( копирано от www.izvorite.com )
Това било през май 1945 година, в края на войната, когато Ричи бил изпратен в състава на малка група лекари в току що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намирал вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, били на границата на гладната смърт. На мнозина вече нищо не можело да се помогне. Така че, въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умирали десетки хора. За самия Джордж Ричи видяното в лагера се оказало по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. Така се запознах със Странния Бил Коди!"
Това не било истинското му име. Така го нарекли за по-лесно американските войници. По произход той бил полски евреин, а истинското му име Джордж Ричи едва успял да разчете в документите му и, разбира се, не могъл да го запомни. От самото начало обаче, повече от всичко го поразил необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можели да ходят, Бил Коди изглеждал съвсем различно: „Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема." А тъй като владеел пет чужди езика и бил нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, била незаменима. Удивлението на Ричи обаче се засилило още повече, когато се запознал отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Ето какво пише той за това: „Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше."
Накрая Джордж Ричи не могъл да намери никакво друго обяснение за необикновените физически и душевни сили у Бил Коди, освен предположението, че той, за разлика от всички други затворници, е в лагера съвсем отскоро. Какво било изумлението му, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния архив, Джордж Ричи узнал, че той се намира в лагера вече цели шест години: „Ето защо бях много учуден, когато, надниквайки веднъж в документите на „Странния Бил", разбрах, че той е в концентрационния лагер от 1939 година! Шест дълги години той е живял на същата гладна диета като всички останали, спал е в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не е пораждало в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им. Едва след като прекарах там няколко седмици, разбрах каква голяма ценност е това, че такъв човек се е намерил на едно място, където затворници от различни националности се мразеха почти толкова силно помежду си, колкото мразеха и немците. И винаги, във всички най-остри конфликтни ситуации, които отново и отново възниквали в лагера и извън него, можело да се види и чуе как Странният Бил, обръщайки се към разума, разговарял с хора от различни групи и ги съветвал да си прощават един на друг."
Доста дълго загадката на този необикновен човек оставала неразрешима за Джордж Ричи, докато веднъж, най-после му поверил собствената си история. Това станало след като Ричи казал веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера.
Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката. Поради изключителната му важност за цялото по-нататъшно изложение, го привеждаме изцяло така, както е изложен в книгата на Джордж Ричи.
„Ние живеехме в еврейската част на Варшава - започна той бавно. Това бяха първите думи, с които той се обърна към мен - съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница... Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група." - Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: -„Тогава аз трябваше да взема решението - трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят... Ето защо взех решението: през целия си живот - независимо дали това ще са няколко дни или много години аз ще обичам всеки човек, когото срещна.” И към това неизказано трагическо повествование Ричи добавя: „Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. Тази сила ми се откри най-напред в Тексас, в болничната стая... и постепенно аз разбирах - Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не."
Comments25
И аз мисля, че не ти прави чест.
Тонка... не така друже... Настаняваме недружелюбност тук, а не ми се иска хората да си мислят, че тук сме лоши хора. Да мислим позитивно и да настаним любовта, а не омразата в сърцата си!
На вас не ви прави чест, плазмодии.
Не говорете за чест, след като не знаете с какви смисли е натоварена тази дума.
Тери, батка, от теб не съм очаквал такъв йезуитски коментар.
За мен БГлог вече не съществува.
Нещо попрекали с "плазмодиите", "педалите" и другите от сорта в последните седмици. Поспи малко повече, пий няколко студени води, че пАрите станаха много наситени. Това го казвам само по причина на факта, че винаги съм питала уважение към теб. Ако не бе така, нямаше да кажа нищо.
Наистина приятели, нека настаним тон на дружелюбност. Мейки, не приемай тона ми за заядлив. Знаеш, че много държа на теб и Тонката. И не очаквам от теб и него ей така с лека ръка да турите край на една дружба. Не и от вас. Много други го сториха, но от вас не очаквам това.
Нека настаним тон на дружелюбност.
Смешни ставате наистина...
Много трезвен.
Тогава - да пийнем малко, и да спрем с тия квалификации, а?
Удрят лошо приятел. Обясняват му, че нещо си не му правело чест.
В блога съм и го защитавам.
Защото е приятел.
Никой не го удря. Просто му казват истина. Защото са пичове и му го казват без цензура - както ти обичаш. А ти си "пичовед" и ги разбираш тез неща с това кой кога е пич, нали така?
Затова реших, че се палиш по друга причина....
Не мисля, че съм обиждал някого. Ако някой се обижда на писаниците ми и не ги понася, просто да не ги чете и толкоз. Не пиша по зададен сигнал и с цел да развеселявам аудиторията. Пиша когато искам и каквото искам и мисля, че винаги се придържам в приятелския тон. И нали държим да се изказва мнение - неподправено, понякога първично, но най-вече - истинско и конструктивно.
Може да не ми прави чест - не споря. Може би честта всеки си я разбира както си иска и както му харесва. Може би и аз съм към този всеки. Не знам, не знам.
Тъжно е обаче, когато всеки си мисли, че се заяждаш с него. Понякога имам чувството, че определени хора, ако прочетат от мен "Много хубав пост/коментар!", ще го възприемат като ирония, подигравка или каквото и да било друго лошо нещо. Ни така, ни така - харесва ми - лъжеш!, не ми харесва - не разбираш! Оу'кей! Написах го и преди - ще се огранича в дискусиите. Щом мнението ми не е важно и не ми прави чест - удряме го на забавна простотия и похвали за най-близките.
Поздрави!
Няма причина, просто. Нито магнитни бури, нито слънчеви изригвания, нито завихряния в Космоса...
Нямам обяснение защо така се ядете, дано да са настроения, както мисли Павлина.
И да си спомним един великолепен пост на Келвинатор: "Всичко преминава..."
Аз определено търся логика в нещата, а може би не трябва винаги всичко да е логично.
Малко хаотичен коментар се получи, ...
И ми идват наум думите на Юлиус Фучик:
"Хора, обичам ви, бдете!"
Ей това пък, ама никакъва връзка няма...
П.П. И верно, толкова се изписа за хората с друга сексуална ориентация, а толкова малко му трябва на човек да е щастлив...
Може би фактът, че говоря за чест, е твърде деликатна тема и всеки я разбира различно.
Единствено не разбирам как така моят коментар е "ругатня", а в това, че ме наричат "плазмодий" няма нищо лошо...
Бъдете здрави!
Когато нараняват чувствата на друг: "Не се лигавете, горе свободата на словото!"
Когато обаче нашите чувства са наранени: "Долу ругаещите, горе цензурата и айде нови правила!"
И така си прехвърляме топката един на друг, ахилесовите пети си остават ахилесови пети и все се въртим около едно и също. От време на време се появява някой мъдър човечец, който да насочи вниманието ни към нещо по-полезно и смислено ( в случая поста на Винка) или пък някой успокоява топката по много фин начин( например Келвинатор, той винаги се намесва много елегантно и тос нещо, което да ни запуши устите и да ни накара да се замислим) - и всичко е наред...до следващия път. Всеки човек има какво да отприщи у себе си...
Ама то и обществото функционира така, така че явно това е нормално. За какво да се кося тогава?:)))
Аз се включвам с доста голямо закъснение, но едва сега влизам в час със случващото се.
Коментари много, т.е. виждания много, нещата отчасти размити - всеки през своята призма...
Не съм сигурна, че ще напиша всичко в последователността, в която искам, но поне ще се опитам.
Съжалявам, че се е получило толкова грозно, но то просто няма красив вариант (явно).
Никога не съм имала намерение да напускам блога (или общност "Поезия"),
нито пък съм се тръшкала - ако исках да го правя, щях да напиша пост,
преди този.Решението ми да изтрия стиховете си, е вътрешно усещане,
резултат на разни комуникации.Благодаря на общност "Поезия", за
разбирането.
"Знаеш ли, Ефина, поезията ти се отдава, признавам. Защо не си насочиш енергията в тази посока?"
Ето, това е коментара, който ме обиди и ме накара да изтрия стиховете си.
Не смятам, че изобщо трябва да насочвам енергията си в тази насока, защото всичко, което пиша там, е душата ми.Аз не редя просто рими - те са в мен...
Както и да е - погледнато отстрани, изглежда различно.Няма да убеждавам
никой в нищо.Ако някой смята, че присъствието ми в общност "Поезия",трябва
да звучи по този начин...Хм...Направо нямам думи.Трудно ми е да формулирам емоциите си.
Общност "Поезия" и хората там, са нещо, което аз много високо ценя и само мисълта, някой да ги обиди по същия начин, ме кара да настръхна.Това дали пишеш стихове или не, не те прави по - различен от другите.Дава ли ти по - малко права?Като например препоръката да си пиша поезията и да не си давам мнението?Изобщо редно ли е някой да дава такива препоръки?Не знаех, че "Поезия" е отделна част от блога...Кога точно се случи това?Никъде не е упоменато.Може би нещо съм изпуснала?
Ще пропусна да коментирам съществото на този пост, защото...ами аз не гледам бТВ :)Както желаеш, така го разбирай, Ейс.
На мен ми е все тая, но понеже повдигна въпроса за старите коментари, там бях задала няколко въпроса, на които ти така и не отговори, но те си се отнасяха
за там и тогава.А днес излиза, че аз съм тази, която се заяжда.Сори, че си
останал с такова впечатление, но то си е твое.За мен тази тема е отдавна затворена и да - сегашния пост си е чисто заяждане.Започвам да си мисля, че отношението е лично и всичко останало е само предтекст.
Всички разбрахме мнението ти по въпроса - и да се гъзиш и да се не гъзиш, все
ще си си Джордж, пък при това и Майкъл.В една ситуация има две страни - на правия и заблудения.Приеми, че аз съм "заблудения" и вземи, че се успокой, щото, ако продължиш да следиш хронологично изявите на този "виден гей", вече ще ме избие на агресия (вече ми е много смешно и направо се смея).
Колкото до Мейкъра, стига сме правили от мухата слон - никой не е ругал Ейс.Просто хора са разбрали, че между едното и другото няма връзката, за която той парадира.
Мисля, че нещата се преекспонираха и е крайно време да се сложи точка по този въпрос.
Ейс, ако има друго отразяване на музикалната и не музикалната сцена на Джорджи, моля те, ангажирай ме лично и не занимавай широката публика с такива неща (говоря само от свое име, защото не мога да се ангажирам да говоря от чуждо)
Моля те, приключи тази абсолютно безсмислена тема.
Благодаря!
Тъжно ми е. Ако някой се почувства обиден, да извинява. Едва ли е за него насочено това. Ако почувства съмнение, нека се замисли поне за миг, дали би постъпил така? Дали би казал чао на хората, които обича заради един дразнител? И ако си отговори, че не е така, значи не е за него този коментар.
Тези, които отговорят че не е за тях ще прегърна и ще се радвам, че има хора силни, които ценят приятелството. Всеки друг... изводите оставям за него.
Вложих много нерви в bglog.net. И много пари. И много чувства. И много любов. И много нежност... А всичко, което виждам е грозно днес. Защо? Защо тази злоба?... Защо....
Честно да ви кажа, вече не знам дали имам приятели тук. Честно.
те нещата докъде стигнали...
аз бях спряла да чета още преди доста време, покрай публикациите за гейовете, и дрязгите преди това, - то какво ли не се изписа - стана досадно още в началото да се чете кой какъв простак бил.
Защо винаги от една дискусия се стига до подмятания с персонална насоченост - ей това не разбирам.
Та нали всеки си пише каквото му е на душата и блогът е с такава цел?
Като отдушник.
А то се превърна в някакво безумно мегданче, където всеки се надвиква.
Бих искала да кажа - добре, че е общност Поезия, там поне цари дух на взаимно уважение. Надявам се така и да остане :)