабрио някакво, или чичко със стиковете за голф сгъчкани отзад в двуместката.... Свестни хора трябва да са, както казват децата.

Всъщност, като се замисля, това с лодките е мечта май за много свестни и много порастнали хора... Ние с Жорко си имаме изразче: „Като порастнем, ще направим това..или онова...” За лодките ни чака голям растеж, много витамини трябва да изпием, че сме доста „мънънки”...:))

В Монреал цените ни се видяха доста като за порастнали и свестни хора. С една дума, скъпичко, според колорадските ни стандарти, но май няма начин – голям град, както му казваме „градски град”... Дори в кафенетата цените бяха според нас малко попрекалили чак. Но пък кафенетата бяха много задушевни, вече ви разказах за ония вълшебни кроасани, омлети с чудновати имена, и всякаквите вкусотии – даааа, явно или съм пригладняла доста или май са ми харесали много....

Разходихме се из хълма, който, както вече казах, досущ ни напомни за пловдивския Бунарджик – опасан е с пешеходни алеи и е много зелено и красиво. От една тераса нависокото се разкри божествена гледка към града – шепа небостъргачи плюс хиляди други сгради, реката, мостовете, парковете.... Реката изгежда доволно огромна, навсякъде, където бяхме на брега й почти не се виждаше отсрещен бряг – няма си милата. И като си помисли човек, че Монреал е всъщност остров, направо страшно му става от всичките тези размери....

Както знаем от местните щатски реклами за морски и речни круизи, Св Лаврентий е плавателна дори за най-огромните многоетажни лайнери от типа на Queen Maryили Norwegian Cruise Line за по 2000 души на борда... Например един от круизите е по линията Квебек Сити, през Монреал, до Чикаго. Представяте ли си каква ли красота ще е това? И макар да мечтая за круиз до Аляска „като порастна”, признавам че и този не би бил за пропускане...

Друга интересна информация - за Монреал и българските емигранти: 70% от бизнеса с разнасяне на пици из града се изпълнява от българи. Както прочетохме в колоритния разказ на Тиквата за Холандия, това не е особено тежка работа, а и явно винаги може да попаднеш на интересни събития.... Явно, обаче, причината е в това, че за този тип работа не се изискват лингвистични умения – е, няколко изречения, колкото да кажеш няколко думи и да вземеш бакшиша, те оправят...

Пак покрай Тиквата и разказа му за тротоарните плочи и изливането на асфалта, се подсетих за самолетен спомен от първото ни посещение в Канада през 1994 г. Пътувахме с доста българи и в двете посоки, и чухме доста интересни емигрантски разкази. Една жена разказваше за брат си, който също като нея и съпруга й, и той станал „канадец”. Майката на двамата, обаче, не жалела двете си деца по равно, а жалела само момчето. Защо? Защото момчето й редяло тротоарни плочи 4-5 часа седмично (?!?), и все не му стигали парите. Сестрата каза, че ако работи малко повечко, без да се умори дори, братчето ще си има достатъчно пари. Но той много се страхувал от умора, дори хипотетична.

Освен това излизал с номера, че „човек трябвало с малко да се задоволява и да не ламти за много”.... Хитро, а? А друга работа не можел да намери, защото не знаел никакъв език. А не искал да научи поне малко, защото те канадците били гадняри, и дори и той да научел, пак нямало да има смисъл, щото те пак нямали да му дадат свястна работа, .... нали разбирате? Та, защо да инвестира в труд да учи езици, като „нямало смисъл”? Между другото, тя тая идеология май е заразна, защото и българите в Колорадо я изповядват - нищо нямало смисъл, защото те винаги щели да си останат чужденци.... А и една интересна кълка на която се лежи май навсякъде сред мързеливите ни съсловия е, че САЩ и Канада са явяват новите „гурбетни дестинации за българите” – т.е. онова, което нявгаш бяха Либия и Алжир, сега се е ъпгрейднало до Северна Америка.

Идваш тук със зелена карта за няколко години, не се много преуморяваш с езици и работа, разнасяш пици само колкото да не умреш от глад, презираш всички работари, защото си стесняват кръгозора с това преработване... Въобще не инвестираш в нищо, и караш така 6-7 години, като все пак успяваш да заделиш нещо (това вече не мие ясно на каква магия става).

Междувременно, не спираш да мрънкаш, да се оплакваш, да мразиш и изобщо все кусури да виждаш във всичко около теб, освен в теб самия, надприказваш се с подобно-мислещи сънародници колко гаден е живота в Северна Америка, сред „тия тъпаци местните”... Възпитаваш и децата си в същото, така че и те да не пожелаят някога  да се потрудят за нещо, щото няма смисъл от усилията... Накрая се надяваш, че ще вземеш заделените няколко десетки хиляди долара и с тях ще се върнеш в България, за да „започнеш бизнес” – баничарница, магазин за зеленчуци, или ресторантче, и с вродения си мъзел ще успееш да завъртиш нещата към „порастване”... Такива работи.

Та, онази канадска сестра бе доста афектирана от факта, че мама, вместо възпитателно да призове канадския си син към повече работа, или към друг вид работа, или изобщо към нещо съзидателно, пращала пари от пенсията си на синчето да не умре от глад (?!? – не знаех, че пенсиите през 1994 г. са били толкова солидни...:)), плюс буркани с консерви, русенско варено, лютеничка и прочие, по всякакви познати, летящи затам.... А като капак на всичко, мама се сърдела на дъщеря си и зет си, че като работели на две места и имали повече средства, не искали да помагат финансово на „малкия”, ами все го карали да работи повече. Какво искат, детето да си остави червата по улиците ли?!?

Мда... Това е по емигрантско-имигрантската тема по тия земи. Но не са се променили нещата, да знаете! И в Канада, както и в Щатите, мрънкането не престава нивгаш, и се разиграва сценката със „заточението”, сякаш някой насила ги е влачил по тез земи далечни, за да ги измъчва тук с работа. И те, горките, оставили трапезата в родината, дето всеки ги гощава с хляб и сол от радост, че ги има, и тръгнали по земите тилилейски да страдат...

Отплеснах се. За Квебек, обаче, трябва да се знае, че има програма за заселване, така че там зелените карти не се печелят, ами малко нещо се раздават. И като уж поназнайваш езика и искаш да се заселиш там, ти плащат и социална помощ, и аз не знам точно за какво - сигурно за награда, че си се съгласил да станеш кебекар? Е, много щедро е така, не бива. Та и тия помощи разглезват хората, да, така става...

А иначе, „порастнали” монреалци видяхме много. Доста много. И дори ни показаха едно култово кафене в центъра, с мазератита и ламборгинита паркирани отпред. Дори вдишах въздуха, като минахме оттам и го задържах половин минута в дробовете си – може да пък прихвана от „растежа”, ами ако е заразно, а?

Интересен спомен ще остави у нас това ни посещение в Монреал – както вече уточних, първото от 1994 г. мозъкът ми е пожелал да изтрие с гумичката на забравата....

Много разнолик, атрактивен, забързан град, с чудовищно водовъртежно движение и гадни задръствания (видяхме дори супер смешна катастрофа – полицейска кола ударила отзад багажника на предния автомобил в задръстване! – ха сега да видим кой прав, кой крив...). Елегантни хора, редом до хора в носии. Красиви луксозни квартали с уникални къщи, включително и най-привлекателните за мен – на брега на реката, и квартали с жилищни блокове тип Люлин с обитатели от целия свят. Скъпи магазини, кокетни френски кафенета, задушевен ресторант, а на съседна улица арабско кафене с аромати на наргилета и индийски магазин за подправки. Виждаш някой и друг бездомник, а после се разхождаш край пристана с яхтите и наблюдаваш как две каки с бебетата си, заспали в детските столчета, отвързват моторната лодка за разходка по реката.

Хареса ни много Монреал. Дори в един момент, точно както понякога детенце се срамува от баща си зидаря и лъже, че е „строителен инженер”, и мен ме налегна някаква депресия и лек срам от селското ни градче. Чак ме обхвана неприязън, че не живея в космополитен град, не че знам какво да го правя тоя космополитен град, ама на – да живея в него...

Интересното, обаче, настъпи като се върнахме „на село” (както се шегувкаме с Жорко за нашия град от селски тип). Ха, че „на село” настанала една лятна прохладка, ветрецът шава в най-популярните тук дървета – трепетликите. Названието на трепетликата на ангийски е „aspen”– оттам и названието на един от най-елитните ски курорти в Щатите, както знаете намира се тук, в Колорадо (Aspen). Трепетликите имат обща коренова система и като видиш горичка от тях, това всъщност се явява едно централно дърво, а онова, което е излязло над земята около него, са тип разклонения на все това едно основно дърво... Много интересно дърво е трепетликата, и я има навсякъде тук. Имаме я и в предния, и в задния си двор. Прилича на бреза, но малко по-различна...

Та, като усетихме бриза в трепетликите, като видяхме ежедневното ни слънце, усмихнатите хора наоколо, липсата на решетки по прозорците на къщите – напротив, денонощно-отворените гаражни врати, и всички вещи (колелета, косачки), зарязани по ливадките пред околните къщи, красивите градинки с цветя и дървета, изгледа на Скалистите планини на запад, и.... се почувствахме у дома. Извиних се в душата си на „нашия град”, че така лесно и бързо съм се поотрекла от него, замаяна от атрактивността на големия побратим. Да, май вкъщи се оказва най-хубаво...:))

...........................................................................................

Остана ми да напиша само още една глава от това огромно пътешествие – за Ниаграския водопад, но явно ще я пиша на българска земя, в пловдивското „вкъщи”... Да минат посрещания, целувания, някой и друг мохабет, и ще взема го напиша и последната, част 4 - обещавам!

/КРАЙ НА ЧАСТ 3/
.........................................................................................


<< Линк към ЧАСТ 2                                                                        Линк към ЧАСТ 4 >>

Започвам с края на ден първи - и така, в хотела в Жолиет (щата Илинойс) вземаме само сакчето с тоалетни принадлежности и тениски за сън, е, и пижамка (за който спи с пижамка от екипа на Ферари) и след морни душове, преди лягане се вричаме за ранно ставане, да речем около 5.30 часа. Ама да станем без часовник, ей така от само себе си, но пък да е рано, за да избегнем натовареното движение в Чикагски окръг.... Като в оня клип от „Улица-та-тата”: да е висок, ама да не е някой дългуч, ама да не и запъртък, да е интелигентен, ама да няма очила, да не е някой с много коса, ама да не е и плешив... – и така Мая Новоселска ги мота, докато накрая пичовете хвърлиха очила, мустаци, шлифери, коси, и казаха „абе, майната ти...” и си заминаха....

Та в следващата ранна сутрин, аз бях първата полубудна съвест, която отлепи клепач към 6.40 и започна любовно да гугутка по спящия наоколо народ за разбуждане. Народът не й отвърна с готовност... Последващото тягосно пробуждане на дечица с очугунели от филми и път глави, явно недоспали и не гледащи на предстоящия път с най-добро око, не остана сред любимите ми спомени от това пътуване. Но като цяло, те са деца добри, събуждат се в границите на минутки и скочат ли, почват преливат от енергия. Виж, събуждането на Шумахер се оказа като да боцкам по дупето лъв в клетка... Изръмжаването и захлупването на главата с възглавница бяха сред най-възпитаните му деяния. А предната нощ не ме остави да заспя, докато не се закълна, че ще събудя всички в 5.30...

Както и да е, след 15-тина минути всички бяха на крака, измити, облечени, с чинно прибрано сакче с пижамки и прочие, и бегом на закуска. След 20 мин закуска с омлетчета, препечени филийки, американски палачинки (по-малки и по-дебелички от нашите) и гофретки,плодче и сокче, сме готови... обратно за леглото. Да, ама не. Шумахер не дава. И хайде, пак в колата, само че вече наоколо не е останал илинойсец бързащ за работа, който да не е на пътя. Ние явно така харесваме – да сме на пъпа на движението, във водовъртежа на събитията.

И така, намираме се горе-долу в последната третина на нашия път по хоризонталната магистрала I-80 на територията на Илинойс. Очакват ни още: Индиана, Охайо, Пенсилвания и Ню Йорк. Впечатления от тях като цяло? Моите отново са малко сънливи... Първите три щата оставят у нас спомена за една безкрайна стоителна площадка – все едното от двете платна на пътя го разширяват, ремонтират, етсетера... и се налага да пъплим с 45-50 мили в час (равни на 72 – 80 км/ч), вместо с допустимите там 65-70 (105 – 113 км/ч).

Справка: единствено в нашия район: Колорадо и Небраска максималната скорост е 75, което е равно на 120 км/ч и си е направо нещо подобно на скорост... Отново, в нашия район е допустимо да караш с 5 мили в час отгоре навсякъде – и в града, и по магистралите, а понякога караме и с 10 отгоре (85 мили в час е малко под 140 км/ч). За останалите щати, обаче, приятели ни предупредиха да се стараем да сме най-много с 3 мили в час отгоре, но не повече, иначе полицаите дебнещи край пътя пускат ламБите, което не завършва никога нито само с предупреждение, нито пък с онзи любим катаджийски въпрос „Кажи сега, какво да те правя с тая превишена скорост, а си ми симпатичен?”.

Та, малко отклонение - ето това беше една от интересните ни адаптации в Америката – фактът, че не можеш да си караш с 160 км/ч по магистралата. Признавам, странно беше в началото, защото сме прекосявали западна Европа с кола, и както всички знаете – там може. В Италия, например, карахме „в пакет” с около 170 км/ч на пътя Верона – Венеция и обратно, и оттогава малко ми се поразвали захапката от скърцане със зъби. Но вероятно затова италиaнската пътна полиция са я нарекли Polizia Stradale – да не се заблудите, че е нещо от Strada (път), нееее...., страдат хората, страдат! То беше "майка плаче" тяхното движение, - супербързо, ама някак по пасва на българския маниер на шофиране. Във Франция също не беше зле, а както знаем и за братска Германия важи това с по-големите скорости – обаче виж споменът ми за Бенелюкса беше по-кротък и бавничък... Швеция пък беше да се изприщиш просто! Пъплеха из провинциалните пътища като хлебарки, при положение, че следващата кола зад тях е поне на километър разстояние. Но, дисциплинирани бяха в страната на шведките, спазваха чинно всеки стоп и всяко намаляване на скоростта.... Което ме подсеща за Америка, всъщност: Колорадо...

Колорадо също ни подейства точно така по шведски отначало. Постепенно, обаче, свикнахме и накрая взе, че ни хареса, понеже като цяло ти позволява далеч по-спокойно да се движиш с кола, отколкото обичайно сме свикнали. Рядко се случва някой джигит да ти размаха среден пръст и да те напсува. Правилата, обаче, като начало ни се сториха доста налудничави.

Представете си например: карате по магистрала, ако е с две платна – вие сте в дясното. И изведнъж, в далечината виждате включване на страничен път в главния. Окей, ама това какво ви бърка? Да му мислят включващите се.... Изведнъж, забелязвате как всичките коли пред вас бързешком дават ляв мигач и се изместват - къде по-лесно, къде с нагъчкване, в лявото платно. Тъкмо си казваш „Дюшеш, защо така тия момци? Ама сега ще дам газ и ще дръпна напред”  и...... внезапно пред теб се изстрелва колата/камионът/каквото-там-е от страничния път. Първите един-два пъти си леко на косъм от сблъсъка, но после разбираш, че тук ще да има май някакво кретенско правило.

Което наричам тук Първо американско правило и то гласи „Всеки пич, включващ се от страничен път в голяма магистрала, има правото да се включи с пълна газ и да не чака”. Моля?!? В града, важи почти същото, нищо че пичът има знак номер едно, и определено трябва да чака - но по силата на магистралното правило има само един много лек уклон да поизчакат, и после се изплясват пред теб (ама пак зависи от личното им решение и настроение). Интересното обаче е , че в града пътищата са 3-,4-, 5- а някъде и повече-лентови, заради тежкия градски трафик - тоест, имаш къде да бягаш. Извън градовете пътищата тип-магистрала, обаче, са в по-голямата си част само 2- или 3-лентови. Точка. Ама поне от опит да кажа: 2-лентовите преобладават. И като ти се плесне изведнъж някой пред теб, изскочил от страничен път – е, нека не е хлъзгаво, нека успееш да спреш, нека имаш нови гуми и дано майка му на този да има 35 дупки по тялото си, които ти да обещаеш да сефтосаш....

Второ прелюбопитно правило: „Всеки може да си кара в която си лента иска, с каквато си скорост иска”. Значи, на знаците на извънградския път пише: максимална скорост: 75 м/ч, минимална скорост 50 м/ч. Окей – да го перифразирам сега: Леля Кетрин кара своето BMW X5-ица с 51 м/ч (както знаете, тез коли могат май много повече, но тя така ИСКА). Кетрин иска да държи звяра в безопасни минимуми, защото тъкмо така тя се кефи на звяра си - с 51 м/ч (разбирай: цели 82 км/ч при позволени 120 докъм 135 км/ч). Вече споменах стотина пъти, че магистралките са само двулентови и тя отива, да речем, от Колорадо Спрингс до Денвър да се види с приятелката си Шарън. Бавно и величествено, Кетрин, караща в лявото платно, настига камион, пуфтящ с 50 м/ч в дясното платно. Е, Кетрин се изравнява с него и следващите 30 минути всички полудели отзад шофьори не могат да задминат нито нея, нито паралелно каращия на нея ТИР с ремарке. Двамата порят напред успоредно, за всеобща радост...

Трето прелюбопитно правило: „Нямаш право да застанеш зад стоповете на Кетрин, нито да й светкаш, нито да й бибиткаш”. Не, нямаш. Това се наказва сурово (нарича сеtailgatingи ако не вярвате, че тия правила са истина – ето ви един линк за Уикипедия, да ги видите и там) Нали схващате, става като в пъзел? Какво да правим?

Караме си кротко, отровени в жлъч, и се молим шофьорът на ТИР-а да не му издържат нервите, да вземе да дръпне до 55 м/ч и да задмине Кетрин, за да й духнем после и всички ние под опашката. Идва нанагорнище. ТИР-ът почва да издъхва, но Кетрин сякаш иска да бъде и тя абсолютно успоредна на него, и в знак на солидарност и тя леко отпуска. Отзад опашката от коли е вече много десетки километри, но Кетрин не забелязва или не иска да забелязва. Тя има нова прическа, нов бляскав маникюр и психоаналитикът й казва, че не бива да обръща внимание на неща, които я дразнят или изнервят. Затова Кетрин си е пуснала релаксираща музика в Х5-ицата си, климатикът гали новоизлющената й с дермабразио чисто-нова кожа, и тя отново е като на 48....

Тя мечтае за предстоящия круиз до Хаваите и изобщо не иска да знае, че нервите на шофьора на пикапа зад нея изпускат. Той се казва Хосе Рамирес и ако я хване, ще й обели кожата за 12-ти път наново с голи пръсти... Хосе е с яркочервена мексиканска кръв и не ебава за тъпите бледолики закони да не бибиткаш на лелките пред теб. Хосе бибитка и хвърля светкавици по Кетрин, но тя е сляпа за неговите вопли за път... Хосе е водопроводчик, бърза по работа за Денвър, и иска да кара с допустимите 75 м/ч. Кетрин обаче се прави, че не чува клаксона на Хосе, защото е с добра душа, и не иска да се обажда на полицията и да го докладва като нарушител. Забележете: в случая наистина Хосе е нарушителят, защото Кетрин кара с разрешената минимална скорост и макар и да дразни всички, не извършва реално нарушение. Значи, всичко е ОК, нъл тъй?

Как завършва историята ли? Май всички знаете. След 20 минути нервите на шофьора на ТИР не издържат и той натиска газта. Всички почват да се измъкват през отворената пролука, но Кетрин все така железно не помръдва от лявото платно – явно е на автопилот и релаксира, или медитира, защото е доказано, че ако много стискаш кормилото или се пренапрягаш в шофирането, ноктите на ръцете ти стават по-чупливи. А никой не иска това да му се случи. „Волнение портит красоту”....

Дори когато си километри напред и леко изкачваш поредно възвишение, още можеш да видиш в обратното огледало как Кетрин продължава да запердва в лявото платно пътя на стотици коли. Ето затова нямали бръчки мириканките – защото психиката им е железна....:))))

Та, така – първо, второ и трето правило те пазят от приспиване по иначе спокойния друм. Ето защо, надявам се, сега да ме разберете и да проявите топло съчувствие към няколкочасовото ни търпение по участъците с поправки на пътя.... Пъплиш си с 50 м/ч и виждаш как мечтите за мохабет към 8.30 вечерта в Монреал се стопяват капка по капка...

Това запомнихме от щата Индиана – не помня колко чисто беше там, но беше с много поправки по пътя, току те отбиват в новия участък, после пак те връщат, и пак така... И то в надпревара с камиони.

Нашият личен маршрут беше да заобиколим големите езера изотдолу, с повечко маршрут на американска територия, и едва в щата Ню Йорк (край местния град Сиракюз), да поемем нагоре към кандската граница и да се включим в тяхната пътна мрежа... Да, ама Петият Елмент държи да се отклоним още в началото на Индиана нагоре, в щата Мичигън и да хванем пътя през Детройт и направо към Торонто -т.е. най-прекия възможен път. Но точно по този път вървят и всичките камиони. Причината да го избягваме, обаче, съвсем не е в камионите – всеки, който можа да ни даде съвет преди пътя, каза „Не минавайте през Детройт!” или „Там не е за минаване!”  Хм, защо така?, почти се засягам аз. Но, решаваме - не знаем доколко западнал град е, не е ли, но щом така ни съветват – ще послушаме и през Детройт нямаме път. Всички приятели си отдъхват, а нашият Пети елемент е крайно обиден.

Подминаваме разклона за Детройт, но каката с гласа продължаваше поне още половин час да търси начини да обърнем и да се върнем пак на онзи път, за ТАМ... Е, много упорита машинка. Ние явно й показваме, че няма да й мине номера, но тя – йок!, ето, намерих ви пак начин, обръщайте, и към Детройт. А, да не забравя – нали Квебек е франкофонска провинция, голям майтап е с разните там имена. Та, Детройт всъщност е Дьотроа. Ха-ха! Е, размина ни се Дьотроа-то.

И така, ние цепим директно напред (разбирай – хоризонтално на картата) в Индиана, в посока към Толедо (в Охайо), така че се наслаждаваме на цялата ширина на Индиана-та и всичките й ремонти. Отремонтиран щат, браво. Ето, с това я запомняме.

После влизаме в Охайо. Няма разлика. Същият път, със същите ремонти. Само дето камионите вече по-разредени, защото те са послушали Петия Елемент и да тръгнали към Дьотроа. Нас, обаче, ни очаква преминаване през 2 големички охайски града – всъщност покрай първия (Толедо) и през втория (Клийвланд).

Пътят се точи от южната страна на едното от големите езеро – Erie(прозинася се Ири – но на български е известно като езерото Ери). Виждаме го на места и е наистина красиво. На излизане от Клийвланд се вижда доволно добре, голямо, голямо, като че ли сме някъде край нашето Черно море... Пътят ни напред е белязан от множество реки и езера и така е чак до Монреал - вода дал Господ по тез земи...Наоколо започва рязко да се засилва процента на пътуващите с RV-та, които теглят лодки тип мини яхти. Завиждаме им неблагородно, но – кой за каквото е учил. Те явно са учили повече от нас...

Пътят ни се вие все край езерото и поема леко нагоре (т.е. в по-северна посока) през ъгълче от Пенсилвания. Пенсилвания беше много чиста и много малко. И тя с ремонти на пътя.....Тъкмо почна, уж с „Добре дошли в Пенсилвания” и си казахме „Ей сега ще дишаме американска история във въздуха” и тя взе, че свърши бързо-бързо.

Веднага след това ни посрещна пак с „Добре дошли” щатът Ню Йорк. За момент дори у нас се породи колебание – според знаците и според Петия Елемент – до града с ябълката има по-малко път, отколкото до Монреал... Жорко се шегувка:„Ей сега е моментът да решите накъде да карам – към Ню Йорк или Монреал”. Отзад долита единодушен отговор „Йееее, карай към Ню Йорк, тате!”... „Окей!”, отговаря тате, „Карам към Монреал, значи!” „Еееее, татееее!” Такива работи.

Ню Йорк определено е щатът, който ни харесва най-много от цялото разнообразие на щатове, през които преминаваме. Много чист, много приветлив, окосена трева край пътя, красиви храсти и дръвчета, и много, много лозя.... Направо като в една южна Франция. Там така карахме покрай безкрайни лозови масиви. Не знаех, че лозарството е тъй застъпено в този щат.

Изнервянето в последните два-три часа на американска земя става твърде наситено. Децата са малко вече зомбита от двудневен път, но не гъкват. В следобедните часове ролите леко се разменят – девойката се отрязва в сън, момъкът мрачно играе...

Преминаваме покрай град Бъфало, от който почва отклонението за градчето Наягара Фолс (Niagara Falls, Ниагарския водопад – хм, на български си върви в единствено число, а те водопадите наистина са повече от един, но така си е въведено на родния ни език). Има 2 градчета с това име – едно американско, и едно канадско. Американското е доста западнало като цяло, освен хотелите в непосредствена близост до водопадите. А виж канадското си е много по по най.....

В случая с Ниагарския водопад, Господ е играл в един отбор с канадците. Насочил е всичко да гледа в тяхната територия, все едно като голям стенен часовник – от тяхната страна се виждат целия циферблат: и минутите, и секундите, и отблясъците в стрелките, и рамката на часовника, всичко. От американска страна е малко като че ли виждат нещата в полупрофил – е, забелязват часовете, но по-добре виждат ръба на рамката на часовника, и най-вече: отделението отзад за смяна на батериите.... Но за разказ за Ниагара ще трябва да почакате – там спряхме обстойно на връщане. И то, тарикатски, от канадската страна. Както трябва, за да се види всичко, нали така?

Та, подминаваме Бъфало (би трябвало да напиша Бъфалоу, обаче ние си го казваме Бъфало и на дъщеря ни това не се хареса: „Не, мамо, Бъфалоу се казва...”) и се насочваме по южния бряг на следващото от големите езера - езерото Онтарио. Напред към град Рочестър. И за него не знаем нищо, освен че името му е като извадено от романа на Шарлот Бронте. Тук ни хваща здрав трафик, но се измъкваме от лапите му за по-малко от 20 минути. Българи-юнаци!!

Районът изобилства с най-разнообразни митологични, исторически и географски имена, все заемки от старите европейски земи – Сиракуза, Итака, Рим, Ватерло, Ливингстън, Варшава, ....

След поредното зареждане на автомобил и коремчета, и след поредното изпразване на личните ни резервоарчета, животът е вече накак по-добър, но останалият път не става по-къс от това... След последния ни американски град в посока хоризонтала - Сиракюз, най-после започваме вертикалното си движение – нагоре към канадската граница!!!

Точно когато вече предвкусваме канадския въздух, съвсем на свечеряване (малко преди 21 ч.), отзад се разнася нежен девичи вопъл за тоалетна. А ние вече сме сред селцата много северно от Сиракузата.... Шумахер заглушава воплите на Петия Елемент, че се откланяме от маршрута и.... забива из едно мноооого тихо село. Мнееее, само къщи наоколо. И плевници.

Детенце напрегнато стиска. Стиска „и отпред, и отзад”, както то определя стисъка си. Издръжливо дете. Тате превишава скоростта, разрешена в селските покрайнини и след броени минути ни изстрелва в люлката на всички цивилизации – Макдоналдс. Спасени сме! След 20-тина минути отбой, двете дами (защото всяка млада дама си има по-зряла придворна дама, като обслужващ персонал :))) са отново в колата и вече в пълен мрак разчитаме само на каката с мазния глас да ни изведе от селския батак... Браво на каката! Отново сме на правия път и така по някое време достигаме до голям мост над огромна река.... Доволно огромна, отнема доста време да я прекосим – е, значи е Св. Лаврентий рекичката! Ура, улучили сме – виждаме канадски знамена, КПП-то е пред нас.

Приготвяме документите, събуждаме децата, да не са в упоено състояние, и приближаваме кабинката. Млад канадски батко, с мазен френски, ни посреща с топлото „Bienvenue au Canada!”  Звучи като млад Ален Делон, нежен и топъл, направо да се отнесеш и да забравиш да му дадеш докЮментите. Подаваме в комплект американски и Бг документи и пичът веднага обръща на безупречен английски. Но английският му звучи, като че го говори съвсем друг човек - някак с по-режещ тон, и леко крещене с патос, в стил "военен филм", знаете как е – въпросът или отговорът се извиква по-високо и някак бързо, по военному, като накрая СЪР е натъртено до посиняване.

„Каква е целата на посещението, СЪР!”,„Носите ли вещи за търговия или вещи на стойност над 50 долара, СЪР!” (премълчаваме че носим 2 броя Wii, едното Калояновото собствено - тоест преизпозлвано даже, но другото ново-новеничко - за детето на приятелите ни в Канада – те вече се бяха отказали да се надяват, че ще могат да му купят, но при нас се продават срещу познаване на батковците в кварталния магазин, с хватка един вид).... „Колко дни ще прекарате в Канада, СЪР!” След 3 минутки на въпроси и отговори сме готови за влизане в Обетованата земя. Момъкът дори не счита за нужно да подпечатва БГ паспортите ни, които май изобщо не го интересуват. Отделя мъничко повече внимание на американските ни документи, после патетично козирува и ние отпрашваме в тъмнината.

„Добре дошли в провинция Онтарио! Посетете Торонто!” На магистралата в Онтарио ни чака лека изненада. Първо – допустимата скорост е отбелязана в км/ч! Ха сега!!! Чак да се пообъркаш. След година сметки в мили в час, това май не е чак толкова радостно.... И още нещо: Петият Елемент изведнъж почва да се пообърква и да сдава багажа. А е актуализирана за територията на САЩ, Канада и Мексико... Хм.... А й имахме такоооова доверие на каката, особено аз. Праща ни в някакви странни посоки. Все едно, ако пътувате от София за Пловдив, навигацията да ви праща до Стара Загора първо, и после до Пловдив. Нещо такова.

Прощаваме й, и решаваме да ползваме човешки елемент – нашият канадски приятел Наско, вече силно нетърпелив, ни упътва по телефона и ние поемаме в правилната посока. Петият Елемент се засрамва и след „рестартиране” си взема поука, но вече малко е позагубила доверието ни...

След Онтарио, в пълен мрак ни посреща и Квебек („Bienvenue au Quebec!”). Не говорим по французки, следователно ще трябва да се ориентираме напосоки само по цифричките в знаците, защото в Квебек всеки знак е написан САМО на френски (май по-точно е да се каже „на квебекски”, защото се оказа, че това е местна разновидност на класическия френски, която е предизвикателство и за натурални французи). Подобно на знакастоп в братска Турция, на който пише DUR!- тук също си го познаваме само по форма и цвят – иначе вътре пише ARRET! Окей, ARRET! да е, само мир да има.

Газ до Монреал. Голям град, голямо движение, каране в стил южна Италия (София е доста дисциплинирана, за да я включим като сравнение). Всеки те засича, свири, псува. Скорости, многократно надскачащи означените по знаците на френски наоколо. Май никой не го говори тоя език тук, споко! Е, на виж, и хората не могат да прочетат какво пише и си карат както им идва отвътре, по шесто чувство.... Ние поне си имаме Пети Елемент, ама франците го бричнаха и него...

Въртим по едни кръгови детелини, и тъкмо да се включим в отбивката си, напорист шОфер брутално ни засича и ни изхвърля настрани. Оцеляваме, но трябва да се завъртим отново и изначално... Тук вече чувстваме насъщна нужда да включим в лексиката си по някоя и друга френска ругатня - например нещо по-френско като „Merde!” (защото не сме сигурни дали нашето мириканско Shit!ще бъде всенародно разбрано по тез земи)....

Най-накрая пристигаме по местоназначение пред къщата на приятелите ни. Малко е полунощно, но все пак сме там, нали? Целувки, прегръдки, не е за вярване, че се виждаме отново след такава пауза – след 2 години с Наско, и 4 години с Веси.... Разпределяме децата по леглата и сядаме на какво?, а? – даааа, на мохабет!

Е, тук Жорко пита с леко заядлив глас – „Минахме ли го за два дни, а?” Да, минахме го, казва Таничка с подвита опашка. „На мохабет ли сме на втората вечер?” – „Е, да, ама сега е малко вече нощ”..., се опитвам да кажа, но всички казват в един глас: „Отговорът е ДА!” Така си е, ДА е отговорът. Дори пихме и приказвахме поне три часа още....

Ето така свърши ден втори. Иначе, поне още ден ще ни се струва, че усещаме движението по пътя под задниците си.... Сега имаме да прекараме цели 5 дни в Монреал и в разговори с приятели. Но за това - в следващата част.

<< Линк към ЧАСТ 1                                                                        Линк към ЧАСТ 3 >>

ДО КАНАДА И НАЗАД – СУХОЗЕМНО ПЪТЕШЕСТВИЕ ЗА ЧЕТИРИМА

(ИЛИ КАК СЕ ИЗМИНАВАТ 3100 КМ В ЕДНАТА ПОСОКА ЗА ДВА ДНИ)

ЧАСТ 1 – ДЕН ПЪРВИ: ДА ИЗМИНЕМ 1650 КМ ПОД ВЕЩОТО РЪКОВОДСТВО НА ПЕТИЯ ЕЛЕМЕНТ

И така – следва разказ за нашето семейно пътешествие до братска Канада, от което се завърнахме в края на миналата седмица. Пътешествието трая общо 10 дни – 5 прекарани в Канадата и останалите 5 прекарани в колата на път за там (2 дни) и обратно (3 дни). Това пътешествие бе свързано с огромно количество пропътувани с кола километри, но въпреки, че на мнозина би се е сторило като един дребен терористичен акт спрямо децата ни, на всички нас ни хареса, и то много.... Четирима души в една кола, за щастие поне нямаше куче, ако ще полуперифразирам Джером К. Джером...

Първо – да изясним защо тъкмо с кола? Разстоянието от Колорадо до канадската провинция Квебек (в частност, Монреал) е доволно голямо: любимият ни Google Earth ни помага с точни данни – 1950 мили в едната посока, което си е около 3100 км път. И да го превръщаме в км май не помага, щото става повече. И изглежда повече. Затова – по-добре да си стои в мили, че цифрата е по-дребна. И започва с единица.... Виж ако сумираме общото кандилкане – стават над 6000 км, доволно внушителна сума, нали?

Значи как ние българите да си представим 3100 км в едната посока – ами с европейски разстояния ще е най-добре: от Москва до Рим с кола би било 3030 км, но още по-точно: от Атина до Копенгахен (Дания) е 3140 км. Е, улучихме – вече имате представа какво ни чака, нали? (каза тя доволна)

Та, верно бе, защо с кола? Самолетни полети като слънце. Та защо? Защото сме малко нещо луди. Или много нещо луди. И понеже моята мъжка половинка прекарва доста дни месечно в полети над великата мириканска земя, искаме с кола. Обичаме да пътуваме с кола, стига да е здрава и удобна, и да опира само до зареждане с бензин, нали разбирате..... Или може би обичаме да ни е трудно, дълго и тежко, кой знае. И понеже лудостта не върви сама, тя често се съпътства и от луда половинка, че и от луди деца. Ура, ще пътуваме до Канада! С кола! За два дни! Мда, всъщност, дори втората вечер искаме да сме там и да имаме мохабет, на маса.... Ееееее, хайде, де!

Май аз ще се окажа единственият скептик, който поставя под съмнение добрият изход на начинанието. Страх ме е, така е. Казвам, че ме е страх заради децата, но всъщност ме е шубе, че май аз няма да остискам на толкоз път. Падат ни се по около 16 часа дневно в кола. Верно – това сме го седяли в самолети на път за България. Миналото лято летяхме например по силно-атрактивен маршрут: вместо на изток, от Колорадо Спрингс потеглихме на запад, за Сан Франсиско. Защо? Ами за да е интересно вероятно... Иначе: ами за такъв полет имаше билети. После - от Сан Франсиско за Франкфурт. Като стигнахме там, задниците ни бяха станали плоски като тави за печене. От Франкфурт можехме и пеша да се върнем до София – то това брои ли се за разстояние изобщо?

Та 16 часа по самолети е едно, да го караш с кола ми изглежда друго. Около мен, обаче, трима ентусиаста, радостни, приготвят хладилници с напитки, нагласяват DVD екрани, и са готови да прекарат часове в гледане на всички филми, пропуснати или позабравени. Тонове DVD-та. Браво, чада мои! И възглавници: две големи и две малки за всеки подрастващ, и по едно одеалце. И много ентусиазъм, много, много ентусиазъм.

Мама им на чадата, обаче, нещо не мисли така. Мама не знае какво да очаква от дечица на такъв дълъг път. Мама се готви за война – лекарства, дрехи (отиваме още по на север – е, татко казва, че слизаме надолу от 2100 м до нулева надморска височина, по бреговете на р. Свети Лаврентий, но мама приготвя и по-инакви дрехи, като за късна есен). Накрая, мама вижда че няма накъде и свиква с мисълта за лудия преход.

И накрая – идва деня/нощта/каквото там е. Планираме всичко дни преди деня - как ще натоварим колата от предходната ранна вечер и ще легнем да спим към 8 ч. После, наспани и свежи ще станем към 3 ч през нощта, като за около 15 мин ще събудим две спящи деца, ще се натоварим на жорковия железен автомобил (както весели българи го нарекоха в Монреал „този чаровен ЗИЛ”) и ще оставим в нощта спускащата се зад нас ролетна щора на гаража като последен спомен за дома. Мдаааа, хубав план. И добре обмислен. Малко като „ще построим петилетката за 2 години”.

Разбира се, в съдбоносната вечер преди пътя, към 10.20 вечерта (когато трябваше да сме заспали по план поне от вече 2 часа и 20 минути!!!) се наложиха спешни покупки в последния миг на две малки хладилни сакчета за детските сокчета на Траяна и за баничките с праз, които някои видни плановици виха и пекоха докъм полунощ... После товарене на багаж. После... е, вече почти наближи часа, дето трябваше уж да ставаме...:))) Е, следват три-четири часа сън и навън пуква зората. Докато събудим две мнооооого добре заспали деца и - става 5.30, т.е. време за съгражданите ни да се юрнат за работа. Пътят ни започва с движение в североизточна посока, което значи преминаване през района на Денвър в глупав пик час – между 6 и 6.30 ч. Много весело.

Някои от шофьорите на нашата семейна група (подсказвам: с брада) не са весели, макар че други (без брада) искат да ги развеселят. Освен това, заспалите у дома деца са вече едни много будни деца и не искат за нищо на света да спят повече. И си говорят, и се приготвят да почват гледането на филми, предвидено от плановиците за доста по-късен час. Напрегнатост в отношенията на пътуващите, поради изостаналост в графика на плана. Лошо започваме.

Щом сме на пътя в 5.30, значи ни се очертава път докъм 22.30 ч. според тежката присъда на вградената в автомобила навигация (иначе маскирана под формата на кака с мазен глас). Наричам я „Петият Елемент”, защото тя е активен участник в общуването на останалите 4 члена на колектива ни. Абе, много наш човек с една дума.... Щом тя отсъжда 17 чАса път, значи трудно ще ги направим 10, да речем. А ще трябва и да позареждаме ламята, да разтъпкваме снаги, да изпишкваме деца....

Най-дългият засега наш преход на мириканска замя беше до Санта Фе, надлежно описан в Пътешествията на Бглог – някакви си 325 мили (около 525 км), които взехме за общо 5 часа с паузите. Какво да го броим това?? Онова, което ни предстои обаче е серизоно предизвикателство. Да изминеш около 1600 км за един ден май не е толкова трудно, но мен си ме плаши, май вече го казах това... Ама ще го повтарям още дълго, за което се извинявам, но да знаете – така ще е.... Ще го повтарям, потретвам, почетвъртвам, .....

Сега, моля ви да погледнете картата на щатите по-долу. Вижте къде е Колорадото (СО) и после погледнете нагоре и вдясно от Отава на оранжевата канадска територия – горе-долу там, където се пада долното дясно ъгълче на вградената снимка с Аляска, е.... там отиваме – в сърцето на франкофонски Квебек: Монреал!

Пътят ни включва преминаване през следните осем щатa: Колорадо (CO), Небраска (NE), Айова (IA), Илинойс (IL), Индиана (IN), Охайо (OH), Пенсилвания (PA) – на горната карта е леко сгъчкана с Мериленд (MD), и Ню Йорк(NY). На канадска територия ни остават някакви си две техни провинции: Онтарио и Квебек. Е, от какво да се плаши човек, глупаво е нали?

Защо отиваме тъкмо в Монреал? За да посетим едни от най-близките ни приятели, двама млади пловдивски лекари с таланти и амбиции (съпругата е едната от двете кръстници на дъщеря ни, и с нея се запознахме преди 6 години при описаните от мен в Общност Бебе сложни перипетии около раждането на Траяна). Та, искаме да ги видим тез любими хора – с Веси не сме се виждали 4 години, с Наско – 2. Затова сме решени на подвизи безчет....

Задните стъкла на колата са си изначално повече от тъмни, но за да елиминираме всякакъв момент на детска хизненада, предвидливо сме запердили и с допълнителни щорички, по 2 на всеки детски прозорец. Като в „Темната дупка”. А на най-задните прозорци, там дето се пада третия ред седалки, залепихме тъмно фолио, за да работи хладилника безпроблемно. Затова и отзад може да се правят само две неща – сън или филм... В тоя мрак, какво друго?

Сън, сън, ама нашият стюард-тинейджър все спи, а Жорко като пътува иска да консумира по много и по често от студените напитки (онези напитки, дето ги реди и прережда десетки пъти, за ги да събере всичките вътре). А синът ни с тоя сън ни обрича на обезводняваща диета. С носталгия установяваме (на около 4 часа от дома), че сме забравили детските сокчета, заради които купихме хладилно сакче, но после го напълнихме със сандвичи, но Траяна, дете добро и сърцато, великодушно ни прощава – тя ще пиела водичка, ние да си пием каквото искаме. Златно чедо. Чедото само ми се усмихва чаровно, намества си слушалките и ми прави знак да не й преча да си гледа филма, в който е потънала.

А аз гледам тъпо в Петия Елемент, а каката подло и безпощадно ме информира, че, уви, ни чакат още 750 мили път (1200 км), които трябва да изминем за предстоящите около 11 ч и половина.... Мразя техниката, като е тъй безскрупулна в истината. Идва ми наум една любима книжка с рисунки и размисли на Иван Кулеков. Там имаше един любим израз „да съ примайнът мислищити илименти”. Искам да го примайнъ тоз илимент, но знам че пак е прав „илиментът”, защото неведнъж ни е отвеждал точно на метри от зададената цел, даааа, знам го, че е прав и го „мразям” за това....

Е, щом няма връщане назад, и аз почвам да се отпускам. Крайно време е. Тук вече е момента, в който почвам да се оглеждам наоколо и да поснимвам пейзажчета. Значи, много е интересен един израз за пътуването с кола, който чуваме щедро. „Човек като пътувал с кола виждал много неща, които нямало как да види със самолет”.... Хубава притча... Много пътували познати изповядват тая вяра и убеденост. Дори любимият ни шведски другар ни е разказвал как от Ню Йорк се качил на големия автобус с хрътката и пропътувал до Лос Анжелис цяяяяяялата Америка. Било неповторимо преживяване. Та и ние така. Дайте го преживяването!!! Тръпнем в очакване какво ще видим и научим от него (преживяването, де).

Жоро вече е тотално размазан от кеф, пуска музика, припява.... Кефи се, очевадно, момчето... Не му стои дупето в самолетна седалка, в автомобилна е, удобна при това. Говорим си, смеем се, времето си тече, километрите също, и по някое време почвам да се усещам разочарована, че пътят не е онзи теееееежък преход, който чаках напрегнато. Някак гладко си върви дотук, а аз все едно съм изработена, излъгана...

Та, да се върна на гледките. Кои гледки, казвате? Няма гледки. Пътят дълъг напред, дори не се вие, стои си като конец, с две ленти във всяка посока. Движението нормално, камионите се задминават отвреме навреме, с което създават живописно разнообразие в битката срещу приспивната унесеност. Те затова нашите не бързат да построят магистралата в БГ до морето – защото ще стане спокойно-скучно на водачите и като го няма елемента на изненада съз задминаването и това да видиш кола точно срещу себе си – е , отпускаш се някак, доста се отпускаш....

След като слязохме от високите земи и гледката на планината постепенно потъна в долината, всичко стана като тепсия наоколо. Равнинен пейзаж, кротък добитък пасе, тук-таме храстчета и по някоя заблудена ферма. Еееех, няма ги вече Скалистите планини, само равнинни територии... Долната земя много скучна. Снимам за доказателство. Небраска не само е скучна, ами е и дълга – ще я прекосяваме почти по цялата дължина (е, направили са ни промоция, махайки едно гадно ъгълче от нея, точно над Колорадо) - това не ни харесва. Но пък таим надежди за Айова – може пък там да бликне една разнообразност??

„С какво да запомня Небраска – преразказ с елементи на разсъждение”. С какво ли? С нищо. А, да – тук отглеждат трева. Верно? Верно. За красивите тревни площи пред къщите из Америката. Тревата се оформя на рола или чимове, и се извозва до магазините, откъдето се купува в съответно желаната форма. И много интересно напояват тук (както и в Колорадо, май и навсякъде другаде) земята/т.е. тревата - с една предълга поредица мобилни пръскалки, наредени на ред, хванати в единия край неподвижно. Така полученият „радиус” обикаля в пълен кръг около основата на окръжността, напоявайки всичко вътре в нея. Дано го обясних добре. Не знам дали и у нас има такава система на напояване – ако има експерти да кажат, да не рекат после, че се заяждам и пренебрегвам родните мелиоративни тънкости....

Столицата на Небраска е град Линкълн (познайте на кого е кръстен – тук го произнасят „Линкън”). Пътят не минава през града, но се виждат отделни сгради. Абе, все едно че разглеждаме забележитености в галоп. Бързо, отгоре-отгоре, и без много навлизане в същността.

Най-колоритната гледка в Небраска бяха красивите пунктове за отдих. Имат магазинче, съответно чисти тоалетни към магазина; някъде с ресторантче тип fast food, някъде с бензиностанция, а отвън, сред дърветата – малки кабинки като беседки, с масичка, за да поспре пътника и да похапне от бохчичката си... Или да впие зъби в мазен, току-що купен бургер. Но все сред природата, докато лекият равнинен бриз обдухва изпотеното му седалище. Има спрели коли, ванове, камиони. Иначе си има специални спирки за камиони, но могат да спират и на тези места. Ред, дисциплина. Колите отворени, прозорците отворени, вътре чанти, портфейли, слънчеви очила, телефони... Всеки седнал, ядящ, почиващ, подскачащ... Но да кажа за тоалетните, че ми харесва тоя момент.

Който е гнуслив и горд с родните БГ тоалетни, моля да прескочи седващите два абзаца. Страх ме е да не накърня нечии национални чувства, но ме сърби отвътре да споделя ценни мисли за пикаенето из местните земи.... Окей? Разбрахме се, значи: продължавам смело – среща долу след два абзаца.

И така, тук никой (разбирай: от шофьор на ТИР до редови автомобил) не пикае прав край пътя, докато ветрецът дружелюбо гали накрайника му. Глобата е няколкостотин долара и затова всеки ползва тоалетните на тези „спирки”. Тоалетните са чисти, макар че аз някак искам да бъдат по-мръсни, защото ме е срам заради родната ми България. Тук няма тоалетни „долу в земята”, както казват нашите мирикански приятелки. Те не разбират защо трябва да има тоалетни в земята и какво е удоволствието да си опикаваш краката. И ние, българите, не го разбираме, но отстояваме гордо правата на сънародниците си да пикаят както си искат. И в БГ тоалетните ни да мирише на каквото си иска.

Толкова ли е трудно в тоалетните да е малко по-чисто и по-приятно? И да няма леля Милка, която намусено да ти взима 20 ст на човек на изпикаване (толкова ли е все още?), докато ти подава странно късче от нещо, наподобяващо тоалет папир? Как да обясня на другарките американки, гостуващи в БГ защо е нужно всичко това? Те все сравняват България с Мексико, защото за тях май това е най-изостаналата държава, до която те са близко по територия и отношения. И в Мексико крадат, и в Мексико може да те нападнат. Споко, значи не сме толкова назад, виждате ли? Колко години след падането на комунизма още е така в българските тоалетни и колко още ще бъде? И когато водя чужденки до тоалетната, как да им обясня защо не се оставя тоалетната хартия в самата тоалетна, и какво значи „циганка краде тоалетната хартия”? И защо само в елитни ресторанти е различно, но в редовите места е все едно и също на вкус и мирис? Не я обичам тая болна и миризлива тема и не знам защо изобщо я захванах.

Не искам да водя войни в защита на Бг начина на опикаване на териториите, но ясно подчертавам: харесвам местния. Някак ми е невидим и неароматен. Става ми подозрително спокойно, та чак мога да пропусна да окантя с тоалетна хартия седалката, която дъщеричката ми ще използва.... Точка, край. Та, с тези места за отдих ще запомня Небраска. А какво ни чака напред?

Отзад гледат филми. Никой не се оплаква. Вече е късен следобяд, а е тихо и спокойно. Подозрително чак. Тия деца не се ли уморяват? Удобно, широко, окей, ама тялото си е тяло, моите нозе почват да се понадуват от обездвижването. А те? Дечица ядат банички с праз, банички без праз, банички с шунка; сандвичи с шунка, сандвичи без шунка. Желирани бонбони червеи внасят леко раздвижване в тихите тъмни детски ъгли. Кратък смях, оригване, пак смях, още малко Кола за наместване на храната, пак оригване, пак кратък смях и..... слагат слушалките и нов филм. Ще им изтекат очичките, жали ги майчицата им, т.е. аз. Дечицата игнорират терзанията на майчицата си и потъват в своя свят – тя гледа Немо, той гледа някой от Властелините..... Да, пътуването е „дълго и продължително”, както гласи един мой любим цитат. Плюс минус бекрайност.

Татко им, обаче, е в еуфория и както многократно подчертава – мноооооого му е кеф, много, много. Редуваме CD-тата, ама на мен вече ми се приспива от всичко – слушахме радио, слушахме Джони Митчъл, после радио, после U2, после някакви пачанги, после май заспах, но не съм аз шофьорът- защо да не спя, ще кажете вие... Защото съм навигатор (нищо, че си имаме Пети Елемент), аз съм онзи пич с картите и атласа в ръце, и следователно - нямам право на дрямка. Аз съм будната съвест на водача на нашето МПС и трябва да съм буквално будна, свежа и изпълнена с мотивация. Някой обаче ми дърпа клепачите надолу, като в ония филмчета с Том и Джери.....

„Гледай какви неща виждаме, гледай, гледай”! Гледам с тежък поглед – крави, ферми, зелено, равно, пътят все така безпроблемен, скучно ми става в душата.... Но това сигурно е защото нося образът на скептично мрънкало. Иначе, опитвам се да се поразбудя, правя опит да се смея и да разговарям по-игриво, но дрямката ииииииидва тиииииииихо..... След двайсетминутка, отварям очи, и изпълнена с вина, се вземам в ръце. Наоколо е като „дежа вю”, все едно и също, все едно, че караме в малък кръг и ми се е приспало, защото ми се завил свят от въртене в долната равна еднообразна земя....

Вече съм будна, обаче, и готова за подвизи. Жорко е трезв като морковче, весел и игрив, децата тихи, гледат си фимлите отзад в тъмното. А на мен слънцето ми пече почти в очите – отразява се в онзи игрив бял цвят „перла с капка златисто” и ми боде очичките.... Хайде, да се активизирам малко – време е душата ми да почне дебне за беди, за оплаквания, за смут в детското спокойствие. Не е задължително да знам какво да го правя после тоя смут и дали ще ми хареса като дойде. Всъщност знам, че хич няма да ми хареса, но като съм го чакала тоооолкоз дълго – може пък да взема да се поуспокоя? Не го викам тоя смут, нито ще го натривам в нечие доволно лице с брада. Но някак ме смущава спокойствието, разочаровани са терзанията ми.... Абе, лудост с една дума.

Тъкмо излизаме от Линкълн и по пътя за Омаха (на границата на Небраска с Айова) и – ето ти смут, сестро! Доволна сега? Колите по пътя лека полека почват да намаляват бодрия си ход и накрая вземат, че спират изобщо. Напред само коли, назад – пак същото. Изведнъж, напред, близо до моста в далечината – пушек, като от горяща кола. Ха, смутът дойде. Ние график гоним, имаме нощувка в градче под Чикаго. Каката от навигацията топло ни е информирала, че имаме още над 7 часа път и не го щем тоз пушек. Запушваме се здраво - може би до след Линкълн назад. В колона по 2 автомобила, всички спрени от другари полицаи... Около нас загасват автомобилите и юруш на пътя, да гледат сеир. Дечицата ни, обаче, удрят лека пауза на филмите, но не искат да гасим колата, защото климатикът се явява животоспасяващ. Температурата сочи 80*F, което е малко под 27* Целзий.... Не е много, ама тук ландшафтът е равен и напечен, а и ние сме като хора от Батак дошли в Айтос (лятото в Колорадо рядко надвишава 27-28* Целзий – тоест, климат тип Батак, Велинград, Сандански, прохладна планинска топлина, без прежуряне).

Жорката е отдаден на буйна почивка, той пие с пълни шепи от живота, затова като активист слиза, почва да гледа в далечината горящата кола, говори с околните побратими, и в тоя миг край нас профучават гласовитите сирени на още полицейски коли и линейки. Услужливо пристига и пожарна, но никой не почва да гаси нищо. Поне така се вижда от нашия ъгъл.

Жорко обсъжда събитията с група шофьори на камиони и няколко лели от околни коли... Стават като едно голямо сплотено семейство. Ей сега можех да си дремна, но имам висока гражданска съвест и не мога да спя, докато нечия кола гори. Хората май отдавна са извадени от колата, но полицаите са запердили всичко и не дават на никой да мине.

Тук, в Небраска, май не си падат по пропускането на колите покрай мястото на катастрофата. В Колорадо също спират движението, но като дойдат всичките екипи – тук вървят в комплект полиция+ линейка+ пожарна, след малко почват да пропускат колите бавно и тържествено, като на шествие, една по една... Неудобно, но поне се движат.

Тук стоим. След десетина минути пушеци, които никой очевидно не смята за нужно да гаси, отгоре почва да кръжи хеликоптерът на местните новини. И по радиото вече предупреждават за огромното задръстване и да заобиколим мястото. Много благодарим, ама ние вече сме в центъра на събитията. Спират и отсрещното движение. Това пък защо? От солидарност, може би? Ама, моля ви се, вървете си поне вие..... Не, йок. И те ще стоят 10 минути, за да видят какво е. После великодушно ги пускат в колона по един. Жорко бързо щрака снимки като репортер на Нашънъл Джиографик. Браво, Жорко! После линейката си тръгва. Ще ни липсва, ама щом е решила....

После колата почва пак да пуши. Първо сив, после наситен черен дим. Тия от пожарната разговарят с полицаите. Защо бе, момчета и момичета, гасете! Наоколо се разтъпкват шофьори тираджии. Хвърлям око на един дългобрад и дългокос тип обут в тясно жарсено клинче до над коляното. Жорко ме бъзика да съм го заговорела, можела съм да го отвлека в кабината му... Времето пъпли тягостно. Поне се позаоблачава леко... Пуснаха една-две коли покрай катастрофата и всички се изпълват с надежда. Може би ще потегляме, а? Не искаме и да мислим докъде е задръстването назад. Може би цяла Небраска? Е, едва ли, но е забавно да си го представиш. И гадно.

Накрая долита полицейски хеликоптер, който смело кацва на самата магистрала, почти под моста. Е, край, запердени сме за вечни времена. Колата леко избухва и разпръсква черен дим, почти обгръща всичко наоколо, но това вече не впечатлява никого. С полицаите не се случва нищо, никакво раздвижване. Решаваме, че сигурно чакат да избухне и хеликоптера, затова го "паркираха" тъкмо там....

Пуснаха отсрещното движение. В смелите ни офроудни души се прокрадва идеята да минем в нарушение през широката разделителна бразда, която не е никак дълбока, и да тръгнем обратно, до откриване на паралелен път. Нали и каката от навигацията е с нас, с топлия влажен глас? Поглед в картата ни разубеждава. Алтернативният друм е далеч....

Продължваме да чакаме. Най-накрая, възнаграждават търпението ни и батковците полицаи почват да ни пропускат в колона по един. Следва удивително организирано прегрупиране от колона по двама в колона по един. Огромна цистерна ни пуска пред себе си, ние пък културно пускаме други две коли. Цари обич и другарство. Едвам успявам да щракна обърнатата кола, не че е важно, ама някак от уважение, да й отдам дължимото. Така и не разбрахме защо не я гасиха....

Газ до Омаха и – влизаме в дългоочакваната Айова! Колорадо е през цяла една Небраска назад, пътуваме вече 10 часа и всички забравени включени котлони, кафеварки и компютри са невъзвратимо назад. Така че – не ми пука, бейби! Hit the road, Jack (a.k.a. George!), and don’t you come back no more….

Имаме още цели 390 мили и 6 часа в кутията, наречена автомобил... Каката с топлия глас умело ни превежда през букети от „пътни детелини”, надлези и връзки и ние я обичаме все по-силно. Петият Елемент на пътешествието ни.

"Добре дошли в Айова!” Добре сте ни заварили, скъпи айовци! Давайте я, вашата дългочакана Айова! Произнасят я, както добре знаете, ама и аз пак да кажа – Айоа. Бравос! Какво ще видим в Айова? Пак нищо.... Айова е още по-еднообразна и от Небраска. И местата за „отдих” дори не са тъй атрактивни, по-обикновени някак.... Има малко повечко говеда, пасящи край пътя. И фермички. Хоп, правя още десетина снимки за щата.... Скука.

По пътя се сещаме с Жорката за един любим филм „Майкъл” – помните ли го, този архангел беше Джон Траволта („просто ангел, не светец”), който се появи в живота на Уилям Хърт, Анди Макдауъл и Боб Пасторели? Та, уж те го водеха в Чикаго при шефа на вестника си, Боб Хоскинс, като новинарско събитие – убедени, че е певдоангел с крила, който умело манипулира наоколо, а накрая се оказа, че той си е верно архангел, но в доволно човешки образ, чаровен и мъдър, и промени живота на всички около себе си за добро. Абе, сещате се за филма – ако не сте го гледали, горещо ви го препоръчвам. Та, Майкъл, не летеше със самолет, а държеше да пътуват с кола из треторазредните пътища - в търсене на себе си, докато уж търсеха „най-големия тиган за пържене”, изложен в някакво селце, или „най-вкусния плодов пай” някъде другаде... такива работи.

Та сега и на нас ни се приисква да се покаже нещо като „Това е селото с най-голямото вълмо неизпреден памук”, или с „най-голямото криво огледало”, или с „най-високото дърво в Америка”.... Но, не би... Вместо това видяхме „Най-големият паркинг за нощувка на ТИР-ове в Америка”! Каква забележителност! Бях си приготвила фотоапарата да отразя тази уникална забележителност, но като се заприготвях, вместо да щракна снимката – натиснах копченцето за изключване. Така българският блогер няма да узнае как изглежда това кътче, разтуптяло сърцата ни, затова посипвам главата си с пепел... Виновна съм. Много.

После притъмня и Айова остана в спомените ни като „щатът с оня дъжд”. Беше към 5.30 следобяд, а притъмня – значи като на торнадо отива работата, и Жорко взе напрегнато да прави сметки минават ли по това трасе торнада. Ами като не можем да се сетим? Отдолу, в Тексас и Оклахома – със сигурност, той е преживявал наживо едно от тежките торнада във Форт Уърт, Тексас, 2000-та година. Аз самата видях щетите две седмици по-късно – видоките сгради бяха като след бомба или най-малкото, все едно че някой е стрелял здраво по тях – половината фасада беше отнесена, остъка беше на големи дупки.....

А как да се сетим сега има ли торнада в Айова? Какво значение има, щом е тъмно като при торнадо и няма къде да се скрием. А от филмите знаем, че то и ТИР-ове мята във въздуха, значи - избор нямаме, само напред и това е... После почва един уникален дъжд – все си мислиш, че уж е облак и аха... ще излезем след десетина минути от него, но няма излизане, братче. Шантава работа е американското време. Различно от всичко, което сме виждали.... И така, валя цял час на облак (?!?), на суперпроливни обороти. Няма никакво спиране, нито индикации за спиране. И частачките едвам насмогват. Жорката надскочи себе си – направо Шумахер. Наоколо вода повече от педя, камиони, коли, едно здраво пръскане, а ние смело порим с амфибията, докато отзад в тъмното дечица си гледат фимчетата. Идилия.

Така, в крупен дъжд, преминаваме култовата за семейството ни столица на Айова – град Ди Мойн. Защо култова пък? Ами, просто обичаме го това име.... Тази година Калоян учи световна география, включително и Щатите. Та, как да запомни тоя пусти град, чието име се пише Des Moines, но се произнася /Ди Мойн/? Накрая го свърза с някакво Бг рап парче с вметка „мой”, и по някакъв такъв идиотски способ името на тоз град му остана в съзнанието... Оттогава жадуваме да зърнем тоя пусти Ди Мойн...

Е, наоколо падаха капки като в британския идиом „валят котки и кучета” (в Колорадо никой не разбира британски идиоматични изрази) и какво да видим между кучетата? Нещо сиво и мокро, град явно... Не е както гетото, което видяхме в слънчев Клийвланд (Охайо), ама ще ви държа в напрежение за гетото. Като му дойде времето. Почти се напиках от страх там, ама няма да го разказвам сега. Ако пропусна – да знаете, този Клийвланд се пада на връщане, моля скръцнете ми със зъби и веднага ще го включа, окей?

Та, на отиване, Ди Мойн бе обгърнат в гаден сив облак и потопен дъжд. Оттам, след още малко каране, право напред (т.е. право надясно на картата) е любимият на всички българи щат – Илинойс (местните не произнасят „с”-то и звучи като Илъной, мда....). Тук е родното на огромната колония български имигранти Чикаго, на което вече мнозина завърнали се на гости в България му казват Шикаго (както всички мириканци), от което винаги ме засърбява цялото тяло, но нали „те веше тшуждентси”, „не спомнят как касвальо по българшки”....

„Добре дошли в Илинойс”! Поредният щат от многото по пътя ни... Ще спим тук, влизаме леко на смрачаване, но още се вижда добре.... Газ към градчето Жолиет, на педесетина мили южно от Чикаго. Избрахме нощувката си там, защото нямаме никакво, дори най-миниатюрно намерение да влизаме в рамките на Чикаго. Не знаем дали Жолиет се води в рамките му или не, но движението затам ни поглъща в стил метрополис. Камионите ни отпочнаха още от Небраска, защото обслужват трасето от западното крайбрежие (да речем щатите Вашингтон или Орегън) и така през възела Детройт към Канада; или пък продължават през щата Ню Йорк надолу до източното крайбрежие. Ясно, стоки разнасят хората. Обаче с влизането ни в Илинойс, и по-скоро, с прибижаването на Чикаго – лудостта става пълна! Стрелкат се отвсякъде. А и пътят придобива 4- и 5-лентов вид и е далеч по-напрегнато от досегашната целодневна сънлива картинка... Ха, спи сега де, що не ти се спи?

Отзад в темната дупка, обаче, тишина и спокойствие. Момъкът спи отново след поредния там Властелин, а девойчето е зомби, с опулени очички и слушалки на ушичките, гледа ли гледа в транс. Дори не ни задава любимият си въпрос, от който ни излизат фисури някъде отзад: „Are we there yet?”.... Обичаме го тоя ингилизки въпрос, направо не му издържаме от обич – той обикновено се задава с протяжен, леко лигав тон и после се повтаря циклично на всеки десетина минути, докато от родителските уши бликне кръв... Но сега детето си мълчи, а аз изнервена почти до втрисане от седенето в седалката, се чувствам ужасно засрамена как целият отбор ме би по издръжливост. Всеки се занимава с личната си дейност – един си шофира майсторски, друг кротко си спи, трети си гледа филмите... Всеки изпълнява договорката си да се държи прилично и се съобразява с околните. Само аз леко нервнея. И шавам, с което явно нагнетявам момента..... Ясно, аз съм онзи, дето дава фира....

Става тъмно. Вече предчувстваме съня и всички почваме да гледаме лошо.... Най-накрая малката любителка на филми клюмва като отсечена, но за сметка на това брат й отпочва поредния Властелин. Заедно с мрака, наоколо почва да наляга и тишина, като с нож да я режеш, както казваше любим мой писател... И като погледна назад към детския отбор, срещам уморен и лош синовен поглед... Аууууу, най-после героите са уморени!

Петият елемент мазно ни отвежда точно пред хотела в Жолиет. Навън е почти 23 часа. Влязохме си в разписанието, защото почивахме организирано, под строй... Е, така завършва ден първи - след 18 часа автомобилен път. Първите 1650 км са вече зад гърба ни.

Да видим какво ни чака утре....:)))

/КРАЙ НА ЧАСТ 1/

                                                                                                        Линк към ЧАСТ 2 >>

Решихме да използваме чудесните слънчеви дни (t 12*C) и да прекараме уикенда в някой съседен щат на дивия запад... Къде? Изборът ни падна на Санта Фе – звучи доволно диво и западно. Какво знаем за Санта Фе, освен че звучи като поредния американски град с испанско име? Май почти нищо...

Санта Фе е столицата на южната ни съседка - щата Ню Мексико и се намира само на някакви си 325 мили (520 км) право на юг от Колорадо Спрингс.

Щатите са набраздени вертикално и хоризонтално от междущатски магистрали – в нашия случай: като почне от юг, от южната част на Тексас и сече вертикално нагоре, през Ню Мексико, Колорадо, Уайоминг, Монтана и...право в канадско - една магистрала, конкретно, тази нашата: с името I-25 (interstate 25). Не от най-големите: в по-голямата си част е само с две ленти в едната посока, тук-таме – с 3, около големите градове. Но двете платна на движение са разделени на повече от 10-тина метра, дори на много места с денивелация, за да се избягват челни удари....

И така, бързата справка със сайта на градската управа на Санта Фе ни уведомява, че градът, известен с названието си the "City Different" е разположен на 7000 фута надморска височина (2133 м) в подножието на Скалистите планини и е най-старата столица в Щатите с богато културно наследство... Градът бил основан през 1607 г. от испанските завоеватели – там са живели индианците от племето пуебло, после леко са ги завзели мексиканците, а после, внимавайте в термина: градът е „предаден” от Мексиканската федерация на американците през 1846 г. Санта Фе днес е третият по големина и значимост пазар на предмети на изкуствата, операта му е една от ключовите в САЩ с отлични постановки на опери и мюзикъли, и имал уникална архитектура...

Окей, вербуваха ни... Толкоз история досега не бяхме чували да има град тук... Леко отклонение, за да уточня отношението ни към „историческите забележителности” на Америка - преди няколко години фирмата ни изпълняваше голяма задача в Тексас и наши хора начело с Жорката се въртяха там половин година. Та, докато за 50-ти път вечеряли все в любимия си пържолен ресторант, сервитьорката Мери се появила за пореден път и при положение, че вече знае на кой зъб кой от нашите има кариес, си започнала рецитацията: „Добре дошли в най-стария ресторант наFort Worth, Texas,съществуващ на това място вече 105 години. Този най-стар ресторант е истински исторически паметник в околността и ние сме горди да споделим историята си с нашите гости...”На това място, единият ни зевзек просто казал: „Хааайде, стига с тия исторически паметници на 105 години... Че ние имаме баби на по толкоз години, какво му е толкова старо на това?”

Оттогава си имаме кодова шега за „старините” по тия земи – изчисляваме дали, аджеба, са по-стари от „бабите ни”, или не съвсем... Такива ми ти работи със старините тук.

Санта Фе, обаче, ни зазвуча подозрително стар. Пък и изкуство предлага, пък и уникална архитектура. Еееее, при всичко това, не устояхме на изкушението и „Hit the road, George!”

Да кажа за пътя: пътят се „вие” доста прав, като с линийка драснат. Абе, хайде, не е съвсем прав, има леко-загатнати завои, но, в общи линии, включваш круиз-контрола на допустимите 75 мили в час (120 км/ч) и можеш да поиграеш на сантасе със спътника си, за да обориш дрямката. Верно, 2 ленти са само, но движението е спокойно, никой не кара значително по-бързо или застрашаващо и е скучно-спокойно.

520-те километра се изминават за около 5 часа, с едно спиране за да пуснем децата да се поразтъпчат, а всеки, който е пътувал по-дълго с деца, знае какво имам предвид ,нали?? Всъщност държа да отдам огромното си уважение и благодарност на децата за доста кроткото пътуване (както и благодарност към постиженията на съвременните технологии: Калоян игра почти през целия път и в двете посоки на своето PSP, а Траяна гледа DVD-та), така че ние се насладихме на възможността да си поприказваме кротко и да си послушаме хубава музика...

Пътят на колорадска територия е доста разнообразен, пейзажът е планински, като из Родопите, само дето на мен из Родопите ми харесва повече, защото съм пристрастна. След надписа „Добре дошли в Ню Мексико”, обаче, гледката на зеленина и хълмчета рязко се сменя с равни бледожълти полета, покрити с нещо ама много, много жълто, прилично на изсъхнала трева. Може и да не е точно изсъхнала тази трева, а просто такъв да й е сорта, нали е местна (демек, ще да е много различна), но на нас ни изглеждаше много закъсала... Учудващо беше, че на доста места имаше говеда и коне, които пасат край пътя, но тревата не е зелена дори и край блатата, езерата и гьолчетата.

Пейзажът е равен, равен, равен, като изключим планините в далечината... Ако някъде се види къща – тя задължително е в мексиканския стил „хасиенда’, измазана с мазилка в цвят теракота/праскова/светло-оранжево-кафеникаво, с равен покрив, а около портата - декоративни извивки и масивни неравни колони... Навремето са били кирпичени, сега май са дървени и отгоре измазани, но те побиват тръпки от автентичност.... Както каза Жорко, „Абе, очакваш напрегнато да се появи Клинт Истууд с догаряща цигара в ъгъла на устата и да застане на прага” – разбира се, облечен в дебелото си тъкано пончо... Дори дочуваш мексиканската мелодия на хармониката, от който филм си изберете – „За една шепа долари”, „За няколко долара повече”, „Добрият, лошият и злият”..... Писклива, провлачена, мексиканска...

Самият Санта Фе страшно ни хареса – изглежда абсолютно неестествен за щатски град... Лично аз на няколко пъти, разхождайки се по залез слънце из историческата централна част, абсолютно забравях, че всъщност не сме някъде из самото Мексико. Няма високи къщи, всички са на по 2, максимум 3 етажа, и всички са в горепосочения цвят „теракота”. Много характерно за тях е, че имат видим край на гредите на гредореда – т.е. гредите излизат извън външните стени, които държат, и стърчат навън като украса. В добавка към това, по ръба на терасите или завършващата част на хоризонталните покриви, има поставени някакви странни правоъгълни „кубчета”, които ни се сториха необичайна архитектурна украса, но някак си претрупана... Обаче, като стана тъмно, и тия „кубчета” като светнаха, и накъдето ти стига поглед все такива светлинки - мммммм, страхотно се оказа! Съгласихме се веднага за уникалната архитектура, прави бяха в сайта на градската управа, да не повярваш...

Усещането е точно като в много стар град, с неповторима атмосфера – като в Созопол или Несебър или Пловдив, или за който стар гръцки, испански, италиански и прочие град се сещате... Пред нас се е опънала една Капалъ Чаршия, само че в мексикански вид – усещането е същото, само дето никой не ти досажда, не нахалства и не те дърпа в дюкянчето си. Покрита чаршия със стотици тъкани черги и глинени съдове със специфичните шарки и кръстчета (Х_Х_Х_Х_Х)

Всеки първи магазин е едно местно СБХ (няма как по-точно да го определя, ;)) предлагащо много красиви изделия от кожа, ковано желязо, ефектни бижута, дърворезба, картини, пластики... Разбира се, има и магазини на Картие и Булгари, но впечатляващите са тъкмо магазините с авторските бижута. Цели стъклени галерии с подобни СБХ-та. И бронзови статуи пред галериите и после пак огромно количество тъкани мексикански черги и тъкани пончота, и пак арт-галерии, и пак СБХ-та...

Разделят ги няколко малки кафененца – от едното, напълнено до преливане с хора и цигарен дим, излизаха уникалните звуци на джаз на живо! Представяте ли си, за нашите колорадо-спрингски уши, истински лайв джаз! Послушахме завистливо 5 минути отвън, редом с другите улични слушатели, а после едното от децата замина отсреща да гледа арт-галерия с картини, а малкото ни измъкна ръцете да ни дърпа и блъска, защо така сме се били спряли посред тротоара, какво правим, защо не ходим, тя искала да ходим, защо стоим...

Разходката ни по светло, при вече залязващото слънце, продължи по така наречения исторически площад (Santa Fe Historic Plaza), с множество паметни плочи, едната от които загадъчно посветена на героичните американски войници, паднали в битките с хххххххх индианци. Тук Жоро отдели поне 15-тина минути да гадае какъв е бил текста, който е бил изтрит, и какви точно са били тия хххххх индианци, че сега има само вдлъбнатина на мястото на прилагателното... Мистерия...

На броени метри от плазата се намира внушителната катедрала „Св. Франциск от Асизи” (била съм преди 15-тина години в оригиналната Св. Франциск, в италианското градче Асизи, една късна вечер, и българско падре отвори вече залостените врати към 7 вечерта, за да й се насладим – така че горещо я препоръчвам!!), но и в тази ни побиха тръпки...

Явно, поради невъзможността си да влизаме в подобаваща източно-православна църква в нашия град (имаме такава, но на Цветница вътре имаше и черни православни, а свещеникът говореше на английски и раздаваха палмови клонки, та ни беше твърде хамериканско) се умиляваме страхотно от достолепна църковна атмосфера – например, руската църквица в Денвър, където на кристален руски пееха „Господи помилуй” сред аромата на свещи и тамян, ни насълзи откровено.

Та точно така ни подейства и влизането в катедралата „Св. Франциск Асизки” в Санта Фе – внушителна католическа архитектура, изпълнена с невероятните звуци на орган и златен женски глас, пеещ на английски. После излезе падре Ххххххх, и както се казва, бързо и стегнато развали всичко. Първите му реплики бяха, че урните за дарения за вечерта вече са отворени и очакват даренията на всички от паството от по 700 долара и нагоре... Точно тук се пробудих от мексиканския си унес и внезапно осъзнах, че ние сме си точно в Америка и никъде другаде.

Зашумяха чекове, а ние излязохме, за да се насладим на първите запалени „кубчета” по ръбовете на хасиендите наоколо.

Дори многоетажните обществени паркинги, които всеки посетил Америка, веднага нагледно си представя с типичния им бетонен вид, тук са построени в същата тази мексиканска архитектура и измазани със съшата тази мазилка в теракотен цвят и...., разбира се, украсени със същите тези лампички-кубчета. Красота! И хотелите, на по максимум 4-5 етажа, и те в същия стил... Как да не се унеса, че съм в Мексико.

На всичкото отгоре навсякъде те гали испанска реч и наоколо щъкат „гаучо” пичове (т.е. мексиканската разновидност на „cowboy”-ите) – е, някои гаучоси изглеждаха доста като мургавите ни „търговци” по руските пазари, но някои имаха и доста автентичен вид – с високи шапки сомбреро, ботуши със шпори, и кожена връвчица на врата вместо вратовръзка, да речем... Иаааааоооооуууууу! Страхотно, балсам за душите ни!

А да не говорим с какви туристи се разминахме по улиците – прилично облечени хора, повечето удивително стилно облечени - специално като за разходка по стъргалото, в този случай: в историческия център на града. Мъжете бяха с панталони (сещате се, онези типични спортни американски панталони с басти и ръб, обикновено в цвят „ка’ки”, но може и във сякакъв друг), риза и обувки, а жените – наслада! - с ризи, поли!, ботуши, модерни и стилни дрехи, и с красиви коси. О, искам още в Санта Фе! Хората имаха вид на културни хора - разглеждаха галерии и спираха да послушат джаз музиката... Както каза Жорко, „давай, да зареждаме батериите”, за да издържим по-леко на пижамено-джапанковото ежедневие в нашия град.

Дори видяхме една много елегантна сватба – отначало помислихме, че семействата, облечени в черни тоалети бързат към сградата на операта (според обявите даваха „Фантомът на операта”), но после видяхме сватбата. За разлика от британските сватби, в които дамите са облечени в светли пастелни тонове и шапки, тук дамите са много красиви, с елегантни черни тоалети, голи гърбове и хубави минималистични прически, а кавалерите им са всичките със смокинги или черни костюми. Аз лично много харесвам черно за официален случай и пастелните сватби са ми твърде смел колорит за окото...

В Санта Фе сватбарите изглеждаха много хубави и публиката спря да им се наслади... Сватбата беше в параклиса Loretto на един от най-красивите хотели на града (Inn at Loretto), радващ се на същата онази гореописана архитектура.

На следващата сутрин закусихме във френска пекарна (явно семейна - вероятно на квебекски канадци?, едва ли ще са истински французи) с кроасани и гватемалско кафе (имахме избор между по-силни и по-слаби версии на кафето: от колумбийско, през гватемалско, до някакво не-знам-колко-препечено-много-силно френско такова). Сладкарничката - с 10 маси, всички пълни с хора, които се наслаждават на момента. Всичко се пече на място, ухае на хляб и кафе, плюс десетки видове чай, а Калоян получи и поръчания омлет. И горещ шоколад, и прочие... Мазно и питателно, както се казваше в „Цар Лъв”. Но пък ни достави естетическа наслада...

После разтъпкахме закуската из галериите наоколо, където стисках напрегнато ръката на темпераментната ни подрастваща, защото пластиките бяха на стойност от 1,500 до 45,000 долара едната... Калоян бурно се възхищаваше, но аз бях по-скоро напрегната и съсредоточено наблюдавах разстоянието между пластиките и ръцете на Траяна да остане константно половин метър, за всеки случай... Бронз, бронз, ама не го знам кога може да се пропука отнякъде.

После пак черги, пак глинени съдове, пак СБХ бижута, пак хасиенди в цвят теракота, пак гаучоси.... Само Клинт Истууд не излезе отникъде, жалко...

Такива спомени остави Санта Фе у нас. Ще ни държи влага задълго, няма как. Определено добре ще е човек да се позарежда с въздух на такива места, преди отново да се потопи в пижамения свят..... Гмур!

няколкото снимки в повече, които успях да кача засега - тук